Бъртрис Смол
Пламенно (7)

Глава 6

Ричард, крал на Англия, падна в битка на 22 април 1485 година, пронизан от пиката на уелсец. Смъртта го застигна в кално тресавище, след като конят му навлезе в него, но не можа да излезе. Битката, която привържениците на Йоркшир и тези на Ланкастър водеха за английския трон, приключи само за два часа. Хенри Тюдор, който отсега нататък щеше да бъде Хенри VII, беше провъзгласен за крал на Англия от ликуващите войници. Тази беше последната сериозна битка от дългия и мъчителен за Англия конфликт, известен като Войната на розата. Бялата роза на Йорк и Червената роза на Ланкастър щяха да се съюзят, за да станат Розата на Тюдорите. Новият крал влезе в Лондон на трети септември и беше приветстван от всички.

В „Глен Айлийн“ Арабела плачеше за братовчед си, когото винаги щеше да си спомня с любов и добри чувства. Новината й беше предадена от Тевис Стюарт, който й показа ръкописа, изпратен му от шотландския крал.

„Хенри, по Божията воля английски крал и крал на Франция, принц Уелски и господар на Ирландия…“ съобщава на всички, които го чуват, че: „Ричард, дук Глочестър, напоследък известен като крал Ричард, беше убит при Сандърфорд.“

— Говорят — каза графът, — че крал Ричард можел да избяга, но не го направил. Биел се с невероятна смелост, посякъл знаменосеца на Стюарт. Уилям Брандън, и изпратил медальона на Червения Дракон в прахта, преди самият той да бъде убит.

Тевис Стюарт не разказа на младата си съпруга, че тялото на крал Ричард е било извадено от бронята и поругано. Това деяние беше толкова гнусно и недостойно, че не беше за ушите на една дама.

— Много мило от твоя страна, че ми донесе новините — каза му Арабела. Не беше го виждала от деня на сватбата им, която се беше състояла през юни, защото лейди Флеминг, вярна на дадената дума, беше отвела снаха си от замъка „Дънмор“. Беше прекарала приятно дългото лято в „Глен Айлийн“. До днешния ден Тевис Стюарт не беше успял да намери извинение, за да посети невястата си, а беше прекалено горд, за да дойде без причина, с шапка в ръка, смирено, за да премахнат разногласията си.

— Страхувам се за майка си и за „Грейфеър“ — каза му тя. — Какво ще стане, ако новият крал реши, че потеклото на майка ми е опасно за него?

— И аз си помислих, че ще се разтревожиш за нея, Арабела, затова изпратих човек през границата. Той ще ни каже как се чувства лейди Роуина — каза графът. — Сър Джаспър бързо е затвърдил позициите си в „Грейфеър“, като изпратил на Хенри Тюдор писмено уверение, че му е предан, и то преди поражението на крал Ричард. Имало и други, по-могъщи твои съседи, така ми казаха, които направили същото. Сър Джаспър се извинил, че не може да участва в битките, но трябвало да пази границата. А майка ти, говорят, била бременна и трябвало да роди, преди годината да е изтекла. — Тевис Стюарт дълго се беше чудил дали да не излъже Арабела, но от опит знаеше, че такива лъжи бързо биват разкрити.

— Но те се ожениха едва през юни! — възкликна Арабела, а после пребледня. — Ох! — изохка тя, когато значението на думите му достигна до съзнанието й. Вдигна поглед към него и избухна в ридания. Едва сега разбра колко пълно и безвъзвратно е предателството, което бяха извършили спрямо нея.

Графът взе съпругата си в прегръдките си и я успокои.

— Не плачи, момиче, защото не мога да понасям женските сълзи. Знаеш го.

— Аз не съм жена — изплака Арабела. Сълзите й бяха намокрили копринената му риза.

Тевис Стюарт затвори за кратко очи, а огромната му длан милваше Арабела по красивата коса. Да, тя още не беше жена. И нямаше скоро да стане, ако двамата не сключеха мир. Не беше имал жена от деня на тяхната сватба, защото знаеше, че Арабела Грей — Арабела Стюарт, поправи се той наум с лека усмивка — не би понесла неговата изневяра, въпреки че бракът им още не беше консумиран.

— Така, момиче — каза той, — знам, че те боли, но майка ти вероятно е била самотна, а сър Джаспър има славата на съблазнител. Сега поне детето ще има име, което нямаше да бъде така, ако ти се беше омъжила за този порочен дявол. Помисли за срама, който майка ти щеше да преживее тогава. Ако тя има съвест, дори сега изпитва чувство на вина, сигурен съм.

— Не съм ядосана на майка си — каза му Арабела. — Страхувам се за нея, защото за мен сега е очевидно, че сър Джаспър е жесток и зъл.

— Но майка ти е в безопасност, докато е с него — каза графът, макар самият той да не беше много сигурен в думите си. — Нямало е нужда да се жени за нея, за да получи „Грейфеър“, но той го е направил. Тя ще роди неговото дете, а знам, че сър Джаспър няма деца. Всички мъже искат да имат деца, момиче, и аз мисля, че той ще се отнася и към майката, и към детето, особено внимателно. — Харесваше му да усеща тялото й притиснато в своето и прегърна Арабела още по-здраво.

Арабела, от своя страна, никак не искаше да се лиши от утехата, която й предлагаха ръцете му.

— А ти имаш ли деца? — попита го тя.

— Да — отговори честно той и тя бързо вдигна глава. В зелените й очи се четеше любопитство, изненада, но и болка. — Аз отдавна съм възрастен мъж, момиче, и женската компания ми доставя удоволствие — призна той. — Имам няколко деца и не виждам причина, за да не призная бащинството, още повече че носят чертите на Стюартови. Но не съм имал жена в леглото си от деня на нашата сватба, Арабела Стюарт, въпреки че нуждите ми от жена не са намалели през тези няколко месеца.

— Аз не те познавам — каза тихо тя. — Аз… аз… не мога…

— Аз съм търпелив човек, Арабела, но ти никога няма да ме опознаеш, ако останеш в „Глен Айлийн“ с майка ми — каза той, а тъмните му очи проблясваха. — Станалото — станало. Всичко е вече минало. Нима не можем да започнем всичко отначало, моя малка избухливке?

Арабела въздъхна дълбоко. Тя наистина започваше да харесва този огромен мъж, който беше неин съпруг. Едва сега разбра, че никога не е харесвала Джаспър Кийн. Не беше изпитвала никакви чувства към него. Кралят го беше избрал за неин съпруг и тя го беше приела сляпо, с вярата на младостта, че винаги ще живеят щастливо. Но се страхуваше от завръщането в „Дънмор“. Пое си дълбоко дъх и каза:

— И аз бих приветствала едно ново начало, но бих предпочела да остана още малко тук, докато се поопознаем. Имаш ли нещо против? „Дънмор“ не е далеч, макар че човек би си помислил, че е на няколко мили, като се има предвид, че те виждам за първи път след деня на нашата сватба — завърши тя с весело пламъче в очите.

Той се засмя, доволен от думите й.

— Да не би да съм ти липсвал, момиче?

— О, да. Наистина ми липсваше. Липсваше ми и ездата с лицето надолу върху коня ти, нямаше кой да разкъсва дрехите ми, а също така ми липсваше и животът в малката и студена Западна кула — каза му дяволито Арабела.

Графът се засмя сърдечно.

— Май не ти е било много лесно с мен, а?

Арабела помисли и каза вече много по-сериозно:

— Винаги казвам истината.

— Казвам се Тевис, момиче, и ще ми е много приятно от време на време да ме наричаш по име.

— Тевис Джеймс Майкъл — отговори му тя. — Джеймс е името на баща ти, така казва майка ти, а Майкъл, защото тя много харесвала това име и не можела да реши с кое от двете да те кръсти. Дядо ти разрешил проблема, като те кръстил Тевис Джеймс Майкъл, така казва лейди Марджъри — каза му Арабела.

И изведнъж се изтръгна от прегръдките му, почувствала необясним свян. Той я хвана за ръката и я придърпа обратно. Бяха в библиотеката на втория му баща. Графът заведе Арабела до големия прозорец, отвори го и прекрачи през перваза, като я вдигна на ръце.

— Хайде да се поразходим малко из мамината градина — предложи той. — Денят е ясен и топъл. Какво друго ти е разказвала майка ми за мен?

— Че си бил много гордо малко момче, точно както сега си горд мъж — каза Арабела — Че понякога си безразсъден, но не си лош, нито зъл. Че имаш добро сърце. Че си твърд с враговете си, но също така можеш да прощаваш. Че си предан на семейството и на приятелите си и добър с хората си. Лейди Марджъри също така каза, че си много добър воин.

— Изглежда, майка ми ти е разказала много неща — отбеляза той.

— Майка ти иска да изгладим недоразуменията и различията между нас, Тевис. — Арабела отново се засмя. — Няма търпение да види внуците си.

— Мога да си представя какви ще бъдат децата ни — каза той тихо и спря, за да я вземе отново в прегръдките си. — Малки момиченца с горещ темперамент, малки избухливки със сребристи коси, като майка си. Трябва да те целуна, Арабела — добави бързо той, повдигна лицето й към своето и докосна изненаданите й устни със своите.

— Ох! — въздъхна тя.

Реши, че допирът и вкусът на устата му й харесват. Обви ръце около врата му и се притисна в него, а натискът на устата му се засили. Сладост, сладост! Устните му бяха толкова сладки, помисли си тя, неочаквано и остро осъзнавайки, че гърдите й са станали по-големи и по-твърди. Притисна се още по-силно в него. Без предупреждение разтвори устни. Езикът му се плъзна в устата й и потърси нейния. Това първо докосване я накара да потръпне сладостно. Страстта й нарастваше и тя го прегърна по-здраво. Арабела не знаеше какво всъщност става с нея, но въпреки това всичко й изглеждаше съвсем естествено. Неясно, като в мъгла, в съзнанието й изплува споменът за онзи първи път, когато той я беше целунал. И тогава се чувстваше както сега — като лишена от разум, цялата само чувства. Дали мъжките целувки винаги са толкова сладки, приятни и завладяващи? Когато тя разтвори по-широко уста, в опит да си поеме дъх, езикът му погали нейния. Тялото й се вцепени. Завладяха я чувства и усещания, които досега не беше изпитвала и които със сигурност не разбираше. Те я принудиха да го прегърне здраво и да се притисне плътно до него.

Трябваше да спре. Само след миг щеше да я положи на тревата в градината и да вземе всичко, което тя така неразумно и невинно му предлагаше. Не че нямаше да е приятно и за двамата, но дали тя нямаше да съжалява после? Любопитството и неопитността я тласкаха към нещо, за чието съществуване тя нищо не знаеше. Опитът му подсказваше да отхвърли онова, което му се предлагаше. Искаше тя да е спокойна. Времето работеше в негова полза, както и в полза на съюза между двамата. С въздишка, Тевис Стюарт прекъсна прегръдката и изпита болка, като видя в очите й, че е наранена.

— Момиче, момиче — прошепна той и погали с пръсти лицето й, — изкушавам се да те помоля за повече, но няма да го направя. Не още, макар че ти би изкушила и светец, Арабела Стюарт.

Начинът, по който той наблегна на фамилията й, я накара да потръпне сладостно.

— Защо не още, Тевис? — попита го направо тя.

— Искам да ме опознаеш по-добре и да бъдеш доволна от мен — отговори той.

Тя кимна.

— Въпросът за „Грейфеър“ още не е разрешен. Кога ще ми го върнеш? Крепостта е всичко, което мога да ти предложа. Тя е малка, но пасищата около нея са добри. Има и овощна градина.

— Вашият нов крал все още няма да е готов да разреши спора — каза й той. — Около него все още има чуждо влияние, което той трябва да преодолее. После ще дойде ред на коронацията, отварянето на Парламента и женитбата му с принцеса Елизабет от Йорк. „Грейфеър“ е важен за теб, знам, но не представлява нищо за Хенри Тюдор.

Арабела се намираше в затруднено положение. Не искаше да подновява кавгите си с Тевис Стюарт, особено сега, когато се опитваше да заобича този огромен мъж, който, за добро или за зло, беше неин съпруг.

— Знам, че „Грейфеър“ няма никакво значение за политическия живот на Англия, но колкото по-дълго остане в ръцете на сър Джаспър Кийн, толкова по-трудно ще ни бъде, така мисля аз, да си го вземем обратно. Рано или късно, ти ще го убиеш, разбира се, но ако мама му роди син, възможно е кралят да остави крепостта на него. Немислимо е външен човек като сър Джаспър да притежава земите, които от толкова много години са собственост на фамилията Грей. Точно сега между Англия и Шотландия цари мир. Чух дори, че няколко групи млади шотландски войници са се били на страната на Хенри Тюдор срещу крал Ричард. Сигурна съм, че моментът е подходящ да говориш с крал Хенри за връщането на земята ми.

— Трябва да ми се довериш, Арабела — каза Тевис Стюарт. — Тази зима ще те заведа в двора, за да се срещнеш с брат ми, крал Джеймс. Ще кажем на него, че са те обрали, и той ще разговаря с крал Хенри. Молбата, предадена от крал на крал, има по-голяма тежест. Ще постигнем по-голям успех, отколкото ако аз или ти се срещнем с крал Хенри. Сигурен съм, разбираш, че Англия може да откаже дори на крал Джейми. А може и да решат да оставят „Грейфеър“ на първородната ни дъщеря, за която английският крал ще избере съпруг. Ще изпратят детето в Англия, за да бъде отгледано от семейството на бъдещия си съпруг, за да бъде тя повече англичанка, отколкото шотландка, и верността й по време на война да не бъде под съмнение. Англия може да ти плати, ако сметне, че земите са много важни за нея, и с това въпросът да приключи. Никога вече няма да ти разрешат да живееш в „Грейфеър“, любима. Сега ти си графиня Дънмор и си свързана с шотландския крал.

Никога вече да не си отиде у дома? Очите на Арабела се напълниха със сълзи. До този момент не беше осъзнала колко много всъщност е загубила, и то не поради своя вина. Изведнъж беше обзета от силен гняв. Защото всичко, което беше важно в живота й, всичко, от което зависеше щастието й, беше решавано от някой друг, обикновено мъж. Не беше честно! Тя искаше сама да управлява живота си. Знаеше, че тази мисъл е прекалено смела за мнозина. Майка й, например, би била ужасена. Отец Анселм би й казал, че жените са обвързани с традициите и божите закони и трябва да се подчиняват на мъжа. Но това не означаваше, реши Арабела, че трябва да го правят с радост.

— Какво има, момиче? — попита я графът. — Изглеждаш като буреносен облак.

Острите думи бяха на върха на езика й, но Арабела ги преглътна, внезапно осъзнала, че този начин на поведение е детински. Той не беше виновен за всичко в живота й. Той беше виновен само за последните няколко месеца. Тя трябваше да вземе съдбата си в собствените си ръце. Никой друг нямаше право да се разпорежда с живота й, но нищо не би спечелила с директна атака срещу Тевис Стюарт.

— Ядосана съм — призна тя — от факта, че домът на прадедите ми е в ръцете на чужд човек, който може да успее да го задържи.

— Естествено е да изпитваш гняв, Арабела — каза графът.

— Обещай ми, че ще направиш всичко, за да ми върнеш „Грейфеър“ — каза Арабела. — Не искам кралското злато. Искам си крепостта, моя дом.

— И аз нямам нужда от злато, макар че шотландците обикновено не говорят такива неща — каза той, позволявайки си шега с пословичната шотландска пестеливост. — Но няма да бъде лесно, Арабела. Ще направя всичко възможно, заклевам се.

— Доволна съм, че ще опиташ — отговори му тя, но в сърцето си знаеше, че ако той се провали, тя няма да остави нещата така.

Той й се усмихна и Арабела осъзна, че за първи път вижда Тевис Стюарт да се усмихва. Беше го виждала да се смее, но никога не беше виждала устата му да се разтяга в широка усмивка и да показва ред бели здрави зъби.

— Ти си такова сериозно момиче, Арабела — каза той. — Харесваш ми.

— Радвам се, че е така — отговори му тя, — защото сме обвързани с брак.

Той се засмя.

— Искаш ли да те ухажвам, любима? Нашето запознанство досега едва ли може да се нарече „ухажване“.

Беше ред на Арабела да се засмее.

— Да, наистина не си ме ухажвал така, както съм си представяла, че трябва да бъде ухажвана една девица. По-скоро беше груб и безцеремонен с мен. Мисля, че би ми харесало да ме ухажваш, както ми се полага.

— И колко дълго трябва да продължи ухажването?

— Ако ми доставиш удоволствие, Тевис Стюарт, ще си дойда с теб у дома в „Дънмор“ след сватбата на сестра ти, на пети декември — отговори Арабела. Настъпи дълга тишина, а после тя каза: — Не ме попита какво ще стане, ако ухажването ти не ми достави удоволствие, Тевис.

— Няма нужда да знам — кача тихо той, — защото ще се постарая да ти харесам, моя малка избухливке. — Той повдигна лицето й нагоре и докосна още веднъж устните й със своите. — Никога не съм ухажвал жена, но ти няма да имаш причини да се оплачеш, Арабела, обещавам ти.

Дали целувките му винаги щяха да предизвикват сладостни тръпки в тялото й? Надяваше се, че да. И когато той взе ръката й в огромната си лапа и я поведе през градините на майка си, разумът й като че ли се стопи, а с него и всички разумни мисли. Сега те не говореха, защото им се струваше, че нямат нужда от думи. Септемврийският ден беше ясен и топъл. Над маргаритките кръжаха няколко тлъсти пчели. Нежните им ефирни крилца удряха усилено въздуха и, като по чудо, успяваха да задържат тлъстите им жълто-черни тела.

— Кога ще отидеш в двора? — попита най-накрая Арабела.

— Не и преди да е настъпила Дванайсетата нощ — отговори графът. — Ще те взема със себе си, момиче. И Джейми, и съпругата му, нямат търпение да се запознаят с теб. Сега тук ловът е добър и не ми се иска да напускам „Дънмор“ по средата на ловния сезон, особено след като брат ми няма нужда от мен.

— Хората говорят, че вашият крал не е особено популярен сред благородниците — отбеляза Арабела. — Защо е така? Ти, изглежда, си много привързан към него. А аз не мисля, че ти би го обичал, ако той не е достоен за обичта ти.

Графът въздъхна.

— Джеймс е миролюбив човек и владетел, но царува във време на военни конфликти, време, в което войната е на пиедестал. Той ненавижда насилието и болката, свързана с него. Все пак, би могъл да спечели уважението на дворянството, ако поне можеше да седи както трябва на седлото, но, уви, той и това не умее. Да ти кажа истината, той дори се страхува от конете. Прилича на майка си, Мари от рода Жилбер, която е племенница на Бургундския херцог, Филип Благородния. Тя заема високо положение в двора на Бургундия и е жена с пъргав ум, силен интелект и милозлива душа. Джейми далеч я превъзхожда с черните си като маслини очи, със светлата си кожа и черната като нощта коса. Да, той е много красив, но у него има нещо странно, което го кара да прилича на чужденец, а това не се харесва на мнозина. Той имаше двама по-млади братя, Алегзандър, граф Олбъни, и Джон, граф Мар. И двамата бяха типични представители на рода Стюарт и в лице, и във фигура. А мисленето им беше като на най-ограничените шотландци. Преди няколко години бяха арестувани, защото бяха заподозрени в предателство. Граф Олбъни наистина се домогваше до трона. Мар умря в затвора, но Олбъни успя да избяга във Франция. Френският крал му намери добра партия за женитба от тамошната аристокрация, но не успя да го подпомогне в борбата му за трона. И така, Олбъни отново прекоси Ламанша, като този път се установи в Англия. Вашият крал Едуард много обича да се бърка в работи, които не го засягат. Той публично призна брата на Джейми за крал Алегзандър IV Шотландски и изпрати брат си, граф Ричард, с армия, която да навлезе в Шотландия.

— Това се случи през лятото, когато беше убит баща ми — каза Арабела. — Тогава не разбрах какво точно е станало. Спомням си само хората, които идваха да набират войска за краля, и майка ми, която го молеше да не тръгва. Баща ми се засмя и каза, че това било само дребна гранична разправия, въпреки че крал Едуард се чувствал длъжен да се намеси. Каза, че шотландският крал не би отстъпил толкова лесно трона си на по-малкия си брат, а също така, че връзките между нашите две кралства не се развивали особено добре.

— Да, така беше — отговори графът. — Джейми тръгна с войската на юг, за да посрещне предизвикателството. За нещастие, взе със себе си група от най-любимите си благородници, нито един, от които не се отличаваше с някакви умения във военното изкуство. Някои от тях бяха изключително добри в другите изкуства. Те всички, без изключение, бяха ненавиждани от останалите благородници. Робърт Кохрейн, който беше архитектът на Голямата зала на замъка „Стърлинг“, беше главният фаворит на брат ми. Той беше надут и арогантен, лишен от чувство за хумор и мразен от всичките си познати. Джейми избра Кохрейн за началник на артилерията, като пренебрегна много по-опитни мъже. Все едно че беше пъхнал клечка кибрит в барута. Лагерувахме в Лодър, когато граф Ангъс и неговите привърженици хванаха Кохрейн и петима други и ги обесиха на моста Лодър. Клюките, които се носеха за брат ми и неговите любимци, бяха толкова отвратителни, че граф Ангъс и неговите хора решили да заменят Джейми с Алегзандър. Те не знаели колко окончателна била измяната на Алегзандър, който се бил заклел във вярност на английската корона. Принудиха краля да присъства на екзекуцията на Кохрейн, а после го придружиха обратно до Единбург.

— Ти беше ли с него? Защо не му помогна? — попита Арабела.

— Да, бях там — отговори графът. — Когато полубрат ми Алегзандър замина за Англия, изпратих един от собствените си хора да се вклини в неговата група. Докато Ангъс придружаваше Джейми, обявен за политически затворник, до Единбург, аз се срещнах на границата с моя човек, който беше откраднал документ, от който се виждаше пълната измяна на Олбъни. Ние занесохме документа в столицата и когато Олбъни пристигна в нея като предполагаем бъдещ крал на Шотландия, намери прием, който много го изненада. Ангъс, който по природа беше сериозен и предан, беше шокиран от факта, че в домогванията си до властта, желаещ на всяка цена да управлява, Алегзандър Стюарт е предал страната си и е позволил тя да попадне в английски ръце. Олбъни беше принуден да изглади недоразуменията си с Джейми, който остана крал, а граф Ричард се върна в Англия. Всичко, което вашият крал Едуард спечели, беше град Бъруик, завладян от граф Ричард с помощта на Олбъни още преди те да се отправят към Единбург — каза Тевис Стюарт.

— При Бъруик беше убит баща ми — каза тихо Арабела. — Къде е сега граф Олбъни?

— Мъртъв е. Джейми се опита да спечели верността му, като му даде известна власт. Направи го главен лейтенант на кралството, но още на следващата година граф Олбъни беше хванат да плете нови интриги. Отново избяга в Англия, където научи, че предишният му благодетел, крал Едуард, е мъртъв, а граф Ричард вече е крал Ричард. Ричард нямаше време да се занимава с Олбъни и той отпътува за Франция. Миналата година се опита да превземе Шотландия с помощта на друг бунтовник, който от дълго време беше в изгнание, граф Дъглас. Претърпяха поражение при Локмабен. Дъглас беше хванат и хвърлен в затвора. Олбъни успя да избяга във Франция, където тази пролет беше убит в турнир.

— И така, вашият крал вече не е заплашван от враговете си — каза Арабела.

— Кралете винаги имат врагове, момиче — отбеляза сухо графът. — Повечето крале правят грешка, като се впускат във войни, но брат ми прави огромна грешка, като толкова усърдно се опитва да запази мира между Англия и Шотландия. Благородниците не го разбират, защото не искат да се променят. Но светът около нас се променя.

— Виждам, че изпитваш към крал Джеймс искрена братска обич — отбеляза Арабела. — Приличате ли си с него? Сигурно, щом се разбирате толкова добре.

Тевис Стюарт се засмя.

— Обичам Джейми още откакто бях малко момче. Както вече ти казах, неговата майка беше много мила с моята майка, въпреки трудното положение, в което двете се намираха. Татко беше убит, когато бях само на три години, но кралица Мари не забрави, че аз съм негов син. Когато татко умря, Джейми беше на девет години и майка му го отведе в Роксбърг, показа го на армията и ги накара да постигнат победа в памет на крал Джеймс II. Успя по някакъв начин — шотландците направо пометоха врага и завладяха Роксбърг. Няколко дни по-късно брат ми беше коронясан в абатството Келсо. Но Джейми беше още дете, а кралете деца са опасни, защото много хора искат да управляват чрез тях. Вашият крал Едуард се съюзи с граф Дъглас и лорд Майлс. Тримата искаха да си поделят Шотландия. Така разделената на три Шотландия щеше да бъде васал на Англия. Нашето правителство избегна опасността, като сключи мир с вашия крал. От известно време тук, в Шотландия, се наслаждаваме на мира. Когато Джейми навърши дванайсет, умря и майка му. Загубата беше тежка за всички ни, защото предаността на кралицата към нейния син и към Шотландия имаше голямо значение за страната. Джейми все още имаше отец Кенеди от „Сейнт Андрюз“, който го съветваше и му беше също толкова предан, колкото беше и покойната кралица. Но той почина две години след нея. Тогава бях едва на осем години, но си спомням, че майка ми и вторият ми баща непрекъснато говореха за предстоящи опасности. Джейми беше едва на четиринайсет.

— Те страхуваха ли се, че може да загубиш „Дънмор“? — попита Арабела.

— Не, не мисля, защото „Дънмор“ винаги е бил важно укрепление за Стюартите. По това време Ян Флеминг го ръководеше от мое име, а неговата вярност не можеше да бъде поставяна под въпрос. Мисля, че родителите ми се страхуваха от гражданска война, която щеше да подтикне Англия да нахлуе в страната ни въпреки мирния договор. Но фамилията Бойд спаси всички, като уреди нещата. Те хванаха младия крал при Линлитгоу и го доведоха в Единбург. Сър Алегзандър Бойд беше учител на Джейми във военното изкуство и беше началник на крепостта Единбург, където сега живееше и Джейми. Господи, как мрази той това място дори и днес! Лорд Бойд от Килмарнок, другият конспиратор, изпрати на втория ми баща, лорд Флеминг, писмо, в което се казваше, че трябва да отида в Единбург, за да правя компания на брат си. По това време фамилията Бойд имаше огромна власт и никой нищо не можеше да им откаже. Лорд Бойд беше оженил сина си за сестрата на Джейми, принцеса Мери. Останах при брат си няколко години, докато фамилията Бойд му намери съпруга, принцеса Маргарет от Дания. След сватбата Джейми ме изпрати у дома, в „Дънмор“, като ми каза, че има намерение да наложи кралския си авторитет на хората, които досега са управлявали от негово име. Много се ядосах, когато той ми каза това, защото исках да остана и да се боря рамо до рамо с него с фамилията Бойд, но той не искаше и да чуе. „Ти ми прави компания пра всичките тези години, братко, каза ми той, и компанията ти беше добра, защото си още дете. Ако ти се случи нещо, не бих могъл да живея с чувството за вина, което ще ме преследва до гроб.“ И така, аз се върнах в „Дънмор“. Спомнях си брат си като мил човек, който ме учеше, че мъжът не трябва да бъде жесток, за да бъде смятан за истински мъж.

Върнах се в „Дънмор“ и донесох със себе си обичта към музиката и изкуствата, без които брат ми не можеше да живее. Научих, че мъжът може да уважава и цени красотата, без да загуби мъжествеността си.

— А какво се случи с фамилията Бойд? — Разказът на графа забавляваше Арабела.

— Сър Алегзандър беше екзекутиран, а лорд Бойд избяга от Шотландия заедно със сина си. Живеят някъде в изгнание. Бяха достатъчно далновидни да упражнят влияние над краля, докато беше още малък. Когато са се възползвали от тази възможност, те са знаели, че рано или късно ще платят за смелите си действия. И наистина платиха.

— Всичко е свършило щастливо за брат ти, нали? — каза Арабела.

— Момиче — каза графът, повдигна съпругата си и я сложи да седне на ниската стена, за да може да вижда по-добре лицето й, — нито един крал не би могъл да царува щастливо, докато не постигне абсолютен контрол над съсловието на благородниците. След децата си брат ми обича най-много музиката и архитектурата. Той е много информиран за европейските художници и дори нае един холандски художник да нарисува картина за олтара, на която са изобразени той и кралица Маргарет. Колекционира класически литературни произведения и окуражава работата на нашите поети, като заплаща щедро най-добрите им творби. Красивите монети, които се секат в Шотландия, са резултат от влиянието и покровителството на Джейми. — Графът се усмихна горчиво. — Той не е човек, когото благородниците могат лесно да разберат. По-лесно им е да проявяват към него неодобрение, защото той е различен от тях. Не биха си направили труда да го опознаят, а мисля, че за това не би им стигнало и времето. След обесването на Кохрейн Джейми не проявява добри чувства към никого специално. Страхува се, че могат да сметнат някого за негов фаворит и да му напакостят. Най-близо до титлата „кралски любимец“ е младият Джон Рамзи от Балмейн.

— А какво мисли кралицата за всичко това? — Арабела беше любопитна, защото никога не беше чувала да говорят, че бракът на крал Джеймс е нещастен.

— Кралица Маргарет е най-милата и нежна жена, която някога съм познавал — каза прочувствено Тевис Стюарт. — Тя обича и подкрепя Джейми от първия миг, в който го видя, а той й отвръща със същото. Каквито и недостатъци да има брат ми, каквито и грешки да допуска, съпругата му винаги е до него. Добротата й не знае граници, момиче. Джейми също знае това и никога, по никакъв начин, не й е причинявал мъка, никога не й е казвал лоши думи, нито пък се е мъчил да извлича изгода за себе си от факта, че тя е толкова мила и добра.

— Струва ми се, че характерът на брат ти е доста сложен — каза Арабела. — Познавам много малко хора, като се изключат обитателите на „Грейфеър“, крал Ричард и сър Джаспър Кийн. Но от тях нито един не е наистина това, за което се представя.

Той кимна, доволен от думите й. За него беше ясно, че Арабела, макар да нямаше кой знае колко добро образование, притежава интелект и лесно може да се научи на всичко. Беше се оженил за нея набързо, в опит да си отмъсти на сър Джаспър. Беше разбрал, че ще му се наложи да я приеме такава, каквато е. Но изпита облекчение, когато разбра, че тя може да се промени. После Тевис Стюарт се замисли над тревожната вероятност младата му съпруга да мисли същото за него. Докато я вдигаше на ръце, за да й помогне отново да стъпи на земята, той се питаше какви ли заключения е направила тя за неговия характер.

От прозореца на стаята си лейди Марджъри наблюдаваше сина си и младата му съпруга, докато те се разхождаха сред цветята и неуморно бъбреха. Тя се усмихна, беше доволна. Съпругът й, който много пъти беше виждал тази усмивка, се засмя, застана до нея и я прегърна през кръста. Тя вдигна поглед към него, очите й светеха от задоволство.

— По това време догодина вече ще имам внуче — каза тя и наистина беше убедена, че ще стане така.

Ян Флеминг се засмя.

— На Тевис му трябваше прекалено много време, за да дойде да я види — отбеляза той.

— Да, той е горд — отговори тя, а в гласа й се прокрадваше дълбока майчинска любов — Но аз знаех, че най-накрая ще дойде. Аз успях да успокоя Арабела, да я пречистя от гнева и сега тя ще е по-податлива на чара му. Харесвам това момиче, то ще бъде добра съпруга на сина ми. Майка й я е възпитала добре, въпреки че нейното собствено поведение е немислимо и разюздано. Но аз съм доволна, че дъщеря й не е разбрала за него.

— Не съди майката на Арабела прекалено строго, мила — предупреди съпругата си Ян Флеминг. — Момичето я обича, а дори и аз съм чувал за репутацията, с която сър Джаспър се слави. Чарът му е достоен дори за Стюартите. Не ме учудва това, че е успял да съблазни бедната жена. Но нито веднъж не чух Арабела да говори за майка си без любов. Не мисля, че момичето би обичало майка си, ако тя е развратница.

— Да — съгласи се съпругата му, макар и неохотно. — Вероятно си прав, Ян. Езикът ми винаги изпреварва разума ми. Първо говоря, а после мисля.

Лорд Флеминг стисна рамото на съпруга си.

— Ти нямаш търпение кога Арабела ще се влюби в Тевис, затова ненавиждаш всичко, свързано с нейния дом. Не искаш тя да мисли за дома си, да желае да се завърне в него. Страхуваш се да не я загубиш. Не се страхувай. Тя е негова съпруга. Дай им време и възможност и всичко между тях ще бъде наред. Сега трябва да мислиш за сватбата на нашата Алис, Марджъри.

Лейди Флеминг кимна, погледът й отново се насочи към градината и тя се усмихна.

— Виж, Ян! Той пак я целува!

Ян Флеминг също се усмихна и поклати глава. Досега, след толкова години, трябваше да е свикнал с факта, че съпругата му се интересува от всички и от всичко.

— На момичето като че ли му харесва — отбеляза той.

— Да — каза тихо Марджъри Флеминг. — Ако той я целува така, както ме целуваше неговият баща… — и тя въздъхна силно, а в очите й се появиха сълзи, причинени от спомените за миналото.

Лорд Флеминг отдавна беше приел мисълта, че бащата на Тевис винаги ще заема специално място в сърцето на съпругата му. Тя рядко споменаваше крал Джеймс II. Той не изпитваше ревност, защото тогава Марджъри не беше негова съпруга, нито му беше обещавала нещо. След като се ожениха, тя винаги му беше вярна.

— Както и да я целува Тевис, мила моя — отговори той тихо, — на Арабела очевидно й е приятно, защото май не иска да прекратят забавлението. Чудя се дали не трябва да подражаваме на тези деца, мила. — И лорд Флеминг обърна съпругата си към себе си и страстно я целуна.

— О, Ян! — извика тя, като се изчерви от удоволствие. — Колко си палав!

— Защо забавлението и удоволствията да са само за младите?! — попита той.

— Никога не съм твърдяла, че трябва да бъде така — отговори му тя закачливо. Хвана го за ръка и с усмивка го заведе в спалнята си.