Урсула Ле Гуин
Светът се нарича дъбрава (7)

ГЛАВА ПЕТА

Срещата лице в лице със Селвър беше истински шок. Докато летеше обратно към Централ от селото в подножието на хълма, Любоф се опита да установи защо това беше шок, да анализира коя негова нервна струна е засегната. Защото обикновено човек не се стряска от среща с добър приятел.

Не беше лесно да получи покана от предводителката. Тунтар беше обектът, който проучваше цяло лято. Там той имаше няколко отлични информатора, бе в много добри отношения с цялата обител и с предводителката, която му бе разрешила да наблюдава свободно и да участва в живота на общността.

Доста време му беше необходимо, за да изтръгне от нея истинската покана с помощта на някои от бившите крепостни, които бяха останали в района, но най-накрая тя се бе съгласила, като му предостави, според най-новите разпоредби, истински случай на „среща, уредена от атшияни“. Но това беше по-скоро под диктовката на собствената му съвест, отколкото по заповед на полковника, и той беше настоявал за да стане точно така. Донг искаше Любоф да отиде там. Много се тревожеше от „Заплахата на хорите“. Беше му казал да ги прецени, да види „как реагират понастоящем, след като сме им дали пълна самостоятелност“. Надяваше се да получи някакво успокоение. Любоф не можеше да реши, дали докладът, който предстоеше да предаде, ще успокои полковник Донг, или напротив.

На десет мили от Централ дърветата бяха изсечени и пъновете бяха изгнили. Сега това беше една скучна равнина от фиброрасли, които стояха като сива коса под дъжда. Под тези вълма от листа, стръкчетата на храстите бяха започнали да покарват — смрадликата, трепетликата, спасителни стъкълца, които, след като пораснат, щяха да бъдат заслон на подрастващите дървета. Ако бъде оставена да се развива под напоителното равновесие на дъждовния климат, тази площ би могла да обрасне с гора след около трийсет години и да достигне своята пълноценност след около стотина. Ако бъде оставена на мира.

Гората продължи внезапно в пространството, не във времето. Под хоптера невъобразимото разнообразие от зелени листа покриваше меките гънки на хълмовете на Северен Сорнол.

Както повечето жители на Земята, Любоф никога не се беше разхождал под диви дървета и никога не бе виждал гора, по-голяма от жилищно кварталче между две улици. В началото от престоя си на Атши той се бе почувствал потиснат и неспокоен в гората, задушен от невъобразимото струпване и неразбория на стволове, клони и листа в непрекъснатия зеленикав или кафеникав здрач. Масата и плетеницата на различните живи форми, които се надигаха и се протягаха нагоре към светлината, тишината съставена от много малки и безсмислени звуци, цялото това растително безразличие към присъствието на съзнателно и мислещо същество, всичко това му бе създало някакво усещане за тревожност и, също като другите, той се беше придържал повече към просеките и към брега.

Но постепенно това бе започнало да му харесва. Госи го подкачаше като му викаше „Господин Гибон“. Всъщност Любоф приличаше в известна степен на гибон. Имаше кръгло тъмнокожо лице, дълги ръце и рано посивяла коса. Но гибоните бяха изчезнал вид.

Независимо от предпочитанията му като проучвател на живите форми с развит интелект, той трябваше да влезе в гората и да ги намери. Сега, след четири години посветени на такива опити, се чувстваше напълно у дома си под дърветата, дори повече отколкото където и да е на друго място. Дори бе започнал да харесва имената, които атшияните даваха на собствените си земи и места — звучни двусрични думи: Сорнол, Тунтар, Ешрет, Ешсен, където сега беше Централ, Ендто, Абкан и преди всичко Атши, с което означаваха както гората, така и света. Така Земя, Тера, Телус означаваше както почвата, така и планетата — две значения заедно и поотделно. Но за атшияните почва, земя, терен не беше онова, към което мъртвите се връщат и в което живите живеят: субстанцията на техния свят не беше земята, а гората. Земните хора бяха глина, червена прах. Атшиянинът беше клон и корен. Атшияните не дълбаеха своите образи върху камък, а само върху дърво.

Той приземи хоптера на една малка поляна северно от града и мина покрай женската обител. Във въздуха се носеше острия мирис на атшиянско селище — пушек от изгорели дървета, мъртва риба, ароматични билки и пот на извънземни. Атмосферата на подземната къща, ако земянин би могъл да се вмъкне в нея, представляваше рядка смес от СО2 и различни вони. Любоф бе прекарвал много часове на интелектуален подем, свит на две и полузадушен във вонящия сумрак на мъжката обител в Тунтар. Но този път нямаше изгледи да го поканят да влезе там.

Естествено, в града се знаеше за клането в лагера Смит. То беше станало преди шест седмици. Щяха да научат и по-скоро, защото между островите новините пътуваха бързо, макар и не толкова бързо, че да оправдаят „мистериозната сила на телепатията“, в която предпочитаха да вярват дърварите.

Жителите на града знаеха също, че всичките хиляда и двеста роби от Центравил са били освободени наскоро след клането в лагера Смит и Любоф се бе съгласил с полковника, че местните спокойно можеха да приемат второто събитие за резултат от първото. То, както полковник Донг би се изразил, представлява „погрешно впечатление“. Но вероятно това не беше толкова важно. Важното беше, че робите са на свобода. Стореното зло никога не може да се поправи, но поне на това зло беше сложен край. Можеха да започнат наново: местните, без онова болезнено недоумение, на което нямаше отговор, защо „юмените“ се отнасят с хората като с животни; а той, без бремето на постоянните обяснения и угризенията за непростима вина.

Той знаеше колко много ценят откровеността и директните разговори за страховити и неприятни работи и очакваше, че хората на Тунтар ще споделят с него всичко с чувство за триумф или изпитвайки неловкост, с радост или с недоумение, но никой не се опита дори. Почти никой не разговаряше с него. Беше пристигнал късно следобед, което отговаряше на пристигане в град на Земята малко след зори. Атшияните спяха (мнението на колонистите пренебрегваше очебийните факти), но най-ниската фаза на физиологическа пълноценност за тях беше между пладне и четири следобед, докато за земяните е между два и пет през нощта. Освен това те имаха двувърхов цикъл на висока температура и усилена активност по времето на здрача сутрин и вечер. Повечето възрастни спяха по пет-шест от двайсет и четирите часа, на няколко кратки придремвания, а по-опитните спяха не повече от два часа. При пренебрегване смисъла на леката им дрямка и на сънните им състояния, и окачествяването им като мързелуване, наистина можеше да се каже, че те никога не спят. Много по-лесно беше да се заяви това, отколкото да се вникне в същността на онова, което правеха. В този момент в Тунтар животът като че отново започваше да се възвръща след следобедното бездвижие.

Любоф забеляза голям брой непознати. Те го гледаха, но нито един от тях не се приближи до него. Бяха просто присъствия, които се движеха по други пътеки в здрача под огромните дъбове. След малко все пак се появи познато същество и тръгна по неговата пътечка. Братовчедката на предводителката Шерар — стара жена, която имаше малко влияние и не разбираше от много неща. Тя го поздрави учтиво, но не пожела да отговори на въпроса му за предводителката и двамата му най-добри информатори Егат, пазач на овощната градина, и Тубаб, съновидеца. О, предводителката е много заета, а кой беше Егат, да не си мислиш за Гебан? А Тубаб може би е тук или вече е бил.

Тя се залепи за Любоф и никой друг не дойде да говори с него. Проби си път, придружен от дребната зелена старица, която се суетеше около него и се оплакваше, през горичките и полянките на Тунтар, чак до мъжката обител.

— Вътре са много заети — каза Шерар.

— Сънуват ли?

— Откъде мога да знам аз? Хайде ела, Любоф, ела да видиш…

Тя знаеше, че той винаги бе настоявал да му бъдат показвани разни неща, да ги разглежда, но не можеше да измисли какво да му предложи, за да го накара да си отиде оттам.

— Ела да видиш мрежите за риболов — продължи тя със слабия си гласец.

Наблизо мина момиче от младите ловкини и го погледна. Погледът й беше мрачен и изразяваше такава враждебност, каквато не бе забелязвал в нито един атшиянин, освен може би в някое малко дете, смръщило се в уплаха от неговия ръст и безкосменото му лице. Но това момиче не беше уплашено.

— Добре — съгласи се той, тъй като чувстваше, че пред Шерар трябва да прояви покорство.

Ако атшияните наистина бяха развили (най-сетне и внезапно) чувството за групова вражда, той просто трябваше да го приеме и да се опита да им покаже, че за тях си остава един непроменен приятел, на когото могат да се доверят. Но как са успели да променят начина по който чувстват нещата, начина по който мислят, толкова бързо, след толкова много време и защо? В лагера Смит това беше предизвикано непосредствено и до непоносимост. Жестокостта на Дейвидсън можеше да предизвика дори атшияните към проява на насилие. Но този град, Тунтар, никога не е бил нападан от земяните, от него не са отвличани и роби, нито пък местната гора е била изсичана или горена. Той, самият Любоф, за последен път е бил там (а антропологът не може никога да пропусне собствената си сянка от картината, която рисува) преди малко повече от два месеца. Те бяха научили новините от Смит и сега между тях живееха бежанци, бивши роби, които бяха преживели страдания причинени от ръцете на земяните, и сигурно говореха за това. Но дали фактите от новините и мълвата биха могли да променят слушателите, да ги променят радикално? Докато тяхната неагресивност беше толкова дълбоко вкоренена, тя беше гръбнак на културата и обществото им и стигаше до подсъзнателното, до тяхното съновремие, и може би дори на самата им физиология. Че атшиянинът би могъл да бъде провокиран от брутална жестокост, да се опита да извърши убийство — това той знаеше, сам е бил свидетел на такава проява веднъж. А че една разбита общност може да бъде провокирана по подобен начин от подобни непоносими рани, той просто трябваше да приеме. Това се бе случило в лагера Смит. Но че приказки и слухове, колкото и страховити и възмутителни да са, могат да вбесят една спокойна общност от тези хора до такава степен, че да започнат да действах в разрез със своите обичаи и разум, да скъсат напълно със стила си на живот, това той не можеше да повярва. Това беше неприемливо от гледна точка на психологията. Липсваше някакъв елемент.

Старият Тубаб излезе от мъжката обител точно когато Любоф минаваше край нея. След стария човек излезе Селвър.

Селвър изпълзя от тунелния вход, изправи се, примигна срещу посивялата от дъжда и приглушената от листата дневна светлина. Погледът му срещна погледа на Любоф, отдолу нагоре. И двамата не казаха нищо. Любоф изпита чувство на силен страх.

Докато по обратния път в хоптера анализираше нервния шок, той си помисли: Защо страх? Защо се уплаших от Селвър? Недоказуема интуиция или просто погрешна аналогия? И в двата случая — ирационална реакция.

Между Селвър и Любоф нищо не се бе променило. Това, което Селвър беше направил в лагера Смит, можеше да бъде оправдано. Дори и да не можеше да бъде оправдано, нямаше никакво значение — тяхното приятелство беше прекалено голямо, за да бъде засенчено от съмнения от нравствен характер. Те бяха работили заедно много усилено, бяха се обучавали един друг на своите езици, по един начин надхвърлящ буквалното значение на думата „обучение“. Бяха говорили без всякакви задръжки, а обичта на Любоф към приятеля му се беше задълбочила от онази благодарност, която спасителят изпитва към онези, чийто живот е имал привилегията да спаси.

Всъщност той едва ли бе осъзнавал до този момент колко силна беше привързаността и верността му към Селвър. Дали неговият страх не беше онзи личен страх, че Селвър може, усвоил вече расовата омраза, да го отхвърли, да презре неговата вярност и да се отнася с него не като с „ти“, а като с „един от тях“?

След първия продължителен втренчен поглед Селвър бавно се приближи и поздрави Любоф като протегна двете си ръце. Докосването беше един от главните канали за комуникация при горските хора. За земяните докосването винаги подсказва проява на агресия или заплаха, така че за тях много често не съществуват никакви фази между формалното ръкостискане и сексуалната милувка. Но цялата тази празнина атшияните бяха запълнили с най-различни ритуали на докосването. Погалването като сигнал и като жест на успокоение беше толкова важно за тях, както за майката и детето или за двама влюбени. Но значението му беше социално, а не само израз на майчинско чувство или полово влечение. Това беше част от техния език. И затова бе точно моделирано и закодирано, но въпреки това безкрайно гъвкаво и променливо. „Винаги се опипват!“ надсмиваха се някои от колонистите, неспособни да прозрат в тази размяна на докосвания нищо друго освен собствената си еротичност, която — по принуда концентрирана изключително върху секса, а след това потисната и фрустрирана — напада и отравя всяко чувство на удоволствие, всяка човешка реакция: победата на заслепения лукав Купидон над великата всеобемаща майка на всички морета и звезди, на всички листа на дърветата, на всички жестове на хората — Венера Генетрикс…

И така, Селвър се приближи с протегнати ръце, ръкува се с Любоф по маниера на земяните, а после нежно прихвана и двете му ръце точно над лактите. На ръст беше не повече от половината на Любоф и поради това всички жестове излизаха някак трудни и тромави и за двамата, но нямаше нищо несигурно или детинско в докосването на малките му, крехки, покрити със зелена козина ръце. Този жест бе израз на доверие и Любоф го прие с благодарност.

— Селвър, какъв късмет, че те срещам тук! Искам много да си поговорим…

— В момента не мога, Любоф.

Отговорът прозвуча нежно, но когато чу гласа му, надеждата на Любоф за непромененото приятелство просто се стопи. Селвър се бе променил. Беше се променил радикално, от корен.

— Мога ли да дойда — попита Любоф припряно — някой друг ден и да си поговорим? За мен е много важно…

— Днес си заминавам оттук — каза Селвър още по-меко, но пусна ръцете на Любоф и отклони погледа си встрани. Така той буквално прекъсна връзката между тях. Приличието изискваше и Любоф да направи същото и с това разговорът да приключи. Но тогава нямаше да има с кого да говори. Старият Тубаб дори не беше погледнал към него. Градът му бе обърнал гръб, а това беше Селвър, неговият стар приятел.

— Селвър, може би мислиш, че убийствата в Келме Дева стоят между нас и ни разделят. Нищо подобно. Може би то ни свързва още повече. А всички твои хора от робските кошари са освободени, така че между нас вече няма зло, но и дори да има, а него винаги го е имало, все едно… Аз съм същият човек, когото познаваш отпреди, Селвър.

Атшиянинът не отговори веднага. Странното лице, хлътналите очи, силните черти на лицето обезобразени от белези и смекчени от тънката коприна на козината, която едновременно следваше и криеше контурите, това лице се отвърна от Любоф, затворено в себе си, упорито, после внезапно се обърна и го погледна почти като против собствените си намерения.

— Любоф, не биваше да идваш тук. Трябва да напуснеш Централ след две нощи. Не зная какво точно си ти. Щеше да е по-добре никога да не бях те срещал.

След тези думи той се отдалечи с гъвкавата походка на дългокрака котка, едно зелено пламъче сред тъмните дъбове на Тунтар — и изчезна. Тубаб го последва бавно, без дори да погледне към Любоф. Ситният дъждец ръмеше безшумно по листата на дъбовете и по тесните пътечки към мъжката обител и към реката. Само ако се вслушаш внимателно, можеш да чуеш дъжда — прекалено много бяха изпълнителите на тази музика за да може само един ум да я осъзнае. Един-единствен безкраен акорд, изпълняван от цялата гора.

— Селвър е бог — каза старата Шерар. — Ела сега да видиш риболовните ни мрежи.

Любоф отказа. Щеше да е неучтиво и неполитично да остане, а и вече не изпитваше никакво желание. Опита да си внуши, че Селвър не е отблъснал него — Любоф, а него — земянина. Но това нямаше значение. И никога не е имало. Винаги е бил изненадван неприятно, когато бе откривал колко крехки и уязвими са чувствата му и колко го болеше, когато го обиждат. Този вид юношеска чувствителност беше нещо срамно. Трябваше до тази възраст да е станал много по-дебелокож.

Дребната старица с напрашената и посребрена от дъждовните капчици козина въздъхна с облекчение, когато той се сбогува. Докато палеше хоптера, трябваше да се усмихне на гледката, която тя представляваше — една подскачаща дребна фигурка, изчезваща бързо между дърветата като жабче, спасило се от змия.

Качеството има голямо значение, но не по-малко значение има и количеството — в относителна мярка. В реакцията на нормален възрастен към много по-дребен човек може да има арогантност, протекционизъм, покровителство, обич, или грубиянство, но каквото и да е, ще подхожда повече на дете, отколкото на възрастен. Още повече когато лицето с детски ръст е покрито с козина, се предизвиква по-нататъшна реакция, която Любоф беше кръстил „реакция на мечето“. Тъй като атшияните ползваха много милувките, публичното им демонстриране не беше неприемливо, но мотивацията все пак искаше известно обяснение. А накрая оставаше и неизбежната „реакция към изроди“ — инстинктивното отдръпване от нещо, което е човешко, но не изглежда съвсем така. Извън този кръг оставаше фактът, че атшияните също като земяните, изглеждаха просто смешни. Някои приличаха на жаби, кукумявки, гъсеници. Шерър не беше първата старица, която Любоф намираше за смешна, когато я гледаше в гръб…

Ето това беше недостатък на колонията, помисли си той, докато се издигаше с хоптера и Тунтар изчезваше някъде долу под дъбовете и безлистните овощни градини. Ние нямаме стари жени, нямаме и стари мъже, с изключение на Донг, пък и той е само на около шейсет. Старите жени са много по-различни от всички останали — те казват това, което мислят.

Атшияните се управляват, доколкото имат някаква форма на управление, от стари жени. Интелектът за мъжете, политиката за жените, а етиката — взаимодействие между двете. Това беше възприетият модел. В него има доза очарование, а пък и върши работа. При тях.

Иска ми се Администрацията да беше изпратила няколко баби, заедно с всички тези зрели, готови за женене, плодовити, гърдести жени. Онова момиче, с което бях миналата нощ наистина беше много хубаво, добро е и в леглото, има състрадателно сърце, но Боже мой, ще минат най-малко четиридесет години, преди да може да каже каквото и да било на някой мъж…

Но през цялото време някъде под пластовете на мисълта му заети от старите и младите жени, шокът продължаваше да действа — интуицията или признанието, което не искаше да се поддаде на определение. Трябваше да обмисли всичко добре преди да докладва в щаба.

Селвър: ами какво ще кажа за Селвър?

Очевидно Селвър беше ключова фигура за Любоф. Защо? Защото го познаваше добре или поради някаква присъща на личността му сила, която Любоф никога не бе възприемал съзнателно? Но той я беше възприел. Много бързо бе определил Селвър като необикновена личност сред другите. „Сам“ — това бе той тогава — прислужник на трима офицери, които обитаваха една панелна къщичка. Любоф си спомни, че Бенсън се беше похвалил какво добро хори си имат, как го били опитомили…

Много атшияни, особено съновидците от обителите, не можеха да променят своя полицикличен модел на спане, за да се приспособят към земния цикъл. Ако наваксваха нормалния си сън през нощта, това им пречеше да наваксат РЕМ-съня или парадоксалния сън, на чийто сто и двайсет минутен цикъл беше подчинен животът им както през деня, така и през нощта. И не можеха да се пригодят към земния работен ден. След като веднъж си се научил да сънуваш напълно буден и да балансираш психическата си стабилност не по изключително опасното острие на разума, а върху двойна опора, върху точната уравновесеност между разума и съня, след като веднъж си се научил на това, не можеш да се отучиш, както не можеш да се разучиш да мислиш. Ето защо повечето от хорите започваха да чувстват отпадналост, объркваха се, затваряха се в себе си, дори изпадаха в кататония.

Жените, объркани и унизени, се държаха с мрачното безразличие на новопоробени. Непосветените мъже и някои от младите съновидци се справяха най-добре. Те се адаптираха, като работеха усилено в лагерите на дървосекачите или като се превръщаха в умни прислужници. Сам беше един от тях. Изпълнителен безличен прислужник, готвач, перач, иконом, теляк и изкупителна жертва на тримата си господари. Беше се научил как да бъде невидим. Любоф го беше взел за информатор в областта на етнологията и веднага бе спечелил, поради някакво сходство в начина на мислене и в характера, доверието на Сам. Той оцени Сам като идеалния информатор, добре обучен да изпълнява обичаите на своя народ, осъзнал тяхното значение и с умението бързо да ги преведе, да ги направи разбираеми за Любоф, превъзмогвайки пропастта между двата езика, между двете култури, двата вида от човешкия род.

В продължение на две години Любоф пътуваше, изучаваше, интервюираше, наблюдаваше и не успяваше да открие ключа, който би му помогнал да проникне в съзнанието на атшияните. Той не знаеше къде се намира и ключалката дори. Беше проучил обичаите свързани със съня и бе открил, че най-вероятно атшияните нямат навика да спят. Беше увивал безброй електроди по безброй обрасли със зелена козина черепи и не бе успял да открие никакъв смисъл в познатите фигури, спирали и пикове, алфите, делтите и гетите, които се появяваха на осцилографа. Селвър беше онзи, който в края на краищата му помогна да разбере атшиянското значение на думата „сън“, която означаваше също така „корен“, и по този начин му предаде ключа към царството на горските хора. Точно със Селвър, като обект на изследване чрез електроенцефалографа, той за първи път беше видял, и до известна степен бе разбрал, необичайните импулсни форми на мозъчната дейност попадаща в съноподобното състояние между спането и будуването. Едно състояние, което можеше да се сравни със сънищата в земния сън, както Партенона може да се сравни с колиба от плет, замазана с кал: по принцип същото нещо, но неизмеримо по-богато, по-сложно, по-качествено и по-контролируемо.

В такъв случай какво, какво още? Селвър можеше да избяга още тогава. Той остана — отначало като прислужник, а след това (благодарение на една от малкото полезни привилегии на Любоф като спец) в ролята на научен помощник, който все пак беше заключван всяка нощ при всички други хора в кошарата (доброволно избраните жилищни помещения на работния персонал от местни жители).

— Ще те откарам до Тунтар и ще работим заедно там — му беше казал Любоф по време на третия им разговор. — За Бога, защо да оставаш тук?

— Съпругата ми, Тийле, е в ограждението — беше отвърнал Селвър.

Любоф се бе опитал да я освободи, но тя работеше в кухнята на Щаба и сержантите, които отговаряха за кухненския персонал, не понасяха никаква намеса в работите им от страна на военните или спецовете. Любоф трябваше да бъде много внимателен, за да не си изкарат тази непоносимост на самата жена. Тя и Селвър изглежда бяха склонни да чакат търпеливо, докато и двамата могат да избягат или да бъдат освободени.

В загражденията мъжките и женските хори бяха подложени на стриктна сегрегация — защо, изглежда никой не знаеше — и съпрузите се виждаха рядко. Любоф успяваше да уреди по някоя среща между тях в своята къщичка на северния край на града, която обитаваше сам. Тъкмо при завръщането й в щаба от една от тези срещи Дейвидсън беше забелязал Тийле и очевидно бе останал поразен от това крехко, нежно, уплашено създание.

Беше накарал да я заведат същата нощ в квартирата му и я бе изнасилил. И по време на акта вероятно я беше убил. Това се бе случвало и преди в резултат на физическите различия или пък тя беше спряла да живее. Също като някои земяни, атшияните притежаваха умението да пожелават истински смъртта си и можеха да прекъсват своя живот. И в единия, и в другия случай Дейвидсън беше виновен за нейната смърт. Подобни убийства бяха ставали и преди. Това, което не се беше случвало обаче, беше постъпката на Селвър на втория ден след смъртта й.

Любоф беше пристигнал едва за самия край. Можеше да си припомни звуците, самият той побягнал под палещите лъчи на слънцето надолу по главната улица, прахоляка, купчината хора. Всичко трябва да бе продължило не повече от пет минути — достатъчно време за смъртоносен двубой. Когато Любоф пристигна, Селвър вече не виждаше нищо от шурналата по лицето му кръв, беше се превърнал в играчка за Дейвидсън, но пак се изправяше и налиташе, воден не от неконтролируема ярост, а от някакво интелигентно отчаяние. Той продължаваше да налита и самият Дейвидсън се бе уплашил и разярил от това отчаяно постоянство. Събори Селвър със страничен удар и понечи да вдигне обутия си в тежък ботуш крак, за да смаже черепа му.

В този момент Любоф проби кръга от хора около тях. Прекрати боя (колкото и кръвожадни да бяха десетината-дванайсет души, които наблюдаваха сцената, изглежда бяха достигнали емоционалния си праг, защото подкрепиха Любоф, когато той нареди на Дейвидсън да спре) и от този момент намрази Дейвидсън и си спечели неговата омраза, защото се беше изправил между убиеца и неговата жертва на прага на смъртта.

Защото ако самоубиецът убива всички нас останалите, убиецът унищожава сам себе си, но трябва да го върши много, много, много пъти.

Любоф вдигна Селвър от земята — малка тежест за неговите ръце — обезобразеното лице се притисна до ризата му и кръвта проникна чак до кожата му. После занесе Селвър в собствената си къщичка, сложи шина на счупената му китка, направи каквото можа с лицето му, настани го в собственото си легло и няколко нощи се опитва да говори с него, да пробие тежката бариера от отчаяние, мъка и срам. Това, разбира се, не беше по действащия устав.

Пред него никой не спомена устава. Не беше и необходимо. Той знаеше, че се лишава от повечето добри чувства, които офицерите от Колонията бяха хранили някога към него.

Беше се придържал много внимателно към линията на Щаба, възразявайки само в случаите на крайна бруталност срещу местните жители, като действаше с методите на убеждението, а не на незачитането на йерархията, като по този начин си запазваше жалките останки от властта и влиянието, които бе имал. Не можеше да предотврати експлоатацията на атшияните. Тя беше много по-тежка, отколкото образованието му го бе подготвило да очаква, но той можеше да постигне съвсем малко тук и сега. Докладите му до Администрацията и Комитета по правата можеха (след като пропътуват пътя в двете посоки за петдесет и четири години) да постигнат някакъв ефект. Тера можеше дори да реши, че политиката на отворена колония приложена на Атши е една сериозна грешка. По-добре петдесет и четири години по-късно, отколкото никога! Ако загуби толерантността на своите началници тук, те ще цензурират сериозно или ще анулират неговите доклади и нямаше да му остане никаква надежда.

Но сега беше прекалено разярен, за да продължава тази стратегическа линия. Да вървят по дяволите другите, ако настоятелно твърдят, че неговата грижа за един приятел е обида за Майката Земя и предателство към Колонията. Ако му лепнат етикета „хори-любец“, ще наложат и ограничения върху дейността му, с която можеше да бъде полезен на атшияните. Но той не можеше да постави някакво възможно обобщено „добро“ над непосредствените нужди на Селвър. Не можеш да спасяваш един народ, а да продаваш приятеля си. Дребните наранявания, които Селвър му беше причинил, и намесата на Любоф, бяха разярили Дейвидсън по някакъв странен начин и той бе продължил да говори наляво и надясно, че има намерение да довърши това бунтовно хори. И сигурно щеше да го стори, ако му бе се удал случай. Денонощното бдение на Любоф над Селвър продължи цели две седмици, след което двамата излетяха от Централ и Любоф го настани в един град на западния бряг на Бротър, където той нямаше роднини.

Нямаше никакви наказания за помагане при бягство на робите, тъй като атшияните не бяха роби по никакъв друг начин, освен на практика: те бяха Доброволен работен персонал от местни жители. Любоф не получи дори мъмрене, но доверието, което редовите офицери донякъде хранеха към него, бе напълно загубено от този момент нататък. И дори неговите колеги в специалната служба — екзобиологът, аграрните и лесовъдните координатори, еколозите — на практика му дадоха да разбере, че се е държал ирационално, по донкихотовски и глупаво.

— Да не си мислил, че пристигаш тук на пикник? — го беше попитал Госи.

— Не, не съм мислил, че това може да е какъвто и да е пикник — бе отвърнал мрачно Любоф.

— Въобще не мога да разбера защо проучвателите на живите форми с развит интелект доброволно се връзват към някоя от отворените колонии. Знаеш, че хората, които изучаваш, ще бъдат стъпкани и, навярно, напълно унищожени. Така стоят нещата. Такава е самата човешка природа и ти сам знаеш, че не можеш да я промениш. Тогава защо идваш и наблюдаваш този процес? Мазохизъм ли е това?

— Аз не знам какво е това „човешката природа“. Може би да оставяме описание на онова, което унищожаваме, е част от човешката природа… Дали на еколозите им е по-приятно, как мислиш?

Госи пропусна последния въпрос.

— Хубаво, пиши си описанията, но стой по-далече от тази касапница. Никой биолог, изучаващ колония плъхове, не започва да се намесва в развитието й, за да спасява любимите си плъхчета, които другите нападат.

Тук вече Любоф освирепя, прекалено много му се беше събрало.

— Наистина, така е — каза той. — Един плъх може да бъде домашен любимец, но не може да бъде приятел. Селвър е мой приятел. Всъщност той е единствения човек на този свят, когото смятам за приятел. — Това беше обидило силно нещастия стар Госи, който опитваше с всички сили да бъде патронираща фигура за Любоф, от което никой не би имал полза. Но все пак беше истина. А истината прави човека свободен… — Харесвам Селвър, уважавам го, спасих го, страдах с него, изпитвам страх от него. Селвър е мой приятел.

Селвър е бог.

Така беше казала дребничката зелена старица, като че всички знаеха това, толкова безапелационно, все едно казваше „Еди-кой-си е ловец!“

„Селвър ша аб“. Какво означава това ша аб, обаче? Много от думите в езика на жените — ежедневната реч на атшияните — идваха от езика на мъжете, който беше един и същ за всички общности и често тези думи бяха не само двусрични, но и двузначни. Те бяха монети с лице и опако. Ша аб означаваше „бог“ или „божествен обект“, или „всесилно същество“. Означаваше и нещо съвсем различно, но Любоф не можеше да си спомни какво.

С тези мисли той пристигна в къщичката си и трябваше само да погледне в речника, който бяха съставили със Селвър след четиримесечна изтощителна, но протекла в хармония работа. Разбира се: ша аб, преводач. Беше прекалено гладко, прекалено уместно. Бяха ли свързани двете значения? Много често бяха, но не чак толкова, че да се подчиняват на някакво правило. Ако един бог е преводач, то какво превежда? Наистина Селвър беше преводач с дарба, но тя се беше проявила благодарение на щастливата случайност от съществуването на един наистина чужд език, който се бе появил в неговия свят.

А дали ша аб не беше онзи, който превежда езика на сънищата и философията, езика на мъжете, в ежедневната реч? Но това умееха да правят всички съновидци. Можеше ли тогава да бъде един от онези, които превеждат в будното ежедневие основния опит натрупан във виденията — човек функциониращ като връзка между двете реалности, смятани от атшияните за равни — съновремето и световремето, чиито допирни точки, макар и жизненоважни, са неясни.

Връзка: човек, който може да изказва на глас възприятията на подсъзнателното. Да „говориш“ този език означава да действаш, да вършиш нещо ново, да променяш или да бъдеш променян, от корен. Защото коренът е сънят.

И преводачът е бог. Селвър беше донесъл нова дума в езика на своя народ. Той беше извършил ново действие. Думата, действието убийство. Само някой бог би могъл да преведе един толкова велик новодошъл пришълец по моста между двата свята.

Но дали се беше научил да убива ближните си от битието между сънищата на ярост и скръб, или от никога несънуваните действия на новодошлите? Собственият си език ли говореше, или езика на капитан Дейвидсън? Онова което изглежда израстваше от корените на собствените му страдания и изразяваше промените в самия него, можеше да бъде някаква инфекция, извънземна чума, която нямаше да преобрази неговата раса в нови хора, а щеше да я унищожи.

Не беше в природата на Радж Любоф да си задава въпроси от рода на „Какво мога да направя аз?“ Характерът и възпитанието не му позволяваха да се меси в чужди работи. Негово задължение беше да открива какво правят другите, а той изпитваше склонност да ги остави да си го правят.

Предпочиташе да получава знания, вместо да ги предава. Да търси факти, а не истината. Но дори най-непросветителската душа, освен ако се преструва, че няма никакви емоции, понякога се изправя пред избора между мисията и пропуска. „Какво правят те?“ внезапно се превръща в „Какво правим ние?“, а след това в „Какво трябва да направя аз?“

Че беше достигнал до момента на този избор той знаеше, но не му беше ясно защо или какви алтернативи стояха пред него. Не можеше да направи нищо, за да подобри в този момент шансовете на атшияните за оцеляване. Лепенън, Ор и ансибъла бяха направили повече, отколкото той се бе надявал да види като постижение до края на живота си. Администрацията на Земята даваше ясни нареждания при всяка ансибълна връзка и полковник Донг, макар и под натиска на някои от офицерите в щаба и ръководителите на операциите по изсичане на дърветата да не обръща внимание на директивите, изпълняваше тези заповеди.

Като офицер той беше възпитан в лоялност, а освен това „Шакалтън“ щеше да се върне, за да извърши наблюдения и да докладва как се изпълняват заповедите. Изпращаните у дома доклади вече имаха известна стойност след като този ансибъл, тази „machina ex machina“, с функционалната си безупречност предотвратяваше всички удобства на старата колониална автономност и с нейна помощ вече всеки беше длъжен да поеме отговорността за действията си в своето собствено време. Нямаше вече петдесет и четири годишен период за прикриване на грешките. Политиката вече не беше нещо статично. Решението на Общността на Световете можеше да ограничи правата на колонията за часове до контрол само над една от Земите или до забрана да се секат дърветата или пък до насърчаване да бъдат избивани местните жители… Никой не можеше да каже със сигурност. Как функционира тази общност и каква политика щеше да развива все още не можеше да се отгатне по категоричните директиви на Администрацията. Донг се тревожеше от това неясно многоизборно бъдеще, на което Любоф откровено се радваше. В разнообразието е животът, а където има живот, там има надежда — така можеше да се обобщи неговото верую, наистина скромно и без претенции.

Колонистите престанаха да се занимават с атшияните и те от своя страна оставиха колонистите на мира. Стабилна ситуация, която не трябваше да се разбива без причина. Единственото нещо, което можеше да я разклати, бе страхът. В този момент можеше да се очаква, че атшияните ще бъдат мнителни и недоверчиви, но те явно не изпитваха особен страх. Що се отнася до паниката, която се почувства в Центравил при новината за клането в лагера Смит, не се беше случило нищо, което да я съживи. Нито един атшиянин не бе показал никъде признаци за прояви на насилие и след като робите си бяха отишли, хорите бяха потънали дълбоко в своите гори и ксенофобията, като постоянен дразнител, просто беше изчезнала. Колонистите най-сетне започваха да се успокояват.

Ако Любоф бе докладвал, че е видял Селвър в Тунтар, Донг и другите щяха да се разтревожат. Възможно беше дори да искат настоятелно Селвър да бъде заловен и изправен пред съд. Колониалният устав забраняваше съдебно преследване на член на едно планетно общество по законите на друго, но трибуналът не зачиташе подобни различия. Членовете му можеха да съдят, да издадат присъда и да екзекутират Селвър. След като доведат Дейвидсън да свидетелства срещу него.

А, не, помисли си Любоф, докато пъхаше речника в претъпканата полица за книги. А, не, повтори си още веднъж на ум и престана да мисли за това. Така той направи своя избор без дори да знае, че го е направил.

На следващия ден той предаде един кратък доклад. В него се съобщаваше, че Тунтар си живее както обикновено, и че той нито е бил изгонен, нито заплашван. Това беше един успокоителен доклад и най-неверният, който някога Любоф беше писал. В него бе изпуснато всичко, което можеше да има някакви последствия: неявяването на предводителката, отказа на Тубаб да поздрави Любоф, големия брой непознати в града, израза на младата ловкиня, присъствието на Селвър… Разбира се последното беше преднамерен пропуск, но иначе погледнато докладът съдържаше доста факти, си помисли той. Просто беше пропуснал субективните впечатления както трябва да постъпва всеки научен работник. Докато пишеше доклада получи жесток пристъп на мигрена и един още по-жесток, след като го предаде.

Тази нощ Любоф сънува много, но на сутринта не можа да си спомни нито един от сънищата си. Късно през втората нощ след пътуването до Тунтар се събуди и под истеричния вой на алармените сирени и глухия тътен на експлозиите, най-сетне се изправи лице в лице срещу онова, което упорито отказваше да приеме. Той беше единственият човек в Центравил за когото това не бе изненада. В този момент вече знаеше какъв е: предател.

Но дори и в този момент съзнанието му нямаше ясната представа, че това е нападение на атшияните. Всичко беше някакъв ужас в нощта.

Къщичката му бе подмината — беше отделена в самостоятелния си двор далеч от другите къщи. Може би дърветата около нея я охраняват, мислеше си той, докато излизаше.

Целият център на града беше обхванат от пламъци. Дори каменният куб на Щаба гореше отвътре като разрушена пещ за печене на тухли. Там се намираше ансибълът — безценната връзка. Пожари се виждаха и в посока на летището за хеликоптери и Полето. Откъде бяха намерили експлозиви? Как бяха подпалили толкова пожари едновременно? Всички сгради от двете страни на главната улица, построени от дърво, горяха и шумът на бушуващите пламъци беше непоносим.

Любоф се затича към огъня. Вода беше заляла пътя. Отначало той си помисли, че тя е от противопожарните кранове, но след това разбра, че водопроводът от реката Мененд съвсем безполезно наводняваше целия терен, докато къщите изгаряха, а тътенът на огнената стихия проникваше навсякъде. Как бяха постигнали това? Нали имаше охрана. Нали при полето винаги имаше пазачи с джипове?…

Изстрели, откоси, серии от картечен огън. Навсякъде около Любоф тичаха дребни фигурки, но той не им обръщаше внимание. Вече беше стигнал до общежитието и видя едно момиче, изправено на входа, пламъците отвътре почти го настигаха, а пред него се отваряше път за бягство, пътят на спасението. То не помръдваше. Той му извика, изтича през двора до него, с мъка откъсна ръцете му, вкопчени панически в касата на вратата, и насила го поведе като повтаряше нежно: „Хайде, миличко, хайде!“ И момичето тръгна, но не достатъчно бързо. Докато прекосяваха двора външната стена на горния етаж бавно се наклони под напора на пламъците отвътре и тръгна да пада напред, натежала от дървените греди на срутващия се покрив. Наоколо полетяха като шрапнели парчета дърво, а челото на една пламнала греда удари Любоф и той се просна на земята. Лежеше по лице в осветеното от пожарището езеро от кал и не видя как дребните зелени ловкини скочиха върху момичето, проснаха го по гръб и му прерязаха гърлото. Нищо повече не видя.