Кристин Мичълс
Целувката (13)

XII

— Казах, че я поканих да спи при мен, докато е в града.

— Скоро ли ще се върне?

— Обеща, че ще се върне около единадесет. Защо?

Вон я гледаше втренчено. Беше ядосан, защото Ким изобщо объркваше плановете му за приятно прекарване на вечерта. Но откъде тя би могла да знае, какво е замислил. Пък и, доколкото познаваше характера й, дори да знаеше, едва ли би допуснала Лиз да остане в хотела. Изучаваше лицето й и се убеди за пореден път, че я желаеше повече от всякога.

Опитваше се да измисли някаква възможност и изведнъж му хрумна идеята, че гостуването на Лиз можеше и да бъде добре дошло. Даже би могло да му помогне да се превърне в предимство. Усмихна се на собствената си изобретателност и погледна към стенния часовник. Беше девет и четиридесет. Имаше достатъчно време.

— Е, да вземем да разтребим масата тогава.

Ким го гледаше подозрително след бързата промяна в настроението му. Питаше се, може ли да му вярва. Преди малко бе готов да й направи скандал, а сега изведнъж се усмихваше.

Вон остави съдовете на мивката и се облегна на масата.

— Леля ти няма ли машина за миене на чинии?

— Не, за съжаление. Свако Джейк, бившият й съпруг, й бе подарил една за годишнина от сватбата им. Беше от онези, малките, нали ги знаеш, които се включват към канала. Но когато се разведоха и Деидре се премести, леля я продаде. Каза, че и без това никога не я била използвала.

— Аз ще забърсвам чистите чинии, става ли?

— Винаги ли правиш всичко в кухнята? Това не е много характерно за мъжете.

— Когато си сам, нямаш голям избор, нали?

Вон намери кърпа за прибори и се възползва от факта, че Ким се бе навела над мивката, за да изучава тялото й. Тя свали пръстените си и ги постави върху рамката на прозореца. Ръцете й бяха тесни, с елегантни дълги пръсти, „Господи, тя е прекрасна!“ Обожаваше всичко в нея — от русата коса, свободно падаща по раменете й, до изваяните й крака. „Не се ли увличам прекалено много по нея напоследък?“ Искаше му се тя да остане колкото се може по-дълго в града — дори и след като разследването завършеше. „Наистина ли го искам?“

— Ей, какво се е случило?

Гласът на Ким го извади от мислите му. Срещна сините й очи и сърцето му заби по-силно. „По дяволите! Не искам отново да се забърквам с жена.“ Не искаше нова връзка, след като още ближеше раните си от последната. Това бе и причината да търси само приятелки. Е, може би и любовници, но нищо повече…

— Е?

— Какво?

— Мисля, че те попитах какво се е случило?

— Нищо, защо питаш?

— Намръщил си се, все едно че се каниш да спечелиш конкурса за най-буреносен облак.

Вон се усмихна.

— Извинявай, няма нищо. Просто се бях замислил.

Отново настъпи тишината, която бе нарушавана само от потракващите чинии в мивката.

— Е, мисля, че свърших вече. Благодаря ти за помощта.

— Няма проблеми. Беше като отплата за вкусната вечеря. Лазанята беше чудесна.

— Радвам се, че ти е харесала, но тя е май единственото ястие, което приготвям с успех. Майка ми замина много рано за Австралия и нямаше време да ме научи. Искаш ли да направя кафе или чай?

— Не, благодаря, предпочитам да изчакам малко.

— Окей.

Очите й обходиха стаята, търсейки вдъхновение, за да продължи разговора. „Дали да не включа телевизора?“

— Ким…

— Да?

— Ела при мен.

Тя прочете мислите му и направи крачка назад.

— О, не отново. Виж, нямам нужда от такава връзка с теб. Или с който и да е друг мъж… Мислех, че си разбрал това последния път.

Вон не можеше да повярва на ушите си. „Нима възнамерява да ме лиши напълно от секса?!“

— Извинявай, но какви са ти плановете? В манастир ли смяташ да отидеш?

— О, не ставай смешен. Аз водя щастлив и пълноценен живот.

„Лъжкиня!“ — помисли си той.

— Решила съм просто, че нямам нужда да споделям живота си с мъж. Не знам дали забелязваш, но нямам голям успех в тази област. Обичала съм само трима мъже през живота си — баща си, Трент и Кен — и тримата са мъртви. Какво ли не си мисля вече. Проклятие ли е това или съдба? Като добавим към всичко това и факта, че… че сексът е…

Ким почувства, че се изчервява, когато срещна погледа му.

— Е, добре. Мисля, че изтъкнах достатъчно причини, поради които не искам никакви нови връзки с мъже.

— Сигурна ли си, че си ме убедила с тези приказки?

— Мисля, че това е достатъчно.

— Ти си много чувствена жена, скъпа.

— Или имаш много къса памет, или ме вземаш за някоя друга. И престани да ме наричаш „скъпа“!

— Надявам се, че съм добре с паметта.

Вон направи широка крачка към нея.

— Ела при мен и ще ти го докажа.

— Не! — извика Ким и отстъпи назад.

— От какво се страхуваш. Ким?

— От нищо.

— Докажи го. Ела тук. Знаеш, че съм нрав, нали?

— Не, знам, че грешиш.

Очите й шареха, търсейки пътища за бягство от неговия обсег.

— Страхливка!

Устните й се свиха. Вече наистина се бе ядосала. Вирна брадичка и престана да отстъпва. Вон точно това и чакаше.

— Мисля, че е време да си тръгваш. — Гласът й бе студен като януарски вятър.

— Аз пък не мисля така, скъпа.

Той се приближи плътно до нея. Нежните й оголени рамене привлякоха погледа му. Сложи длани върху тях, за да усети кадифената й кожа. Нежен аромат на парфюм достигна до обонянието му.

— Имаме да разрешим един спор. И съм готов да ти докажа, че не си права.

Ким понечи да протестира, но не успя да изрече и дума, защото Вон я целуна. Притисна я в прегръдката си и устните му покриха нейните. Езикът му проникна във влажната, топла кухина на устата й. Тя усети приятния вкус на италианското вино и желанието й да протестира изчезна веднага. Горещият му дъх, който изгаряше бузите й, събуди нейното желание. Събуди страстта, която Ким се опитваше да прикрива. А си мислеше, че е фригидна.

Чувството й за реалност изчезна. Светът се завъртя пред очите й. Кръвта й пулсираше бясно в ушите. Дробовете й се свиваха конвулсивно. Ставите й омекнаха, усещаше се почти безтегловна. Топлината на тялото му проникваше през тънката й блуза. Омайваше я твърдостта на мускулите му, когато се отпусна в обятията му. Ръцете му нежно, почти ефирно докосваха гърба й.

„Господи, прекалено хубаво ми е с него!“

Вон леко разтвори с коляно бедрата й и се притисна още по-плътно до нея. Огънят на желанието й се разгоря. Може би си струваше. Въпреки че никога не бе изпитвала оргазъм, може би си струваше да се потопи в тази сексуална лудост, да забрави всичко около себе си.

Устата му продължаваше да покрива с целувки лицето и шията й.

Ким затвори очи. Горещината я заливаше, сякаш се носеше във вихъра на тропически циклон. „Но какво правя аз?! Нали не искам да го правя! Нали след това отново ще бъда наранена и изоставена?!…“

— Моля те, спри! Вон, трябва да спрем…

Той не обърна внимание на думите й. Ръцете му галеха талията й, а после обхванаха стегнатото й задниче.

Ким усети тръпки на удоволствие да пробягват през слабините й.

— Вон! — впи пръсти в мускулестите му рамене. — Моля те…

— Вдигни си краката, скъпа.

Гласът му достигна до съзнанието й през мъглата на възбудата.

— Защо? Какво правиш?

Докато чакаше отговор, усети как ръцете му повдигат левия й крак.

— Недей, моля те…

Не успя да довърши, защото устните му затвориха устата й. Омаята на тази целувка закри всичко от погледа и. Имаше чувството, че се е потопила в басейн, пълен с гореща, тъмна вода. Вон започна да изхлузва бикините й. С рязко движение Ким успя да се откъсне от целувката му.

— Не, Вон! Не искам да правиш това!

Съпротивата й изведнъж се стопи, когато той докосна набъбналата влажна плът между бедрата й.

— Защо ме лъжеш?

Пръстите му проникнаха в утробата й. В нея се разгоря пожар. Не успяваше да задържи хрипливите стонове, които се изтръгваха от гърлото й.

— Кажи ми пак, че не искаш да го правиш?

Ким отвори очи, за да срещне златистия му поглед. Не можеше да устои на желанието, което прочете в него.

— Мразя те, мразя те!

— Ще го преживея някак.

Ким правеше отчаяни опити за съпротива.

— Защо ме измъчваш? Няма никакъв смисъл…

— Защото този път ще е по-различно.

— Не, нищо няма да стане.

— Повярвай ми.

— Не мисля, че мога.

Вместо отговор, Вон бързо се наведе. Ким усети, че краката й се отделят от пода. Понечи да протестира, но нищо не се получи. Той я отнесе в спалнята, положи я внимателно на леглото и съблече блузата й.

Дъхът му спря. Прозрачен черен сутиен поддържаше великолепните й бели гърди. Зърната им прозираха съблазнително през фината материя. Вон наведе глава и, без да сваля сутиена й, започна да я целува. Дишането й се учести. Ръцете й сами започнаха да разкопчават ризата му. „Нима започнах да му вярвам или просто се поддадох на емоциите си?!“ Усети, че смъква полата й. Устните му целунаха врата й, а после отново се сляха с нейните. Полата й се приземи на пода при останалите дрехи. Вон я вдигна отново на ръце, постави я в средата на леглото, свали бельото й, а след това копринените й черни чорапи. Когато се отпусна до нея, ръцете й се провряха в слипа му.

— Недей, скъпа… Тази вечер го правим само заради теб. Отпусни се и се наслаждавай, окей?

Дланите му продължаваха да изучават методично тялото й, докато чакаше нейния отговор. Изглеждаше, че имитирането на оргазъм при Ким се бе превърнало в нещо като инстинкт. Затова Вон наблюдаваше тези признаци, които бе невъзможно да се имитират: учестения й пулс, парещата кожа, втвърдените зърна на гърдите й.

Погледите им се срещнаха. Ким не знаеше на какво всъщност се съгласява, но се чу тихо да казва:

— Окей…

Изведнъж Вон сякаш се преобрази. Започна да докосва всяка частица от кожата й с устни и с върховете на пръстите си. Докосването бе толкова нежно, сякаш я галеше крило на ангел. Тялото й реагира като пронизано от електрически ток. „Какво става с мен? Никой не ме е докосвал така?!“ Започна да се извива като змия. Не можеше да издържа повече. Струваше й се, че ще полудее.

Целувките му обсипваха гърдите й. Вон обходи с език зърната й, а после издиша струйка въздух върху тях. Коремът й се стегна. Желанието я изпепеляваше. Задъхани стонове излязоха от гърлото й. Когато повдигна бедрата й, сякаш се стопи в прегръдката му. Беше толкова малка и безпомощна. „Ох, най-после свърши“ — помисли си с облекчение. Но Вон не мислеше така. Пръстите му отново загалиха гърба й. Цялата настръхна. Беше като наелектризирана. Напрежението, възбудата и гневът й се смесиха в едно.

Милувките му продължаваха. От гърлото й вече струяха звуци, които едва различаваше, че са нейни. Стисна зъби. Не можеше да го моли, не биваше да го моли да спре това нежно мъчение. „Господи, кога ли това ще свърши?“ Трябваше да му противостои.

— Не, Ким! Отпусни се, не се стягай.

Думите му достигаха до нея като изпод земята. Ръцете му масажираха мускулите на бедрата й.

— Да, точно така. Отпусни се. Представи си, че лежиш на огромен бял облак.

Вон усещаше как тялото й омеква. Въпреки това, стоновете и продължаваха. Подозрението му се потвърждаваше. Имитирането й се бе превърнало в навик и сега всичко вършеше несъзнателно. Ким издаваше звуци, които си бе втълпила, че трябва да издава. Той не искаше това. Искаше всичко да става импулсивно, естествено.

— Шшт, тихо, скъпа. Стори ми се, че чух Лиз да отваря вратата.

Чувстваше се малко гузен заради тази лъжа. Съвсем малко.

— О, не! Напълно бях забравила за нея!

— Тихо, успокой се. Трябва да пазим тишина и няма да заподозре нищо.

Ръцете му сега галеха вътрешната страна на бедрата й. Потърси очите й. Бяха почти напълно черни от разширените до крайност зеници.

Ким успя да се овладее и се отпусна. Но за съвсем кратко.

Дотогава, докато Вон започна да обсипва с целувки корема й. Ким разбра докъде възнамерява да стигне. Ужасът, страхът и любопитството се бореха в нея.

Страхът постепенно надделяваше.

— Не! — извика дрезгаво.

Той стреснато вдигна глава.

— Какво ти стана?

— Не прави това!

— Кое?

— О, знаеш кое… да ме целуваш там…

— А била ли си целувана преди?

Ким се поколеба.

„По дяволите, защо винаги успява да ме притесни!“ И сега чувстваше, че се изчервява.

— Не ми харесва.

— А на мен много.

Целувките му продължаваха.

— Вон, моля те, престани.

— Ким, казах ти, забрави за мен. Мисли за облака.

Тя се опита. Наистина се опита, но когато усети езика му да прониква дълбоко в нея, мускулите й сякаш сами се стегнаха.

— Облака, Ким. Почувствай слънцето, което сгрява кожата ти. Отпусни се.

Езикът му отново я прониза. Ръцете му продължаваха с безкрайно търпение да галят бедрата й. Напрежението в утробата й се наслагваше и имаше усещането, че ще се пръсне. Дишането й се ускори бясно. От устата й излязоха слаби, почти животински звуци, които въпреки волята си, не успя да потисне. Възбудата й достигна зенита си, когато Вон мушна пръстите си дълбоко във влажната й чувствителна плът.

Вълна от невероятно, неописуемо удоволствие я разтърси като ураган. Най-после той плъзна тялото си върху нейното. Ръцете й го търсеха, притискаха го отчаяно, неистово. Изведнъж нещо в нея експлодира. Тътен, подобен на океански прилив, я заля и оглуши.

Отвори очи. Вон се бе надвесил над лицето й и й се усмихваше.

— Господи! — това бе единствената дума, която успя да отрони.

— Предполагам, че най-после си разбрала, защо хората вдигат толкова шум за тези работи.

Ким се засмя и погали широките му рамене. Едва сега осъзна, че той не е свършил. Всъщност дори не бе влизал в нея. Чувстваше се уморена и заситена. Искаше й се да заспи колкото се може по-скоро.

Но ласките му отново пробудиха желанието и прогониха мислите й за сън. Този път го желаеше повече от всякога. Обви ръце около врата му и го притегли към себе си. За минута почувства неудобство от неговите мощни тласъци, но после всичко бе страст и удоволствие. Удоволствие, толкова силно и приятно, че не й се искаше да свършва никога.

Вон затвори очи, за да изживее своя оргазъм, който го връхлетя като тропическа буря. Чувстваше се щастлив и задоволен, както никога досега. Знаеше, че е успял да изтрие от паметта на Ким спомените за всички мъже, които я бяха докосвали. Спомените за всичките й неуспехи. Сега тя бе негова, а той неин. Ким беше жената, за която бе мечтал, която бе създадена само за него.

 

Ким разтърка очи и ги отвори. Стаята беше все още тъмна. Потрепери леко от тази непрогледна тъмнина. Какво ли я беше събудило? Сънят й съвсем се отдръпна и изведнъж си спомни, че тази нощ не бе сама. Бавно се обърна и протегна ръка да докосне Вон. Мястото му беше празно. Сигурно неговото ставане от леглото я беше пробудило.

Но къде ли бе отишъл? Знаеше, че не си е тръгнал, защото след като се бяха любили, бе отишъл да освободи полицая, който охраняваше къщата отпред. Изглежда нямаше друг начин. Полицейският участък изпитваше остър недостиг от хора, след като от няколко дни охраняваха и къщата на Дорийн. Нямаше смисъл още един полицай да прекарва безсънна нощ, след като Вон бе при нея.

Изведнъж я стресна някакъв звук. Бе подобен на детски плач, и като че ли идваше откъм ъгъла на стаята. Боязливо се изправи и пипнешком затърси нощната лампа. Бледата светлина разпръсна мрака.

Вон бе клекнал на пода само със слип, стискайки с ръце коленете си. Очите му бяха широко отворени и излъчваха страх и паника.

Ким не познаваше някого, който да страда от сомнамбулизъм. Спомни си само, че е много опасно да събудиш рязко такъв човек, защото той би изпаднал в силен шок. Нахлузи нощницата си и стана. „Какво да правя?“

— Вон, събуди се… — каза му тихо.

Реакцията му бе мигновена.

— Разкарай се, кучко мръсна! — изкрещя й толкова силно, че ако имаха съседи, вероятно всички вече щяха да са будни.

Въпреки че викът му не я изплаши, Ким остана като вцепенена. Главата му не бе обърната към нея. Гледаше високо към тавана.

— Ким?! — чу се гласът на Лиз от коридора. — Ким, какво става?

На пръсти тръгна към вратата и я открехна съвсем малко.

— Лиз, той ходи насън.

— Вон? — запита спонтанно Лиз.

— Махни си ръцете от мен!

Очите на Вон гледаха диво, юмруците му се размахваха, сякаш се биеше с въображаем противник.

— Да не си ме докоснал! Ще те убия! Кълна се, ще те убия!

— Ким, имаш ли будилник? — попита Лиз.

— Да, ето тук.

Ким взе стария часовник от шкафчето и й го подаде.

— Чудесно. — Лиз започна да нагласява стрелките.

— Какво мислиш да правиш?

— Използвах будилник, за да събуждам сина си, когато имаше кошмари. Така събуждането ставаше естествено, защото той си мислеше, че вече е време за училище. Трябва да сме много внимателни.

След малко звукът на будилника разкъса тишината в стаята. Страхът изчезна от очите на Вон и Лиз го спря.

— Вон, хайде, момчето ми, време е да ставаш.

Ким се взря в нея. „Откъде ли извади този глас?“ Все едно чуваше майка си, когато я будеше за училище. „Дали всички майки имат еднакви гласове?“

— Ким, ще те оставя насаме с него. Виждаш ли, започна да премигва. След малко ще се събуди, а ако ме види тук, ще се притесни. Ще сляза долу и ще направя какао с шоколад. Ще ви чакам.

— Благодаря ти, Лиз. Слизаме след малко.

Когато Лиз затвори вратата, Ким коленичи и сложи ръце върху раменете на Вон.

— Вон? Добре ли си?

Той продължаваше да премигва. Явно, все още не виждаше добре.

Завъртя глава, оглеждайки стаята.

— Къде съм?

— При мен. В къщата на леля Вив.

Ким се вглеждаше в изопнатото му от напрежение лице. Вон отстрани ръката й и се надигна.

— Вон, добре ли си?

— Да-а…

Гласът му беше дрезгав. Очите му се обърнаха към нея. Засмя се сухо.

— Дяволите да ме вземат, голям защитник се оказах.

— Не се тревожи, още не се е налагало да бъда защитавана. Хайде, да вървим в кухнята. Лиз ни е приготвила горещ шоколад.

Вон, който тъкмо обуваше панталоните си, се спря учуден.

— Лиз? Нима съм събудил и нея?

— Да, преди малко извика доста силно.

— Ким, ела тук. — Той хвана ръцете й. — Извинявай, че видя… Надявам се, че не си се изплашила?

— Не съм. А ти не трябва да се извиняваш за нещо, което си извършил несъзнателно. Хайде, готов ли си?

Отвори вратата и излезе в коридора. Големият стенен часовник удари един път.

Когато влязоха в кухнята, Лиз тъкмо добавяше сметана към димящите чаши шоколад. Беше в розов халат и пухкави чехли със същия цвят. Лицето й бе почистено от грима, а тъмната коса свободно се спускаше по раменете й. Без козметиката и яркото си облекло излъчването й по-скоро бе майчинско. Преди няколко дни, когато бяха открили парчето плат, Вон се бе убедил в нейните особени способности. И сега, когато срещна очите й, убеждението му се затвърди. Тя гледаше него, но сякаш погледът й преминаваше през тялото му. Интересно защо не бе обърнал внимание, че очите й са с почти същия цвят като неговите. Тази подробност му бе убягнала навярно поради голямото количество грим, което Лиз използваше.

— Сядайте.

Погледът й продължаваше да го пронизва. „Какво ли й стана пък сега?“ — мина му през ума.

Опитаме да не я гледа и се обърна към Ким. Лиз постави чашите пред тях и седна.

— Вон…

Гласът на Лиз я издаваше, че се колебае за нещо.

— Да?

— Исках да ти кажа, че хората, които са загинали при автомобилната катастрофа, не са били истинските ти родители, а само твои осиновители.

Вон подскочи като ужилен. Думите й го зашеметиха дотолкова, че няколко минути не можа нищо да каже. Гневът му взе връх. Мразеше да се ровят в миналото му.

— Как, по дяволите, разбра това? Никой не го знае!

Лиз поглаждаше лъскавата повърхност на чашата си.

— Знам… знам, защото ти си мой син.