Владимир Мегре
Сътворение (15)

Способни ли са те да променят света?

— Защо се получава така, Анастасия, че когато говориш за своите прародители, винаги разказваш повече за майките, за жените. А за мъжете, твоите праотци — почти нищо. Сякаш те не са били значими във вашия род. А може би, твоят генетичен код или лъч не ти позволява да виждаш, да чувстваш своите прародители по бащина линия? Дори е обидно някак за мъжете, за твоите праотци.

— Делата на моите бащи, както и на майките ми, които са живели в миналото, аз също мога и да виждам, и да чувствам, щом поискам. Но далеч не всичките дела на своите праотци съм способна да разбирам, да определя значението им за дните днешни, за всички хора и за себе си.

— Разкажи ми поне за един твой праотец, чиито действия не можеш да разбереш докрай. Ти си жена, за тебе е по-трудно да разбереш мъжете. За мене като мъж ще бъде може би по-лесно. И ако разбера, ще мога да помогна и ти да разбереш.

— Да, да, разбира се, ще ти разкажа за онзи мой отец, който е успял да познае и да произведе живите субстанции, които са били с по-голяма сила от всичките оръжия на дните днешни и на бъдещите дни. Не може нищо, от ръка създадено, пред тях да устои. Те са способни земния ни свят да променят, галактики да унищожат или пък да създават нови светове!

— Ето това е работа! А къде е сега тая дяволия?

— Всеки жител на Земята е способен да я произведе, ако почувства, разбере… Баща ми е предал част от тайната на няколко египетски жреци. Дори и днес ръководителите земни държавите си управляват по схемата, по механизма на онез жреци. Но все по-малко те разбират механизма, смисъла на управлението. През вековете той не се усъвършенствал, деградирал.

— Я чакай, чакай, според теб излиза, че днешните ни президенти управляват страните си по схема или указание на древните египетски жреци ли?

— Оттогава нищо съществено не е привнесъл никой в схемата на управлението. Днес няма осмисляне на механизма на общественото управление в земните държави.

— Не е тъй просто да се убедя в това, ти се опитай да разкажеш всичко по реда му.

— Ще се опитам всичко ред по ред да ти разкажа, а ти пък се опитай да го разбереш.

* * *

— Преди десетки хиляди години, когато този свят все още не познавал величието на Египет, когато не съществувала все още държавата Египет, човешката общност била разделена на много племена. От обществото хорско, отделено по закони свои семейство живяло, праотецът с моята прамайка. И всичко, което на тяхната полянка ги обкръжавало, било като при първоизточниците в Рая. И две слънца си имала красавицата, моята прамайчица. Едното, което светело и всичко със зората към живот събуждало, а второто — нейният избраник.

Тя първа ставала с утрото и се изкъпвала в реката, изгревната светлина се сгрявала, самата тя на всичко радостта на светлината подарявала и чакала. Очаквала кога ще се събуди той, любимият. Той се събуждал, първия му поглед още тя улавяла. Щом погледите им се срещали, всичкото наоколо замирало. Любов и трепет, нега и възторг в себе си с възхищение пространството събирало. В грижи радостни денят минавал. И винаги баща ми се заглеждал замислено във всеки слънчев залез, а после пеел.

Със затаен възторг тя в пеенето се заслушвала. Тогава още не разбирала прамайчицата моя, как вплетените в песента слова образ формирали, и нов, и необичаен. За него й се искало все повече да слуша и сякаш, чувствайки желанието нейно, баща ми пеел всеки път, рисувайки черти все по-ярки и необичайни. И образът незримо започнал да живее между тях.

Веднъж, като се събудил сутринта, не срещнал моят прабаща както обикновено погледа на Любовта, но това не го учудило. Спокойно станал, тръгнал из гората. В закътано местенце той видял притихнала моята прамайчица.

Стояла тя към кедър прислонена. За раменете я прегърнал тъй притихнала баща ми, но тя не вдигнала към него погледа си влажен. Той лекичко докоснал с пръсти нейната сълзичка, от очите й по бузата пробягала, и нежно казал:

— Аз знам, за него мислиш ти любима моя, но не е вината твоя. Незрим е образът от мене сътворен. Незрим, но по-любим за теб от мен. Ти нямаш за това вина, любима моя. Сега аз тръгвам. При хората отивам. Успях да разбера как образи прекрасни се творят. Ще трябва да разкажа за това на хората. Ще могат да узнаят всички, туй което зная аз. И образи прекрасни в първосъздадената градина хората ще доведат. Защото във Вселената не съществува нищо по-силно от субстанциите на образите живи. Образът, от мене сътворен, успя да победи дори и твоята Любов към мен. Сега ще мога аз велики образи да сътворявам и на хората ще служат те.

Треперели на моята прамайчица и раменете, и гласът й, а тя прошепнала:

— Защо, любими мой, си сътворил от мене толкова обичания образ? Той е незрим, а видимият ти отиваш си от мен. Та нашето дете в мене вече мърда. Какво ще му разкажа за баща му?

— Прекрасен свят ще сътворят онези образи прекрасни. Подрастващият син ще си представи и образа на своя татко. Успея ли да съм достоен на образа, представен от сина ни, тогава той ще ме познае. Но ако не бъда, ще си остана настрана, за да не преча на стремежа негов към прекрасното и на мечтата му.

Тъй неразбран от моята прамайчица си тръгнал моят прабаща. При хората отишъл. Отивал с великото откритие. Вървял в името на всички свои бъдещи деца, в стремежа си да сътвори прекрасен свят за всички.