Бъртрис Смол
Пламенно (13)

Глава 12

Хенри Тюдор изгледа с любопитство мъжа пред себе си. Името му беше Джаспър Кийн и беше рицар от северните области. Кралят имаше силно развити инстинкти, когато въпросът опреше до хората, а сега те го предупреждаваха да внимава със сър Джаспър Кийн.

— Виждате ли, господарю, след като съпругата ми почина по време на раждане, в „Грейфеър“ не остана нито един носител на фамилията Грей. Аз съм господар там вече повече от три години, затова се обръщам към Ваше величество с молба да удължи срока на пълномощията ми с надеждата някой ден да ме сметне за достоен и да ме дари с наследството на съпругата ми. — Сър Джаспър се усмихна широко и раболепно се поклони.

— Не съм много запознат с историята на крепостта, сър Джаспър. Трябва да освежите паметта ми. Вашата съпруга ли беше наследница на „Грейфеър“? Тя ли е родена Грей?

Джаспър Кийн се замисли дали би могъл да излъже. Реши, че е по-добре да каже истината. Имаше прекалено много хора, някои от тях на служба при Хенри Тюдор, които можеха да му кажат каква е истината.

— Роуина, Бог да даде мир на душата й — поде той с лицемерно уважение към починалата, — беше омъжена за Хенри Грей, който беше последният Грей от „Грейфеър“, сър. Когато овдовя, аз се ожених за нея.

— Няма ли деца от техния брак? — попита кралят.

— Дъщеря — отговори кратко сър Джаспър Кийн.

— Мъртва ли е тя? — настоя кралят.

— Момичето беше отвлечено при едно нападение на шотландците — отговори той.

— Мъртва ли е? — повтори кралят.

Сър Джаспър отново се замисли дали да не излъже. Когато няколко дни след отвличането до тях стигна слухът, че граф Дънмор се е оженил за Арабела, сър Джаспър стана за смях в цялата околност. Вече се бяха разнесли отвратителни клюки за прибързаната му женитба. Хората го презираха. Но отново не се осмели да излъже.

— Разбрах, че момичето се е омъжило за някакво копеле с високопоставен произход, сир, но не мога да кажа със сигурност. Тя не се свърза с мен дори и след смъртта на майка си. Тя е разглезено и вироглаво дете, което се интересува само от себе си.

— И все пак — започна да разсъждава на глас кралят, — тя по право е наследница на „Грейфеър“. — Като видя различните чувства, които се изписаха по лицето на сър Джаспър, Хенри Тюдор разбра, че е постъпил правилно, като не е обещал нищо конкретно. В очите на мъжа просветна гняв, който кралят успя да види, преди той да успее да си наложи безстрастна маска. — Имате ли собствена земя, сър Джаспър? — попита кралят тихо и любезно, защото не искаше да си затваря всички вратички.

— Домът ми беше разрушен от шотландците — отговори със свито гърло сър Джаспър Кийн.

Кралят кимна.

— Значи сега „Грейфеър“ е ваш дом?

— Да, господарю.

Сър Джаспър Кийн очевидно нямаше средства да построи наново дома си, помисли си кралят. Беше алчен, искаше да получи наготово крепостта „Грейфеър“. Копнееше да узакони правата си над нея. Ако беше неин законен господар, можеше да привлече вниманието на жена, която има средства. Кралят направи знак на секретаря си, който се наведе, за да чуе думите му.

— Става дума за крепостта „Грейфеър“. От голямо значение ли е тя? Богати ли са земите? Голяма ли е самата крепост? С други думи, заслужава ли си човек да я притежава? — попита той много тихо.

— Тя е малка гранична крепост, Ваше величество, но всъщност е непревземаема. Не е богата. Едно малко село и няколко акра земя. Ценна е единствено заради разположението си. Шотландците обикновено нападат от тази страна и затова тя винаги е била първият пост на англичаните на север. Оттам предупреждават за възможни нашествия. Кралят обмисли думите на секретаря си и му каза:

— Чу какво иска сър Джаспър. Ако беше на мое място, щеше ли да му дадеш тази крепост? Или щеше да потърсиш законната наследница?

— Предполагам, сир, че бих помислил известно време, преди да взема каквото и да било решение. Не защото поставям под съмнение думите на рицаря, а защото не знаем нищо повече от онова, което ни каза той. Бих направил някои проучвания. Сигурен съм, че Ваше величество не би искал да се отнесе несправедливо към наследницата на „Гоейфеър“. Нека този рицар първо ви докаже предаността си и тогава го наградете. Чух, че бил заклет привърженик на Йорк.

Хенри Тюдор разбра правилно дадения му съвет.

— Мисля, сър Джаспър, че в момента не съм в състояние да ви дам права над „Грейфеър“ — поде кралят. — Англия, както вие добре знаете, трябва да се справи с атаките на Ламбърт Симнъл, представящ се за малкия граф Уоруик, и с привържениците на Йорк, с въстанието на ирландците и с машинациите на Германия. Да се надяваме, че това са последните заплахи за моето оставане на трона. Докато не се справя с проблемите, не бих могъл да обмисля вашата молба. Вие самият сте били един от доверените хора на Йорк, както разбрах, сър Джаспър. Нямате ли желание да помогнете на хората, които искат да узурпират трона ми?

Джаспър Кийн почувства как в него се надига паника. По дяволите предателските връзки на Роуина! Слава Богу, че тя беше мъртва. Ако отговореше умно, можеше да запази надеждите си.

— Вярно е, сир, че подкрепях крал Ричард Глочестърски по време на царуването му, а и крал Едуард преди него. Вярно е, че последната ми съпруга беше любимата братовчедка на кралица Ан Невил, но аз съм дал клетва да ви поддържам и да се боря да останете на трона, сир, и няма да я престъпя. Всеки може да потвърди, че никога не нарушавам дадената клетва. Позволете ми да ви докажа предаността си. Знам тайна, която може да е от голямо значение за Ваше величество.

Така значи, съпругата му е била братовчедка на Ан Невил, помисли си Хенри Тюдор. Това не му беше известно. Но сър Джаспър очевидно мислеше, че е. Какво ли още не му казваше този мъж?

— Каква тайна? — попита кралят.

Сър Джаспър нервно хвърли поглед към личния секретар на краля, но владетелят не сметна за нужно да го отпрати. Сър Джаспър реши, че няма какво да губи, и заговори:

— По-малките братя на вашата кралица са живи, сир. Чичо им Ричард ги скри в замъка „Мидълхъм“, защото беше загрижен за тяхната безопасност.

— И те все още са там? — В гласа на Хенри Тюдор се усещаше напрегнатост и възбуда.

— Не, казаха ми, че веднага след вашата победа при Босуърт са ги преместили в Тауър. Един от двамата рицари, които придружиха принцовете, е мой роднина. По разбираеми причини, местоположението на принцовете беше сменено и отново запазено в тайна. Покойната ми съпруга знаеше за това и чрез нея аз го научих първи. Така успях да поставя братовчед си в охраната на принцовете.

Умът на краля вече беше зает със сериозните заключения, които можеха да се направят от думите на сър Джаспър. Как е възможно двамата братя на съпругата му да бъдат вкарани в кулата, без той да знае за това? Един оцелял принц на Йорк вече беше достатъчно голямо зло, но трима… Кралството непременно щеше да му бъде отнето. Той заговори, като внимателно подбираше думите си.

— Това, което ми казвате, е много интересно, сър Джаспър, но съм сигурен, че братята на кралицата не биха могли да оцелеят, след като чичо им е имал лоши намерения спрямо тях. Също така е невъзможно Едуард и Ричард да са затворени в Тауър, без това да ми е известно. Все пак аз ще проверя истинността на думите ви, защото знам, че не бихте могли да измислите всичко това само и само за да ми докажете предаността си. Очарован съм от доверието ви и от тази проява на вашата преданост. Време е да тръгвате и да се присъедините към армията ми, която се готви да посрещне нашествието. Ако и двамата оцелеем след тази атака срещу Англия, ще говорим отново за крепостта „Грейфеър“.

Сър Джаспър Кийн се поклони любезно няколко пъти и излезе заднишком от залата. Мислеше, че не всичко е загубено още, макар и да не успя да стане законен собственик на „Грейфеър“.

Когато вратата се затвори след него, кралят се обърна към секретаря си.

— Проведете разследване! — беше всичко, което той каза.

— И ако е вярно? — попита го секретарят.

— Нима вие не сте на служба при мен, за да разрешавате подобни проблеми? — попита го студено кралят. — Вие трябва да се грижите за нещата вместо мен, макар да не искам дори да го споменавате в мое присъствие.

— Разбира се, Ваше величество — каза безизразно секретарят.

— Моят син Артър трябва да стане крал един ден — отговори Хенри Тюдор. — Ще победя бунтовниците и ще осигуря дълготраен мир на Англия. Вече прекалено дълго се водят войни и борби.

— Сигурно е, че Бог ще бъде на страната на Ваше величество — отговори секретарят.

— Да — каза кралят с усмивка. — Вярвам, че наистина ще бъде така!

И цяла Европа повярва в това, когато на шестнайсетия ден от месец юни в година 1487 Хенри Тюдор победи упоритите привърженици на Йорк и момчето, което всички наричаха Едуард, граф Уоруик, а кралят — Ламбърт Симнъл. Момчето, което беше едва на десет години, беше заведено в замъка на краля. Някои от бунтовниците се простиха с живота си. Други бяха екзекутирани. Трети бяха помилвани, но платиха скъпо и прескъпо за правото да живеят. Наложените глоби бяха безмилостни. Между Англия и Шотландия беше подписан тригодишен мирен договор, с който се надяваха да сложат край на броженията по северната граница. Изглеждаше, че Бог подкрепя Хенри Тюдор и династията, на която той искаше да сложи начало.

Шотландия обаче не се ползваше с подкрепата на Бога през тази същата година. Цялата страна беше нападната от чумата. Реколтата отново беше лоша и се задаваше още една гладна зима. Като нямаха общ враг, благородниците от Високите земи се биеха едни с други и недоволстваха от слабостите на Джеймс III. Времето беше ужасно. А графиня Дънмор се скара пред всички с граф Дънмор.

— Месец! — извика Арабела на съпруга си. — Ти ми обеща, че когато Меги стане на един месец, ще отидеш при брат си, за да му кажеш да започне преговори с Хенри Тюдор за „Грейфеър“. Тя е вече на девет месеца и половина, Тевис, а ти още нищо не си направил! Ти ми даде дума и аз я приех, защото мислех, че си честен човек!

— По дяволите, Арабела — изрева в отговор той, — нима не обръщаш внимание на нищо друго, освен на собствените си желания? Знаеш пред какви трудности е изправен Джейми точно сега.

— Този път той сам си ги създава, Тевис. Знаеш го толкова добре, колкото и аз. Да се опитва да заграби печалбата на благородниците от техните земи е истинско предизвикателство, милорд, и брат ти също го знае добре! Смъртта на кралицата го промени, Тевис. Не е човекът, който някога беше и когото ние познаваме. През първите месеци след нейната смърт стоеше затворен в апартаментите си. Напълно беше пренебрегнал работите и управлението на кралството. А сега, изведнъж решава, че има нужда от още един църковен хор. Но не иска да плати за него от собствения си джоб, затова бърка в джоба на благородниците. Иска да си отмъсти за това, че те не искат да имат за кралица една англичанка.

— Една англичанка?! Джейми не говори за една сватба, а за цели три! Той самият трябва да се ожени, а също така Джейми и Ормънд, другият Джеймс. Три англичанки с всичките си слуги и лични камериери да влязат в шотландския двор. Една може би щяхме да приемем, но три — това прилича на английско нашествие. Нима не разбираш разликата?

— Всичко това няма нищо общо с рожденото право на дъщеря ни над „Грейфеър“ — сряза го Арабела.

— Времето не е подходящо за спор с Джейми, любима — заинати се графът.

— И кога ще настъпи подходящото време, Тевис? Скоро цяла Шотландия ще възнегодува срещу своеволията на брат ти. Знам, че го обичаш. Аз също го обичам, но като крал той не се ползва с добрите чувства на поданиците си. Много от тях, само при още една провокация, ще се опитат да го свалят от трона. Цял живот Джейми Стюарт е бил нерешителен, а ето че сега се е събудил от летаргията си и е готов да предизвика гражданска война. Наясно ли си, милорд, че кралят е помолил дори свещениците да се лишат от годишните си доходи в полза на кралския параклис в „Стърлинг“!

— Той е кралят, Арабела. Това е негово право — отговори съпругът й.

— Но Камарата на лордовете не мисли така.

— Лордовете винаги са били като едно семейство и винаги са създавали проблеми на брат ми — отговори Тевис Стюарт.

— И значи сега кралят е започнал да действа и първото нещо, което направи, беше да ги раздразни?! Това е лудост, но пак повтарям, че няма нищо общо с правата, които дъщеря ни има над „Грейфеър“. Можеш да отидеш при крал Джейми и да го помолиш да разговаря с крал Хенри. Може дори да го отклониш от пътя на саморазрушението, по който е тръгнал.

— Не е настъпило подходящото време, любима.

— Напротив, съпруже. Никога не би имало по-сгоден момент от този за преговори между двамата крале. Сега между двете кралства цари мир. Също като мен и ти знаеш, че ако в Шотландия избухне гражданска война, Англия ще наруши мирния договор. Така щеше да постъпи и Шотландия, ако привържениците на Йорк бяха взели надмощие при Стокфийлд миналия юни и бяха предизвикали гражданска война в Англия. Не може да си толкова сляп, та да не виждаш това!

Той беше изумен от това, колко добре разбира тя политическата ситуация. Да, през последните три години интелектът на неговата малка съпруга беше израснал значително. Разбира се, за това бяха допринесли и уроците, които брат му й беше изнесъл. Джейми беше открехнал вратите пред разума на Арабела и беше запалил в душата й огъня на знанието, който нямаше да бъде потушен лесно. Тя четеше всичко, каквото й попаднеше, макар неговата библиотека да не беше богата. Докато бяха в Единбург, тя беше открила на пазара сергия, на която продаваха томове, донесени от Франция и Италия. Тя преценявайте правилно ситуацията. Но той беше убеден, че и неговата преценка е правилна.

— Не мога да отида при Джейми сега, любима — каза той с тон, за който се надяваше, че ще й подскаже, че смята въпроса за приключен. Поне засега.

— Щом ти не искаш да защитиш правото на нашата дъщеря, милорд, значи трябва да го направя аз — отговори му Арабела. Нейният тон подсказваше, че решението й е окончателно.

Граф Дънмор излезе от замъка веднага след разговора. Отиде на лов. Трябваше да заловят един вълк, който отдавна причиняваше щети на селяните. От опит знаеше, че когато съпругата му изпадне в такова настроение, е по-добре да й даде ден-два, за да успокои горещия си темперамент. Когато се върна след четири дни, носеше със себе си кожата на вълка, за да й я подари. Тя можеше да украси с нея някоя от пелерините си. И узна, шокиран, че веднага след като той е излязъл от замъка, неговата съпруга е заминала за Единбург. Бележката, която му беше оставила, обясняваше всичко: „Отивам при краля.“ Графът изруга и хвърли пергамента в огъня. Погледна навъсено Флора, която му беше донесла съобщението.

— Тя взе ли каретата? — попита той.

— Не, замина на кон — каза Флора. — Нямаше да замине, ако вие бяхте изпълнили дълга си към лейди Меги, милорд.

— Не е сега моментът да се разговаря с Джейми — изрева той на камериерката, която обаче ни най-малко не се стресна.

— За тези неща никога не би имало подходящ момент, милорд. Кралят е добър човек. Цял живот сте се тревожили за неговите деликатни чувства. Ако кралят е мек човек, както говорят, то е, защото всички се държат с него като с такъв. Но той не се отнася така с хората, той не се тревожи за техните чувства. Винаги е приличал на огромен тромав звяр, когато са били замесени хора и техните чувства. И вие го знаете. Той обижда тези, които биха му били от полза, и облагодетелства онези, които търсят само лични облаги. Той не притежава здрав разум. Господарката беше права, като замина за Единбург, за да търси правата на дъщеря си. През пролетта ще започнат разправиите и кралят няма да има време да показва любезността си към когото и да било.

— Наистина ли, Флора, и откъде знаеш всичко това? — попита я графът.

— Всички обикновени, прости хора го знаят, милорд. Не е ли било винаги така?

Нейните думи дадоха на Тевис Стюарт повод за размисъл. Когато поразмисли, той разбра, че думите й са правдиви. Племенникът му вече беше пораснал. Не беше съзрял напълно, но беше достатъчно голям, за да бъде манипулиран и използван срещу баща си. Но все още не можеше да управлява сам, без ръководство и подкрепа. Граф Дънмор знаеше откъде ще дойде напътствието към младия крал. От Арчибълд Дъглас, от фамилията Хоумс или Хепбърн, от други семейства, които живеят по границата. Ако бъдеше направен опит да свалят брат му от трона, щеше да му се наложи да вземе страна, Тевис Стюарт го знаеше. И какво щеше да прави тогава? Честно казано, в този момент не знаеше.

Замисли се дали да не тръгне след съпругата си. Реши, че ще изглежда като глупак, ако се втурне след нея, и че най-вероятно тя е имала и това предвид, като е тръгнала сама да се види с краля. Беше едновременно и ядосан, и разтревожен, защото не знаеше как ще я приемат в двора. След смъртта на кралицата дворът се беше превърнал изключително в място за мъже. Дали Арабела щеше да успее да се справи при тези обстоятелства?

 

А Арабела, въпреки че нямаше опит, се справяше много добре. Беше стигнала до столицата, придружена само от Лона и шепа въоръжени мъже, които да я защитят при нужда. Беше отишла незабавно в замъка и беше поискала аудиенция от краля. Той беше очарован да види приятелско лице, защото скучаеше.

— Арабела, момиче — каза кралят и се усмихна мило на снаха си, която направи реверанс. — Къде е брат ми? Не е дошъл с теб?

— Тевис преследва вълците, господарю — отговори със сладък гласец Арабела. — Аз дойдох сама в Единбург, за да искам услуга от Ваше величество.

— Аз съм много привързан към Тевис Стюарт — отговори кралят — и няма да направя нищо, което не му се харесва. Дори за теб, момиче. Не сте на различно мнение с него, нали?

— Не, сир — каза Арабела. — По този въпрос аз и съпругът ми сме в пълно съгласие. Само дето Тевис мисли, че не би могъл да ви безпокои в този момент. А аз мисля, че макар въпросът да е от съществено значение за нас, за вас е толкова дребен, че не може да ви причини никакво неудобство. Затова дойдох в Единбург, сир, защото мисля, че ще се съгласите с мен.

— А знае ли за това съпругът ви, мадам? — осведоми се кралят.

— Оставих му бележка, сир — отговори невинно Арабела.

Кралят избухна в смях. Не можеше да отрече, че истински се забавлява. От смъртта на съпругата си не беше намирал нещо за толкова забавно.

— Оставила му бележка — продължи да се смее той, като сръга в ребрата любимеца си, Джон Рамзи, граф Ботуел. — Обзалагам се, че брат ми вече забива пети в хълбоците на коня и се носи по пътя за Единбург! Хи! Хии!

— Наистина ли, милорд — отговори Рамзи с тон, който подсказваше, че се отегчава.

— Е, момиче — каза най-накрая кралят, успял да овладее изблика на смях, — какво искате от мен?

— Вие знаете историята за това, сир, как моят съпруг ме отвлече от дома ми. Да ви кажа истината, нашият брак е щастлив и аз не съжалявам. Но бях наследница на „Грейфеър“. Аз съм последната от рода Грей. Макар Тевис никога да не се е оплаквал, аз не му донесох никаква зестра, защото „Грейфеър“ беше моята зестра. Когато съпругът ми ме отвлече, мъжът, за когото бях сгодена, се ожени за майка ми. Тя умря няколко месеца по-късно при раждане. Сега онзи мъж е отправил молба към Хенри Тюдор да узакони правата му над моята крепост. Но той няма никакви права над нея. Той е подъл. Искам да си получа обратно дома, Ваше величество. О, знам, че не мога да бъда господарка на „Грейфеър“, защото съм омъжена за шотландец, а крал Хенри не е глупак и няма да даде една от граничните си крепости на шотландски граф. Но ще бъда доволна, ако дъщеря ни Маргарет може да влезе в крепостта като господарка. Ще позволя на крал Хенри да омъжи дъщеря ми за мъж по негов избор и ще я изпратя в семейството на младоженеца, когато навърши шестата си година. Тогава крепостта ще остане в ръцете на фамилията Грей, както и трябва да бъде, Ваше величество. Нима не бихте преговаряли с английския крал, за да защити правата на племенницата си, господарю? Сигурна съм, че той ще се вслуша във вашата дума, защото аз съм без значение за него. — Арабела вдигна поглед, изпълнен с доверие, към лицето на краля.

— Ох, момиче — отговори Джейми Стюарт, — като се имат предвид работите на света, молбата ти наистина е незначителна. Но аз разбирам, че за теб това е много важно, защото си дошла при мен въпреки отвратителното зимно време. Разбира се, че ще ти помогна! Крал Хенри ще разбере изгодата от подобен брак, както я разбирам и аз. Ще му бъде приятна мисълта, че в негова власт ще бъде племенницата на шотландския крал и първа братовчедка на бъдещия крал на Шотландия. Одобрявам браковете с англичани. Ако успея да уредя такива бракове за мен и моите момчета, ще успея да си върна Бъруик като част от сделката. Какво мислиш за това, момиче?

— Ако го направите, със сигурност ще затворите устата на граф Ангъс, Ваше величество — засмя се Арабела. — От какво ще се оплаква тогава, чудя се?

— Сигурен съм, че ще измисли нещо — намеси се остро Рамзи от Балмейн. Носеше дрехи на жълти и черни райета, в които, понеже беше много слаб, приличаше на оса.

— Не, мисля, че няма, милорд — отговори тя. — По-скоро с изненада ще установи, че дипломацията може да бъде толкова успешна, колкото и войната, като в същото време не накърнява по никакъв начин собствеността на хората, да не говорим за техните крайници. — Тя се обърна към краля. — Ще пишете на крал Хенри, нали, милорд?

— Да, момиче, ще му пиша още днес, обещавам ти. Къде си отседнала?

— В къщата на „Хай стрийт“, сир. Ще остана да преспя, а утре ще побързам да потегля за „Дънмор“, защото оставих Меги на дойката. Тя никога преди не се е отделяла от мен дори за кратко.

— Остани в замъка, Арабела, поне докато ти дам копие от писмото, което ще продиктувам на секретаря си. Така ще можеш да отнесеш на брат ми в „Дънмор“ доказателство, че не си ме ядосала с невинната си молба. Кажи, момиче, нима сте кръстили дъщеря си на моята починала съпруга Маргарет?

— Да, господарю — отговори простичко Арабела.

Джейми Стюарт кимна мълчаливо, а после леко махна с ръка, което беше знак за нея, че може да излезе от залата. Арабела направи реверанс и излезе заднишком от стаята.

В преддверието се срещна лице в лице с принца. През месеците, през които не го беше виждала, той беше още по-висок. Сега имаше вид на зрял мъж, но Арабела знаеше, че е по-млад от нея. Очите му смело се плъзнаха по тялото й.

— Мадам, много ми е приятно да ви видя отново в двора. Той учтиво се поклони, хвана малката й длан и я поднесе към устните си.

— Милорд — учтиво рече тя и, за негова изненада, бързо издърпа ръката си.

— Колко дълго ще останете, милейди Дънмор? Много ми липсваше вашето красиво лице.

Тя не обърна внимание на комплимента.

— Утре се връщам у дома, милорд.

— Толкова скоро? — Беше разочарован. — Чичо ми не е ли с вас?

— Съпругът ми трябва да улови вълците, които причиняват проблеми на нашите селяни. Дойдох в Единбург да изпълня една негова заръка. И тъй като изпълних поръчението, утре се връщам у дома — отговори Арабела.

— Тогава, тази вечер ще вечеряте с мен — каза Джейми Стюарт.

— Разбира се, че не!

— Не можете да ми откажете, лельо — каза той тихо. — Аз съм наследникът на трона. Ако ме обидите, ще причините страдания на семейството си.

Изведнъж Арабела се намери в задънена улица. Дали това, което Джейми говореше, беше истина, или той просто се опитваше да получи своето? Честно да си кажеше, не можеше да прецени. Обаче не искаше да позволи на Джейми да я направи на глупачка с приказките си за своето кралско положение.

— Ще вечерям с всички останали членове на двора в трапезарията на замъка, милорд — каза тя на принца. — Не бих могла да ви откажа, ако седнете до мен.

— След смъртта на майка ми в двора вече няма жени, мадам — отговори принцът. — Ще ви заведа в апартамента си, където ще вечеряте на спокойствие.

— Мисля, че разбирате, милорд, защо не мога да вечерям във вашия частен апартамент. Колкото и невинно да е това, то ще навреди на репутацията ми. Знам, че не искате да причините това нито на мен, нито на чичо си, който много ви обича.

Принцът се засмя.

— Опитвате се да ми избягате, Арабела, но аз няма да ви позволя. Сега, когато в двора няма нито кралица, нито красиви дами, тук е много скучно. Всичко, което ми остана, са моите уроци и компанията на по-малките ми братя и учителя.

За миг той заприлича на момчето, което все още трябваше да е. Но графиня Дънмор, която беше нащрек, видя в очите му дяволития пламък на страстта, който напразно се опитваше да прикрие с невинност и с опитите си да предизвика нейното съжаление. Тя беше в недоумение. Не знаеше как да постъпи. Тогава към тях се приближи граф Ангъс.

— Милорд — каза тя с лъчезарна усмивка, — тази вечер принцът дава вечеря в апартамента си и съм сигурна, че би искал и вие да дойдете! Не е ли така, милорд?

— С удоволствие ще дойда — каза Арчибълд Дъглас с усмивка, преди принцът да е успял да каже „не“.

— Мисля, че е по-добре да побързам да дам заповедите си на слугите, които ще приготвят вечерята — каза Джейми Стюарт, който прие, че днес графиня Дънмор го беше победила. — Когато се наложи да започна някоя война, лельо — каза й той, — ще се надявам вие да бъдете на моя страна.

Той се поклони и се отдалечи. Граф Ангъс се засмя.

— Мадам, сигурно сте били отчаяна, за да прибегнете до моята помощ — Той я хвана под ръка и двамата започнаха да се разхождат — Нашият принц е много хубаво момче.

— Той не е нищо повече от един съблазнител и аз бих му ударила един-два шамара — каза гневно Арабела. — Съвсем откровено ми каза, че иска да ме има в леглото си! Не съм го окуражавала, никога не бих изневерила на съпруга си. Не бих го харесвала с рога на главата.

Граф Ангъс ясно виждаше, че тя е много ядосана, затова не отговори нищо. Вместо това каза:

— Принцът вече е истински мъж. Не прилича на баща си. Радваме се, че е така, защото мислим за деня, в който Джеймс III вече няма да управлява кралството.

— Вярно, че кралят е различен, но не виждам причина да го мразите, милорд. Той също предпочита компанията на мъжете, само че те невинаги са благородници. Те обикновено са мъже, чиито интереси и вкусове са по-изискани, по-деликатни от вашите. Вие предполагате, че връзките на краля с тези мъже са неестествени. Но кралят има трима синове, а кралица Маргарет искрено го обичаше и уважаваше. Подозирам, че сега ви занимава мисълта да поставите сина на мястото на бащата. Мисля, че сте на погрешен път.

Арчибълд Дъглас, който нямаше високо мнение за женския интелект, сега откри, че изпитва уважение към графиня Дънмор, защото тя говореше уверено дори когато грешеше. Тя можеше да повлияе на съпруга си, а Тевис Стюарт щеше да е много полезен на тяхната кауза.

— Мадам — поде той, без да бърза, подбирайки внимателно думите си, — не е вярно, че не харесвам краля. Той обаче наистина е слаб човек и вие трябва да признаете това, независимо колко силно приятелство ви свързва с него. А точно сега Англия има силен крал. Кралете преди Хенри Тюдор имаха и други проблеми. През по-голямата част от царуването си Ричард се бори, за да запази трона си. Неговият брат, Едуард, не само трябваше да премахва непрекъснатите заплахи срещу себе си, но имаше и семейни проблеми. А кралят преди него, бедният слабоумен Хенри Ланкастърски, беше играчка в ръцете на лордовете и служеше за удовлетворяване амбициите на кралицата. Но сега, Арабела Стюарт, сега Англия има Хенри Тюдор, а на привържениците на Йорк не остана нищо, освен малкият граф Уоруик, затворен в Тауър.

— А също и синовете на крал Едуард — Едуард и Ричард — едва чуто възрази Арабела.

— Бедните момчета сигурно са мъртви, мадам. Ако Ричард не ги е убил, то Хенри Тюдор със сигурност го е сторил. Той няма да остави жив никой, който заплашва трона му. Хенри Тюдор ще остане крал на Англия, докато е жив. Затова и Шотландия има нужда от силен крал — каза Арчибълд Дъглас.

— Може и да сте прав, милорд, но може и да не сте. При коронясването кралят бива миропомазан от самия Бог и не е наша работа да се месим в работите на Небесния си Баща. Сегашният крал ще остане да царува, докато това е угодно Богу. Да замисляте предателство, би означавало да вървите против Божията воля.

— Божественото право — каза граф Ангъс с усмивка. — Да, кралят управлява с помощта на Божественото право, но понякога ние, обикновените смъртни, трябва да протегнем ръка за помощ на Господа, мадам.

Арабела беше принудена да се засмее.

— Милорд — каза тя, — вие сте непоправим. Грешите, а на всичкото отгоре отказвате да се вслушате в гласа на разума. Но няма да споря с вас сега, когато ме извадихте от много трудно положение. Вие може и да одобрявате начина, по който принцът се държи с жените, но съм сигурна, че не бихте желали да видите съпругата на приятеля си принудена да изпадне в компрометираща ситуация.

Сега беше ред на Арчибълд Дъглас да се засмее.

— Мадам, вие не ми оставихте възможност да ви откажа. Не мисля, че младият Джейми остана доволен, когато умно планираната му среща с вас се превърна, и то пред очите му, във вечеря за трима.

— Нима мислите, че дори нямаше да ме нахрани? — запита Арабела, вбесена.

— Защо да приготвя вечеря, когато се предполага, че сте там за друго? — каза граф Ангъс с усмивка. — Макар че е млад, Джейми много внимава със златото си. Може да бъде много щедър, когато пожелае, но никога не пилее пари напразно.

Арабела се засмя.

— О, милорд — каза тя, като погледна право в сините очи на граф Ангъс, — сега разбирам защо съпругът ми не ми позволявала пътувам сама, без неговата подкрепа и защита. Принцът е хитра лисица, а за мен, очевидно, е оставена ролята на малкото невинно агънце.

— Това е вярно — съгласи се Арчибълд Дъглас. — Но аз знам каква сила притежава вашият гняв, мадам. И все пак гневът не би могъл да ви защити срещу кралската кръв на принца.

— Моля ви, не ме оставяйте сама с принц Джеймс — каза Арабела, изведнъж станала много сериозна. — Не мога да направя това, което той иска от мен, а не мога да му откажа открито, без да го обидя и да го превърна в свой враг. Знам, че един ден той ще стане крал, но това не му дава право да принуждава жените да лягат в леглото му.

— Точно отказът ви ви прави така съблазнителна, мадам — каза граф Ангъс. — Джейми Стюарт не е свикнал да чува „не“ от женските уста. Няма да ви оставя сама с него, обещавам ви. Не бих могъл да погледна съпруга ви в лицето, защото, както аз знам, че принцът ви желае, така го знае и Тевис. Защо, по дяволите, сте дошли в Единбург без него?!

Арабела му обясни и той кимна в знак, че разбира.

— С право сте взели нещата в свои ръце, мадам — каза й той. — Тевис Стюарт е добър човек и затова се отнася към брат си с прекалена нежност. Освен това ако добре възпитате малката Меги, тя винаги ще бъде предана на Стюартите, независимо от това, къде живее.

— Бих искала тя да е вярна преди всичко на „Грейфеър“ и на хората, които живеят в крепостта — каза тихо Арабела. — Такъв ще бъде дългът на дъщеря ми, милорд. Политиката и войната са мъжки занимания. А храната и грижата за хората — женски.

— И все пак понякога жените се замесват в политиката, мадам — отбеляза граф Ангъс.

— Как би могло да стане това? — попита го тя.

— Когато жената, по един или друг начин, упражнява влияние върху съпруга си. Тогава тя се намесва в неговите дела, нали така?

— Наистина, милорд, така е — призна Арабела, — макар аз никога да не съм се замисляла за благотворното влияние, което жените оказват по този начин. Мисля, че християнският дълг на жената е да направлява съпруга си, когато може.

— Но женският ум е неразбираем за мъжете — каза граф Ангъс. — Господ да пази мъжа, който се опита да проникне в него.

Следващия час графиня Дънмор и Арчибълд Дъглас прекараха в Голямата зала на замъка и разговаряха на различни теми. Арабела започна да изпитва уважение към граф Ангъс, а той, на свой ред, започна да мисли, че тя е не само красива жена, но също така умна и чаровна. Особено като се вземе под внимание колко млада и неопитна е. Когато най-после един от пажовете дойде да им каже, че принцът е готов да ги приеме, те последваха момчето, хванати за ръце, като не обърнаха никакво внимание на погледите на хората, които завиждаха или просто бяха любопитни.

Принцът ги посрещна топло и се извини за обикновената храна, която ги чакаше на масата.

— Нямах време да се подготвя както трябва — каза той.

— Не бива да каните така прибързано хората на вечеря, милорд — каза му Арабела.

— Мадам, когато ви погледна, мисля не за храна, а за нещо друго — дяволито подхвърли принцът.

— Тогава би трябвало да каните в апартамента си Сорча Мортън, а не мен — също така дяволито му отговори Арабела. С подкрепата на граф Ангъс тя се чувстваше по-смела.

Двамата мъже избухнаха в смях, а после Ангъс попита:

— Как е братовчедка ми, момче?

— Не мога да ти кажа, Арчи, защото запознанството ми с нея беше много кратко. Репертоарът на Сорча е много ограничен, страхувам се, въпреки че на младини сте я обучавали самият вие. Казаха ми, че е хвърлила око на някакъв богат търговец от града.

Ангъс кимна.

— Тя има нужда от съпруг, и то от богат съпруг, защото обича скъпите неща. Джентълмените от нейната класа не са достатъчно богати и не биха могли да й осигурят разкоша, който сърцето й желае.

Принцът се усмихна.

— Тя, изглежда, не може да види предимствата от това да достави удоволствие на бъдещия крал — каза той, а сините му очи заблестяха.

Храната наистина беше обикновена, защото в замъка вече нямаше господарка, която да се грижи за работите в кухнята. Бяха сервирани печено пилешко, печено заешко, риба със сос от бяло вино, хляб, сирене и купа ябълки. Вечерята щяха да преглътнат с помощта на превъзходно бургундско. Едва бяха започнали да се хранят, когато се появи един от пажовете.

— Кралят иска да види граф Ангъс — каза момчето.

— Тогава аз трябва да се върна в залата — побърза да каже Арабела, — защото съм сигурна, че секретарят на краля вече ми е приготвил пергамента.

— Вие ще останете, мадам — нареди принцът и я хвана за ръката. Обърна се към Арчибълд Дъглас: — Вие можете да отидете, милорд.

Граф Ангъс погледна Арабела и й каза с очи, че макар да й съчувства за трудното положение, в което беше изпаднала, не може повече да се бърка. Нареждането на принца тя да остане и думите му, че той трябва да отиде при краля, не му позволяваха повече да защитава нейните интереси. Стана от мястото си, поклони се на принца и на графиня Дънмор и излезе.

Веднага щом вратата се затвори след графа, принцът взе ръката на Арабела и я поднесе към устните си. Целуна нежно чувствителната кожа на дланта й.

— Най-после, сладка моя, сме сами. — Погледът му не скриваше намеренията му, напротив.

— Ако ме докоснете, Джейми Стюарт, ще пищя — каза му Арабела и издърпа ръката си.

— Какво толкова ви отблъсква в мен, мадам? — попита я той, силно ядосан.

— Първо вие ми отговорете, милорд. Какво искате от мен? — отговори му тя с въпрос.

Той се изчерви и каза:

— Мисля, мадам, че много добре знаете какво искам от вас.

— Искате да ме вкарате в леглото си и да ме любите, нали така? — каза Арабела направо. — Е, милорд, аз пък не искам да правя любов с вас. Обичам съпруга си и вашето преследване ме обижда. Не искам да опетня честта на съпруга си. Вие го знаете, защото неведнъж съм ви го казвала. Не разбирам защо продължавате да ме преследвате.

— Вие наистина сте много откровена, мадам — отбеляза сухо принцът.

— Ако ме принудите против волята ми, Джейми Стюарт, а съм сигурна, че можете да го направите, защото сте много по-едър от мен, ще извършите изнасилване. Когато ме пуснете, ще отида право при съпруга си и ще му разкажа как сте се отнесли с мен. Какво мислите, че ще направи Тевис Стюарт, милорд, когато разбере за вашето поведение?

Принцът стана от мястото си, заобиколи масата и застана зад стола на Арабела. Постави длани на раменете й.

— Не познавам друга като вас, Арабела — каза тихо той. Наведе се и я целуна по шията, а едната му ръка се пъхна в деколтето й и погали гърдите й. Той нежно заигра със зърната й, които се втвърдиха под палеца му. — Ти си мека, нежна и толкова сладка — прошепна той.

Арабела седеше абсолютно неподвижно.

— Колко мъже си познала, сладка моя? Съпруга си и никой друг, обзалагам се. Аз съм много млад, знам това, но вече съм признат за най-добрия любовник в Шотландия. Позволи ми да те любя, Арабела Стюарт! Остави ме да те любя!

— Никога няма да изневеря доброволно на Тевис, Джейми Стюарт — отговори тя студено — Веднага махни ръката си от гърдите ми! Сега си тръгвам. Ако се опиташ да ме спреш, ще закрещя така, че замъкът ще се срути!

Арабела реши, че правото на Джейми Стюарт над шотландския престол не му дава право над нея. Той неохотно се подчини. Тя се изправи, като гневно оправи полите си.

— Някой ден и вие ще поискате нещо от мен, мадам — каза той тихо и отново я целуна по шията. — На всички хора се случва да помолят краля за нещо. Преди да поискаш нещо от мен, Арабела Стюарт, спомни си каква ще бъде цената. Защото дори кралските услуги не са безплатни.

— Вие все още не сте крал на Шотландия, принце. Моля се на Бога да не се качите на трона, преди да сте научили, че можете да притежавате всичко, просто защото сте крал! — сряза го Арабела.

— Нямам търпение да те имам в леглото си, Арабела Стюарт — засмя се принцът. — Обичам жените с дух, не мога да им се наситя. Чичо ми е щастливец.

Той е най-твърдоглавият мъж, когото съм срещала, мислеше си Арабела на другия ден, докато пътуваше към дома. Питаше се дали да разкаже на съпруга си за срещата си с принца. Реши, че за да запази мира в семейството си, ще каже само, че тя и граф Ангъс са вечеряли в апартамента на принца. Беше срещнала Ангъс в преддверието, което водеше към стаята на принца. Пажът, който беше дошъл да го извика, изчезнал почти веднага и графът бързо се сетил, че кралят не е изпратил за него. И веднага се върнал, за да се притече на помощ на графиня Дънмор.

— Знаех си, че не се нуждаете от мен, за да се справите с принца — беше се засмял той, когато тя му беше разказала какво се е случило.

— О, милорд, имах нужда от вас — каза му тя. — Бях ужасена и не знаех как да се измъкна, когато принцът безцеремонно сложи ръце на раменете ми. Бях толкова ядосана, че той се принуди да ме остави да си отида. Не мисля, че Джейми Стюарт е свикнал с женския гняв.

— Той е виждал ядосани жени само когато им е отказвал — избухна в смях граф Ангъс.

— Той е дяволски настоятелен — каза недоволно Арабела.

— Един ден той ще стане добър крал — отговори графът.

 

Арабела изпита неземно щастие, когато видя пред себе си кулите на замъка „Дънмор“. Беше отсъствала от къщи десет дни. Дъщеря й ужасно й липсваше. Но първо трябваше да се сдобри със съпруга си, който, без съмнение, беше много ядосан. Графиня Дънмор смело, с наперена походка, влезе в Голямата зала и се изправи лице в лице с Тевис Стюарт.

— Е, мадам, успя ли да получиш от моя брат това, което искаше? — попита я той.

— Да — отговори му тя и му хвърли навития на руло пергамент.

Граф Дънмор го разви и бързо прегледа съдържанието му.

— За Бога, моя сладка избухлива женичке, успяла си да накараш Джейми да действа, а? Но това, разбира се, не означава, че ще успееш да спечелиш „Грейфеър“ за нашата Меги. Ясно ти е, нали?

— Ще взема обратно „Грейфеър“, Тевис. Кълна се! — каза му тя. — Крепостта беше моята зестра, а сега ще бъде зестра на Меги. Няма да позволя на Джаспър Кийн и хората му да се разпореждат там! По-скоро сама, със собствените си ръце, ще разградя крепостта камък по камък, отколкото да позволя на онова копеле да живее там! — И тя се хвърли в прегръдките му. — О, толкова е хубаво, че отново съм у дома, любими!

— Господи, каква жена си ти, мила! — възкликна той и я взе на ръце.

— Милорд! — запротестира тя. — Още не съм видяла Меги.

— Ще я видиш утре сутринта — отвърна той и понесе съпругата си нагоре по стълбите.

— Липсвах ли ти, милорд? — попита тихо Арабела, поемайки в уста крайчеца на ухото му.

— Змия! — изръмжа недоволно той.

— Хвана ли вълка? — И тя захапа вече не така нежно плътта му.

— Да, по дяволите, любима! Да, да — отговори той на всичките й въпроси.

— И ще признаеш ли, че ти грешеше и че аз бях права по отношение на краля? — притисна го тя.

— Само ако ти признаеш, че си непокорна съпруга — отговори той и отвори с крак вратата на спалнята й. — Вън! — изрева той на Флора, която чакаше господарката си. Хвърли Арабела на леглото и скочи отгоре й. — Сега, мадам, вече мога да те целуна за добре дошла! — И устата му хищно завладя нейната.

Арабела въздъхна доволно и сластно се протегна, а после обви врата му с ръце.

— Ммм — измърка тя и въздъхна още по-дълбоко, когато той обсипа с топли целувки шията й. Той сръчно развърза роклята й и я хвърли на пода. Нетърпеливо сграбчи деколтето на долната й риза и я разкъса. Зарови глава между прекрасните й гърди. Тя се завъртя така, че той да може да целува и двете й гърди. Кожата й беше леко парфюмирана и много примамлива.

— Ах, любима, любима — нададе стон той, а ръката му нетърпеливо се пъхна под фустите й, плъзна се по копринената кожа на бедрото й и намери пулсиращата й сърцевина.

Тя изви тяло и нададе гърлен звук. Също пъхна ръка под полата му и погали члена му. Гали го настоятелно, докато той стана твърд и по-нетърпелив да я има дори от първия път. Устните им отново се срещнаха, езиците им се преплетоха. Той метна полите над кръста й, за да може да я обладае.

— Гледай в мен, моя страстна избухливке — простена силно той. — Гледай в мен!

Светлозелените очи на Арабела се впиха в тъмнозелените очи на съпруга й. Очите й се разшириха от удоволствие и не се отделиха нито за миг от неговите, докато той навлизаше дълбоко в нея.

— Ах! — въздъхна отново тя, а после се усмихна, защото и той беше простенал в отговор. — Кажи ми, че ме обичаш, Тевис Стюарт — каза тихо тя.

— Обичам те, Арабела — каза той и топло се усмихна. — Да, обичам те, и ти много добре го знаеш.

— Да, знам го — прошепна тя, с устни, допрени до неговите. А после затвори очи, защото се понесе бавно на облака на удоволствието, което допирът на телата им пораждаше.

— Ах, избухливке — тихо, като стон, каза той. Движенията му бяха бързи, много бързи, защото търсеше удоволствието си. И когато то дойде, той, както винаги, беше внимателен. Не се отпусна върху нея, за да не й причини болка. Легна по гръб и я взе в прегръдките си. Арабела доволно въздъхна.

— Винаги ли се получава така между съпрузите? — попита го тя.

Той се замисли за миг, а после каза:

— Не, любима. Но ние не сме просто мъж и жена. Ние сме любовници, мила, и в това е разликата.

— Значи е различно с всяка жена? — попита тя.

— Да.

— И как така? — продължи тя да задава въпроси.

— Страстта ми към теб е породена от любовта ми към теб — каза той бавно, подбирайки внимателно думите, за да може тя да го разбере. — Има жени, които умело предизвикват низката природа на мъжа, половия му нагон, така че той иска да ги люби. Но той не иска от тях нищо повече. Има и такива жени — жени, които искат от мъжа единствено секс. И нищо повече. А при нас е различно. Аз не само те обичам с цялото си сърце, но също така те желая. И искам да родиш децата ми. Разбираш ме, нали?

— Но нали мъжете могат да направят деца и на жени, които не обичат?

— Да, случва се и така.

— И ти си го правил, нали, милорд?

— В повечето случаи съм внимавал много — отговори честно Тевис Стюарт, — но все пак имам деца от три момичета в селото. Две момчета и едно малко момиченце.

— Виждал ли си ги, милорд?

— Виждам ги винаги, когато сляза в селото. Не съм отрекъл бащинството на нито едно от тях, защото, след като са ми деца, те са моя отговорност — каза графът.

— Ти си добър човек — измърка тя със сладък гласец, който го заблуди. После се изправи на лакът, погледна усмихната в очите му и хвана кичур от тъмната му коса и го дръпна с всички сили. — Няма да има повече момичета в селото за теб, милорд, или ще предизвикаш гнева ми!

— Оу! — изрева Тевис Стюарт, защото съпругата му не прояви никаква нежност.

— Кажи го, милорд! Никакви момичета повече! Кажи го! — нареди му Арабела.

— Никакви момичета повече! — съгласи се той с горчива усмивка и погали гърдите й. — Как бих могъл да пожелая друга жена, след като имам теб за съпруга?!

Мекотата на кожата й, фактът, че ласките му караха зърната й да се втвърдяват от желание, накараха пулса му да забие ускорено. Той я хвана през кръста, накара я да легне по гръб и съблече всичките й фусти, а после и долната риза. Сега тя беше гола, като се изключат дългите чорапи, които бяха придържани от жартиери. Наистина, нямаше по-съблазнителна жена от съпругата му.

— Огънят май загасна — каза тихо Арабела — и в стаята започва да става студено, милорд.

Графът стана от леглото, отиде до камината и разпали огъня. А после свали ризата, полата си и долните си дрехи.

— Аз ще те стопля, любима — отговори той, също тихо.

Арабела Стюарт протегна ръка към него.

— Ела в леглото, милорд — каза му тя, — та ти едва си започнал да ме поздравяваш със завръщането ми у дома.

С усмивка на задоволство граф Дънмор се подчини на молбата на съпругата си.