Владимир Мегре
Сътворение (1)

Всичко това съществува и сега

— Ще ти разкажа аз за сътворението, Владимире. Тогава сам ще можеш ти на своите въпроси отговори да дадеш. Аз моля те, изслушай ме и напиши за сътворението на Създателя велико. Послушай и с Душата си опитай стремежите на Божията мечта да разбереш.

Анастасия произнесе тези фрази и замълча объркано. Гледа ме и мълчи. Вероятно се смути, защото почувства или видя на моето лице недоверие към това, което би могла да каже за Сътворението и за Бога.

А защо всъщност да не възниква в мен или в другите хора недоверие? Какво ли не би могла да изфантазира пламенната отшелница. Тя няма никакви исторически доказателства. Ако някой би могъл изобщо да говори с доказателства за миналото, това са историците и археолозите. За Бога се говори в Библията и в книгите на другите вероизповедания; в най-различни книги. Само че там, неизвестно защо, за Бога се говори по различен начин. Причината не е ли в това, че никой няма убедителни доказателства?

— Има доказателства, Владимире, — изведнъж уверено и развълнувано произнесе Анастасия в отговор на моя ням въпрос.

— И къде са те?

— Всички доказателства и Истини Вселенски в човешката Душа завинаги са съхранени. Неточността, лъжата не могат дълго да живеят — Душата ги отхвърля. И затова множество трактати разни се подхвърлят на човека. Отново и отново на лъжата й е нужен облик нов. Затуй периодично човечеството сменя своето обществено устройство. В него то изгубената Истина стреми се да намери, а вместо туй от нея се отдалечава.

— Но от кого и как доказано е, че у всеки Истината вътре се съдържа? В Душата му или на друго място нейде в човека? И ако я има, защо така се крие?

— Напротив, всеки ден, пред всеки взор стреми се тя да се разкрие. Животът вечен е наоколо и на живота вечността от Истината се създава.

Анастасия бързо притисна дланите си към земята, прокара ги по тревата и ги протегна към мен.

— Владимире, ти погледни, те може би съмненията твои ще прогонят.

Погледнах. На протегнатите длани аз видях на тревички семенцата, малко орехче от кедър, а между тях там буболечица пълзеше. Попитах:

— Е, и какво означава всичко туй? Например орехчето?

— Погледни, съвсем е мъничко зрънцето, а щом в земята го посееш, величествен и силен кедър ще израсне. Не дъб, не клен, не роза, само кедър. И кедърът отново ще роди такова зрънце, и в него пак както в първото ще бъде цялостната информация на Първоизточника. И както е било преди милион години, така и занапред това зрънце щом до земята се докосне, единствено и само кълн на кедъра там ще израсне. В него, във всяко семенце на съвършените Божествени творения изцяло е заложена на нашия Създател информацията. Минават милион години, но те не могат да изтрият информацията на Създателя. А на човека, своето висше творение, Създателят е дал в мига на сътворението всичко. И всички Истини, и бъдещите всички сътворения в своето дете любимо е вложил нашият Отец, от своята мечта велика вдъхновен.

— И как все пак да се сдобиеш с тази Истина? Отнякъде в себе си ли? От бъбреците, от мозъка или от сърцето?

— От чувствата. Чрез чувствата си Истината се опитай да определиш. На тях се довери. От постулати меркантилни се освободи.

— Добре, но ако знаеш нещо, говори. И може би така, чрез чувствата ще може някой да те разбере. Все пак какво е Бог? И биха ли могли чрез някаква научна формула да го изпишат учените?

— С научна формула? Тя ще бъде толкоз дълга, че около Земята неведнъж ще трябва да се завърти. Когато първата завърши, веднага нова ще се породи. Та Бог е тук и там, навсякъде, където мисъл някаква се ражда. И Бог не е по-малък от това, що в нея се поражда. Той е материя и вакуум, и туй, което се не вижда. И няма смисъл все да се опитваш с разума си да Го разбереш. Ти всички земни формули и информацията цяла на Вселената вземи, в малко зрънце в Душата си сгъсти, в чувства всичко превърни и дай на чувствата да се разкрият.

— Какво би следвало все пак аз да чувствам? По-просто, по-конкретно и по-ясно говори.

— О, Боже, моля Те, Ти помогни! Да мога аз от днешните слова достоен образ да създам.

— Сега пък думите са малко. Да беше попрочела някой свестен речник. Там всички думи се намират, що…

— Днешните, да. Всичките. Но няма ги в съвременните книги тез слова, с които прародители твои за Бога са говорили.

— Старославянските слова ли?

— Дори по-ранните. Преди старославянското писмо е имало друг начин, по който хората пред своите потомци мислите си са излагали.

— За какво говориш, Анастасия? Всички знаят: писмеността нормална е тръгнала от двамата монаси православни. Тях ги наричат… Е, как ги наричат съм забравил.

— Може би искаш да кажеш Кирил и Методий.

— Ами да. Нали те са ни създали писмеността.

— По-точно би било да се каже, че те са изменили писмеността на нашите майки и бащи.

— Как са я изменили?

— По заповед — завинаги да се забрави славянската култура.

Така от паметта човешка са си отишли остатъците от знанията на първоизточниците и се родила новата култура, за да се подчинят народите на чуждите жреци.

— Какво общо има тук новата култура с писмеността?

— Това, което би се случило, ако днешните деца се учеха да пишат и говорят чужд език, ако им бяха забранили на родния да контактуват. Кажи, Владимире, откъде биха научили внуците за деня сегашен? Най-лесно е, лишавайки от знания за миналото, да внушаваш новите науки, като ги представяш за най-значими. Тогава е възможно да се говори за родителите, каквото е изгодно. Изчезнал е езикът — с него и културата. Точно такава е била и сметката. Но тези, що такава сметка са си правили, изглежда, не са знаели, че кълнчето на Истината, макар да е невидимо, завинаги остава в човешките души. И само капчица от чистата роса да пийне, веднага ще порасне, възмъжее. Владимире, аз моля те, словата мои приеми, почувствай ти какво зад тях се крие.

Анастасия говореше, ту бавно произнасяйки думите, ту бързо, сякаш цели фрази с длето изсичаше, замлъкваше, като се замисляше за миг, протяжни и необичайни за речта ни фрази сякаш от пространството извеждаше. Понякога в речта й внезапно се вплитаха неизвестни за мен думи. Но всеки път, когато неясни по смисъл думи произнасяше, тя сякаш трепваше и с по-разбрани или правилни ги заменяше. И все се мъчеше, говорейки за Бога, нещо да докаже:

— Известно е на всички, че образ и подобие на Бога е човекът. Но в какво? На Бога характерните черти къде са в теб? Понякога дали си се замислял ти?

— Не. Някак си не ми е идвало на ум. Я по-добре самата ти за тях кажи.

— Когато уморен след суетата всекидневна човек си легне да поспи и тялото отпуснато той веч не чувства, комплексът от енергии невидими, що представляват неговото второ „Аз“, частично тялото напускат. В този миг, за тях не съществуват ни земни граници, ни време, нито разстояния. Тогаз за време по-малко от миг, съзнанието преодолява всякакви предели във Вселената. Тогава то комплекса цял от чувства може да усеща, събитията минали и бъдещи анализира, към днешния ни ден ги съотнася и мечтае. Всичко говори за това, че той, човекът, Мирозданието необятно не само с плът усеща. И мисълта, от Бога нему подарена, може да твори. Само мисълта човешка е способна да създава други светове или да променя сътвореното.

Случва се понякога човек да вика в съня си, от нещо да се плаши. Тогава комплексът му от чувства, освободен от суетата земна, от стореното в миналото или от бъдещето се страхува.

Понякога човек твори в съня си. И бавно или бързо творенията му стремят се в земното ни битие да се превъплътят. Дали ще бъдат въплътени в уродлива форма, дали частично, или пълно в хармония прекрасна ще сияят зависи от това, доколко в творението му участва вдъхновението; доколко точно и в детайли в мига отчетени са всички негови аспекти; доколко вдъхновението ще усили божественото „Аз“.

В цялата Вселена творчеството е присъщо единствено на Бога и на сина Божи — на човека.

И в начало на всичко е Божията мисъл. Мечтата Му в живата материя е претворена. И действията хорски се предшествали от човешка мисъл и мечта.

У всички хора на Земята възможностите да творят са равни, но те от тях различно се възползват. Дори и в това човекът има пълна свобода! Да, има свобода!

Сега, Владимире, ми кажи, какви са сънищата, що децата Божии сънуват днес? Ето например ти и твоите приятели, познати? За какво все пак те ползват своите мечти творящи? И за какво ги ползваш ти?

— Аз ли? Ами… как за какво? Като всички и аз стремил съм се да заработя повече пари, някак да се закрепя в живота. С кола сдобих се, имах не една. И много друго необходимо за живота, прилични мебели, например.

— И това е всичко? Нима си ползвал само за това своята мечта творяща, присъща само Богу?

— Та всички я използват за това.

— За какво?

— За пари! За къде без тях? Например, с нормални дрехи да се облечеш, да хапнеш по-добре, да пийнеш. То е ясно. А ти — за какво?

— Значи да хапнеш, да си пийнеш. Владимире, най-после разбери, че всичко изначално дадено е на всеки в излишък.

— Дадено ли? А къде ли е изчезнало тогава?

— А ти как мислиш? Къде?

— Аз мисля, че просто онези изначални дрехи доста са се поизносили и хората отдавна са изяли първата храна. Сега са други времена и друга е днес модата на дрехите, дори и за храната вкусовете са различни.

— Владимире, Бог е дал на своя син нетленни дрехи, а запасите ни от храна са толкова, че да не свършат те.

— Къде е всичкото това сега?

— И днес се пази, всичкото го има, съществува.

— Кажи къде е то тогава? Как може ний скривалищата тайни да намерим, в които толкова запаси има съхранени и до днес?

— Сега ще видиш. Но гледай само с чувствата си. Само с чувствата ще можеш да познаеш същността на Сътворението на Божията мечта.