Владимир Мегре
Сътворение (18)

Той радостта от живота е прославял

Когато прабаща ми пеел от кулата висока, от неговите песни образи се раждали. Сред хората, стоящи долу, имало поети, музиканти и певци. И всичките тогавашни жреци седели чинно сред множеството. Най-много се бояли, че образът току-що в песните роден, тях може да изобличи или пък моят татко да подскаже, че е в кулата заточен от жреци. Но от зазиданата кула баща ми пеел само за радостта в живота. Образ на справедлив управник той създал, с който народът щастливо да живее. Създал и образи на мъдрите жреци. И нарисувал процъфтяваща страна, и нейния народ. Никого не разобличавал, а на живота радостта прославял.

Жреците, които деветнадесет години науката за образите усвоявали, повече от другите, какво певецът прави навярно са разбирали. Лицата хорски наблюдавали и виждали, че те се вдъхновяват. По устните следели, как строфите си шепнели поетите; и как музикантите в такт с песните подръпвали с пръсти струните на свойте инструменти.

Два дни от кулата висока пял баща ми. Жреците смятали на ум за колко следващи хилядолетия един човек пред всички бъдещето сътворявал. Третия ден на сутринта прозвучали думите на песента, която със сина си татко ми изпял. Последна тя била. После се оттеглил. Хората се разотишли.

На свойто място дълго замислено върховният седял и виждали наоколо стоящите в мълчание жреци, как пред очите им косата, веждите му побеляват и ги покрива сивотата. След това той станал, зазидания вход към кулата да се раззида заповядал.

На каменния под намерили безжизненото тяло на поета. Наблизо късче хляб лежало, но ръката слаба, протегната, не го достигнала. А между хляба и ръката едно мишленце тичало, писукало, то молело и чакало поетът хляба си да вземе и с него да го сподели, но то самото къшея не пипало. То чакало и се надявало, че певецът ще живее. Мишлето хората съзряло, отскочило веднага към стената, после се затичало към тях и до краката им се спряло. Пламтящите очички, две мъниста, опитвали се да надникнат в човешките очи. Жреците дори не го видели. Тогава то към малкото парченце хляб дошло отново. Мишлето сивичко отчаяно пак запищяло, парчето хляб то бутало в ръката на безжизнения философ, певец, поет.

С големи почести погребали жреците моя татко в подземния си храм. Но гроба му под каменната плоча в пода направили незабележим. И над могилата на моя прабаща склонил побелялата глава върховният им жрец и казал: „Никой от нас за себе си не би могъл да каже, че като тебе е успял да разбере, как образи велики се творят. Но ти не си умрял. Погребали сме само тялото ти. В продължение на хиляди години, образите от тебе сътворени, над Земята ще кръжат, а в тях си ти. И нашите потомци с душите си ще ги усещат. И може в бъдещите векове ще съумее някой пак да разбере, каква е същността на сътворението — какви да бъдат земните човеци. А ние трябва да създадем учение велико и в тайна да го съхраним през вековете, докато не осъзнае някой (от нас или от потомците) накъде би следвало великата си сила човекът да насочи.“