Бъртрис Смол
Пламенно (14)

Глава 13

Църквата удовлетвори молбата на крал Джеймс III и манастирът в Колдингъм му отпусна сумата за новия хор. Та нима крал Джеймс не изпращаше най-добрите музиканти да се учат в чужбина? Нима не окуражаваше църквите да обменят опит по отношение на хоровете и да разменят инструменти? Нима не одобряваше църковните химни, чрез които се славеше Бог? Църквата беше благоразположена към крал Джеймс III и заради неговата преданост към Бога и родината, а също така и към покойната кралица Маргарет, която беше много набожна.

Кралят беше изпратил петиция в Рим, която също беше одобрена и която му даваше права над църковните доходи. Шотландските благородници нямаха вече да имат възможност да използват църквата за своите замисли.

Кралят изведнъж беше започнал да води майсторски играта и беше наложил кралската си воля и авторитета си на владетел. А това не се хареса на повечето благородници. Въпреки че непрекъснато се оплакваха, те бяха много доволни от нерешителността на Джейми Стюарт, защото тя им даваше основание да не се подчиняват на кралската воля. Новият Джеймс не беше по вкуса им. Той заплашваше техния авторитет в области, които те отдавна смятаха за лично владение. Но, може би за първи път в историята на царуването си, кралят имаше подкрепата на парламента. Със сигурност имаше благородници, които приемаха решенията му, църквата също беше на негова страна, но най-силна подкрепа кралят получаваше от парламента. Представителите на средната класа, както и на бедните хора, бяха доволни да видят, че кралят се опитва да въведе ред в кралството. Прекалено дълго бяха страдали, оставени на милостта на благородниците. Ненадейно от двора бяха изгонени граф Хоум и Патрик Хепбърн, лорд Хейлс. Джеймс III изпрати свой пратеник в замъка „Хоум“, за да предаде съобщението, с което той остро ги приканваше да се върнат в двора. Когато пратеникът се върна в Единбург, каза, че едва е успял да спаси живота си. Графовете Хоум разкъсали кралското знаме, ударили го жестоко по главата и смъкнали от гърба му пелерината, която подсказвала положението му на кралски вестоносец. Едва тогава го оставили да тръгне обратно.

— Войната ще избухне още преди да дойде лятото — каза граф Ангъс на Тевис Стюарт. — Хоум няма да приеме решението на краля, а Джейми вече е отишъл толкова далеч, че не може да отстъпи, нито да направи компромис. Скоро и ние ще трябва да направим избора си. Кралят вече е изпратил принца в „Стърлинг“.

— Джейми? — попита граф Дънмор.

— Да. Ормънд и младият Джон са все още при татко си, но Джейми е отпратен по-далеко. Не му разрешават да излиза от портите на замъка. Говорят, че му позволяват да се разхожда само из градината и да прави някои и други упражнения, за да поддържа формата си — отговори Арчибълд Дъглас.

— Горкото момче! — изрази съчувствие Тевис. — С времето Джейми ще става все по-раздразнителен, особено щом не му позволяват да ходи на езда. — А после хвърли остър, проницателен поглед на граф Ангъс. — И какво ще направиш ти, Арчи, когато се стигне дотам, че бъдем принудени да вземем страна?

— Също като теб, Тевис, и аз ще чакам. Не ми е приятна мисълта за измяна.

Арабела, която беше в компанията на двамата мъже, седеше мълчаливо. Мълчанието й беше странно, защото тя винаги имаше мнение по всички въпроси. Вече беше обмислила ситуацията и беше стигнала до заключението, че макар на краля да липсваха много качества, той беше добър човек. Благородниците не биваше да го винят за това, че защитава интересите на Шотландия, а не техните собствени. Ангъс беше прекалено сигурен, че наближава въоръжен сблъсък. Мисълта за война я плашеше. Беше загубила баща си при подобни обстоятелства. Не й харесваше мисълта, че може да загуби и съпруга си.

В края на месец януари граф Хоум, заедно с лордовете Лил, Грей и Хепбърн от Хейлс, застана пред стените на замъка „Стърлинг“ начело на многоброен отряд. Лорд Хоум, въпреки че беше много ядосан на краля, беше известен като честен и извънредно смел човек. Принцът го посрещна радостно, или поне така се стори на онези, които присъстваха на срещата им. Джон Шоу, управител на замъка, каза на лордовете, че никой не може да влезе без разрешение от краля. Въпросът беше разрешен — отрядът бунтовници взе принца със себе си. Шоу не беше бунтовник. Той само беше толкова силно очарован от разума и чара на граф Хоум, че забрави да каже на краля за заминаването на принца.

Принцът и неговите привърженици се подслониха в замъка „Линлитгоу“ и зачакаха. Но нищо не се случи. Странно беше и това, че шотландските лордове не говореха за тези събития. Изведнъж те станаха несигурни. Не знаеха какво искат. Въпреки че Джеймс III не беше удобен за тях, струваше им се, че принцът е още много млад. Може би беше още неспособен да управлява. Джейми Стюарт и хората, които го подкрепяха, седяха и чакаха в замъка „Линлитгоу“ онези, които така и не дойдоха. Кралят замина на север, за да се увери във верността на северните лордове, като през цялото време демонстрираше пренебрежение към сина си и неговото прибързано, необмислено поведение.

Февруари беше сив и мрачен. Редуваха се дни на сняг и вятър с дни на меко, слънчево време. В резултат на това почвата се превърна в кал. До замъка „Дънмор“ достигна вестта, че принцът е болен.

— Винаги така се случва — каза граф Дънмор на съпругата си. — Когато е щастлив, Джейми е здрав като бик, но когато е нещастен, страда и физически от какви ли не неразположения — свиват го червата, боли го главата, вратът или пък всичките стави.

— Това е заради съвестта му, сигурно се чувства виновен — каза Арабела, която не изпитваше никакво съчувствие към принца. — Тръгнал е срещу баща си, заедно с онези, които са готови да въстанат срещу краля. Бих искала да отидеш при него и да го вразумиш, но знам, че не можеш да го направиш.

— Не, не мога — съгласи се той. — Ако се появя в „Линлитгоу“, ще се намерят хора, които да кажат, че подкрепям племенника си и съм против брат си.

През март времето се подобри и принцът, чието здраве също се подобри, отпразнува рождения си ден. Най-големият подарък за него беше пристигането на граф Ангъс под неговото знаме, който, съвсем скоро, беше последван и от граф Арджил. Кралете на Англия и Франция обаче изпратиха съобщения, с които критикуваха изправянето на принца срещу баща му. Кралят, придружен от армиите на северните принцове, се приближи на няколко мили до „Линлитгоу“, а основната кралска армия го следваше на четири-пет мили.

Имаше и малка схватка, в която армията на принца беше водена от граф Ангъс. Граф Хоум, за негово голямо разочарование, беше принуден да остане в замъка, за да защитава принца. Беше подписан мирен договор, според който кралят щеше да даде на принца големи пълномощия. Последният щеше да заема поста регент, докато стане достатъчно зрял, за да управлява. А когато настъпи този момент, кралят се задължаваше да отстъпи престола на наследника си. Договорът беше подписан от по четирима свидетели от всяка страна и едва тогава беше подпечатан. Но когато се прибра в Единбург, кралят заяви, че мирният договор е невалиден, и каза, че няма да отстъпи кралството без бой. Граф Дънмор най-после изпрати на племенника си бележка, с която му съобщаваше, че е на негова страна. Но го стори крайно неохотно.

— Как можеш да го подкрепяш, когато той въстава срещу брат ти? — попита Арабела съпруга си.

— Джейми вече не е достоен за моята подкрепа — каза мрачно Тевис Стюарт. — Не беше принуден да подписва договор с Джейми, но го направи. И честта му на благородник го задължаваше да спазва дадената дума. За Бога, Арабела, той е кралят! Щом кралят не държи на думата си, тогава, какво бихме могли да очакваме от него? Той вече не се ползва с нашето доверие.

— Но той ти е брат — каза тя гневно — и е избран от Бога да бъде крал на Шотландия. Когато въстанеш против брат си, не само ще влезеш в ролята на Каин, но ще оспориш и Божията воля!

— Няма да застана на страната на човек, който не държи на думата си — каза Тевис Стюарт.

— А аз няма да застана на племенника ти, който е бунтовник — отговори му тя.

— Аз говоря от името на Стюартите от „Дънмор“ — каза графът на съпругата си.

— Но не можеш да говориш от мое име, милорд — отговори тя, силно ядосана.

— Да, не мога да говоря от твое име — съгласи се той, — защото ти, Арабела Стюарт, си известна с това, че не си държиш езика зад зъбите.

Графиня Дънмор хвана най-близкия предмет, който се случи един сребърен свещник, и го хвърли по графа. Както винаги, улучи безпогрешно целта. Но съпругът, за три години брачен живот с, както той я наричаше, „моята малка избухливка“, беше придобил бързи рефлекси и успя да се наведе.

Принцът изпрати из цяла Шотландия съобщението, че ще въстане против несправедливия крал. Покани всички, които искат, да се присъединят под знамето му. Тевис Стюарт напусна замъка „Дънмор“ заедно с хиляда мъже, за да се присъедини към армията на принца. Хиляда души не се смятаха за кой знае каква сила, защото могъщите северни графове лесно вдигаха на крак до трийсет хиляди души. Но това, че братът на краля е на страната на принца, имаше психологическо значение. Защото за първи път двамата братя вземаха различни страни.

Също така стана достояние на всички, че графиня Дънмор подкрепя краля и че се е скарала публично със съпруга си в деня, в който той е потеглил за лагера на принца. На нея обаче й липсваше подкрепа. Вторият баща на графа, както и другите му полубратя, следваха принц Джеймс и неговите сили. Принцът постигна победа при Сонбърн на единайсети юни 1488 година. Но над победата му тегнеше, сянка. Джеймс III, напътстван от съветниците си, напусна бойното поле, след като стана ясно, че битката е загубена. По-късно беше намерен мъртъв, очевидно настигнат от предателска ръка, до воденицата при село Бенъкбърн. Имаше пет прободни рани в гърдите и стомаха му, всяка една, от които беше смъртоносна. Погребаха го набързо, но с полагаемите му се почести.

На двайсет и петия ден от месеца крал Джеймс IV беше коронясан в Скоун. Церемонията беше проведена набързо, защото шотландците се страхуваха, че англичаните може да сметнат момента подходящ за нашествие. По-младите братя на краля — Джеймс, който сега беше дук Рос, и още по-младият Джон — придружаваха навсякъде брат си, за да не могат да бъдат използвани против него. А едно ново предателство беше напълно възможно. Лордовете отново се караха. Кавгите не престанаха дори по време на коронацията. Младият крал, в опит да придаде на церемонията полагащото й се величие, изгони всички от параклиса в Скоун, с изключение на двамата си братя. Но лордовете продължиха да се карат шумно на прага и протягаха вратове, за да видят миропомазването на краля, като високо протестираха против изгонването си.

А след това, в Голямата зала, кралят, облечен изцяло в черно, седеше на трона и приемаше поздравленията на лордовете — на могъщите, известните и дори на незначителните. Над него се вееха знамената на всички присъстващи, но най-голямо беше кралското знаме. Когато граф Дънмор, който беше последен, се закле във вярност на племенника си, новият крал го накара да се изправи и му каза:

— Благодаря ти, Тевис Стюарт, и за предаността ти, и за подкрепата. Знам колко много ти обичаше баща ми.

— Ти също го обичаше, момче — каза графът. — Това дело не беше изцяло твое. Съветвам те бързо да разкараш всичките си съветници, защото един ден можеш да се окажеш в положението, в което се намираше баща ти. А може и да не стане така. Ти притежаваш чара на майка си, докато Джейми беше суров мъж. Просто бъди смел и силен, момчето ми.

Принцът кимна.

— Ще последвам съвета ти, чичо, защото е добър и даден от сърце. — А после сините му очи светнаха. — Чух, че твоята графиня не е била съгласна с теб и не е искала да подкрепи моята кауза.

Граф Дънмор се изчерви и тихо каза:

— Ти знаеш, че Арабела прави онова, което си науми. Не мога да я подчиня на волята си.

— А може би не трябва и да се опитваш, чичо. Харесвам съпругата ти такава, каквато е, а подозирам, че и с теб е така. Ако я промениш, тя вече няма да е жената, в която си влюбен — каза мъдро кралят.

Тевис Стюарт се засмя.

— Да, прав си, племеннико. — Поколеба се за миг, а после каза: — Само още един съвет, Джейми Стюарт. Имаш намерение да отнемеш графската титла на Рамзи, нали?

Кралят кимна.

— Да — отговори той много тихо.

— Тогава дай графство Ботуел на Патрик Хепбърн. Хоум е добър човек, но понякога, както сега, се цели прекалено нависоко. Родът Хепбърн от Хейлс ще балансира онова, което му липсва. И тъй като са роднини, няма да пролеят кръвта си заради това. А и Хепбърн е заслужил графска титла. Той е истински лорд и добър боец.

Кралят се усмихна. Усмивката му беше усмивка на облекчение.

— Ти ми спести много неприятности, чичо, защото, въпреки че имах намерение да отнема графство Ботуел и графската титла на Рамзи, не знаех кого да удостоя с честта да заеме мястото му. Ти си прав. Патрик Хепбърн е най-подходящият човек!

— Ти схващаш много бързо ситуациите, Джейми — каза графът на племенника си. — А това е много ценно качество. И баща ти го притежаваше. Успя ли да разбереш кой е виновникът за неговата смърт?

По лицето на младия крал пробяга сянка.

— Не, чичо, още не съм. Знаеш колко лош ездач беше баща ми. Сигурно е паднал от коня или се е оставил той да го хвърли там, до воденицата. Все още бил в съзнание и изпратил жената на воденичаря да доведе свещеника. Довели един мъж, който твърдял, че е служител на църквата, и пожелал да остане насаме с баща ми, за да чуе изповедта му. След известно време, когато воденичарят влязъл в стаята, баща ми имал няколко прободни рани издъхвал, а „свещеникът“ бил изчезнал.

— Дали воденичарят и жена му са били замесени, Джейми? — запита графът.

— Не, чичо. И двамата са били разпитани. Били ужасени от случилото се. Жената непрекъснато повтаряла: „Той не беше силен крал, но беше добър човек. Разбрах го по очите му.“ А после все ми повтаряше, че не бива да забравям баща си, защото всеки човек има само един баща на този свят. За Бога, чичо, чувствам се толкова виновен за смъртта на баща си! — призна си, много нещастен, кралят.

— И не си открил убиеца?

Кралят поклати глава.

— Дори да е така — каза граф Дънмор, — ти трябва да живееш своя собствен живот, Джейми, и трябва да се заемеш с управлението на страната.

— Нима не те интересува? — каза горчиво кралят. — Та той беше твой брат!

— Да, Джейми, интересува ме, но него вече го няма и нищо не може да ни го върне. Ако намерим виновниците, бих ги удушил със собствените си ръце, но щом не можем да ги открием, трябва да се заемем с належащите задачи. Баща ти сега е на небето, заедно с майка ти, а ти си крал на Шотландия. Такава съдба ти е била отредена още при раждането. Заеми се с управлението!

След коронацията графът замина за дома си. Въпреки събитията, случили се през последните няколко седмици, съпругата му не беше по-благоразположена от преди към новия крал. Както винаги, единствената й грижа беше как да си върне „Грейфеър“.

— Не попита ли Джейми дали е прегледал кореспонденцията на баща си? И дали случайно сред нея не се намира и писмо от Хенри Тюдор, което да съдържа отговор на молбата ми?

В този горещ летен ден тя изглеждаше особено красива. Косата й беше сплетена на една-единствена дебела плитка. Беше облечена в семпла рокля от светлосиня коприна. Беше му липсвала много, мислеше си той, докато с жаден поглед поглъщаше млечнобялата й гладка кожа, едрите й гърди и стройните бедра. Миришеше на див пирен, нейният любим аромат. Той я притегли в прегръдките си, целуна я и каза, не без известен хумор:

— След всичките тези сражения, погребението на краля и коронацията на новия, не остана време да говорим за твоята крепост.

— Но нали скоро ще разговаряш с племенника си по моя въпрос? — отговори с въпрос тя.

— Ще се опитам, момичето ми — каза той искрено. — Но Джейми ще има много работа, ако иска да седне здраво на трона. Ще трябва да поправи много от грешките на баща си, да раздаде нови почести и титли и да спечели доверието на кралете на Англия и Франция. Твоят малък проблем ще е последната му грижа.

Арабела отвори уста да възрази, но внезапно я затвори. Хиляди пъти бяха спорили по този въпрос. Все още бяха на различни мнения. За Тевис всичко беше по-важно от „Грейфеър“, но за Арабела крепостта беше от съществено значение. Беше отишла при Джеймс III с молба да й помогне, а сега сигурно щеше да й се наложи да отиде и при новия крал, защото съпругът й си имаше „Дънмор“ и „Грейфеър“ нямаше никакво значение за него. Той щеше да бъде също толкова щастлив, ако Меги се оженеше за наследника на граф Хоум, Дъглас или Хепбърн.

— Отново ли си се замислила? — обвини я той шеговито.

— Да — призна тя.

— Когато се замислиш — каза й той, — обикновено кроиш неща, които не са безопасни.

Арабела се засмя.

— А аз не мисля така — противопостави се тя.

— Хайде да си лягаме — каза той.

— Господи, Тевис! — Тя наистина беше шокирана. — Та слънцето още не е залязло!

Графът хвърли поглед през прозореца.

— Да, трябва да мине още час — съгласи се той.

— Денят е топъл и прекрасен и ще бъде жалко да го прекараме затворени в спалнята — каза Арабела. — Имам далеч по-добра идея.

— Нима?

— Да, милорд. — Тя го хвана за ръката, двамата прекосиха двора и преминаха по подвижния мост. — Открихме това място заедно с Меги, защото я боли едно израстващо зъбче, а горещината само я дразни още повече. Майка ти каза да натрия венеца й със скилидка чесън. Това помогна, но не много. Номерът е да се отвлече вниманието й от болката — обясни Арабела. — Затова я изведох на разходка. И двете открихме това малко поточе. Дърветата закриват мястото така, че то не се вижда от замъка. Тук можем да се изкъпем.

— Ти плуваш? — Той беше изненадан.

— Да — каза тя. — Баща ми ме научи, докато бях още малка. — Докато говореше, Арабела развързваше роклята си. — Нашата дъщеря също обича водата и плува като малко жабче. — Тя внимателно остави роклята си до едно дърво. — Тук поточето не е дълбоко, а дъното е песъчливо. Никога не изпускам Меги от ръцете си, въпреки че тя възмутено протестира. Мисля, че ако я пусна, ще отплава надалеч. — На земята се озоваха и всичките фусти на графиня Дънмор. Тя не носеше чорапи. Набързо се освободи от обувките. На нея остана само долната й риза. Тя го погледна с любопитство и сладко каза: — Ти няма ли да поплуваш с мен, Тевис? Нима не умееш да плуваш? — Арабела хвърли и долната риза върху купчината дрехи. — Ох, как обичам да чувствам топлия въздух по кожата си! — каза тя с нескрито удоволствие.

Мислеше, че нищо в нейното поведение не би могло да го изненада вече, но явно грешеше. Това беше една нова Арабела, досега останала непозната за него. Приличаше на малка русалка с едри гърди и съблазнителни бедра. Не можеше да откъсне поглед от нея, докато се приближаваше до водата. Изведнъж му стана топло, защото желанието започна да го залива на вълни. Не знаеше дали съпругата би трябвало да е толкова съблазнителна за съпруга си, както тя беше за него. Арабела обърна глава към него. Водата стигаше до средата на бедрата й.

— Идваш ли, съпруже? — попита тя тихо и вдигна нагоре плитката си, чийто долен край вече беше мокър. Засмя се и запляска с нея по водата, като вдигна рояк пръски. Графът се питаше дали ще успее да стигне до водата навреме, за да скрие силната възбуда, която го беше обзела. Под полата, членът му вече беше твърд и пулсираше. Бавно, уж неохотно, той се наведе, събу обувките и чорапите си. Също така бавно разкопча ризата си, като внимаваше да остане с гръб към нея. Не знаеше, че тя се наслаждава на дългия му гръб и мощните рамене.

— Защо се бавиш толкова? — запита го тя.

Граф Дънмор най-после се освободи и от полата си и се обърна с лице към съпругата си.

— О! — възкликна тя и се закикоти.

— Мадам — каза той ядосан, — няма да позволя да ми се присмиват!

Бързо влезе в студените води и тръгна право към нея. Тя, с дяволито изражение, започна да го пръска и да пищи. Естествено, ужасът й беше престорен. Когато той се приближеше на разстояние, достатъчно, за да я хване, тя умело избягваше встрани.

— Хвани ме, ако можеш, непохватни мой съпруже! — викаше тя и отскачаше до другия бряг на малкото поточе.

С див рев, той се спускаше след нея, като шумно пляскаше вода във всички посоки. А после, като се гмурна под водата, той наистина успя да я хване. Притисна мокрото й тяло до своето и покри устата й със своята. Целувката му беше гореща и дива. Целуваха се дълго време, а после той прошепна:

— Мадам, любили ли са те някога във водата?

И бавно влезе в нея. Нежните й ръце го прегърнаха здраво, а мокрото й тяло страстно се притискаше в неговото.

— О, ти си истински дявол, Тевис, как само умееш да ме възбуждаш! — Притиснала устни в неговите, тя нададе стон и потри гърдите си в неговите.

Огромните му длани се впиха в дупето й, а нейните бедра стиснаха здраво кръста му.

— Ах, любима — изстена той, — знаеш ли колко много ми липсваше! Крайно време е нашата Меги да се сдобие с братче. Нима не обеща, че ще ме дариш със син, наследник на Дънмор, Арабела?

— Да, обещах — съгласи се тя. — О, Тевис! Не прекъсвай това сладко мъчение! О, не мога да понеса повече! Не мога!

Тялото й потрепери, заляха я сладките вълни на удоволствието. Тя отметна глава назад, шията й силно се опъна, като че ли не издържаше на напиращата страст. А после, като въздъхна тихо от удоволствие, тя отпусна глава на рамото му. Той бавно излезе от водата, като все още я държеше в прегръдките си. Членът му все още беше дълбоко в нея. Коленичи на брега, положи я на гръб и покри лицето й с топли целувки. Тя отвори широко блестящите си зелени очи.

— Ти също много ми липсваше, Тевис — каза тя простичко.

— Знам — отговори той и се усмихна доволен.

А после започна бързо и силно да навлиза в нея, а обратното движение да извършва преднамерено бавно и нежно. Докарваше я до състояние, в което от очите й излизаха сълзи, като едва сдържаше семето в себе си. Скоро след женитбата той беше открил, че съпругата му има силни, почти неутолими, плътски желания. Мислеше, че това не е лошо, особено след като му беше вярна. Знаеше, че не я интересуват други мъже. Знаеше, че племенникът му проявява силен интерес към нея, но тя твърдо му отказва. Арабела бясно въртеше глава. За нея идваше още един оргазъм. Страстта й нарастваше с всяка секунда. Тя заби нокти в плътта му и остави кървави следи по гърба му. Той недоволно изръмжа и навлезе още по-дълбоко в нея. Огънят на неговата страст я изгаряше. Дънмор се наведе и взе едното й зърно в устата си. Засмука го безмилостно. Тя изпищя и се опита да се отскубне, но устните му се бяха сключили здраво около пъпката и неутолимо смучеха плътта й. Членът му почувства как влагалището й се свива и отпуска конвулсивно.

— Ще умра! — проплака тя. — Ох, умирам! — И неудържимо затрепери от удоволствие.

Той също не можеше да чака повече. Отдаде се на удоволствието.

— Аз също! — изстена той и изля любовните си сокове в нея.

Дълго време лежаха на дъхавата зелена трева с преплетени крайници, изтощени. Беше топло и пчелите жужаха. Двамата задрямаха. На запад слънцето се скри зад хълмовете, облени в пурпурно — златни отблясъци. Някъде над тях, скрит в клоните на дървото, заграчи гарван и предупреди всички пернати, че наоколо се навърта ястребът, готов да се нахвърли. А две малки зайчета надничаха любопитно от храсталака. Искаха да видят двете голи същества, които лежаха близо до поточето. Арабела въздъхна. Чудно, как една толкова кратка въздишка можеше да е наситена с толкова много удоволствие.

— Ти наистина ми достави невероятна наслада, Тевис — каза тя.

— Ти също, Арабела — отговори той.

— Предполагам, че трябва да се върнем в замъка — тъжно напомни Арабела и облече долната си риза.

Той се усмихна весело и заприлича на малко момченце. Тъмнозелените му очи блестяха дяволито.

— Освен ако не искаш да избягаме някъде заедно, мадам. Не искаш ли да живеем в малка къщичка в гората? Ще ловим риба, за да се храним. Ти ще плетеш венци от горски цветя, за да украсяваш с тях челото ми, когато се връщам от лов.

Арабела се засмя.

— Милорд, толкова си романтичен! Дори девойка, влюбена за първи път, не би могла да се сравнява с теб.

— Нима нямаше да ме обичаш, момиче, ако бях само един беден рибар и ловец? — попита я той.

— У теб няма нищо обикновено, Тевис — каза му тя. — Не е в природата на Стюартите да бъдат покорни и смирени. Те дори не могат да се преструват. Един обикновен мъж нямаше да ме отвлече, за да се ожени за мен. Обикновен мъж не би поискал ръката ми. Какво говоря, той дори не би се осмелил да мисли за мен! Аз те обичам и, с Божията воля, ти си граф Дънмор. А графовете живеят в прекрасни замъци. И още, трябва да побързаме да се върнем, преди да са вдигнали подвижния мост.

Арабела се изправи, облече се и още докато завързваше връзките на роклята си, обу обувките си.

— Не е лесно човек да те изкара от равновесие, нали, любима? Винаги си честна, та чак безгрешна.

— Не, не е лесно. Жена, която не е честна със съпруга си, е глупачка, милорд. Такъв е и съпругът, който не е честен с жена си.

Тя се наведе, вдигна полата му от земята и му я подаде. Графът се облече бързо. Хванаха се за ръце и тръгнаха към замъка. Дори не забелязаха въоръжените мъже, които охраняваха портата на замъка и които се усмихнаха многозначително един на друг, когато те преминаха през нея. Тази година лятото беше добро. Реколтата щеше да бъде богата. По границата цареше мир. Новият крал на Шотландия беше обичан от всички.