Бъртрис Смол
Пламенно (12)

Глава 11

Кралицата беше мъртва. Смъртта й беше дошла неочаквано. Беше се събудила рано сутринта на четиринайсети юни с внезапен, силен писък. Камериерката, която побързала да застане до леглото й, я чула да прошепва. „Нека Бог и неговата милостива майка, Пресветата Дева, да се смилят над душата ми.“ После главата й паднала върху възглавницата, тя си отишла тихо от този свят. Вестта за неочакваната смърт се разпространи из замъка „Стърлинг“, из града под хълма и из цялото кралство. Реакцията навсякъде беше една и съща. Хората бяха изненадани, не повярваха на новината.

Маргарет Датчанката, дъщеря на Кристиан I, крал на Дания и Норвегия, беше само на двайсет и девет години. Беше дошла в Шотландия като невеста на Джеймс III, когато беше едва на дванайсет години. Никой в Шотландия, дори най-отявлените врагове на краля, не можеха да кажат нищо лошо за кралицата. Тя беше обичана от всички, защото имаше лек характер и добро сърце, а предаността й бе легендарна. Беше дарила съпруга си с трима синове, първите двама, от които бяха кръстени с името Джеймс. Стана така, защото, когато се появи първородният син, се смяташе, че той е много болен и ще умре скоро. Затова вторият син също беше кръстен Джеймс, за да е сигурно, че бъдещият крал ще носи същото име като последните трима крале. Третият син на кралицата беше кръстен Джон.

Кралят беше изпаднал в шок. Независимо от приказките на хората, той дълбоко обичаше съпругата си. Седеше неподвижно, с поглед, вперен в стената на стаята, глух за всички молби, неспособен дори да даде заповеди за погребението на съпругата си. Джеймс Стюарт и без това трудно вземаше решения и особено в този миг беше напълно безполезен. Дори младият му любимец, Джон Рамзи от Балмейн, когото беше издигнал до граф на Ботуел, не можеше да разбуди сетивата и разума му. Семейството на краля, Стюартите, с помощта на най-издигнатите лордове на кралството, планираха погребението на кралицата. Отдадоха последна почит на красивата дама, която, докато беше жива, помагаше на краля да поддържа реда и мира в кралството. Хората се питаха какво ли ще се случи сега, когато нея я няма. Онези, които бяха по-практични и по-малко сантиментални, вече се замисляха с коя ли ще я замени овдовелият крал. Сред кандидатките, според тях, беше и овдовялата бивша кралица на Англия, Елизабет Удвил.

Денят на погребението се случи сив и мрачен. От двете страни на пътя, от замъка „Стърлинг“, та чак до абатството Камбъскенет, където щяха да погребат кралицата, се бяха наредили обикновени хорица. Много от тях плачеха, показваха открито мъката си от загубата на добрата кралица. Покритият с черен креп ковчег беше носен от черни коне, покрити с черен плат на златни ивици. Пред ковчега яздеха, също на черни коне, мъже, облечени в черно. Те носеха знамената на Шотландия и Дания. Следваха ги свещениците — всички шотландски епископи и игумени, наредени по двойки, след тях — по-нискостоящите свещеници, всички в разноцветни, богато украсени, тоги. Ярките цветове на дрехите им изпъкваха сред облечените в черно скърбящи, като дори заслепяваха очите. Когато стигнаха до абатството, ковчегът беше поет от шестима от най-видните графове на кралството. След тях вървеше кралят — гологлав и облечен от глава до пети в черно. Следваха го синовете му, най-малкият, от които беше още в ръцете на дойката си. След тях вървяха двете им сестри — Маргарет, старата мома, и лейди Мери Хамилтън, придворните дами на кралицата, всички лордове, които в този момент се намираха в двора, със съпругите си, кралските слуги и всички останали, които имаха причини да бъдат там.

— Защо има толкова много обикновени хора? — попита съпруга си Арабела. — Сигурна съм, че не са познавали кралицата. И все пак скръбта им изглежда истинска.

Графиня Дънмор никога преди не беше взимала участие в такова важно събитие и затова не беше сигурна, че всичко става обикновено по този начин.

— Кралицата — отговори тихо съпругът й — беше щедра и великодушна. Даваше аудиенции на всички, които пожелаеха. Когато това се разчу, обикновените хора започнаха да я засипват с молбите и оплакванията си. Тя никога не им отказваше, не ги разочароваше, никога не бързаше да ги отпрати. Тя никога не отказваше парична помощ на нуждаещите се. Но се стараеше да скрие тези свои черти, за да не я безпокоят хора, които нямат неотложна нужда от помощ. Тя наистина беше по-добрата половинка на Джеймс. Сега, когато я няма, нека Бог бди над Шотландия.

Беше отслужена голяма заупокойна литургия и много молитви бяха отправени за успокоение на душата на мъртвата. Това продължи през по-голямата част от деня, който, макар и сив, беше необичайно топъл за сезона. В малката църква на абатството се бяха събрали толкова много хора, че някои не издържаха и припаднаха от горещината и смрадта. Лошата миризма идваше от дрехите на скърбящите, които бяха толкова елегантни и скъпи, че биваха предавани от поколение на поколение дълги години. Повечето дрехи бяха от кадифе, а тази материя беше прекалено тежка за един летен ден. Всички дрехи, без изключение, бяха богато украсени с бродерии. В промеждутъка между различни погребения тези дрехи бяха съхранявани в здраво затворени скринове и бяха поръсвани с прахове, които да убият миризмата на многото тела, които ги бяха носили. В залата не достигаше въздух, ставаше все по-горещо и дори миризмата на тамян не можеше да премахне мириса на стара пот, смесена с нова. Арабела чувстваше как стомахът й се бунтува. Отчаяно се опитваше да съсредоточи вниманието си върху броеницата, която кралят й беше дал, както и на всички останали членове на семейството си. Тази сутрин, още със събуждането, главата й се беше замаяла. А сега, въпреки стомашното неразположение, беше много гладна.

Най-после, за голямо облекчение на всички, официалната служба приключи. В този момент кралят не можеше да понесе мисълта, че трябва да се върне в така обичания от него замък, затова целият двор трябваше да тръгне към замъка „Единбург“, само до вчера мразен силно от краля. Като че ли Джеймс Стюарт се чувстваше виновен за смъртта на съпругата си и искаше да се самонакаже.

Семейство Стюарт от Дънмор вървеше с всички останали към столицата, където също имаше градска къща. Тя се намираше на „Хай стрийт“. Арабела харесваше Единбург. Смяташе го за вълнуващо и колоритно място с откритите му пазари и множеството магазини, в които се продаваха стоки от цял свят. Но не обичаше да върви по градските улици, по които се движеха не само уважавани граждани, но също така кучета, прасета, пробягваха и плъхове. Арабела, също като другите благородни дами, се защитаваше от вонята на града, като носеше парфюмирано кълбо, което се наричаше „ароматична топка“.

— Хайде да си отидем у дома, в Дънмор — предложи графът на съпругата си. Двамата се излежаваха в леглото късно една сутрин, две седмици след погребението на кралицата. Беше началото на август.

— Ами кралят? — попита Арабела. — В мъката си той се изолира от всички. Мъдро ли ще постъпим, ако го оставим на милостта на противниците му?

— Джейми ще трябва да преодолее мъката си, любима. Сега той не иска да види дори нас, а през следващите няколко месеца дворът ще бъде в траур. През това време дори най-войнолюбивите благородници няма да действат против краля. Сега е моментът да си заминем, Арабела, а освен това, мисля, че все още не си ми казала нещо, което би трябвало да ми кажеш — каза графът и целуна съпругата си по върха на носа.

Арабела приятно се изчерви.

— Мили съпруже, не знам какво искаш да кажеш — отговори тя.

— Нима не си бременна? — Тъмнозелените му очи внимателно изучаваха лицето й.

— Не съм сигурна — каза тя. — Първо трябва да говоря с майка ти. А ти откъде разбра? — Бузите й все още имаха приятен розов цвят.

— Защото всичко, което се отнася до теб, е важно за мен, любима. Забелязах, че връзката ти с Луната е прекъсната вече повече от два месеца.

— Но може да бъде и нещо друго, мили — каза Арабела. — Бих искала да говоря с майка ти и тогава ще бъда сигурна. Никога преди не съм била бременна, нали знаеш това. А бях още малко дете, когато мама беше бременна за последен път. Миналото лято, когато носеше детето на сър Джаспър аз не знаех нищо.

— Имаш и други признаци, любима — каза й той с любяща усмивка. — Напоследък стомахът ти е неспокоен, а прекрасните ти гърди са станали по-пълни и по-закръглени. Аз пуснах семето си дълбоко в теб и съм сигурен, че вече носиш детето ми. Моят син.

Той обхвана лицето й с огромната си длан и топло я целуна по устата. Тя се изчерви още по-силно. Въпреки че повече от година беше съпруга на този мъж и въпреки че споделяше леглото му през последните осем месеца, тя все още малко се срамуваше от него. Беше объркана от факта, че той е толкова интимен с нея, че е сигурен в състоянието и, докато тя не е. Това беше почти равно на оскверняване, помисли си ядосано тя. Той видя назряващия гняв в очите й и побърза да каже.

— Аз съм най-голямото дете на майка си, затова много пъти съм я виждал бременна и съм запознат с признаците на бременността.

— Не можа ли да почакаш сама да ти кажа, Тевис? Смятам за неприлично това, че един мъж е така запознат с устройството на жените! — Гневът й неудържимо се надигаше. — Ти наистина си преизпълнен с гордост, че знаеш всичко, нали? И също гордостта те кара да мислиш, че детето в утробата ми е син!

Той се засмя. Гневът я караше да прилича на малко пухкаво котенце, което напразно вдига врява.

— Любима — каза той, като все пак успя да запази спокойствие, за да не я обиди, — обичам те, затова всичко, което те засяга, засяга и мен. Тревожа се за теб. Понякога нощем се събуждам, лежа до теб и се вслушвам в дишането ти, за да се уверя, че си добре.

— Исках да те изненадам. — Тя продължи да се сърди. Все още не можеше да му прости, въпреки признанието му, че я обича.

— Ти непрекъснато ме изненадваш, мадам — каза той тихо и я целуна.

Тя обви врата му с ръце и притисна голото си тяло до неговото.

— Заведи ме у дома, милорд — каза тя, а думите й имаха двояк смисъл.

— Вещица! — изръмжа той, заровил устни в златните й коси.

Малките й длани го милваха, възбуждаха го. Той нададе тих стон, легна по гръб и я дръпна отгоре си. Арабела се засмя и започна да милва члена му, докато го заболя от силното желание да я притежава. В много отношения тя все още се срамуваше от него, но, за негово изумление и наслада, не беше сдържана в любовния акт. Като че ли в нея се криеха две съвсем различни личности. Той мислеше, че след време би могъл да я научи на различни любовни игри — такива, каквито някои други жени не биха одобрили. Арабела седна върху него и започна сластно да извива тяло, отначало бавно и нежно, а после, когато страстта й се увеличи, по-бързо и по-диво. Главата й беше отметната назад, устните — полуотворени, а зелените й очи бяха замъглени. Той протегна ръце и започна да милва копринената кожа на гърдите й и да си играе със зърната им. Изправи тялото си до полуседнало положение и пое едното от зърната й в устата си. Засмука го, а после започна да го дразни със зъби и беше възнаграден със стон на удоволствие, излязъл от полуразтворените й устни. Заигра се също толкова нежно и с другото зърно. Не желаеше да й причини болка. Искаше само да разпали желанието й. Този път беше възнаграден по друг начин. Сладкото й влажно и стегнато влагалище конвулсивно се стегна около пулсиращия му член. Цялото тяло на Арабела се разтресе в сладостни тръпки. За нея върховният миг наближаваше. Сега той взе нещата в свои ръце. Сложи я да легне по гръб и довърши по великолепен начин онова, което така галантно беше започнал.

Те лежаха спокойно един до друг. Телата им чувстваха топлината не само на споделената страст, но и на изгряващия ден. Навън, в градината, пропя дрозд, а от улицата долетяха виковете на продавача на цветя.

— Рози за половин медна монета! Нежна лавандула! Кой ще си купи? Цветя! Току-що откъснати цветя, по които още има нежни капчици роса! Кой ще си купи?

— Ние няма да липсваме на Джейми — каза най-после графът, нарушавайки спокойното мълчание, което се беше възцарило между тях. — Не може да ми откаже правото да те заведа у дома, преди да е станало опасно да пътуваш. Той също трябва да вземе под внимание твоята бременност. Освен това градът е нездравословно място, особено сега, през лятото.

— Да — съгласи се Арабела и доволна се протегна. Вече не изпитваше гняв. Не му се сърдеше. Та той беше така загрижен за нея! А после каза: — Нямам търпение да видя израза на лицето на онази улична котка, Сорча Мортън, когато научи, че съм бременна. Не ми харесва начинът, по който те гледа, съпруже мой. Като че ли си парче вкусна торта.

— Между мен и лейди Мортън няма нищо, любима. Но щом сме започнали да си говорим откровено, ще ти кажа, че на мен не ми харесва начинът, по който те гледа моят племенник.

— Ревнуваш ли? — запита го тя.

— Да!

Тя се засмя доволна.

— Джейми е още момче — каза тя. — А аз си имам мъж! Той беше поласкан от бързия й и умен отговор, но въпреки това каза:

— Може и да е момче, но членът му е твърд като на мъж. Той добре знае как да го използва, Арабела. Помни това и не го подценявай.

— В „Дънмор“ ще бъда в безопасност, милорд — каза му тя със сладък гласец. — Принцът ще бъде толкова далеч от мен, колкото е и Джаспър Кийн.

Кралят им разреши да заминат за „Дънмор“. Предаде им съгласието си чрез слугите, защото не искаше да приеме дори тях. Толкова дълбока беше мъката му по починалата му съпруга Маргарет. През по-голямата част от времето стоеше в собствените си апартаменти, молеше се за душата на кралицата. Напълно беше зарязал работите на кралството. В Лондон се водеха мирни преговори, които щяха да осигурят дълготраен мир и за двете страни, а Джеймс III едва ли беше нужен на друго място в момента. Нямаше армия, която би могъл да поведе към отдавнашния враг на страната. Дори да имаше недоволство сред шотландските благородници, то беше мълчаливо. Не го изразяваха гласно, защото почитаха паметта на починалата кралица.

Граф и графиня Дънмор пристигнаха в имението си до границата в един ясен и топъл августовски ден. Бяха отсъствали осем месеца. Там бяха семейство Флеминг от Глен Айлийн, дошли да ги поздравят. И Алис, и Мег бяха толкова огромни, че беше повече от ясно, че скоро ще родят първите си рожби. Щастлива, Арабела сподели с всички тях надеждата си. Свекърва й, след като й зададе няколко съществени въпроса и се консултира с Флора и Лона, потвърди онова, което синът й беше предположил. През ранната пролет на следващата година Дънмор щеше да се сдобие с наследник.

— Или наследница — каза Арабела. — Ако е момиченце, ще го нарека Маргарет, на кралицата, Бог да даде мир на душата й.

— Няма ли да го кръстиш на майка си? — попита я лейди Марджъри.

— Не — отвърна съвсем кратко Арабела.

— Сигурна съм, че си простила на бедната жена — каза Марджъри Флеминг.

— Да — отговори Арабела, — но не мога да забравя как се е отдала на сър Джаспър Кийн Тя не беше лоша жена, но беше глупава. Сега разбирам това. Можела е да откаже. Била е в правото си. Но не го е направила. Никога не бих позволила на когото и да било да ме използва по този начин!

— Моли се на Бога никога да не изпаднеш в положение, което ще те направи уязвима, детето ми — каза лейди Марджъри на снаха си.

— Жената е уязвима само ако си позволи да стане такава — отговори младата графиня с цялата увереност на младостта и неопитността.

— Всеки човек е уязвим по едно или друго време в живота си Арабела — каза тихо лейди Марджъри. — Всеки. Мъж или жена. Това не е престъпление. Такъв е животът, мила моя.

Арабела яростно поклати глава.

— И аз съм била уязвима в миналото, но никога вече не бих позволила да ми диктуват какво да правя с живота си. Трябва сама да си бъда господарка! Защо жените да не могат да чертаят пътя си така, както го правят мъжете?!

— Мъжете са естествените господари на тази земя — каза лейди Флеминг.

— Защо? — попита Арабела.

Лейди Флеминг, която беше умна жена и която всички смятаха за особено мъдра, за първи път в живота си не можеше да намери думи, с които да отговори на снаха си. Дъщеря й и другата й снаха бяха смутени и объркани от простичкия въпрос на Арабела.

— Може би защото Бог е повелил така — каза най-накрая отец Колин.

— А откъде знаете, че е така? — каза Арабела. Мнението на църквата не можеше да я обърка.

— Защото мъжете, по природа, са по-умни от жените — каза Доналд Флеминг войнствено. Той все още не беше приел напълно Арабела и сегашните й въпроси само затвърждаваха правото му да не й вярва.

— Наистина ли, Доналд? И защо да е така? Защото са по-едри от жените или може би онова темпераментно малко червейче, което виси между краката ви, ви кара да мислите така? Не знаех, че гордостта и членът на мъжа свидетелстват за неговия интелект.

Лорд Флеминг избухна в смях. Беше развеселен не само от думите й. Изражението, изписано на лицето на втория му син, беше наистина комично. Доналд, който винаги имаше мнение по всички въпроси, който винаги имаше какво да каже, сега наистина беше принуден да замълчи.

— Арабела — каза той, когато най-после овладя веселостта си, — заклевам се, ти си повече шотландка, отколкото англичанка. Нашите жени са известни с прямотата си, а ти не се опитваш да скриеш нито мислите, нито чувствата си от нас, нали, момиче?

— Не исках да бъда нагла, милорд — отговори му Арабела. — Но просто не виждам причина жените да не бъдат господарки на живота си. Нима не аз съм тази, която знае какво е най-добре за мен?!

Графът прегърна младата си съпруга.

— По традиция, мадам, графовете Дънмор са много загрижени за всичките си хора. Но техните съпруги ръководят семейството и се грижат за всичко, което го засяга.

— Но ти винаги ще имаш последната дума, Тевис. Ти ще ми налагаш волята си винаги, когато пожелаеш, нали? — каза разпалено Арабела. — Не! Аз искам сама да управлявам живота си!

— Никога няма да ти преча да изпълниш това свое желание, мадам — каза й графът, — ако, разбира се, твоите желания не ме застрашават по някакъв начин. В замяна ще очаквам същото от теб. Мисля, че сделката, която ти предлагам, е честна и почтена. Не мислиш ли и ти така?

— Да, милорд, съгласна съм — отговори тя и усмивка озари красивото й лице.

— Глупости! — каза с раздразнение Доналд Флеминг. — Ако беше моя съпруга, щях да я нашаря с пръчката. Ти я разглезваш, Тевис. Рано или късно, тя ще те направи на глупак.

— Ако бях твоя съпруга, Доналд Флеминг, досега щях да съм сложила отрова в бирата ти — отговори му Арабела не по-малко раздразнено. — Всеки мъж, който се осмели да вдигне оръжие срещу мен, ще го намери забито в сърцето си или счупено в главата си!

— Графиня Дънмор говори като истински боец — каза нейният съпруг с усмивка и страстно я целуна.

Доналд Флеминг подбели очи от яд. Тази негова снаха англичанка беше жената с най-силна воля, която познаваше. Тя му лазеше по нервите. Не можеше да разбере защо най-големият му брат се примирява с това положение. Майка му го потупа успокоително по ръката.

— Не се вълнувай, момчето ми — каза тя тихо — Един ден ще срещнеш момиче, което ще ти се стри прекрасно, независимо от онова, което прави или казва. Всичко в нея ще ти харесва. Това е любовта, Доналд.

— Ако любовта прави мъжа по-малко мъж — недоволно изръмжа Доналд, — не бих искал да я срещна мамо Не бих желал да изпадна в такова положение.

— Това, че даваш известна свобода на жената не те прави по-малко мъж, Доналд. Ти самият някой ден ще го откриеш — каза му лейди Флеминг с всезнаеща усмивка.

— Не знам кое момиче би се съгласило да се омъжи за Доналд — каза тихо Арабела на съпруга си. — Той прилича на огромно, тромаво и злобно куче.

— Той има също така и добри качества — каза й графът.

За изненада на Арабела едно от добрите качества на Доналд се разкри съвсем скоро. Алис и Мег родиха само в разстояние на няколко дни в края на септември. И двете бебета бяха момчета. А Доналд толкова много ги обичаше, че любовта му към тях го правеше уязвим. Този огромен мъж беше очарован от малките бебета. Когато ги гледаше, чертите на лицето му омекваха. Той се разтапяше от нежност. Стана кръстник на децата. Арабела беше готова да се закълне, че видя сълзи в очите му, докато държеше децата над купола в деня на тяхното кръщение. Лона също беше изглупяла от любов по децата. Използваше всяка възможност да ги гушне в прегръдките си и да започне да им гука Отначало Арабела беше изненадана, защото Лона, която идваше от многодетно семейство, никога досега не беше показвала такъв интерес към децата. А после изведнъж й хрумна мисълта, че може би приятелката й от детинство е влюбена. Но Лона не беше споделила нищо с нея. А Арабела беше сигурна, че тя би споделила, ако беше така. Въпреки това графиня Дънмор реши внимателно да наблюдава младата си камериерка. Наистина, беше длъжна да го направи. Не можеше да позволи дъщерята на Фицуотър да бъде съблазнена, докато е на служба при нея!

Най-после търпението на Арабела беше възнаградено на празника Мартинов ден, който се празнуваше на единайсети ноември. Забеляза колко силно се беше изчервила Лона, защото младият Фъргюс й помагаше да внесат огромна кошница ябълки в залата. Фъргюс! Разбира се, помисли си тя и на устните й разцъфна усмивка. Винаги, когато не беше зает със задълженията си, Фъргюс се навърташе около тях. Една вечер, докато седяха в залата и слушаха свирнята на гайдаря, Арабела тихо прошепна на съпруга си:

— Младият мъж, който първи доведе при нас Лона и нейния брат, Фъргюс. Какво можеш да ми кажеш за него, съпруже?

Графът се замисли, а после очите му светнаха и Арабела разбра, че си е спомнил.

— Фъргюс Макмайкъл. Добро момче и с добро богатство. Мъж воин. Един ден ще стане капитан, така мисля аз.

— Има ли съпруга?

Графът пак се замисли. След миг поклати глава.

— Не. — А после погледна внимателно съпругата си. — Защо проявяваш такова любопитство към него?

— Мисля, че Лона му е хвърлила око. А и той, изглежда, проявява интерес към нея. Искам да бъда сигурна, че той няма да отнеме честта й, че няма да разбие нежното й сърце, милорд. Лона е не само моя слугиня. Тя ми е приятелка.

— Ще говоря с момчето, мадам, и ще се уверя, че ще ухажва Лона, както си му е редът — обеща графът.

На следващата сутрин Фъргюс Макмайкъл беше повикан при Негово благородие. Тевис Стюарт не си губи времето в празни приказки, а пристъпи направо на въпроса.

— Би ли искал да ухажваш момичето, което е на служба при съпругата ми, момче?

Момъкът се изчерви, но не сведе поглед.

— Да, господарю.

— А свободен ли си?

— Да, господарю.

— Тогава имаш моето разрешение, а и това на господарката си. Но няма да съблазняваш Лона, нито ще й причиниш срам, разбра ли?

— Не, господарю, никога!

— Значи се разбрахме — каза графът и освободи служителя си.

Тевис Стюарт предаде разговора на съпругата си още същата нощ, докато лежаха сгушени в прегръдките си.

— Надявам се, че той ще направи твоята Лона толкова щастлива, колкото ти направи мен, Арабела — прошепна тихо той и я целуна по челото.

А на следващия ден Лона отиде при господарката си и каза:

— Имам ухажор, Бела! — Беше се изчервила, а очите й блестяха от щастие. — Не се осмелявах дори да мечтая, че той ще погледне на мен по този начин, но ето че дори неизказаните ми мечти се сбъднаха!

— Да не би да е онзи красив воин, Фъргюс Макмайкъл? — попита Арабела.

— Откъде знаеш?!

— О! — възкликна Арабела. — Забелязах как те гледа той през последните няколко месеца, Лона, затова помолих съпруга си да се увери, че намеренията му към теб са почтени. Сега съм сигурна, че са. — Тя се засмя и дяволито добави: — Но не чак прекалено почтени!

Лона се изкикоти и сподели със своята господарка и приятелка:

— Ръцете му са сръчни, Бела, а целувките — сладки, кълна ти се!

— Ще се омъжиш ли за него, ако те помоли?

— Може би. — Лона се усмихна. — Но първо ще го оставя да ме ухажва известно време. Това ми харесва. О, Бела, той има най-сините очи на света!

Дойде зимата. А Шотландия беше завладяна от странно спокойствие. Кралят все още оплакваше починалата си съпруга. От нейната смърт бяха изтекли шест месеца. Благородниците, които бяха в Лондон и все още преговаряха за мир, сериозно се замислиха дали Елизабет Удвил не би могла да заеме мястото на Маргарет Датчанката. Новините винаги стигаха първо до „Дънмор“, защото пратениците, които идваха от Англия, винаги спираха за почивка в замъка. Братът на краля беше известен с предаността и гостоприемството си. Арчибълд Дъглас, чийто замък „Хермитидж“ също беше разположен в близост до границата, с раздразнение разбра, че не го смятат за чак толкова щедър домакин. Беше принуден да се отбива в „Дънмор“, за да узнае новините от първа ръка. Беше разбрал, че само тогава може да разчита на тяхната достоверност.

— Елизабет Удвил ще унищожи брат ти — каза той на Тевис Стюарт една вечер, докато се наслаждаваше на превъзходното вино на графа в Голямата зала на „Дънмор“. — Говорят, че тя е жена на силните страсти. Тя въобще не е по вкуса на Джейми, макар че той може би ще е доволен да се ползва от услугите й.

— Никога не съм се съмнявал, че Хенри Тюдор с радост ще се отърве от свекърва си — каза Тевис с усмивка. — Тя умее да създава неприятности, така съм чувал. Мисля, че неговата майка, лейди Маргарет Бюфо, също не се отнася с нея особено любезно. Посредниците май си играят едни с други като котка с мишка. Ти го знаеш така добре, както и аз, Арчи. А единствено мирът е онова, което има значение за нашите две държави. Не мисля, че да принудим Джейми да застане пред олтара с лейди Елизабет Удвил, ще бъде гаранция за дълготраен мир.

— Но това може да принуди брат ти най-после да започне война с англичаните. — Граф Ангъс се засмя.

— Между краля и тази лейди няма да има сватба — каза тихо Тевис Стюарт. — Мирният договор е готов и чака само подписите на кралете. А Хенри Тюдор си има за какво да се тревожи и не му е до Елизабет Удвил.

— Момчето, което е в Ирландия — каза Арчибълд Дъглас.

— Носят се слухове, че са го коронясали в Дъблин — каза Тевис Стюарт. — А това няма да се хареса на Тюдор.

— Сега той има наследник в лицето на принц Артър — напомни граф Ангъс.

— Да, но има все още някои привърженици на Йорк, които, естествено, биха предпочели владетел от Йорк, макар и момче, пред един принц, предан на Ланкастър — отговори му граф Дънмор.

— Но момчето е самозванец, или поне така твърди Хенри Тюдор. Чух, че преди известно време той извадил момчето от тъмницата в Тауър и го показал на народа. — Граф Ангъс се замисли за миг, а после каза: — Ако, разбира се, момчето наистина е принцът на Йорк. Може и онова момче в Ирландия да е истинският наследник.

— За Шотландия това няма никакво значение — каза Тевис Стюарт. — Нека англичаните се бият колкото си искат помежду си и да оставят нас на спокойствие. Ние искаме да живеем в мир.

— Или да си върнем Бъруик — каза, уж невинно, граф Ангъс.

— Няма ли да престанеш вече с това, Арчи?

— Милорд!

Графът се обърна и видя Лона.

— Да, момиче, какво има?

— Господарката ме изпрати да ви кажа, че бебето ще се роди след малко — каза Лона, силно развълнувана.

Тевис Стюарт скочи на крака.

— Тя добре ли е, момиче? Няма ли нужда от мен?

Той беше толкова развълнуван, че се въртеше на всички страни, като че ли не знаеше къде е изходът от залата. Арчибълд Дъглас никога не беше виждал граф Дънмор така объркан и сега много се забавляваше.

— Мисля, че няма да има нищо против, ако стоите до леглото й, милорд.

— Майка ми!

— Нейно благородие вече изпрати да повикат лейди Флеминг — отговори Лона.

— Свещеникът! — извика графът.

— За Бога, човече, съпругата ти не е на смъртно легло, а докато не се роди, детето няма да има нужда от кръщение — присмя му се добронамерено Ангъс. — Отивай при жена си, Тевис. Аз нямам нищо против да остана сам, докато ми се намира от твоето превъзходно вино.

Лона вече беше излязла от залата. Графът бързо я последва. Когато застана пред вратата на апартамента на съпругата си, беше посрещнат от Флора, която му каза с тон, който подсказваше, че знае много неща на този свят:

— Майка ви няма да успее да дойде навреме, милорд. Никога досега не съм виждала бебе, което да е така нетърпеливо да се роди. Докато си седеше най-спокойно с бродерия в скута, съпругата ви беше обзета от родилни болки. И ето че бебето вече почти се е родило!

— Флора! — Гласът на Арабела му се стори необичайно рязък.

— Тук съм, агънцето ми! — успокои я старата жена. — Тук е също така и онзи, който е причина за тези ваши страдания.

Арабела беше полулегнала на стола, който беше издялан за такива случаи. Краката й бяха разтворени, вдигнати високо и подпрени на две дървени летви. Красивото й лице беше силно зачервено, по челото й бяха избили капчици пот. Тя събра сили и се усмихна на съпруга си.

— Ох, Тевис! Бебето се ражда! Ще го видим, преди да е изтекла нощта!

— Ще го видим още преди да е изтекъл и час — каза тихо Флора, а графът се наведе и целуна съпругата си.

Беше чул думите на старата жена и се усмихна широко.

— Днес е първият ден на пролетта, любима, въпреки че вятърът все още е студен и духа от север. Мисля, че раждането на нашия първи син в първия пролетен ден, е добро предзнаменование.

— Пролетта носи образа на младо момиче — каза Арабела. — Кралят ми го каза, когато миналата година бяхме в двора. — По лицето й пробяга спазъм и тя дълбоко простена.

— Така, спокойно, агънцето ми — окуражи Флора своята господарка, а после вдигна поглед към Лона. — Топли ли са одеялата, момиче?

— Да! Аз съм готова — каза Лона, лъчезарно усмихната.

— Любима, много ли те боли? — Графът беше много разтревожен. Като чу въпроса му, Флора театрално вдигна очи към тавана.

— Не е лесно да родиш дете, милорд — каза му тя.

— Добре съм, любов моя — увери го Арабела, но в следващия миг извика от болка.

Графът пребледня, макар Флора да каза весело:

— Точно така, милейди! А, ето, главата му вече се подава! Погледнете, господарю! Лона! Хайде, напъни се, агънцето ми. Напъни се!

Арабела отново извика и напъна с всички сили. Флора беше застанала между двете дървени летви и се беше навела, за да помогне на господарката си.

— Ооох, Флора! — изпищя Арабела. — Чувствам го! Чувствам го!

— Да, агънцето ми, главата и раменцата му вече са навън. Напъни се още веднъж. Само още веднъж! Ах, ето го цялото! — извика Флора, когато бебето се плъзна от майчината си утроба в старите й, но сръчни ръце. Тя бързо избърса от него кръвта с топлото олио, което й бяха приготвили предварително. След това преряза и сръчно завърза пъпната връв и пови бебето в пелените. През цялото време то се мъчеше да се освободи и гневно пищеше.

— Тя е дъщеря на майка си — каза графът, който беше успял да забележи от какъв пол е детето, въпреки бързите движения на Флора.

— Не си разочарован, нали? — попита го тихо Арабела, а по лицето й премина и последният спазъм, с който плацентата беше изхвърлена навън.

— Не, любима. Раждането мина благополучно и аз се радвам. Ще имаме и други деца — каза той и отново я целуна по челото.

— Тя ще ви роди много деца, господарю — каза Флора. — Не прилича на майка си.

— Дай ми дъщерята — помоли Арабела съпруга си, който държеше бебето на ръце и издаваше някакви странни звуци, които успокоиха малкото момиченце — Нима всички ще видят преди мен това малко чудо?

Флора се усмихна, а Лона се изкикоти. Графът подаде детето на майка му.

— Пожелай на майка си лека нощ, Меги — каза Тевис Стюарт и постави бебето в ръцете й.

Когато зърна за първи път първородното си дете, Арабела се усмихна щастливо, а на красивото й лице се изписаха благоговение и почуда. Чертите на новороденото бяха съвършени. То нямаше много коса, но редките кичури бяха златно-сребърни, като косата на майка му. Кожата му беше розова и говореше за добро здраве. Очите му бяха сини и будни. Очевидно беше, че детето ще оцелее.

— О, малка моя любов! — тихо каза, изпълнена със задоволство, Арабела. Не сваляше поглед от лицето на детето. Но лейди Маргарет Стюарт отвори малката си уста, която приличаше на розова пъпка, и високо зарева, а лицето й стана пурпурночервено. Явно, беше възмутена от нещо.

— Но какво й става? — извика уплашена Арабела.

— Тя е дъщеря на майка си — повтори графът, като трябваше да напрегне глас, за да надвика дъщеря си. — Избухлива е като нея! Ще трябва да й намерим шотландец със силна воля, който да успее да я укроти, любима.

— Да, мъж със силна воля, но англичанин! — каза Арабела. На лицето му се изписа недоумение.

— Това е наследницата на „Грейфеър“, милорд. Ти ми обеща. Сега, когато Маргарет вече се появи на бял свят, трябва да отидеш при краля и да се погрижиш да й бъде върнато наследството — каза Арабела напълно сериозно.

— Аз ще се погрижа за дъщеря си — каза графът, също толкова сериозно. — И, освен това, Джейми е направо безполезен. Все още оплаква кралицата. Той няма да направи нищо за нас, любима.

— Ти ми обеща, Тевис! — В гласа й се усещаха остри, твърди нотки.

— Милейди, дайте ми детето — каза Флора. — Тази нощ за него ще се грижи Лона, защото вие трябва да си починете.

Да, беше уморена. Умората дойде внезапно, без предупреждение. След като Флора я изми с парфюмирана вода и й облече чиста нощна риза от мека бяла коприна, Арабела позволи на съпруга си да я занесе до леглото. Той нежно я положи върху чаршафите, излъчващи аромата на нежна лавандула, а главата й грижовно намести върху възглавницата. После, за голяма изненада на всички, графът събу домашните си чехли, легна до Арабела и я взе в прегръдките си, като че ли искаше да я защити от нещо.

— Оставете ни — каза той на двете изненадани прислужнички. Когато те излязоха, той тихо, но твърдо, каза на съпругата си: — Аз ти дадох думата си, Арабела, че ще се опитам да спечеля „Грейфеър“ за нашата първородна дъщеря. Аз държа на дадената дума! Нима не разбираш, че съм човек на честта?

— Кога? — Гласът й, макар и немощен, беше неумолим. Той целуна косите й.

— Когато нашата Меги стане на месец, ще отида при Джейми и ще го помоля да изпрати петиция на английския крал. Това е всичко, което можем да направим, любима. Тюдор може да реши да ни лиши от твоята скъпоценна крепост. И преди ти казах, че можем само да опитаме. Трябва да бъдеш търпелива.

— Не умея да бъда търпелива — каза тя тихо.

— Значи трябва да се научиш на това, любима, ако искаш да се справиш с хората, които са на власт. Онези, които са на върха, притежават властта само защото са в състояние да контролират нетърпеливите и беззащитните. Уязвимостта на другите само засилва тяхната власт.

— Когато аз бях наследница на „Грейфеър“ — каза Арабела, без да бърза, — аз притежавах властта, която ми даваше моето положение. Но вече не притежавам тази власт и това ме ядосва! Тогава поне можех да се грижа сама за себе си и да се разпореждам с живота си. А вече не мога.

— О, любима — отговори й графът, — не позволявай на подобни мисли да тровят живота ти. Ако непрекъснато мислиш за това, няма да бъдеш щастлива. А аз искам да бъдеш щастлива и доволна. Имаме красива дъщеря, любима, и съм ти благодарен за това. Сега се опитай да заспиш, защото дори лесното раждане е изтощително.

Той я стисна по-здраво в прегръдките си и я целуна. Арабела въздъхна и затвори очи, но не можеше да сложи край на мислите, които се въртяха в ума й. Искаше да получи обратно „Грейфеър“ и това не беше просто прищявка. Мисълта, че сър Джаспър Кийн се разхожда гордо и се хвали с това, че е собственик на крепостта, която беше предавана по наследство в нейния род вече няколко стотици години, беше непоносима. Той нямаше права над „Грейфеър“. Чисто и просто я беше откраднал. Ако искаше да има дом, трябваше да построи наново „Нортби Хол“. Беше сигурна, че с чара си и красивото си лице той можеше да заблуди и някоя друга невинна глупачка така, както беше заблудил нея и нейната майка. А може би щеше да си намери друга глупава, но богата вдовица, за която да се ожени. Да прави каквото си ще, но тя трябваше да си върне „Грейфеър“. Заради дъщеря си!

Нейната дъщеря. Думите отекнаха странно в съзнанието й. Тя има дъщеря, тя е майка! През дългите месеци, през които беше носила детето, тя не можеше да осъзнае ясно това чудо. Всичко й се струваше нереално. Но сега, сега не можеше да отрече действителността! Как би могла да не повярва на ушите си, които чуваха гукането на детето?! За първи път графиня Дънмор изпита майчинската любов, майчинската загриженост. Сега „Грейфеър“ принадлежи на лейди Маргарет Стюарт и никой, реши Арабела, не може да лиши дъщеря й от правото на наследство! Маргарет трябва да има братя, помисли си тя, а сънят вече вземаше надмощие над нея. Поне шестима силни братя, които да бъдат точно копие на баща си. Някой ден, реши Арабела, някой ден, когато още неродените й синове пораснат, те ще преминат границата с въоръжените си хора, с братовчедите си Флеминг и Хамилтън и ще изгорят до основи новопостроения дом на сър Джаспър Кийн, новия „Нортби Хол“. Арабела се усмихна доволно и потъна в сладък сън.

Като разбра, че съпругата му е в здравите прегръдки на Морфей, графът внимателно стана от леглото и я зави. Спря се за малко, загледан в дъщеря си, а после с усмивка и на пръсти излезе от стаята.

— Тя спи — каза той на Лона, която търпеливо чакаше пред вратата. — Вече можеш да влезеш. Грижи се за моята Меги, момиче.

— Ще се грижа, милорд. О, толкова е вълнуващо! Бих искала бедната лейди Роуина да беше тук и да можеше да види внучката си. Но вашето бебе ще има лейди Марджъри.

— Да — съгласи се графът. — И никак не се съмнявам, че майка ми ужасно ще разглези моята Меги.

Лона се изкикоти и бурно закима с глава. Лейди Марджъри Флеминг вече беше показала сигурни признаци на сляпа любов към двамата си внуци. Това беше първата й внучка и, без съмнение, щеше да бъде нейна безспорна любимка.

Графът се върна в залата и видя, че майка му току-що е пристигнала. Слугата тъкмо поемаше пелерината на лейди Марджъри. С нея бяха сестра му Алис и снаха му Мег.

— Е? — попита го тя, като бързо се приближи. — Как е Арабела? Докъде е стигнало раждането? Удобно ли се чувства? Трудно ли й е да понася болките? Не исках да го казвам досега, но през цялото време се моля тя да не е като бедната си майка.

— Имаме дъщеря — каза Тевис Стюарт и се засмя. — Прекрасно, здраво дете, мамо. Има същата златна коса като моята избухливка, а също така и нейния горещ темперамент.

— Какво? Защо не ме повикахте по-рано? — каза лейди Марджъри.

— Защото нямаше време. Флора ми каза, че за моята съпруга раждането е много лесно и тя ще ме дари с много деца. Арабела имаше за кратко болки и роди бързо. Нямаше много суетня около нея.

— Да, милейди, вярно е — каза Флора, която току-що беше влязла в залата. — Бебето излезе толкова лесно, колкото гроздовото зърно от кожата си. Веднага щом се възстанови, ще може да забременее със следващото дете. А следващото ще бъде момче, вярвам, го! — Флора се усмихна широко.

— Искам веднага да видя внучката си! — Лейди Марджъри беше категорична.

— Аз ще ви заведа, Ваше благородие — предложи Флора. — Лона е при тях, ще се грижи за детето през нощта.

Лейди Марджъри кимна, за да изрази одобрението си.

— Ще останем тук през нощта, Тевис — каза тя. — Не съм препускала в галоп, за да си тръгна веднага. Искам да говоря утре сутринта с Арабела как да се грижи за внучката ми. Хайде, ела, Алис! Мег! — И тя излезе величествено, като истинска матрона, от залата, а двете момичета подтичваха след нея.

— Значи имаш момиче, така ли?

Граф Ангъс стана от мястото си до камината и отиде до Тевис Стюарт. Подаде му огромната си длан, за да го поздрави с раждането на детето. Дойде слуга с красив сребърен поднос, върху който имаше две малки чашки уиски, което той предложи на господаря си и госта му. Арчибълд Дъглас вдигна чашата си с думите:

— Дълъг живот, добро здраве и добър късмет за лейди Марджъри Стюарт!

Граф Дънмор също вдигна чашата си.

— С Божията воля и помощ! — отговори той и двамата изпиха на един дъх уискито, което граф Дънмор сам си произвеждаше.

С усмивка на уста, слугата сложи празните чашки обратно на подноса и напусна залата, а двамата мъже се върнаха на местата си до камината.

— Красива ли е тя, Стюарт?

— Да, Арчи, много е красива — отговори графът.

— Тогава може би ще я взема за някое от моите момчета, ако си съгласен — каза граф Ангъс.

— Не мога, макар че ти благодаря за комплимента. Маргарет е вече обещана.

— На кого? — Арчибълд Дъглас беше изненадан. Та от раждането беше изминал само час, а ето че пеленачето вече е сгодено?!

— Не знам — каза с усмивка Тевис Стюарт. — Но трябва да бъде англичанин. — И графът обясни на лорд Дъглас какво е положението.

— Мислиш, че ще успееш да върнеш на съпругата си изгубеното й наследство? — попита Ангъс.

— При тези обстоятелства, да. В този момент англичаните гледат на шотландците много по-благосклонно, отколкото са гледали години наред, Арчи.

— Но дали са достатъчно глупави да дадат една гранична крепост на дъщерята на граф Стюарт?! — попита граф Ангъс, който също сериозно се замисли над положението. — Дори и след шестата си година момичето да расте в Англия, за тези шест години ти можеш да я направиш шотландка за цял живот. Но би било хубаво да имаш убежище и от другата страна на границата, Тевис. Ти си умно копеле, за Бога! Но какво ще стане, ако не успееш да върнеш „Грейфеър“ на съпругата си?

— Ако нещата се уреждат между двамата крале, Хенри Тюдор ще трябва да изплати компенсация на Арабела, която да е равна на стойността на „Грейфеър“. Но знам, че това много ще я разгневи. Иска си дома и нищо друго.

— Ще трябва да убиеш сър Джаспър Кийн, разбира се — каза Арчибълд Дъглас.

— Аз и без това щях да го направя — отговори му Тевис Стюарт. — Между нас още не е уреден онзи въпрос на честта, който, макар да няма значение за никого другиго, има голямо значение за мен. Аз ще си отмъстя.

— Казват, че е заминал на юг, за да служи на крал Хенри. Сигурно все още много се страхува от съпругата ти, щом се опитва да укрепи позициите си пред краля.

— Той има нужда от нова съпруга, не го забравяй — отбеляза Тевис Стюарт. — Няма нито злато, нито синове, които биха могли да му послужат като препоръки. Но пък ще му е необходимо повечко време, за да си проправи път до сърцето на Хенри Тюдор. Особено сега, когато кралят има толкова много проблеми с привържениците на Йорк. Но дори да предположим, че ще успее да убеди краля в правата си над „Грейфеър“, той няма да живее достатъчно дълго, за да се наслади на плодовете на недостойното си поведение. Това мога да обещая на всеки, който ме помоли — каза мрачно граф Дънмор.