Кристин Мичълс
Целувката (11)

X

Когато най-накрая отвори вратата след доста настойчивото звънене, Ким очакваше да види всеки друг, но не и леля Вили.

— Здрасти, Ким. Реших да намина да пийнем по чаша кафе.

Отърсвайки се от изненадата си, Ким се отдръпна да й направи път.

— Разбира се, лельо. Радвам се да те видя, заповядай.

Забеляза, че тя държи чиния в ръцете си.

— Какво е това?

— Макарони с нискокалорично сирене. И аз съм била млада. Знам, че не ти се готви само за себе си, а и не ядеш мазна храна. Не съм срещала човек, който да не е бил изкушаван от моите макарони.

Имаше достатъчно храна, но Ким нямаше как да откаже на възрастната жена.

— Чудесно, лельо, обожавам макарони. Ще си ги разделим за обяд.

— О, моля те. Ядох, преди да дойда, всичко е за теб. Ще имаш и за вечеря.

— Благодаря ти, много си мила.

— Я ми кажи сега, кога най-сетне Вивиан ще спре да се крие?

Поговориха си още няколко минути в кухнята и най-сетне Уилма зададе въпроса, заради който бе дошла.

— Ким, що за птица е тази Лиз Мърфи. Целият град говори за нея.

— Зная за нея само толкова, колкото тя ми е казала, но изглежда добра жена. Аз я харесвам.

— А вярно ли е, че е медиум.

— Виж, това не знам. Лиз твърди, че е, но все още не може напълно да използва дарбата си. Почувствала е, че трябва да дойде в Лилоут Крийк, за да защити някого. А засега само аз съм имала нужда от защита.

— Хъм. Тя да не е от тези, които убиват с един удар — нали ги знаеш, от бойните изкуства?

Ким не можа да сдържи смеха си.

— Не, не ми е казвала, че има такива умения.

— Ами тогава как смята да те защитава. Най-много нея да убият. Едно нещо ще ти кажа — на тези медиуми и гадатели винаги нещо им мърда.

Ким не знаеше как да й отговори, а и нямаше желание да спори с нея. Спаси я позвъняването на вратата.

— Извинявай, ще отида да отворя.

Когато видя Лиз да стои, облегната на верандата, веднага разбра, че нещо не е наред. Въпреки че носеше обичайните си ярки дрехи и украшения, лицето и бе помръкнало.

След известно колебание Ким я хвана за ръката и я издърпа навътре.

— Хей, Лиз, какво ти е? Какво се е случило?

— И аз не знам със сигурност…

— Хайде влез, ще те запозная с една жена.

— О, не. Ако знаех, че имаш гост, нямаше изобщо да идвам. Мисля, че е по-добре да дойда по-късно.

— Моля те, не ставай глупава.

Лиз се остави да бъде избутана в кухнята.

— Лельо, това е Лиз Мърфи.

Ким хвърли на старата жена умолителен поглед, надявайки се тя да го разбере.

— Лиз, това е Уилма Нилсен, позната на всички като „леля Вили“.

— Приятно ми е да се запознаем — Лиз протегна ръка, но усмивката й бе студена и скована.

— На мен също.

Дланта на Лиз изчезна в огромното ръчище на Уилма.

— Тъкмо разправях на Ким, че за теб много се говори в града.

Лиз въздъхна и се облегна на стола.

— Предполагам, че това е нормално, когато непознат човек пристигне в град с размерите на този.

— Лиз, кажи ни какво се е случило. Виждам, че нещо те е разтревожило. Не се притеснявай от леля Вили. Тя няма да каже на никого, нали, лельо?

— Хъм. Никога през живота не съм издавала тайни. Признавам, че обичам да слушам клюки, но го правя само защото няма как да разбера какво става в града. Не се тревожете, единствените истории, които разказвам, са моите собствени.

Лиз погледна Уилма и отсече:

— Харесваш ми.

— Но ти не ме познаваш — отговори старата дама със свадливия си глас.

— Мога да видя достатъчно, а и ти казваш истината.

Лиз отпи от кафето си и се обърна към Ким.

— Нещо ще се случи. Съвсем скоро. И понеже не знам какво точно ще стане, не знам и как да го предотвратя.

Ким усети, че по гърба й полазват студени тръпки.

— Откъде си сигурна, че нещо ще се случи?

— Предчувствам го. Още щом се събудих тази сутрин, бях изнервена и депресирана. А това е твърде необичайно за мен. Знаех, че веднага трябва да говоря с шерифа Гарет и позвъних в неговия офис. Мелиса отначало се направи, че не знае къде е, но после я склоних да ми каже. Разбрах, че е отишъл в къщата на Дорийн Хенсън. Когато чух това име, сякаш някой дръпна завесите на тъмна стая. Започнах да виждам. Започнах да виждам. Различни образи преминаваха в съзнанието ми с огромна скорост. Толкова се обърках, че трябваше да седна. Вече започнах да разбирам това, което виждах… А искрено си мислех, че не искам да го правя. Беше по-лошо и от кошмар.

— Защо, Лиз? Какво си видяла?

— Първо, видях къща на два етажа, подобна на тази, но по-малка и с червен покрив. На стълбището отпред стоеше жена, а до нея играеше дете.

— Как изглеждаше жената? — рязко я прекъсна Уилма.

— Висока, атрактивна, с дълга кестенява коса, но…

— Да, това е Дорийн, но какво?

— Устните й бяха сиви, очите й… — Лиз замълча и преглътна конвулсивно, — очите й бяха напълно бели, а лицето й изглеждаше странно, сиво като на статуя…

— Да не искаш да кажеш, че си видяла трупа на Дорийн?

— По дяволите! Уилма, престани да ме прекъсваш. Не съм сигурна, но мисля, че е така. После видението започна да се стопява. Вече се приближавах към къщата. Беше нощ, но луната светеше ярко. Погледнах към ръката си — парче от ръкава на якето ми липсваше. Знам, че това не беше нито моята ръка, нито моя дреха, но странно защо ги виждах като свои. Приближавах се все повече и вече можех да виждам през прозорците на втория етаж — все едно, че бях висока шест метра. Вперих очи през един от тях и погледнах вътре… вътре имаше ковчези, много ковчези.

Лиз потрепери леко, преди да вземе отново чашата си с кафе.

— На следващия човек, който ми каже, че да си медиум е много забавно, ще му фрасна един. Никой не може да разбере какво съм длъжна да преживявам.

Възцари се тишина. Най-напред Уилма намери сили да попита:

— Значи мислиш, че моето момиче Дорийн я грози опасност?

— Твоето момиче?

— Да, тя живя няколко години при мен. Дойде, защото иначе нямаше да може да завърши училище. Баща й и братята й не са я оставяли на мира. Не ми се говори какво са нравили с нея. Когато ми каза, отидохме, събрахме й багажа и се премести да живее при мен. Дорийн е чудесно момиче. Сама се подготви и взе квалификация за учителка… Разбира се, сега не е като по-рано, има много лоши неща по тези училища. Представяте ли си, една моя позната започна работа като „отговорник по поддръжката“. Мислех си, че е кой знае какво, но когато отидох да я видя, оказа се, че е обикновен портиер… Извинявайте, малко се отвлякох. Та какво каза, Лиз, мислиш ли, че тя е в опасност?

— Не знам какво друго може да означава всичко това. Още ме побиват тръпки, като си спомня.

Ким наблюдаваше Лиз, а в главата й още се въртяха подробностите от нейния разказ. Въпреки ужасната седмица, ежедневния страх и заплашителното телефонно обаждане, надеждата се прокрадваше в душата й. „Може би убиецът си е избрал друга жертва?“ Копнееше да се прибере в Сиатъл. Засрами се от собствените си мисли. Бързаше да се махне оттук колкото се може по-скоро, без дори да изпита съжаление към жената, която щеше да заеме нейното място. Не знаеше, че е станала толкова коравосърдечна.

— Отивам да говоря с Вон — гласът на Уилма Нилсен прекъсна мислите й. — Искам да разбера какво се е случило тази сутрин. След това ще се опитам да убедя Дорийн да дойде с детето при мен за няколко дни. Така ще бъде на по-сигурно място. — Тя рязко се обърна към Лиз. — Ти да не си помислиш, че съм повярвала на щуротиите ти. Правя го само за да сме подготвени. И искам да ти кажа, че ако възнамеряваш да пазиш Ким, не можеш да го направиш от хотелската стая, нали?

— Лельо Уилма, моля те!

Ким бе шокирана от нейното безочие. Смяташе, че я познава добре, но или спомените я лъжеха, или възрастта си казваше думата.

— Всичко е наред, Ким — усмихна се Лиз. — Уилма, ще ти кажа, че очаквах Ким сама да ме покани, след като се опознаем. А ако това не стане скоро, ще преместя микробуса си до полицейската кола и ще спя вътре.

— Виждаш ли, момичето ми, не се сърдиш, че отворих дума за това, нали?

Ким гледаше двете жени недоумяващо и не знаеше какво да им отговори.

 

Вон направи един кръг с джипа около склада, търсейки с поглед Драйтън. Видя го, че разтоварва трупи в задната част. Паркира пред магазина и тръгна да търси собственика. През прозореца на офиса забеляза, как Бил подрежда някакви папки. Почука и влезе.

— Здрасти, Бил.

— Здравей, Вон, какво мога да направя за теб?

— Исках да те питам, имаш ли нещо против да поговоря с един от работниците ти.

Усмивката изчезна от лицето на Бил.

— Направил ли е нещо?

— Не, само ще му задам няколко въпроса.

— Окей, кой е той?

— Майк Драйтън.

— А, Майк ли, той е в задния двор. Мини през тази врата и все направо.

— Благодаря ти, Бил.

Вон излезе от офиса. Слънцето бе увиснало точно над главата му и въздухът трептеше от горещината. Майк го забеляза отдалеч и спря да работи. Свали шапката си и избърса с ръкав потта от челото си.

— Здравей, шерифе.

— Здрасти, Майк.

— Какво те води насам?

— Искам да поговоря с теб, ако нямаш нищо против.

— Не, разбира се. Само да мръднем ей там на сянка.

— Разбрах, че известно време си живял в Сиатъл, преди да дойдеш тук?

— Да, така е.

— Може ли да си спомниш, какво си правил на 18 април миналата година?

Драйтън го погледна втренчено със студените си светлозелени очи. Ухили се и поклати глава.

— Ти сигурно се майтапиш? Аз не помня какво съм правил миналия месец, а ти ме питаш за миналата година.

— Е, добре. Съгласен съм, че въпросът ми не е от лесните. Да опитаме тогава с този месец. Къде си бил вечерта на десети юли?

Усмивката се стопи от лицето на Драйтън.

— Ей, шерифе, какво се опитваш да ми лепнеш? Какво е станало тогава?

— Не знам, ти ще ми кажеш.

— Тогава май пречукаха момчето на Фарис. И ти мислиш, че… Ха-ха, съжалявам, шерифе. Не съм аз. Тогава си проиграх седмичната заплата заедно с тайфата на Тайлър Добс.

— Не знаех, че си станал приятел с тази паплач.

— Глупости, шерифе. Да играя карти с тях не значи, че съм им приятел.

— Добре, това е всичко, благодаря ти.

— Пак заповядай, шерифе, довиждане.

Вон тръгна към магазина, но реши да заобиколи офиса. Бил щеше да любопитства, а той не бе постигнал нищо.

Нямаше съмнение, че Добс щеше да потвърди алибито на Драйтън. Дори Майк да не бе бил с тях, Добс щеше да излъже само заради удоволствието, че е натрил носа на закона.

 

Беше късен следобед, когато Ким откара Уилма Нилсен обратно в града. Старата жена така и не бе успяла да се научи да шофира.

Лиз се бе върнала в хотела, за да приготви багажа си. Бяха решили да се премести — засега в двора, докато получат разрешение от Вивиан да се настани в къщата. Ким й бе позвънила преди няколко часа, но тя бе излязла с Деидре. Това си беше чиста формалност, защото леля й нямаше да откаже, но все пак от уважение трябваше първо да я попита.

Уилма Нилсен живееше на улица „Маккарди“, на около сто метра от къщата на Дорийн. Когато минаваха оттам, Ким веднага забеляза полицейската кола в задния двор. Мъжът в нея приличаше на младия полицай Килиан, но не бе абсолютно сигурна. Присъствието на тази кола само засили убеждението й, че убиецът си е избрал нова жертва.

От другата страна на улицата вървяха възрастна жена, а зад нея мъж, който й помагаше да носи покупките. Не ги познаваше и двамата. Те положително бяха от града, но след толкова години отсъствие вече трудно разпознаваше хората.

— Лельо, кои са тези?

— О, това е мисис Кринли, със сигурност наближава деветдесетте. Съпругът й почина преди десетина години. Всичките им деца са извън щата и много рядко я посещават. Един път в седмицата ходя да я наглеждам. Мъжът с нея е Майк Драйтън. Премести се тук преди година, работи долу в магазина на Бил Картър. Изглежда добър човек, помага много на старите хора.

Уилма отвори вратата и слезе от колата.

— Но…

— Какво?

— По гласа ти разбирам, че има нещо друго.

В това време Майк Драйтън излезе от къщата на мисис Кринли и тръгна към лъскавия си черен пикап.

— Ох, не знам, Ким. Един такъв особен ми се вижда. Рядко ходи някъде, дори бара не посещава. Може и да си фантазирам. Нали знаеш, човек като остарее…

Пикапът на Драйтън тръгна и премина само на няколко метра от тях. По гърба на Ким преминаха тръпки, когато срещна безжизнения му студен поглед. Бяха същите очи, с цвят на блато, които бе видяла първия ден, когато пристигна в Лилоут Крийк. Човекът, който едва не се бе блъснал в нея, а после бе я отминал с безразличие. Драйтън й се бе усмихнал, но с усмивката си бе й заприличал на куче, оголило зъбите си.

Почувства облекчение, когато джипът се скри зад ъгъла. Остана й мисълта, че това не беше вторият път, когато виждаше Драйтън. Някъде се бяха срещали и преди това…

 

На път за вкъщи Ким реши да говори с шерифа Гарет. Макар че не й се искаше никак да го вижда отново. Все още бе достатъчно объркана, след онова, което се бе случило между тях. Съжаляваше най-вече, че под въздействието на емоциите си бе разкрила пред него един от най-унизителните моменти от живота си. Сега не можеше да разбере защо го бе направила. Защо се бе доверила на мъж, когото дори не бе сигурна, че харесва. На другия ден се бе чувствала ужасно, докато чакаше неговото пристигане. А с течение на времето ставаше все по-лошо. Може би затова желанието й да се върне в Сиатъл бе толкова неустоимо. Ако убиецът си бе избрал друга мишена, нямаше какво повече да я задържи в Лилоут Крийк. Вече не спъваше с нищо разследването по убийството на Трент. Но все пак трябваше да говори с Гарет. Не искаше, след като си тръгне, в града да се носят слухове, че е избягала.

Още щом спря пред участъка, установи, че джипът му не е на паркинга. Сигурен признак, че Вон го няма. Поколеба се за момент. „Дали да попитам къде е, или направо да се прибирам?!“ Разбрала се бе с Марти Люис, че ще отсъства около час, значи имаше достатъчно време.

Излезе от колата и тръгна към входа. Мелиса сякаш я очакваше зад бюрото си в приемната.

— Здрасти, Ким. Какво мога да направя за теб?

— Здрасти, Мел. Търся Гарет.

— Няма го.

Мелиса извади тънка дълга цигара, запали я и изпусна кълбо дим.

— Отиде си вкъщи, имал някаква работа. Ще го намериш там, и без това ти е на път. Само ще ти кажа, че не беше в настроение.

— Добре, Мел, благодаря ти.

— Няма защо, чао.

 

Ким пое по обичайния си път, но се натъкна на бариера, преграждаща платното. Няколко работници поправяха канализационна шахта. Нямаше начин да премине, а пътният знак сочеше обходен маршрут през улица „Пондероса“. „По дяволите! Нима трябва да мина покрай магазина на татко!“ Не се чувстваше готова за това. Усети студената пот по челото си, когато зави зад ъгъла. Ръцете й стиснаха волана по-силно. Знаеше какво й предстои да види.

„Старите рекламни табели ще висят ръждясали и ще скърцат, полюшвани от вятъра. Тревата ще бъде висока, буйна и ще расте по това, което някога беше тротоар и сервизна площадка. Вратите и прозорците ще са напукани и олющени. Сградата ще е като някаква реликва от миналото, болезнено напомняща за отминалите щастливи дни. Свърталище на призраци!“ Това, което бе зад ъгъла, щеше да върне всичките й спомени. Спомените, които не бе достатъчно силна, за да посрещне.

Пое си дълбоко дъх. Страхът можеше да бъде победен. А и не вярваше отдавна в призраци. По-скоро трябваше да се бори с тези в собственото й съзнание.

Излезе от завоя и се опита да се подготви за гледката, която й предстоеше. Но в следващия миг рязко натисна спирачките и остана с отворена уста от учудване. Потърка очите си, за да се увери, че не сънува.

На мястото, където преди се намираше магазинът на баща й, сега имаше бензиностанция на „Ессо“. Всичко бе толкова различно. Две момчета помпеха гумите на велосипедите си! Младо момиче в розова рокля разговаряше оживено с младежа, зареждащ колата й. Отстрани до колонките имаше магазин за резервни части, списания и цигари.

Тук нямаше духове, напротив, всичко кипеше от живот. Нещата дотолкова се бяха променили, че нямаше и следа, която да я върне в миналото. Защо си бе мислила, че след като някой е убит тук, мястото ще запустее. Остана разочарована от себе си, защото години наред усърдно бе заобикаляла тази улица.

Няколко минути по-късно Ким вече пътуваше по криволичещия път, водещ към къщата на леля й. Все още не можеше да реши дали да мине през дома на Гарет, или не. Нямаше представа как ще протече един разговор на негова територия. Очакваше Вон да е още по-самоуверен, а тя самата — още по-притеснена. Все пак й се искаше да види къщата, за която всички в града говореха. Вече бе стигнала до отклонението, а още не знаеше какво да прави. „О, защо толкова се тревожа!“

Приятелката й и бизнес партньор Кати винаги я бе обвинявала, че живее прекалено предпазливо, и че не поема никакви рискове.

Завъртя волана и пое по пътя, ограден от двете страни с високи борове. Когато излезе от сянката им, това, което видя, спря дъха й.

Беше великолепно. Двуетажната къща, облицована с кедрови дъски, сякаш се намираше в малък природен оазис. Червената й фасада бе в хармония с алеята отпред, застлана с червени и бели павета. Широки каменни стълби отвеждаха към входната врата. Също от камък бяха изработени няколкото саксии, пълни с разцъфнали цветя.

Никога не си бе представяла, че Вон би могъл да живее в подобен рай. Мисълта, че той е създал всичко това, все още й изглеждаше неприемлива, макар че доказателството бе пред очите й.

Отърсила се от изненадата, Ким зави в двора, паркира до неговия джип и слезе от колата. Сега забеляза нещо, което преди й бе убягнало. Навсякъде бяха разпръснати дървени скулптури. Голям Орел от дърво с разперени крила, сякаш току-що се бе спуснал от небето върху близкия храсталак. Под сянката на върбата една сърничка бе готова, като че ли да побегне. В двора имаше още мечка с мече, елен, няколко катерички. Всички те бяха изваяни и до най-малките детайли.

Ким позвъни на вратата и, докато чакаше, продължи да изучава наоколо. Никой не й отговори. Това беше странно. Доколкото знаеше, Вон имаше само една кола — джипът, паркиран отзад. Сигурно не бе успял да чуе звънеца, ако бе зает с нещо вътре. Позвъни продължително, но и този път — никакъв отговор.

Отдръпна се от вратата и погледна към прозорците на горния етаж. „Къде ли може да е?“ Нямаше много време да го чака, но щом и така бе дошла, можеше поне да разгледа къщата. Едва ли щеше да има друг шанс. Слезе по каменните стъпала и заобиколи откъм дясната й страна. Сандалите й потънаха веднага в меката пръст на ливадата. Съжали, че не е с дънки и маратонки, но не можеше да ги носи постоянно. Днес бе облякла една от летните поли на Деидре.

Когато зави зад ъгъла, вече напълно бе забравила за неподходящото си облекло. Гарет явно бе сбъркал професията си — би трябвало вместо полицай, да стане архитект, дизайнер или скулптор.

Извита дървена стълба водеше към огромна тераса, облицована с кедрова дървесина. Вон бе направил метална решетка, в която върбата бе вплела красиво клоните си. Ким отвори летящата врата и се озова на терасата.

Чувстваше се неловко, когато стъпи на поскърцващите дъски. Все пак бе влязла без покана в частна собственост. Закри очи, за да ги предпази от слънчевата светлина и прилепи чело в едно от стъклата на прозореца. Оказа се, че вътре е спалнята. Отдръпна се гузно — вече навлизаше твърде много в личния му живот. Но любопитството й взе връх. Погледна отново и този път видя повече неща.

Ризата му бе захвърлена на стола. Обувките и джинсите му се въргаляха на пода — на няколко крачки от леглото. Но въпреки това, стаята не изглеждаше разхвърляна. Завивките бяха идеално изпънати, дървените части на мебелите лъщяха, а грижливо поддържаните цветя в саксиите бяха разцъфнали. Почувства се леко засрамена, защото не бе особено добра домакиня. В Сиатъл трудно се захващаше с почистване, а няколкото цветя, които се бе опитала да отглежда, бързо увехнаха.

Придвижи се в задния край на терасата и се опита да погледне през няколкото малки прозорчета, но те се оказаха прекалено високи. В самия ъгъл откри едно по-ниско и се повдигна на пръсти. С изненада откри, че на перваза в малки сандъчета растат магданоз, мащерка и лук. „Нима Гарет обича да готви? Изобщо, какво не умее този човек?“

Протягайки шия, успя да разгледа и част от кухнята — шкафчета от светло дърво, украсени с дърворезба, мивка със сини керамични плочки, на откритите греди по тавана — блестящи медни съдове, маса с четири стола…

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?! — дебел мъжки глас изръмжа в ухото й.

Ким изпищя и подскочи от изненада. Обърна се и с облекчение видя, че това е Вон.

— Ей, изплаши ме до смърт!

— Хора, които знаят, че вършат нещо нередно, лесно се плашат.

Очите му я гледаха с някаква необяснима студенина.

— Да имаш случайно навик да нарушаваш спокойствието на хората, като надзърташ през прозорците им? Мислех, че Скитър Бърнс е единствен в града.

Ким усети, че се изчервява. „По дяволите, как този мъж винаги намира начин да ме изкара пълна идиотка!“

— Това са глупости, Вон. Дойдох да говоря с теб. Когато не ми отвори, реших да разгледам къщата, защото ми се стори много хубава.

— Е, благодаря ти за комплимента, но следващия път поне поискай покана първо.

— Добре, добре, съжалявам. Оставям те, ще си вървя…

Ким се отдръпна няколко крачки, защото едва сега забеляза огромния нож в ръката му. Очите й се разшириха от ужас. Вон изглежда долови нейната уплаха и се обади раздразнено:

— Какво ме гледаш? Работех отзад в гората по една дърворезба. Винаги го правя, когато съм изнервен — действа ми успокояващо.

— И-и-маш кръв по ръката.

Тънка струйка се стичаше по палеца му, кърваво бе и острието. Можеше ли да му вярва? Знаеше толкова малко за него. А сега й изглеждаше дори още по-непознат и зловещ от преди.

— Порязах се, но само е драскотина. Искам да зная, защо си искала да говориш с мен?

На Ким не й допадна идеята да му каже, че си тръгва за Сиатъл, след като той държеше нож в ръката си. Трябваше бързо да измисли някакво друго обяснение. Срещна пронизващите му очи и още повече се обърка.

— Ази, аз… ще…

— Ей, днес май си много сладкодумна.

— О, не ставай вулгарен!

Ким винаги мислеше по-добре, когато се ядосаше, и сега веднага й хрумна нещо.

— Всъщност, дойдох да те поканя на вечеря, но след като не се държиш културно, можеш да забравиш за всичко.

Обърна му гръб и тръгна надолу по стълбите.

— Ще дойда в осем.

— Казах ти, забрави, поканата се оттегля.

Вон се ухили.

— Нищо, ще дойда в осем.

Ким не намери сили да му отговори. „В какво ли се забърквам отново?!“