Кристин Мичълс
Целувката (1)

Пролог

Само трепкащата светлина на телевизора нарушаваше тъмнината в стаята. Сенки подскачаха по стените и мебелите, почти като живи същества. Той ги наблюдаваше и очите му проблясваха в полумрака. Бавно протегна ръка и потърси ключа на лампата. Леко пукане — и за миг сенките изчезнаха. В скута му лежеше стара книга с раздърпана корица. Махна една златиста плитка коса, с която си отбелязваше достигнатата страница, и сведе очи.

От всички стихове, които тя го беше принудила да й чете, само няколко заслужаваха внимание. Този от Джон Дон — толкова прост и изчистен — беше любимият. Всеки път, когато го прочиташе, откриваше нови нюанси, отбягвали му преди.

Прочете го отново:

Погребението

Каквото и да иска тя да каже,

при мен във гроба я сложете.

Любовното мъчение ще бъде възнесение.

Това съм аз и е безкрайна мойта власт.

И тез реликви във ръцете ничии

не трябва да преминат.

Душата ми на всичко е способна,

но малко смелост й е нужна.

И щом не искаше да бъдеш с мен,

ще отнеса на век сърцето твое.

Джон Дон (1573–1631)

Свърши с текста и изгаси лампата. Обичаше тъмнината — тя го обвиваше и изолираше от действителността, позволяваше му да мисли по-добре. Думите на стихотворението бяха още в съзнанието му. Дали това бе всичко, което можеше да се научи от него?

Плитката коса лежеше между дланите му. Беше токова топла и жива. Когато я приближи до лицето си, усети нежното и докосване. Миришеше на жена. „Ах, Кенди!“ Най-напред ти би разбрала и приела своето наказание. А той… се беше почувствал освободен. Но за твърде кратко време.

Сега отново усещаше натиск и напрегнатост, сякаш в стомаха си имаше чудовище. Юмруците му се свиха, ставите му побеляха. Обаче волята му се оказа по-силна. След малко отпусна ръце и се усмихна. „Спокойствие.“

Изображението върху екрана на телевизора задържа погледа му. Красивата брюнетка, която говореше, му напомняше за друга жена.

„Спокойствие, има време за всичко.“