Бъртрис Смол
Пламенно (21)

Глава 20

— Обещах ти да заминеш за Франция, след като ми доведеш лорд Гленкърк, чичо. Ти се справи със задачата — каза Джеймс Стюарт, а очите му весело блестяха.

— Но не ми каза, че ще трябва да отрупвам с грижи и внимание някаква си проклета булка, която изпращаш на някой си проклет френски дук — изръмжа недоволно Тевис Стюарт.

Кралят протегна дългите си крака към огъня.

— Регентката, Ан Бю, ме помоли, в името на старата дружба между Франция и Шотландия, да изпратя във Франция някоя дама, която да е подходяща за съпруга на Жан-Клод Биланкор, дук Дьо Астиер. Той е на двайсет и седем години и произхожда от много древен род. За нещастие, през последните години членовете на семейството му страдат от нервно разстройство и мисля, че са преследвани. Трудно си намират брачни партньори във Франция. Дукът страда от остра форма на това разстройство, от което, интересно, страдат само мъжете в семейството. Разбира се, регентката не ми изпрати тази информация, защото искаше да повярвам, че ми оказва чест с молбата си.

— Но ти имаш във френския двор източници на информация, така ли? — запита чичо му развеселен.

— Е, да, имам — призна кралят и размърда пръстите на краката си.

— И като знаеш за болестта на дука, си съгласен да изпратиш някое от нашите момичета само заради старата ни дружба с Франция? Не мога да повярвам, Джейми — каза доста остро Тевис Стюарт.

— Не се тревожи, чичо, не се тревожи, само ме чуй. Напоследък ме преследва една от старите ми любовници, дама, с която съм се разделил преди доста години. Изглежда, че кралското ми звание я подтиква да ме преследва с неуморима жар. Тя ме дразни и пречи на нормалния ми живот. От добро семейство е и, както виждаш, решението е очевидно. Въпросната дама не се осмели да ми откаже, когато й казах, че я изпращам във Франция.

Граф Дънмор се изправи, отиде до бюфета и наля уиски в две чаши. Върна се до камината и подаде едната чаша на краля.

— И коя е „дамата“, от която искаш да се отървеш, Джейми? — попита той и отпи от уискито.

— Сорча Мортън — каза кралят и избухна в гръмогласен смях.

Лицето на графа силно почервеня от усилието да преглътне уискито, без да се задави от смях. Очите му се насълзиха, но той успя да се овладее. А когато уискито безопасно премина през гърлото му, той каза:

— Сорча Мортън! Господи, Джейми! Дори да я накараш да се ожени за онзи дук, тя пак ще ти създава неприятности. Само за месец ще успее да развали дори мирния договор между Франция и Шотландия. Да не би и ти да си полудял!

Джеймс Стюарт потисна смеха си, защото забеляза, че чичо му наистина е загрижен.

— Не се тревожи, чичо — повтори той. — Всичко ще бъде наред. Лейди Мортън няма търпение да тръгне. Не може да устои на притегателната сила на парите, а френският дук е много богат. Тя няма никакво бъдеще тук, в Шотландия. Вече е спала с всички в двора и никой не се нуждае от услугите й. Никой няма да се ожени за нея, защото, общо взето, тя е много неприятна жена. А пък е горда и не желае да се омъжи за някой богат търговец. Какво й остава? Официалният й годеж с френския дук беше преди месец. Ще дам на Сорча малка зестра и охрана, за да стигне благополучно до Франция. Ще отплавате от Лийдс след два дни. Ще трябва да предадеш Сорча на младоженеца и да станеш свидетел на сватбата им, а след това ще бъдеш свободен да се погрижиш за делата си.

— А тя знае ли за болестта на дука, Джейми? — попита графът.

— Да — отговори кралят, с което силно изненада чичо си. — Макар много да ми се искаше да погодя малка изненада на Сорча, не посмях, защото се страхувах от реакцията й. Тъй като болестта не засяга две последователни поколения, децата на Сорча ще бъдат абсолютно здрави. А тя наистина се интересува само от това. Да има дом и семейство. Ще командва дука с желязна ръка.

— Това, че е съгласна да се продаде за тези толкова обикновени неща, ме кара да се срамувам, че съм шотландец — каза студено графът.

— Не я съди толкова строго, чичо — посъветва го кралят. — Сорча Мортън прави онова, което е необходимо, за да оцелее. А така постъпваме всички ние.

— За нас е по-различно — каза графът.

— Не — възрази кралят, — не е по-различно, чичо.

Тевис Стюарт се загледа в камината. Погледът му беше мрачен. Каквото и да говореше Джейми, Сорча Мортън се беше продала почти за нищо. „Ами Арабела? — нашепна му някакъв вътрешен глас. — Какво беше принудена да направи тя, за да оцелее? За да си върне Грейфеър? И вината е твоя, само твоя“ — продължи да му нашепва гласът.

— Това е последното нещо, което ще направя за теб, Джейми — каза графът сериозно. — Уредих проблемите ти с благородниците от Хайленд, доведох ти лорд Гленкърк, ще придружа Сорча до Франция и край! Искам да се сдобря със съпругата си, а представи си какво впечатление ще направя, като пристигна във Франция в компанията на Сорча Мортън. Сигурен съм, че по време на цялото пътуване тя ще се опитва да ме вкара в леглото си.

Кралят се засмя, но внезапно стана отново сериозен, когато чичо му попита:

— Какво казва за Арабела твоят източник във френския двор, Джейми? И не ми казвай, че не знаеш, защото ще те нарека лъжец, без да се замисля. Сигурен съм, че си попитал и за нея.

Джеймс Стюарт започна негласна борба със съвестта си. Не искаше да нарани чичо си, но рано или късно Тевис щеше да научи истината. Може би за него щеше да е по-добре да научи сега, за да може по време на пътуването да свикне с мисълта и да реши какво ще предприеме.

— Говори се, чичо, че Арабела е любовница на дук Дьо Ламбер — каза най-после той. — Дукът я преследвал безмилостно месеци наред, а тя се е предала едва преди няколко седмици.

Графът кимна. Лицето му беше каменно. Не каза нищо.

— Мислех, че тя ще залага на карти, за да печели пари, чичо — продължи той, напразно опитвайки да намали силата на удара, — но тя рядко играе, защото не може да си го позволи. Много внимава с парите си, очевидно няма достатъчно, за да пилее. Живее в малка къща, в някакво село близо до Париж, съвсем скромно. Не иска да приеме нищо от дука. Настоява да бъде независима. Не е нещо ново, нали?

Тевис Стюарт беше принуден да се усмихне.

— Да, не е ново — съгласи се той.

— Знам, че я обичаш, чичо. Тя е силна жена.

— Джейми, знам, че тя може да оцелее и без мен — каза графът на племенника си. — Тя е силна, независима, вече е доказала, че е способна на всичко. Но аз не искам тя да живее без мен. Разбираш ли? Мисля, че не ме разбираш, защото никога не си обичал, нали?

— Ако ми беше задал този въпрос преди месец, чичо, щях да ти отговоря с „не“. Но сега имам сладката Меги, с която всичко е по-различно от преди — каза кралят. — Не мога да понеса дори мисълта, че ще прекарам деня, без да я видя. Не мога да си представя как съм могъл да си мисля, че съм щастлив, преди да я срещна.

Графът кимна.

— Тогава може би разбираш как се чувствам, Джейми — усмихна се горчиво графът. — Добре, момче, ще придружа булката до Франция. Но искам да предупредиш лейди Мортън, че не искам да ме ядосва с лошо поведение. Ще трябва да спазва благоприличието. В противен случай, онзи френски дук може да стане вдовец още преди да е станал младоженец.

Кралят се засмя и каза:

— Ще кажа на Сорча да се държи добре, но не мога да ти обещая, че тя ще ме послуша, чичо.

 

Странно, но по време на цялото пътуване лейди Мортън беше образец за добродетелност. Изпитвайки неподправено любопитство, той се качи заедно с нея в каретата малко преди да стигнат до Париж. През целия път тя беше яздила на кон съвсем сама. Предпочиташе да се движат така.

— Джейми очевидно ви е инструктирал особено строго — каза той, а Сорча Мортън се усмихна.

— Не, Тевис. Не искам да застраша брака си още преди да съм го сключила. Не искам да изтърва тази възможност. Мисля, че това е последният шанс, който ще имам. Кой знае, може и да позная щастието.

— Нима си паднала толкова ниско, Сорча, че искаш да се омъжиш за душевноболен? — попита я той, но още в следващия миг съжали за жестоките си думи.

— Предложението ми прави чест — отговори Сорча, — а аз имам нужда от съпруг, милорд. Покойният лорд Мортън не ми остави нищо, а роднините ми от семейство Дъглас ме затрупват с насмешки, без да ги е грижа за мен. Продавах се, за да си изкарвам насъщния, Тевис, но гърдите ми вече не са така привлекателни, каквито бяха. Стигат ми толкова приключения. Искам да живея спокойно, като всички останали. Вече съм на двайсет и четири години. За кого бих могла да се омъжа в Шотландия? Този френски дук не знае нищо нито за мен, нито за миналото ми. Казаха ми, че поради болестта си той не излиза от замъка си, който се намира в долината на Лоара. Това ме устройва. Ще се грижа за децата си и ще живея, без около мен да се вдига шум. Ще бъда уважавана съпруга и майка и скоро миналото ми ще бъде забравено. Мисля, че няма идеални мъже, идеални съпрузи, Тевис. Ти също имаш недостатъци. Нима съпругата ти не се разведе с теб?

— Достатъчно, мадам — каза той. — Прости ми, Сорча, че ти наговорих толкова жестоки неща, но се страхувам за теб. Ще бъдеш далеко от дома, омъжена за луд.

— Но не си достатъчно загрижен за мен, та да ме помолиш да се омъжа за теб, нали, Тевис?

— Аз имам съпруга.

— Която те изостави, милорд — напомни му тя отново и се засмя. — Освен това ти вече не си достатъчно добър за мен! Ще имам деца от дука, които ще могат да правят компания дори на кралските. — Тя извади от чантата си портрет и го показа на граф Дънмор. — Ето го моят дук. Не прилича на човек, който е опасен.

Графът взе малката рисунка и се взря внимателно в нея. Лицето на дук Дьо Астиер беше тясно, аристократично. Носът му беше дълъг, устните — пълни и чувствени. Косата му беше кестенява, очите — сини и безжизнени. Художникът се беше опитал да им вдъхне живот, като ги беше украсил с няколко златни точици. Е, погледът му поне не беше жесток. Може би Сорча Мортън не беше сключила чак толкова лоша сделка.

— Той изглежда нежен и уязвим, Сорча, бъди мила с него — каза той развълнуван.

— Той е богат, Тевис — отговори тя и очите й проблеснаха. За миг заприлича на старата Сорча Мортън. — Ще имам всичко, каквото поискам.

Сватбата, уредена от регентката на Франция и краля на Шотландия, щеше да се състои в катедралата „Нотр Дам“. Веднага след церемонията целият двор щеше да замине за долината на Лоара. Беше късна пролет, времето се затопляше, а опасността от чума ставаше все по-голяма. Като представител на шотландския крал, Тевис Стюарт беше длъжен да заведе булката до олтара, където я чакаше младоженецът. Тя беше красива, облечена в кремава сатенена рокля, богато обшита с перли. Роклята подчертаваше красотата й и блясъка на огненочервената й коса. Графът се спъна и залитна, когато съзря в тълпата Арабела Грей. Той беше изненадан, но като че ли нейната изненада беше по-голяма. Придружаваха я двама джентълмени — дребен мъж с весела усмивка и висок, красив господин, който беше посветил цялото си внимание на Арабела.

— Казаха ми, че тя е негова любовница — каза Сорча Мортън, която също беше забелязала Арабела. Сега, когато щеше да стане дукеса Дьо Астиер, Сорча Мортън бързо възвръщаше и духа си, и острия си език.

Арабела откри, че й е трудно да си поеме дъх. В катедралата беше задушно, защото се бяха събрали много хора, някои от които не дотам чистоплътни. Но преди всичко беше поразена от появата на Тевис, който беше последният човек, когото очакваше да види.

— Какво има? — попита я тихо лорд Вардън, като видя мъката в очите й.

— Джентълменът, който придружава булката, е моят… Това е Тевис Стюарт — отвърна тихо Арабела.

Тони кимна, за да покаже, че разбира. Арабела не чу нито песента на хора, нито проповедта на архиепископа на Париж, нито пък нещо от церемонията. Мислеше, че се е примирила с положението, с факта, че е любовница на дук Дьо Ламбер. Връзката им не беше тайна за обществото, но и двамата биваха приети добре. Още от момента на срещата им се говореше, че тя най-после ще бъде негова. Държаха се дискретно и хората приемаха връзката им. Едва ли някой в Англия щеше да научи за онова, което беше правила във Франция. Но ето, че се беше появил Тевис, и тя вече усещаше неодобрението в погледа му.

Сорча Мортън отново беше омъжена жена. Тук, във Франция, много малко хора щяха да използват келтското й име. Сигурно ще я наричат Мари-Клер, дукеса Дьо Астиер. А това щеше да се понрави на жената, която сега гордо пристъпваше до младоженеца. Новобрачната двойка се спря до портите на катедралата, за да поздрави гостите си. Очите на булката опасно просветнаха, когато Арабела застана пред нея. Тя може би щеше да направи някоя неуместна забележка, но не й остана време. Арабела бързо направи реверанс и се отдалечи. Но дук Дьо Ламбер беше задържан от младоженеца, който нямаше търпение да поговори за красивата си съпруга, и тълпата го отдели от Арабела.

— И така, мадам — каза в ухото й познат глас, — дойдох във Франция и какво да видя, ти играеш ролята на курвата. Нима нямаше друг начин да си върнеш „Грейфеър“? — Думите се изплъзнаха от устата му против волята му. Всъщност не това искаше да й каже. Но когато я видя с дук Дьо Ламбер, нещо го стегна в гърдите.

— Нима се осмеляваш да ме съдиш? — изсъска тя.

Той я хвана жестоко за лакътя.

— Дължиш ми обяснение, мадам!

Арабела го погледна ядосано.

— Не ти дължа нищо, милорд — каза тя гневно. — Ти загуби правата си над мен, когато стана ясно, че няма да спазиш даденото обещание. А аз не исках нищо за себе си, Тевис, исках го за нашето дете.

— И къде е сега нашата дъщеря? — попита той.

— Тя е в безопасност и на място, където ти не можеш да я откриеш!

— Искаш да кажеш, в замъка на Хенри Тюдор — каза той. Изведнъж лицето на Арабела се сгърчи и тя го погледна някак особено.

— Ти видя ли се с Маргарет? Добре ли е тя? Щастлива ли е? Помни ли те?

В този миг целият му гняв се изпари.

— Не — отговори той. — Кралят на Англия не ми разреши да се видя с нея. Бях там миналата есен.

— Вижте какво — каза лорд Вардън, като застана до тях. — Ние с Арабела трябва да тръгваме, преди дукът да е видял, че разговаряте, и да започне да задава въпроси.

Арабела кимна, но Тевис Стюарт гневно възрази:

— Дойдох, за да отведа съпругата си у дома, сър. Но преди всичко, кой сте вие, по дяволите?

— Аз съм Антъни Вардън, милорд, и трябва да ви кажа, че поставяте Арабела в огромна опасност. Не искате саможертвата й да е напразна, нали? Хайде, мила, иди да намериш дука, а аз ще обясня всичко на графа и ще му поднеса твоите извинения — каза тихо лорд Вардън, като препречи с тялото си пътя на граф Дънмор.

— Арабела! — викът му проряза като нож сърцето й, но тя не се обърна, а продължи да върви.

— Милорд, елате с мен, за да поговорим — каза лорд Вардън и отведе граф Дънмор на големия площад пред катедралата. — От няколко месеца очаквам вашата поява, милорд. Кралят ми писа, че сте били в „Шийн“.

— Разбрах, че вие сте в изгнание, лорд Вардън — каза графът. — Че сте враг на Хенри Тюдор.

— Така се говори — отговори лорд Вардън с кротка усмивка. А после заговори настоятелно. — Милорд, не бива да заставате на пътя на Арабела. Много скоро тя ще получи онова, заради което е във Франция, ще услужи на крал Хенри и ще си върне „Грейфеър“. Вие вече сте й го отнели веднъж, милорд. Не повтаряйте отново същата грешка. Защото тогава тя няма да ви прости.

— Какво знаете вие за мен и Арабела? — попита графът. Гневът отново се надигаше у него. Вече започваше да разбира, че се е озовал в ситуация, която не може да контролира.

— Всичко, милорд, защото аз и Арабела станахме добри приятели — каза лорд Вардън. Започваше да изпитва съчувствие към графа. — Изгнаниците често се сприятеляват, нали знаете. Моят дом беше близо до Йорк.

— Вие сте шпионин — каза тихо графът, внезапно започнал да разбира. — Вие и Хенри Тюдор сте превърнали и съпругата ми в шпионка.

— Съпругата ви се бори за имота си така упорито, както би го сторил всеки мъж. Няма значение, че начините и оръжията й за това са различни от онези, които бихте използвали вие, милорд — каза лорд Вардън.

— А вие не се ли страхувате, че мога да ви издам, сър? — попита Тевис Стюарт.

Лорд Вардън се усмихна на огромния шотландец.

— И защо бихте го направили, милорд? Нима не обичате лейди Арабела Грей? Нима между Англия и Шотландия не цари мир? Нима кралят не обеща, че ще даде дъщерята, която му се роди през ноември, за жена на шотландския крал? Но, милорд, ние вече сме едно семейство.

Тази забележка накара графа да се засмее.

— Моят племенник няма да приеме за съпруга английската принцеса, човече, но по същество сте прав. Между страните ни цари мир. Не ми харесва това, че Арабела е в опасност.

— Виждам, че много я обичате — каза лорд Вардън. — Чувствата са изписани на лицето ви, милорд. Ще ви посъветвам да ги прикривате, за да не станат достояние на всички. Когато тя се върне в Англия, ще можете да загладите недоразуменията си. А сега нито времето, нито мястото са подходящи. Върнете се у дома си, милорд. Само вие застрашавате Арабела. Тя не е в опасност. Но дук Дьо Ламбер е извънредно ревнив.

— Тя е моя съпруга — заинати се Тевис Стюарт.

— Била е ваша съпруга — отговори му лорд Вардън.

— Аз не признавам развода — каза графът.

— Но не ви е предоставен избор по въпроса, милорд — напомни му лорд Вардън. — Казвате, че я обичате, че се тревожите за нейната безопасност, а настоявате да я застрашавате с присъствието си. Не ви разбирам.

Когато схвана колко неумолима е реалността, Тевис Стюарт нададе стон. Беше се забъркал в нещо, което нямаше нищо общо с него. И най-лошото беше това, че наистина не можеше да замаскира страстта, която изпитваше към Арабела. Трябваше да се върне у дома. Не можеше да остане и да гледа как дук Дьо Ламбер ухажва съпругата му, без да изпадне в безсилна ярост.

— Довечера ще замина за Англия — каза той на лорд Вардън.

— Тя скоро ще се върне в „Грейфеър“, сър, и ще можете да я намерите там — утеши го лорд Вардън.

— Тя каза ли ви как се срещнахме? — попита графът.

— Да — отговори лорд Вардън. — Постъпили сте много смело, като сте я отвлекли.

— Тя никога не ми прости това — каза тъжно графът.

— Но ще го направи, когато си върне „Грейфеър“, защото тя също ви обича, милорд. Никога не е отричала това.

Гостите се отправиха към близкия замък, където щеше да бъде дадено угощение в чест на младоженците. Веднага след това, с бързина, която беше направо неприлична, кралят и дворът заминаха за замъка в Амбоаз. Кралят се страхуваше, че малините му ще узреят, а той няма да може да ги опита. Малините бяха любимият му плод.

— Ще си устроим празненство — обърна се кралят към дук Дьо Ламбер минута преди да възседне коня си. — А вие, английска розичке, ще бъдете нашата богиня на любовта и красотата.

— За мен ще бъде чест, сир — отговори тя.

Новата дукеса Дьо Астиер се обърна към съпруга си и тихо го попита.

— Защо кралят вдига такъв шум около курвата на дук Дьо Ламбер?

Жан-Клод Биланкор се изчерви.

— Но, Мари-Клер — каза той тихо и неодобрително, — дук Дьо Ламбер е най-близкият приятел на краля. Няма нищо лошо в това, че той е влюбен в лейди Арабела Грей. Тя е много красива и много очарователна. Всички тук я харесват. Може би ти не си свикнала с това, защото идваш от страна, в която всичко е различно. Но тук такива връзки са нещо обичайно и никой не ги порицава. Ще трябва да си държиш езика зад зъбите, иначе няма да можем да се движим в обществото. — Той я потупа по ръката. — Сигурен съм, че бързо ще свикнеш с нашия живот.

Сорча наведе глава и прехапа устни. Преглътна острите думи, които бяха на езика й. Реши, че ще има време да отмъсти на Арабела, първо трябваше да заздрави позициите си като съпруга на дука.

— Разбира се, мили — каза тя и вдигна поглед към съпруга си. — Ти ще ме научиш на всичко, което трябва да знам, нали? — А в същото време си мислеше за това, колко ниско е паднала Арабела Грей.

Дворът се премести в замъка на дук Дьо Ламбер. Негови гости бяха също така лейди Арабела Грей и лорд Вардън. Замъкът беше в готически стил, разположен на хълм, който гледаше към река Лоара. От трите страни го заграждаше гора. Четвъртата му страна гледаше към лозе, което стигаше чак до реката. Изглеждаше, че наоколо няма никаква друга постройка, но всъщност не беше така. Само няколко мили деляха замъка от този на краля в Амбоаз.

— Съпругата ти никога ли не идва тук? — попита Арабела любовника си. Беше настанена в удобен апартамент, съседен с този на дука.

— Не, съпругата ми не е идвала тук нито веднъж — отговори Адриен. — Тя рядко напуска Нормандия. Предпочитам, а също и тя, да стои при децата. Те са главното й задължение. — Той я целуна по рамото. — Нито една жена не е била в този апартамент преди теб, мила. Стаите бяха специално обзаведени за теб. Харесват ли ти? А довечера ще опиташ от виното, което произвеждам от собственото си грозде. Довечера ще се любим, мила!

— Няма да можем — отговори тя. — Ти си поканен на празненството в Амбоаз, което кралят дава в чест на дук и дукеса Дьо Астиер.

— Той, изглежда, се кани да вземе под крилото си младоженците — отбеляза недоволно Адриен Морло.

— Може би мисли за предстоящата си сватба с Маргарет Австрийска — предположи Арабела.

— Шарл никога няма да се ожени за представителката на рода Хепбърн — каза дукът.

— Но те са сгодени — каза Арабела с необорима женска логика.

— Годежите мотат да се разтрогват — отговори той.

— Така ми каза ти и преди. Но защо кралят би постъпил така, Адриен? — Тя го целуна нежно по устата. — Нима, ако бяхме сгодени, ти щеше да ме отхвърлиш?

— Ах, ти, хитрушо! — засмя се той, а после внезапно стана сериозен. — Не бива да споменаваш за това на никого, любима, но Орлеанският дук от известно време настоява кралят да се ожени за принцеса Ан, наследница на Британия. Много е важно да направим Британия част от Франция. Тази провинция е от особена важност.

— Но Ан, наследницата на Британия, трябва да се омъжи за Максимилиан от рода на Хабсбургите — каза Арабела с тон, с който искаше да покаже, че може би не всички факти са известни на Адриен Морло, затова той си прави неверни заключения.

— Искаш ли да се обзаложим за това, какви са шансовете тази женитба да се осъществи, любима? — предложи той. — Франция няма да позволи на Максимилиан да й отнеме Британия.

И той й протегна ръката си, на която всички пръсти, освен палеца, бяха свити. Арабела шеговито го удари по рамото.

— Мъже! Вие всички сте луди! — каза тя. — Престани, Адриен! Престани! Ще закъснеем за празненството в Амбоаз!

Той неохотно стана от леглото.

— Добре, мадам — съгласи се той, — но се приготви за довечера.

Той излезе от стаята с усмивка, като си подсвиркваше. Когато се увери, че се е прибрал в апартамента си, Арабела извика Лона.

— Отиди при лорд Вардън и му кажи, че трябва да говоря с него насаме колкото се може по-скоро. И внимавай, защото не искам никой да види, че те пращам при Тони. Разбираш ли?

— А не е ли по-добре да почакате до довечера и да говорите с него на празненството в Амбоаз? — посъветва я Лона. — О, знам, че нямаш търпение, Бела, но трябва да бъдеш много внимателна. Една погрешна стъпка и ще предизвикаш трагедия.

Арабела кимна.

— Да — съгласи се тя, — вярно, че съм нетърпелива. Господи, Лона! Вече цяла година сме тук и Маргарет сигурно ме е забравила.

— Само още малко, милейди. Бяхте толкова смела досега. Дори татко ми се гордее с вас. Вие сте истинска Грей!

Истинска Грей. Арабела беше готова да се засмее с глас. Какво биха си помислили родителите й, а и прадедите й, ако знаеха, че тя продава тялото си, за да си върне дома, който те бяха защитавали смело с мечовете си? Да, тя беше направила всичко възможно и най-после се беше сдобила с информацията, която преследваше от няколко месеца. Вече можеше да мисли за връщане в „Грейфеър“. А информацията наистина беше много ценна, защото Британия беше един от най-верните съюзници на Англия. И сега тя може би щеше да го загуби. Да, информацията струваше много повече от „Грейфеър“. Вече не беше длъжница на Хенри Тюдор.

Тази вечер тя беше толкова щастлива, че това не можеше да се скрие, и дукът й каза:

— Виждам, че чистият въздух тук, край Лоара, ти се отразява добре, любима. Наистина беше бледа през зимата.

— Може би има и нещо друго — подхвърли кралят. — Така ли е, мадам?

— Не знам, сир — отвърна Арабела, — мога само да кажа, че никога през живота си не съм била по-щастлива.

Оформиха се двойките за новия танц и той започна, а Тони Вардън тихо прошепна в ухото на Арабела:

— Ще се срещнем в градината с розите, мила. Твоята Лона казала на моя Уил, че имаш информация за мен. — И лорд Вардън протегна врат, престори се, че танцът го забавлява толкова много, колкото и другите гости.

Като се увери, че никой не гледа към нея, Арабела застана в края на тълпата, почака малко, а после тръгна, без да бърза, към градината с розите. Там започна да се разхожда бавно между ароматните цветове, като си вееше с пауновото перо, което й беше дал дукът. Ако някой я видеше, щеше да си помисли, че е отегчена от предлагащите се забавления, или пък че в залата й е много топло и задушно.

— Добър вечер, мила — Лорд Вардън й целуна ръка. — Какво имаш да ми казваш?

— Кралят наистина ще развали годежа си с Маргарет Австрийска, за да се ожени за Ан от Британия — прошепна Арабела, а после подробно му разказа всичко.

— Боже мой! — възкликна лорд Вардън и тихо подсвирна. — Това се казва новина, мила! Крал Хенри ще бъде извънредно доволен от теб.

— Искам вече да си отида у дома — каза Арабела. — Кралят ми обеща, че ще му служа само година, Тони, а срокът вече мина. Получих информацията, която търсехме, и искам да си ида у дома. Искам да видя дъщеря си. Тя сигурно е забравила майка си. Копнея и за „Грейфеър“. Мисля, че съм си го заслужила. Вече не съм длъжница на краля.

— Първо трябва да изпратя новината в Англия, Арабела — каза лорд Вардън.

— Нека аз да бъда човекът, който ще я занесе — помоли тихо тя.

Лорд Вардън поклати глава.

— Не мога да ти позволя да се върнеш в Англия, докато не получа разрешение от краля — каза той.

— Не мога повече да бъда любовница на дук Дьо Ламбер, Тони — отговори тя. — Без значение колко упорито си повтарям, че онова, което правя, е правилно, то си остава грешно! Направих каквото трябваше, за да спася дома си. Споменът за случилото се ще нося до края на живота си. Но не мога да продължавам повече. Нека си отида у дома!

— Никъде няма да ходиш, Арабела Грей, освен в Бастилията! — изсъска познат злобен глас. Иззад розовия храст излезе Сорча Мортън, вече дукеса Дьо Астиер. — А също и вие, милорд! И двамата ще бъдете екзекутирани!

Лорд Вардън силно пребледня. Но Арабела, която само до преди миг сякаш щеше да заплаче, сега изведнъж се превърна в тигрица.

— Наистина ли, госпожо дукесо! — сряза я тя. — И защо мислите, че ще отида в Бастилията?

— Защото си шпионка — каза тихо дукесата. — Ще докладвам за вас двамата и така ще ме обича не само новият ми съпруг, а и кралят. Така ще си отмъстя за обидите, които ми нанесохте в двора на крал Джеймс. И ще завършите дните си далеч от вашия любим „Грейфеър“.

— Внимавайте, госпожо дукесо — предупреди я Арабела. — Далече сте от дома, затова не можете да разсъждавате трезво. Ако кажете нещо за мен, и аз ще кажа нещо за вас. Какво ще си помисли съпругът ви, когато разбере, че сте спали с всички без изключение в двора на крал Джеймс, а и не се знае дали само с тях. Знам някои клюки за вас, Сорча, някои пикантни историйки, които не са известни на всички. Включително кръвосмесителните връзки, които сте имали с не един от братовчедите си. Ако кажете дори само една дума за онова, което току-що чухте, бракът ви скоро ще бъде анулиран. А вие, Сорча, ще бъдете изпратена у дома с пострадала чест и ще трябва да давате обяснения на краля. Вече нямате нищо в Шотландия, а се съмнявам, че Джейми ще се зарадва да ви види при тези обстоятелства. Както чух, той се е влюбил и едва ли ще е щастлив от досаждането на старите си любовници. Няма да ви позволя да ми отнемете победата. По-скоро ще ви убия! — Зелените очи на Арабела опасно проблясваха. Ръцете й бяха свити в юмруци.

— Кучка! — отговори Сорча Мортън. — Толкова много те мразя, че няма да мога да сдържа езика си. Дори страхът няма да ми попречи.

— Дръжте си езика зад зъбите само три дни — започна нежно да я увещава лорд Вардън. — Дотогава ние ще сме си заминали от Франция. А като го няма изкушението, мадам, може би ще замълчите завинаги. — Той взе ръката й и й се усмихна.

— А защо да не мога да ви издам, след като сте заминали? — запита тя сприхаво.

— Хората ще си помислят, че сте били в съюз с нас, мила моя — предупреди я лорд Вардън, като все още държеше ръката й и гледаше право в топлите й кафяви очи.

— Нима няма да се задоволите с това, че сте ни принудили да напуснем Франция, преди да сме приключили мисията си? — излъга Арабела като гледаше невинно.

Дукесата засия.

— Попречих ви, нали? Сложих край на действията ви! — каза тя, щастливо усмихната.

— Наистина го сторихте, мадам — излъга я и лорд Вардън, като й се усмихна топло. — Задоволете се с това и с невероятния късмет да сте омъжена за дука. Тази нищо и никаква информация, с която се сдобихме след цяла година усилия, няма никакво значение за безопасността на Франция. Тя няма да предизвика войни. — Той целуна ръката й. — Ако запазите тайната ни, мадам, ще ви изпратя красив и скъп подарък от Кале.

— Сватбен подарък ли, милорд? — предвзето рече Сорча, като предизвикателно се притисна в него.

Антъни Вардън се усмихна и я погледна щастливо.

— Не, нещо само за вас, мила — каза той тихо и добави: — Вие наистина сте очарователна. Мисля, че още не съм целунал булката, нали?

Новата дукеса обаче бързо се съвзе.

— Съжалявам, че ще трябва да напуснете Франция, милорд — каза тя, без да скрива мислите си.

— Аз също — отговори искрено лорд Вардън.

— Ще забележат, че ни няма — намеси се Арабела.

— Страхувам се, че лейди Арабела е права — каза лорд Вардън, като се престори, че съгласието му е дадено неохотно. Хвана дукесата под ръка и каза: — Ще ми позволите да ви придружа обратно до залата, нали, мила?

И като не обърна никакво внимание на Арабела, той поведе Сорча Мортън по чакълената пътечка, която се виеше сред розовите храсти. Останала сама, Арабела отново започна да се разхожда. Никак не й харесваше това, че Сорча беше чула техния разговор. Заплахите, че ще разкрият миналото й, както й чувственият чар на лорд Вардън сигурно щяха да осигурят мълчанието й, докато те заминат. Но Арабела не искаше да поверява живота си на случая. Единственото хубаво нещо беше това, че незабавно ще тръгнат за дома. А кога и как ще пътуват, зависеше от лорд Вардън, естествено.

— А, ето къде си била, любима. — До нея стоеше Адриен Морло. — Отегчи ли се вече?

— Да — отговори тя. — А и ми е много топло с тази рокля. Излязох да се разхладя, но няма никакъв ветрец — оплака се Арабела и отново започна да си вее с пауновото перо.

— Сигурно ще се разхладиш, като си съблечеш роклята — прошепна той и я целуна по устата. — Имам изненада за теб, красавице моя.

— Каква е тя? — попита тя. — О, Адриен, толкова си щедър! Вече ме засипа с бижута и рокли.

— Този път не е нито бижу, нито рокля, мила — каза той. — Този път е нещо, което още повече ще ти хареса.

— Няма да ми кажеш предварително, нали? — каза тя, а той почувства надигащата се в него страст. Никога нямаше да може да й се наслади достатъчно. Много съжаляваше за това, че не беше успял да я докара до края, независимо от това, че тя обичаше да прави любов с него.

— Трябва незабавно да се сбогуваме с краля — каза той и отново я целуна.

Но им трябваха цели два часа, за да се върнат в неговия замък край Лоара. Лятната нощ беше топла и спокойна, въздухът — свеж и благоуханен. Арабела се наслаждаваше на красотата на природата и като че ли беше забравила за всичко друго. Когато слязоха от конете, дукът попита:

— Кога мога да дойда при теб.

— Трябва да се изкъпя — отговори тя. — Когато се приготвя, Лона ще почука на вратата ти.

Арабела се приготви, без да бърза. За последен път щеше да бъде принудена да се отдаде на Адриен Морло. Странно, но изпитваше тъга. Може би защото дукът не беше лош човек и винаги я беше уважавал. Той не знаеше, че тя е станала негова любовница просто, за да получи информация. Мислеше я за бедна благородничка. И точно затова я беше взел за любовница, защото искаше да я закриля и да й помага. Е, с всичко това вече беше почти свършено. След време споменът нямаше да е толкова болезнен. Но никога не би могла напълно да забрави този период от живота си.

— Е, защо се къпете пак, аз не мисля, че сте мръсна — каза Лона. — Говорихте ли с лорд Вардън?

Арабела кимна.

— Ще ти разкажа всичко, когато няма опасност да ни чуят — прошепна тя.

Лона пусна косата на Арабела и внимателно я разреса.

— Искате ли долна риза? — попита Лона.

— Не, много е топло. Отвори прозорците, за да влезе малко ветрец. — Арабела се излегна на леглото и се подпря на лакът — в поза, която беше особено съблазнителна. — Е, вече май съм готова да посрещна дука — каза тя.

Лона се усмихна горчиво, угаси свещите, като остави само една да свети, провери дали има вино в гарафата, направи реверанс и каза на господарката си:

— Желая ви лека нощ, милейди.

— Почукай на вратата на дука, преди да се прибереш в стаята си, Лона — каза й Арабела.

Лона отново направи реверанс и силно почука на вратата, която делеше спалнята на дука от тази на господарката й. После бързо излезе.

Вратата едва се беше затворила зад гърба й, когато другата се отвори и дукът влезе в стаята. Също като Арабела, той беше гол. Отиде до леглото, наведе се и я целуна. Нещо не беше наред! Арабела нервно се отдръпна. Питаше се къде е проблемът. После чу познат смях и стреснато вдигна глава, за да види още един Адриен Морло, също гол, да влиза в стаята.

— Не можа да я заблудиш. Ален — каза той доволен. — Ти може и да си мой огледален образ, но не можеш да целуваш като мен.

— Никога не съм чувал жените да се оплакват от моите целувки, Адриен — каза раздразнено първият мъж.

Дали не полудяваше? Арабела въртеше глава и поглеждаше ту единия, ту другия.

— Адриен? — каза тя, без да се обръща определено към някого. — Кой е този мъж и защо му позволи да влезе в спалнята ми? — Тя инстинктивно придърпа завивките към брадичката си.

— Хайде, скачай в леглото, Ален — заповяда дукът и сам той легна от едната страна на любовницата си. Целуна я бегло и продължи. — Не се ядосвай, хубавице. Това е изненадата, която ти обещах. Този господин ми е брат и се казва Ален дьо Морло.

— Твой брат?! — За Бога, защо ли повтаряше думите му.

— Нека ти обясня, любима.

— Да, моля те, трябва да ми обясниш. Не можеш просто ей така да караш и други мъже да лягат в леглото ми!

Тя хвърли гневен поглед към Ален дьо Морло, а той й се усмихна нежно. Единствената разлика между тях беше в цвета на очите. Адриен имаше сини очи, а Ален — тъмнокафяви.

— Моля те, не се ядосвай, хубавице — каза тихо той. — Позволи на Адриен да ти обясни, преди да започнеш да го съдиш.

Арабела се намери седнала, подпряла гръб на високите възглавници, между двамата мъже.

— Е, Адриен? — попита тя.

— Ален е мой брат и най-близкият ми приятел. Споделям с него всичките си мисли, дори най-съкровените. А ти, мила, ми причини огромна мъка, макар да го направи несъзнателно. Много ме боли заради това, че не можах да ти доставя удоволствие. Това не ми се е случвало никога преди. Сигурен съм, че вината не е само моя, Бела. Но много ми се иска да ти дам този специален подарък. Хрумна ми, че може би двамата с Ален ще успеем да свършим това, което аз не успях да свърша сам. При нормални обстоятелства, не споделям любовниците си с никого. Но тъй като много искам да ти доставя удоволствие, аз мога да те разделя единствено с Ален, моя брат и най-близък приятел. Заедно ще те доведем до екстаз, Бела!

Арабела не знаеше дали да плаче, или да се смее. Тя се беше постарала да остане хладна, за да задържи вниманието на Адриен, докато получи желаната информация. Не беше й хрумнало нито веднъж, че той ще я сметне за жена, неспособна да стигне до оргазъм. Не беше и помисляла, че ще му причини мъка! Дори беше решила тази нощ да се люби с него без задръжки. А сега, за Бога, какво щеше да прави сега?

— Милорд — поде тя, но той сложи дланта си на устните й.

— По очите ти виждам, че се страхуваш, хубавице моя, но не бива. Ален и аз ще бъдем най-нежните любовници на света. Ще познаеш удоволствия, които не си познала досега, обещавам ти. — Той я погали по бузата. — Виж как тя се изчерви, Ален. Не е ли очарователно? Мисля, че се срамува да се отдаде едновременно и на двама ни.

Ален дьо Морло пак й се усмихна нежно и я прегърна.

— Хайде, мила, дай ми устните си — помоли я дукът тихо. Тя се обърна към него, като направи усилие да се освободи от прегръдката на Ален. Той я целуна страстно, езикът му проникна дълбоко в устата й. Арабела разбра, че няма да може да се изплъзне от обятията им, но не можеше да престане да се пита каква жена е тя, че може да сподели леглото с двама мъже едновременно. Дали щяха да прекратят играта, ако започнеше да протестира по-силно? А може би всичко щеше да бъде наред, ако просто се отпуснеше и се оставеше на непознатите усещания. Случилото се щеше да й даде основание да напусне дука без угризения, още повече че това нямаше да му се стори странно. Докато дукът я целуваше все така страстно, ръцете на Ален я прегърнаха отзад, обхванаха гърдите й и започнаха да ги галят. Арабела изпищя, но Ален тихо прошепна в ухото й.

— Не, не, мила. Не се страхувай от мен. Колко са красиви гърдите ти. Приличат на първите есенни ябълки. Съвършени са! Просто съвършени! — И той продължи да я гали.

Гърдите на Арабела се втвърдиха от желание под опитните ласки на Ален. Може би и думите чу бяха допринесли за това. Той нежно си играеше със зърната й, хващаше ги между двата си пръста и ги издърпваше напред, а после бързо прокарваше палеца си по тях, докато на нея й се прииска да вика, толкова остро и силно беше усещането. Ален дьо Морло нежно загриза долната част на ухото й. Съвсем бавно, езикът му погали вътрешността на ухото й. Той тихо прошепна:

— Членът ми е вече много нетърпелив да влезе в нежното ти крехко тяло, хубавице. Подивявам от желание по теб. — А после се обърна към Адриен. — Дай ми за малко устните й. Не им ли се насити вече?

Дукът неохотно отдели устните си от нейните и каза на брат си:

— Никога няма да се наситя на целувките й. Те са сладки като нектара на боговете. Можеш да я целунеш само ако обещаеш, че после ще дойде отново моят ред.

Ален започна жадно да я целува, а Адриен засмука зърната на гърдите й. Усещанията засипваха цялото й тяло. Като че ли нито един от двамата не се интересуваше дали тя участва активно в любовната игра или не. Единствената им цел бе да я възбудят до краен предел. Нямаше да им е трудно. Дори каменна статуя не би устояла на нежните ласки на тези двама красиви мъже. Тя вече не беше сигурна чии са ръцете, които милват тялото й. Не беше пренебрегната нито една негова част. Ръцете погалиха първо раменете й, а после гърдите й, корема й, бедрата и хълбоците й. Арабела започна тихо да стене. Не можеше повече да скрива, че те й доставят удоволствие, не можеше повече да се преструва. Тялото й се изви в дъга и само се предложи на ласките им.

— Ах, любима — прошепна дукът, — започваш да чувстваш страстта, нали?

— О, да! — прошепна Арабела. — О! О! О, да!

Адриен Морло се усмихна и седна така, че подпря гръб на високите възглавници. Придърпа Арабела над себе си и започна страстно да смуче гърдите й. Ален покри с горещи целувки тялото й, като се спускаше все по-надолу и по-надолу. Най-после той достигна до малката перла на нейната женственост. Адриен продължаваше да гали гърдите й, а после започна да ги мачка почти болезнено. Арабела остро извика, защото езикът на Ален се беше вмъкнал между срамните й устни и доста опитно галеше центъра на нейното удоволствие. Той ту я галеше бавно и нежно, ту я смучеше, а после езикът му внезапно ставаше бърз и игрив. Арабела беше замаяна, беше подивяла, изпитваше нужда да се разтовари от напрежението, което се беше трупало у нея месеци наред. Желанието й беше неудържимо като виковете, които излизаха измежду притворените й устни. Съвсем скоро тя почувства първите вълни на наближаващия оргазъм.

— Хайде, вземи я, братко! Вземи я! — чу Арабела гласа на дука. — Вземи собственото си удоволствие, но остави кулминацията за мен, моля те. Искам най-после да задоволя напълно страстта си.

Думите му достигнаха до съзнанието на Арабела. Тя се опита да предотврати тази сексуална лудост, като извика:

— Не! Не, Адриен, не!

Той погледна в очите й, целуна я и каза:

— Не, мила, не се бори, недей да си отказваш и този път удоволствието.

Арабела беше близо до припадъка, но все пак почувства тялото на Ален върху своето. Твърдите му бедра притискаха здраво нейните. Членът му бавно проникна в нея. Той въздъхна сластно, цялото му тяло трепереше от силната възбуда.

— Господи! Какво блаженство, Господи! — извика той високо. — Боже мили, Адриен, тя е толкова красива, че ме направи неопитен като младо момче! — Ален се отпусна върху нея. Беше готов да заплаче от разочарование, че всичко е свършило толкова бързо за него.

— Нощта едва сега започва, братко — засмя се дукът. — Английската роза може да ни даде още много. Хайде, Ален, отдръпни се. Позволи ми да довърша онова, което ти започна. Вярвам, че Бела е вече близо до върховното удоволствие.

Арабела отвори очи. Сетивата й бяха възбудени до краен предел, но тя все още изпитваше срам. Адриен й се усмихна.

— Не се противи, любима — прошепна той. — Остави се на страстта!

Той влезе в нея с бърз и силен тласък, изпълни я цялата и в този миг тя разбра, че е загубена. Този път нямаше да може да му попречи да постигне така желаната от него победа. Но това щеше да бъде и нейна победа. Тя го прегърна здраво, а бедрата й се повдигнаха, за да посрещнат неговите. Ноктите й се забиха в плътта му и оставиха следи по кожата на гърба му. Адриен отметна глава назад и високо се засмя.

— Този път няма да устоиш на страстта, Бела! — извика той. — Най-после си изцяло моя!

Никога досега Арабела не се беше чувствала така. Сърцето й биеше тежко. Вътре в нея се надигаше буря. Знаеше, че не може да контролира нито тялото, нито чувствата си. Изпитваше страх. Страхуваше се не от самата страст, а от това, че този път няма да може да я скрие. И разбра, че само ако се предаде на усещанията, ще може да оцелее. Тя бавно прогони страха и се остави на бурята. Нагоре. Нагоре. Нагоре. А после изведнъж започна да пада, да пада надолу, в топъл и безкраен мрак. Чу как някъде далеч извика жена. Чу въздишките на задоволство и виковете на мъж, отдаден на върховния миг. Но беше сигурна, че това няма нищо общо с нея. Приличаше на жаба, паднала на дъното на езерото, която се опитва да изплува. Не успя. Падна в прегръдките на мрака, където я очакваше единствено нищото.