Кристин Мичълс
Целувката (3)

II

Минаваше седем часа, когато Вон се измъкна от офиса и тръгна към къщи, за да вечеря. И понеже не му се готвеше, спря да купи няколко пакета готова храна от местния ресторант.

Ключалката на бравата оказа съпротива, защото я бе поставил само преди няколко дни. Наложи се да прехвърли всички пакети в едната си ръка, за да отключи. Най-накрая вратата се отвори.

Със сложно движение Вон включи лампата с рамо и изтри обувките си. След като постави всичко на масата, провери дали някой не бе оставил съобщение на телефонния секретар. Оказа се, че никой не го бе търсил. Сега вече можеше да си направи кафе. Тази нощ бе решил да прегледа отново всяко късче информация относно убийството на Трент. Липсваше нещо важно — доказателството, което би разкрило убиеца. Чувството не го лъжеше никога и собственото му моментно безсилие го изнервяше.

Машината започна да съска и струйка кафе потече в каната. Вон взе нож, отвори един от пакетите и бавно започна да реже пържолата си.

Убийството беше извършено в неговия район, в неговия роден град, а жертвата му беше приятел. Негово професионално, но и лично задължение бе да открие убиеца.

Три седмици преди смъртта на Трент, Вон бе намерил на кухненската маса изрезка от вестник, оцветена в яркожълто. Материалът се отнасяше за неразкритото убийство на момиче, убито преди година в Сиатъл. Казваше се Кендис Смит. Вон я познаваше, дори бяха излизали един-два пъти заедно като тийнейджъри. Той първи бе научил за смъртта й, след като получи доклад от полицията в Сиатъл. Всъщност, Кендис не живееше в Лилоут Крийк. От време на време идваше да види баба си. Но когато старата госпожа Смит почина, внучката й бе престанала да идва в родното си градче.

Нощта, след като намери тази изрезка, Вон сънува кошмари. Мислеше си, че се е отървал от тях, след като напусна дома на Ана Ървинг — жената, която го бе осиновила. По някакъв начин вестта за смъртта на Кендис и жестокия начин, по който е била убита, възроди нощния му ужас. Може би кошмарите се дължаха и на факта, че някой бе влизал в къщата му, за да остави зловещото съобщение. На няколко пъти след това Вон имаше чувството, че някои предмети са размествани. Вече не можеше да бъде спокоен и в собствения си дом. Една сутрин отвори гардероба, за да облече синьото си яке и установи, че то е изчезнало.

Кафето спря да капе в каничката. Стана да си налее. „Трябва да открия кой се опитва да смути живота ми. И защо!“

Добави мляко и захар в чашата си. Не бе се оказал единственият, получил такова съобщение. Трент Фарис също го бе преживял, и то по много по-ужасен начин.

„По дяволите, защо не ми каза навреме, когато още можеше да се направи нещо?!“ Трент рядко търсеше помощ от някого, за каквото и да било. Вероятно бе сметнал, че странните стихчета, оставени в стаята му, са творение на скучаещи тийнейджъри. Докато една сутрин намерил красивия си германски шепърд, заклан в задната част на къщата. Тогава бе дошъл в участъка и Вон му бе предложил да изпрати полицай у тях за няколко дни. Трент бе отказал категорично. Кой би могъл да предположи, че ще бъде убит само след няколко часа?

Въпреки поемите и телефонните обаждания, той едва ли бе чувствал, че животът му е в опасност. Вон потръпна, когато си спомни за стиховете.

Седна на масата и отвори кутия с пържен ориз и салата. Реши, че е по-добре да се навечеря, преди отново да мисли по този случай. Напоследък нямаше никакъв апетит. Беше закусвал преди около 13 часа, но не беше гладен. Облегна се на удобния стол и се съсредоточи върху вечерята. Храната се оказа чудесна. Това бе любимата му китайска кухня.

Въпреки че нямаше много време за себе си, Вон обичаше да готви. В кухнята бяха съчетани уютът с практичността. Шкафовете бяха от дъб, като всяка от вратите беше покрита с дърворезба. Кобалтовосините плочки над мивката приятно контрастираха с тъмното дърво. На тавана имаше няколко открити греди, от които висяха медни тигани и тенджери. Целият интериор въздействаше успокояващо.

Вон бе построил къщата, когато научи, че Дорийн Хенсън — неговата бивша приятелка — е бременна. Но тя бе отказала да се омъжи за него. Синът му Ландън така и не бе могъл да види стаята, специално пригодена за него. Това ужасно нараняваше Вон. Болката беше по-силна даже от унижението, че Дорийн само го е използвала. Тя не искаше да създава семейство. Но искаше да има дете. Без дори да каже на Вон, бе спряла да взема хапчета и бе забременяла. Когато той разбра и й предложи да се оженят, Дорийн му бе признала цялата истина.

Тя не го обичаше. Съмняваше се даже, че би могла да обича мъж някога. Затова и отделяше толкова много време за собствената си кариера. С пресметливост, на която биха завидели много бизнесмени, бе избрала Вон за баща на своето дете. Дорийн жестоко го бе използвала. Макар и все още обикновена учителка, тя се отдаваше докрай на амбициите си. Докато другите хора в свободното си време четяха книги или гледаха телевизия, бившата му приятелка посещаваше курсове или следеше движението ма цените на фондовата борса.

Съмненията на Вон бяха възникнали още в началото, когато тя бе поискала да бъдат дискретни. За тях нямаше слухове и те не бяха в устата на старите градски клюкарки.

Никой не подозираше, че Вон е бащата на Ландън. Той посещаваше сина си само от време на време, за да не събуди подозрение. Дорийн оставаше непреклонна относно брака им, само се бе съгласила Вон да бъде кръстник ма детето. Вон си представи Дорийн Хенсън, така както я бе видял преди няколко дни: кестенява коса, перфектно гримиране, класически костюм с къса пола, струващ сигурно половината й заплата. Една красива жена с характер на паяк — кръстоносец.

Изведнъж в съзнанието му се появи образът на Кимбърли Танас. „По дяволите, тази жена наистина ме предизвика днес!“ Макар че имаше руса коса, тя веднага му бе напомнила за Дорийн. Същата походка и фигура, същото изражение на лицето от типа „не ми се бъркай в работата“. Тези две жени си приличаха. Имаше само разлика в начина, по който Ким го гледаше. Обикновено Дорийн му хвърляше гладни погледи, сякаш е основното ястие. Погледът на Кимбърли беше по-различен, като че ли Вон бе нещо, което е изстъргала от мръсните си обувки. Начина, по който го гледаше, го подлудяваше. Никой досега не го бе гледал така.

„Още една жена се опитва да направи живота ми «по-интересен». Само това ми липсва сега!“

Но нещо го привличаше в нея, може би предизвикателството? „По дяволите, имам толкова проблеми, а мисля за Ким!“

Вон благодари на Бога за венчалния пръстен на ръката й. Той му действаше като бариера, която никога не би прекрачил, независимо колко го привличаше. Изхвърли отпадъците и тръгна към хладилника, за да сложи вътре остатъка от храната. Изведнъж се закова и едва не изпусна картонената кутия. Яркожълт карамфил лежеше на една от лавиците.

— Кучи син! — изруга гласно, сграбчи цветето и го запрати към кошчето. — Как, по дяволите, това копеле влиза тук?!

Гневът се насъбра в гърдите му като взрив, искаше му се да стори нещо със свитите си юмруци, за да се освободи от напрежението. Нервно прекара пръсти през косата си. Преди няколко дни бе сменил всички ключалки с нови секретни патрони. „Щом този човек се справя толкова лесно с тях, сигурно има досие някъде. Само да успея да намеря отпечатъци и ще го пипна!“ Когато влизаше в къщата, бе успял да огледа предната врата. Нямаше нищо съмнително. Оставаше натрапникът да е минал през задния двор. Вон започна внимателно да изучава задната врата. Почти веднага намери малки люспи боя, откъртени с метален инструмент.

— Майната му! Ще го пипна този нещастник! — извика вбесен.

Желанието да хване убиеца го разяждаше отвътре като киселина. Явно имаше опитен противник — нито една грешка досега. Но може би следващия път…

За всеки случай взе от кабинета си комплекта за сваляне на отпечатъци. Претърси отново кухнята, а след това — отново задната врата. След няколко минути се отказа — явно бе пипано с ръкавици. Трябваше да се върне към материалите по убийството, може би в тях имаше нещо. Огледа снимките с мъртвото тяло на Трент. Когато му съобщиха за убийството, бе изследвал трупа и веднага бе забелязал ритуалния начин, по който бе действал убиецът. А той поразително приличаше на този от убийството на Кендис в Сиатъл. Още вечерта Вон бе попълнил необходимите формуляри и бе изпратил доклад до ФБР, където имаше специална картотека за престъпления от този род. Разбира се, не бе споменал и дума за изрезката от вестник, която бе получил. След 36 часа дойде факс, че почеркът на убиеца съвпада с този при убийството на Кендис Смит, станало година по-рано в Сиатъл.

Вече бе ясно, че става въпрос за сериен убиец. От ФБР изразяваха становище, че щом имало две убийства в различни градове, ще бъдело много трудно да се открие мястото на ново евентуално престъпление. Но някак си Вон не можеше да се съгласи с това. Шестото му чувство сякаш му казваше, че познава убиеца. А и съобщенията, които с Трент бяха получавали, показваха, че той или е от Лилоут Крийк, или от околните градчета.

Откакто беше станал шериф, това бе най-трудния случай за Вон. Чувствайки своята неопитност в разследването, бе телефонирал в Сиатъл и бе поискал помощ.

Специалният агент Стоун от ФБР пристигаше утре сутринта. Гарет го очакваше с нетърпение, но и с доза притеснение. Убиецът беше изиграл много силна карта, която пречеше дори на предстоящите му разговори със Стоун. Оръжието, с което бе убит Трент, се оказа собственият ловджийски нож на Вон. Дори сега, след като всичко бе минало, той не успяваше да свикне с тази мисъл. Ножът от неръждаема стомана, чудесно наточен, носеше инициалите „В. Г.“ Вон често го използваше за дърворезба, преди да забележи, че е изчезнал. Как се беше добрал до него убиецът? Как ли бе влязъл в работилницата, без да остави никакви следи? И защо ножът беше старателно поставен до тялото? Сякаш убиецът му оставяше съобщение. Чувството, че косвено е участвал в убийството на Трент, не му даваше покой.

Все още не бе записал нищо за ножа в протокола за оглед на произшествието. Дали това щеше да е грешка?

Първите му мисли бяха, че някой се опитва да го натопи. Но по ножа не откриха никакви отпечатъци. Дори неговите собствени. Острието и дръжката се бяха оказали грижливо почистени. Какво можеше да значи това? Лъжлива следа или просто насмешка над полицията? Нещо като „хванете ме, ако можете!“

Вон имаше чувството, че някой надзърта над рамото му и знае какъв е следващия му ход. Но никой не го познаваше толкова добре. Никой.

Очите му се спряха отново на жълтия карамфил, подаващ се от кофата за отпадъци. Такива карамфили имаше на гроба на Трент. „По дяволите, един от приятелите ми е мъртъв, а убиецът си играе с мен!“

Трябваше да мисли бързо и рационално. Какво искаше да му каже убиецът с този карамфил? Че е победил? Кои от хората на гробището носеха жълти карамфили. Със сигурност само от семейството на Трент: Вивиан Фарис, Деидре Уорд и Кимбърли. Може би имаше връзка с тях. Още един път образът на Ким се появи в главата му. Ядосан от това, Вон се изправи, за да си налее нова чаша кафе. Не трябваше да мисли за нея, трябваше да я изхвърли от съзнанието си.

Когато се обърна и мина покрай хладилника, очите му спряха върху фотографията му с Трент. Бяха тръгнали на риболов и като минаха през спортния магазин на Кърк Рийс, той им бе направил моментална снимка с новия си апарат. Снимката лежеше на масата сутринта, преди Трент да бъде убит. „Но защо?“

Вон препрочете отново трите бележки със заплашителни стихове, които приятелят му приживе бе получил. По някакъв начин те му се струваха много познати. Дори би могъл да се закълне, че някъде ги бе прочел преди. Отпусна се на дивана и се зарови в материалите, може би за стотен път. Ако се наложеше би ги прегледал и хиляда пъти. Някъде в тях се криеше ключът към откриването на убиеца…

 

Ким се чувстваше потисната в къщата и излезе на верандата. Отвътре все още се чуваха приглушените гласове на опечалените, но постепенно утихваха. Още няколко коли тръгнаха към града. Къщата на леля Вивиан беше огромна. Бе изградена в колониален стил и имаше невероятен брой прозорци, капандури и закрити веранди. Докато всички други къщи бяха ниско в долината, тази на семейство Фарис се намираше на едно скалисто възвишение. От нея се откриваше чудесен изглед и при хубаво време се виждаха и някои от съседните селища.

Ким огледа градчето от своята наблюдателница. Не бе настъпила почти никаква промяна, откакто го бе напуснала преди 17 години. Бяха построени само няколко нови къщи и няколко магазина бяха сменили собственика си. Салонът за красота на Мерилин не съществуваше. На негово място имаше фризьорски салон.

Старият Хилиард беше продал магазина за железария на племенника си и след това си бе купил къща във Флорида. Племенникът не си бе направил труда да смени името му и той завинаги щеше да си остане „Хилиард“. Не си заслужаваше да се пръскат пари за нова реклама.

Високият купол на католическата църква се открояваше с изключителна белота на фона на пурпурното небе и сякаш искаше да задържи последните слънчеви лъчи. От другата страна на улицата срещу църквата имаше парк. От тук Ким можеше да види част от открития плувен басейн в северната част на града. С носталгична усмивка си спомни лятото, когато бе навършила тринадесет.

През това лято тя, Деидре, Мелиса и още няколко момичета бяха решили да си устройват всяка вечер парти край басейна. Щом се смрачеше, измъкваха се тихомълком от леглата си и се събираха край басейна. Под прикритието на нощта захвърляха всичките си дрехи и лудуваха в топлата вода. Това бе траяло три-четири седмици, докато Трент бе открил, че сестра му изчезва вечер и беше споделил със свои приятели. Нощта, в която десетина момчета нахлуха при тях, предизвикваше тръпки у Ким. Момичетата се бяха разпищели, както само те могат, и в паниката всяко грабваше, каквато дреха му попаднеше. Трент и приятелите му също грабеха дрехите им. Ким така и не бе могла да намери фланелката и сутиена си. Разплакана и унижена бягаше към къщи, но там я чакаше нова неприятност. Прозорецът на стаята, от която се измъкваше, бе грижливо заключен отвътре. Това вече я бе довършило. Навярно родителите й бяха открили, че я няма и я очакваха настръхнали. През главата й тогава бяха преминали всякакви мисли — от решението да избяга от къщи до самоубийството. Накрая бе натиснала звънеца и бе прикрила малките си гърди с ръце…

Сега само се усмихна при този спомен, но тогава унижението й бе пълно. Още повече, че след като бяха чули обърканото й обяснение, майка й и баща й се бяха смели до сълзи. Все пак, бяха й забранили да излиза от къщи за един месец.

Цял месец затвор в това толкова очаквано лято! „Господи, беше ужасно!“ През този месец бе помагала на баща си в магазина. Бяха заедно много повече, отколкото обичайното. Сега Ким бе благодарна за това наказание. Няколко месеца по-късно баща й беше убит.

Силно и протяжно мяукане наруши мислите й. Огромната сива персийка на леля й се опитваше да отвори вратата и да влезе при нея. На Ким не й хареса идеята да стане, за да й отвори.

Огромните златисти очи на котката, които сякаш я хипнотизираха през стъклото, й напомниха за един друг поглед.

Все още не можеше да повярва в промяната, която бе настъпила с Вон Гарет — с това слабичко момченце, което познаваше от училище.

Сега той беше очарователен, добре сложен мъж и имаше престижна работа — шериф на окръг Уотърфорд.

Леля Вивиан й бе казала, че си бил купил място над града и сам си построил чудесна къща. Вон се бил оказал чудесен дърводелец и дърворезбар. Ким потърси с очи къщата му сред високите върхове на боровете. Този мъж наистина я озадачаваше. „По дяволите! Защо мисля отново за него?! Кога най-после ще се махна от този скучен град!“

Вратата проскърца и Ким стресната се обърне. Деидре излезе на верандата. Котката използва момента, да се шмугне заедно с нея.

— Ким, това е Черъти, котката на майка ми. Вече шест години е при нас. Само че е доста глезена.

Черъти се отърка няколко пъти о краката на Ким и я погали по лъскавата козина.

— Какво стана, Ди, тръгнаха ли си всички?

— Да, заминаха си. Жалко, че не ядоха почти нищо. Приготвих толкова храна, а всичко остана.

Братовчедка й се отпусна на съседния стол. Ким тайничко я изучаваше с поглед. Макар че бе сломена и нямаше грим, Деидре винаги си оставаше най-красивата от техния род. Беше висока и очите й имаха сапфиреносин цвят. Кимбърли знаеше, че братовчедка й има красотата на топ модел, но не й завиждаше. Горката Деидре беше с доста слаба психика и избухваше в сълзи, дори при най-малкото раздразнение.

— Как е леля Вив, успокои ли се? — наруши мълчанието Ким.

Деидре вдигна рамене.

— Мисля, че е по-добре. Леля Вили е при нея, а това май е най-доброто лекарство за момента.

Черъти се почувства пренебрегната и скочи върху коленете на Ким. Замърка силно и присви от удоволствие големите си златисти очи.

— Уилма Нилсен не се е променила изобщо за това време.

Деидре се усмихна.

— Леля Вили никога няма да се промени. А и изобщо променя ли се нещо в този град.

— И аз си го мислех, сякаш времето е спряло тук. Щях да те питам, сестрата на Уилма, Ана Ървинг, не почина ли наскоро.

— Мм. Да, тя умря, но това се случи мисля преди осем години. Къщата й изгоря заедно с нея. Честно да ти кажа, не я харесвах. Сякаш нямаха нищо общо със сестра си. Но все пак, това е ужасен начин да умреш.

За момент отново се възцари мълчание и двете потънаха в мислите си.

— Ди, баща ти не дойде днес в къщата, нали? Деидре поклати глава.

— Не, не дойде. Изглеждаше потресен на погребението. Но мисля, по-добре е, че не дойде тук. Не се бяха виждали с мама от пет години. Тя тъкмо бе започнала да оправя живота си, когато се случи това с Трент. Сега най-малко има нужда да й се припомня раздялата им.

Кимбърли мълчаливо кимна. Имаше толкова много страдание по този свят. Едва ли нейната съдба беше най-тежката.

— Господи, нямам търпение да се махна от този град! Това възклицание излезе спонтанно от устните й и я учуди толкова, колкото и братовчедка й. Деидре я погледна по особен начин.

— Извинявай, Ди, но го мразя.

— Не се извинявай, Ким. Разбирам те. Знам, че мразиш това място заради това, което се случи тук. Но в този град има и много хубави неща. Ще трябва някак си да успееш да ги видиш отново.

— Не те разбирам, скъпа. Току-що загуби брат си, а ми казваш, че това бил чудесен град! Едва ли Трент щеше да е съгласен, ако можеше да те чуе.

Лицето на братовчедка й помръкна от болка. „По дяволите, какво направих отново. Езикът ми напоследък е отвратителен!“

— Мила, извинявай, не исках да те засегна.

Прегърна я и се опита да я успокои.

— Ди, удари ме, ако искаш. Знам, че си го заслужавам. Давай, ще ти стане по-добре!

— Заслужаваш го, но не мога. Вече не сме деца, Ким.

— Добре, поне знам, че постигнах нещо. Няма да съжаляваш, когато си тръгна утре.

— Това не е истина — отвърна Деидре, като леко изви устните си.

Замълчаха отново. Градът под тях потъваше в здрач.

Мрак се спускаше и в душата на Ким. „Някъде там се разхожда един убиец. Дали отново ще се измъкне! Не! Не и този път!“

Деидре сякаш усети посоката на мислите й и я хвана леко за ръката.

— Хайде, Ким. Нека се опитаме да отпратим леля Вили и да накараме мама да си легне. После ще ми помогнеш да почистим къщата.

 

Той стоеше в сянката зад къщата и слушаше.

Ким се бе променила през тези години, откакто не я беше виждал. Спомняше си я като момиче, а тя вече бе станала зряла жена. Но той не я забравяше. Ким също имаше място в неговия списък. Не можеше да забрави никого. Когато се върна, без малко щеше да я задраска от плановете си, но всичко се измени. Тя щеше да е негова. Първият му подарък щеше да е готов довечера. Усмихна се. Нейният живот му принадлежеше. Ким щеше да узнае, че той ще определи, кога животът й да свърши. Дори и да си тръгнеше оттук, Сиатъл не бе толкова далеч.

Усмивката му проблесна в тъмнината, време бе да подготви подаръка за Ким.

Вратата проскърца, когато Ким и Деидре влязоха в къщата. Катеричка подскочи наблизо, явно приготвяйки се за сън.

Мъжът излезе безшумно от прикритието си и тръгна към гората. Вече имаше няколко много добри идеи за реализиране. Рядко използваше чужди идеи. Със своята изобретателност се чувстваше като творец. Спря за момент и впи очи в катеричката, застанала на метър до него. „О, това наистина ще стане добре. Дори чудесно. Дано Ким оцени идеите ми!“