Урсула Ле Гуин
Светът се нарича дъбрава (5)

ГЛАВА ТРЕТА

Капитан Радж Любоф имаше главоболие. Беше започнало бавно в мускулите на дясното му рамо, за да досгигне до своеобразно кресчендо на разрушителен барабанен бой над дясното му ухо. Центровете на речта са в мозъчната кора на лявото полукълбо, помисли си той, но едва ли беше способен да го изрече. Не можеше нито да говори, нито да чете, нито да спи, нито да мисли. Кора, гора… Мигрена, глава, маргарин, кора, ох, ох, ох… Наистина веднъж вече го бяха лекували от мигрена в колежа и веднъж по време на задължителните военни профилактични психотерапевтични сеанси, но той си бе взел известно количество таблетки „ерготамин“ на тръгване от Земята. Просто за всеки случай. Беше глътнал две, както и едно суперобезболяващо хапче, а и един супертранквилизатор, и още едно хапче за добро храносмилане, за да противодейства на кофеина, който пък противодействаше на ерготамина, но бухалът все още го измъчваше отвътре, някъде над дясното ухо, под съпровода на големия барабан. Бухал, дращи, боли, заспи… О, Боже, Господи помилуй… По-мило…

Какво правят атшияните против мигрена? Въобще не биха получили мигрена, защото биха отсънували своето напрежение седмица преди мигрената да се яви. Опитай! Опитай дневно сънуване! Започни с това, на което те учеше Селвър. Въпреки че не разбираше нищо от електричество и не можеше да схване принципа на електроенцефалограмата, щом чу за алфа вълните и кога се появяват, той каза: „А, да, имаш предвид това?“ И веднага се бяха появили точните алфа-криволици на графичното записващо устройство свързано с малката му зелена глава. Той бе научил Любоф как да включва и изключва алфа-ритмите само за един половинчасов урок. Наистина нямаше нищо сложно. Но не сега. Светът е прекалено близо до нас! Ох!

Ох, над дясното ухо винаги чувам крилатата колесница на времето да бърза наблизо. Защото атшияните бяха изгорили лагера Смит онзи ден и бяха убили двеста души. Двеста и седем, ако трябва да бъдем съвсем точни. Просто бяха избили всички до един, освен капитана. Нищо чудно, че хапчетата не можеха да подействат в центъра на мигрената, защото тя се намираше на един остров на двеста мили и на два дни път оттук. Отвъд хълмовете и много далеч. Пепел, пепел пада надолу и с пепелта се посипваха всичките му познания за формите на живот с развит интелект на Свят 41. Прах, боклук, бъркотия от неверни данни и фалшиви хипотези. Почти пет земни години тук той бе вярвал, че атшияниге са неспособни да убиват хора от неговия или от техния си вид. Беше писал обширни доклади с обяснения, как и защо те не могат да убиват хора. Неверни доклади. Убийствено неверни.

Какво бе пропуснал да забележи?

Време беше да тръгва за съвещанието в щаба. Любоф се изправи предпазливо, като не движеше нито една част от тялото си, просто за да не се откачи дясната половина от главата му. Приближи се до бюрото си с движения на тежководолаз, наля си водка от полагаемата се дажба и я изпи. Тя сякаш го обърна като ръкавица, екстровертира го, нормализира го. Почувства се по-добре. Излезе и, неспособен да издържи друсането на мотора си, тръгна пеш по дългата и прашна улица на Центравил към щаба. Като минаваше покрай „Луау“ алчно си помисли за още една водка, но точно в този момент през вратата влизаше капитан Дейвидсън и Любоф продължи надолу по улицата.

Хората от „Шакълтън“ вече бяха в залата за съвещания. Юнг, командирът на кораба, с когото вече се познаваха, този път беше довел някои нови лица от орбитата. Те не бяха в униформи и само миг бе нужен на Любоф, за да установи, че не са земяни. Веднага отиде при тях. Единият, господин Ор, беше космат сетиец, тъмносив, набит и мрачен. Другият, господин Лепенън, беше висок, белокож и миловиден. Хаинянин. Те приветстваха Любоф видимо заинтересовани, а Лепенън каза:

— Току-що прочетох вашия доклад за съзнателния контрол на парадоксалния сън сред атшияните, доктор Любоф.

Стана му приятно, както му беше приятно и да го наричат със собствената му заслужена титла „доктор“. По думите им се разбираше, че са прекарали няколко години на Земята и че може би също са учени, занимаващи се с високоинтелектуални форми на живот или нещо подобно, но при представянето командирът не спомена нито техния ранг, нито тяхната длъжност. Помещението започваше да се пълни. Госи, екологът на колонията, влезе заедно с висшите военачалници и капитан Сусун, ръководител на отдела за развитие на планетата — дърводобивни операции, чийто капитански ранг, както и ранга на Любоф, беше само една измислица, необходима за успокоението на хората с военизирано съзнание.

Капитан Дейвидсън пристигна сам, изпънат в офицерска стойка, подчертано снажен, а изпитото му лице излъчваше спокойствие и подчертана строгост. На всички врати имаше охрана. Всички военни стояха като истукани. Съвещанието щеше да си бъде едно истинско разследване. Чия е вината? Вината е моя, помисли си Любоф отчаяно, но отчаянието не му попречи да погледне през масата към капитан Дон Дейвидсън с ненавист и отвращение.

Гласът на командир Юнг беше много тих.

— Както знаете, господа, моят кораб спря тук, на Свят 41, за да ви достави нов товар от колонистки и нищо повече. Истинската мисия на „Шакълтън“ е Свят 88, Престно, от Хаинската група. Въпреки това атаката срещу един от вашите предни лагери, след като бе извършена по време на нашия едноседмичен престой тук, не може да бъде отмината без необходимото внимание. Особено в светлината на някои обстоятелства, за които щяхте да бъдете информирани малко по-късно при нормално развитие на събитията, фактически сега статутът на Свят 41 като Земна колония подлежи на ревизия и клането във вашия лагер може да ускори вземането на решения от страна на Администрацията. Естествено решенията, които имаме пълномощия да вземем ние, не бива да отнемат много време, защото не мога да задържам кораба си твърде дълго тук. И така, първо бихме искали да сме сигурни, че всички факти относно случая са на разположение на тук присъстващите. Докладът на капитан Дейвидсън за събитията в лагера Смит бе записан и изслушан от всички нас на кораба. А и от всички присъстващи тук, надявам се. Чудесно. Ако някой иска да зададе въпрос на капитан Дейвидсън, моля, не се колебайте. Аз самият имам един въпрос към него. Върнали сте се при лагера си на следващия ден, капитан Дейвидсън, в голям хоптър с осем войника. Бяхте ли взели разрешение от висш офицер тук в Централ за този полет?

— Тъй вярно — отсече Дейвидсън, още докато се изправяше.

— Имахте ли разрешение да се приземите и да палите части от гората близо до лагера?

— Съвсем не.

— Но въпреки това запалихте няколко пожара?

— Тъй вярно. Опитах се да изкарам чрез пушека хорите, които бяха убили момчетата ми.

— Добре. Господин Лепенън?

Високият хаинянин се поизкашля за да прочисти гърлото си

— Капитан Дейвидсън — започна той, — смятате ли, че повечето от подчинените ви в лагера Смил са били доволни?

— Да, смятам.

Дейвидсън се държеше твърдо и открито. Той изглежда не се трогваше от трудното положение, в което бе изпаднал. Всъщност тези инопланетни флотски офицери нямаха никаква власт над него. Беше длъжен да докладва единствено на собствения си полковник за загубата на двеста души и извършването на незаконни наказателни акции. Но неговият полковник беше тук и слушаше внимателно.

— Бяха добре облечени, имаха добър подслон и не ги претоварвахте с работа, доколкото това може да бъде постигнато в един граничен лагер?

— Да.

— Строга дисциплина ли поддържахте в лагера?

— Не.

— В такъв случай каква причина бихте посочили за избухването на този бунт?

— Не разбирам.

— Ако никой от тях не е бил недоволен, защо са тръгнали да убиват хората и да унищожават лагера?

В настъпилата тишина се усещаше тягостно напрежение.

— Може ли аз да кажа две думи? — обади се Любоф. — Местните атшияни, наети за работа в лагера, са извършили атаката срещу земните хора заедно с жителите на гората. В своя доклад капитан Дейвидсън нарича атшияните „хори“.

Лепенън изглеждаше объркан и разтревожен.

— Благодаря ви, доктор Любоф, напълно съм бил объркан. Бях приел, че хори означава някаква земна каста, която е извършвала по-непривлекателната работа в лагерите на секачите. И аз като всички други вярвам, че атшияните са неагресивен подвид и никога не съм предполагал, че те са групата, за която се говори в доклада. Въобще не бях осъзнал факта, че те ви съдействат при работата в лагерите, но въпреки това все повече се чудя и никак не мога да разбера, какво е предизвикало нападението и бунта.

— Съвсем не знам.

— Когато капитанът каза, че хората, които командва, са доволни, имаше ли предвид и местните жители? — попита сетиецът Ор. Гласът му беше сух, и той не говореше много ясно.

Хаинянинът веднага поде въпроса и се обърна към Дейвидсън много внимателно и с подчертана учтивост:

— Според вас, атшияните във вашия лагер бяха ли доволни от условията на живот?

— Да, доколкото ми е известно.

— И в тяхното положение сред вас, както и в тяхната работа, нямаше нищо необичайно?

Любоф почувства, че напрежението расте — както по реакциите на полковник Донг и неговия щаб, така и по вида на командира на звездния кораб. Дейвидсън си оставаше спокоен.

— Нищо необичайно.

Сега Любоф разбра, че на Шакълтън са били изпращани само научните му доклади, а неговите протести и дори годишните му оценки за приспособяването на местните жилели към присъствието на колонията, които се изискваха от Администрацията, са оставали забутани в някое тъмно чекмедже някъде тук в щаба. Двамата непознати не знаеха нищо за експлоатацията на атшияните. Командирът Юнг обаче знаеше. Той беше слизал и преди днешното си посещение и вероятно беше виждал огражденията за хорите. Във всеки случай командир от космическия флот не би оставил за себе си много неизвестни за дейността и отношенията на изследователите от Земята. Независимо от това дали одобряваше начина, по който колониалната администрация си върши работата, нямаше от какво да остане шокиран. Но колко можеха да знаят сетиецът и хаинянинът за земните колонии, освен ако по случайност нямаха възможност да научат нещо при инцидентно кацане на път за друг обект? Лепенън и Ор въобще не бяха предвиждали посещение на тази планета. Възможно е такова слизане да не е било планирано докато самите те не са го поискали настоятелно, след като са чули за размириците. Защо ги беше довел командирът? По своя воля или по тяхна? Каквито и да бяха, от тях се излъчваше онзи сух и отровен аромат на властта. Любоф не чувстваше вече главоболието си, беше нащрек, възбуден, дори лицето му се бе зачервило.

— Капитан Дейвидсън — подхвана той, — имам няколко въпроса за вашата среща с четиримата местни онзи ден. Сигурен ли сте, че единият от тях е бил Сам или Селвър Тийле?

— Така ми се стори.

— Известно ви е, че специално към вас той изпитва лична омраза, нали?

— Не знаех.

— Не знаехте? След като жена му умря във вашето жилище непосредствено след полово сношение с вас, той ви смята отговорен за нейната смърт. Не знаехте ли това? Нападал ви е и преди — тук, в Централ. Забравили ли сте вече? Това, което искам да кажа, е, че личната омраза на Селвър към капитан Дейвидсън може да послужи като частично обяснение или мотивация за това безпрецедентно нападение. Атшияните не са неспособни да извършват насилие към ближния — никога не съм твърдял подобно нещо в своите проучвания. Подрастващи, които не са усвоили контрола върху сънищата си или конкурентното пеене, участват в борби и юмручни схватки, при това не винаги добронамерени. Но Селвър е зрял човек с определени качества и неговата първа лична атака срещу капитан Дейвидсън, на която случайно бях свидетел, без съмнение беше опит за убийство. Каквато, впрочем, бе и реакцията на капитана. По едно време мислех, че нападението е изолиран инцидент в резултат на психическо разстройство, породено от мъката и болката, което едва ли би се повторило. Тази моя оценка е грешна. Капитане, когато четиримата атшияни ви нападнаха от засада — както сте описали случая в своя доклад, оказахте ли се проснат по гръб на земята?

— Да.

— А в каква поза точно?

Спокойствието изчезна от лицето на Дейвидсън, замениха го напрежение и скованост, и Любоф почувства известно угризение. Той искаше да изобличи Дейвидсън, да докаже че лъже, да го накара поне веднъж да каже истината, но не и да го унижава пред другите. За Дейвидсън обвиненията в изнасилване и убийство бяха само доказателство за собствения му имидж на напълно жизнен човек, но сега тъкмо този имидж беше в опасност. Любоф го беше обрисувал — него, войника, боеца, силния мъж — повален на земята от противници с ръст на шестгодишни деца… Само Дейвидсън си знаеше колко му струваше да си припомни момента, когато бе лежал проснат на земята и за първи път бе гледал малките зелени човеци отдолу нагоре, а не отгоре надолу.

— Бях проснат по гръб.

— Главата ви назад ли висеше или бе обърната настрана?

— Не знам.

— Опитвам се да установя един факт, капитане, който може да ви помогне да си обясните защо Селвър не ви е убил въпреки старата си омраза към вас, а е помогнал да бъдат избити двеста души няколко часа по-рано. Чудя се дали пък случайно не сте били в една от позите, които, заети от атшиянин, възпират противника му от по-нататъшна физическа агресия.

— Не зная.

Любоф огледа насядалите около масата. По всички лица се четеше любопитство и известно напрежение.

— Жестовете и позите, които възпират агресията, може би имат някакви древни корени, може да са предизвикани от импулсивно реагиращ център на инстинкт за оцеляване, но те са развити на социална база и естествено се изучават. От тях най-ясният и пълноценен знак е лягане по гръб със затворени очи, с извърнала встрани глава, така че гърлото е напълно изложено за удар. Смятам, че атшиянин от местната култура би приел за напълно невъзможно да причини болка на враг, заел тази поза. Той ще трябва да направи нещо друго, за да се освободи от гнева или агресията си. След като ви бяха повалили, капитане, не започна ли, случайно, Селвър да пее?

— Какво?

— Да пее…

— Не знам.

Блокаж. Дотук… Любоф бе готов да вдигне рамене и да се откаже, когато се обади сетиецът:

— Защо, господин Любоф?

Най-обезоръжаващата характеристика на иначе грубоватия темперамент на сетийците беше тяхното любопитство — несекващо, неизтощимо любопитство. Сетийците дори умираха с някаква стръв към смъртта, любопитни да научат най-сетне какво следва по-нататък.

— Виждате ли — каза Любоф, — атшияните прибягват до един вид ритуално пеене, вместо до физическо единоборство. Това е общо социално явление, за което може да има някакви физиологически причини, въпреки че е много трудно да се намери нещо подобно, което да е вродено и естествено, да е част от човешката природа. И въпреки това тук висшите примати постоянно практикуват състезателно надпяване между мъжете, състоящо се от протяжен вой и подсвиркване. Надмогващият мъжкар накрая може и да зашлеви победения, но обикновено те просто прекарват час, пък и повече, като се опитват да се надвикат. Атшияните сами разбират колко е сходно това с техните надпявания, които също се извършват само от мъже. Но както самите те отбелязват, това не е само отдушник на агресивността, а вид изкуство. По-добрият изпълнител печели. Чудех се дали Селвър е пял над капитан Дейвидсън и, ако го е направил, дали е било защото не е можел да го убие или защото е предпочел една безкръвна победа. Тези въпроси внезапно придобиват съществено значение.

— Доктор Любоф — запита Лепенън, — много ли са разпространени тези канализиращи агресията прийоми? Общоприети ли са?

— Между възрастните — да. Така твърдят всичките ми информатори и всички мои наблюдения го потвърждават. Или поне го потвърждаваха до онзи ден. Изнасилването, физическата разправа и убийството всъщност не съществуват за тях. Има, разбира се, нещастни случаи. Има, естествено, и психопатни прояви, но те не са чак толкова много.

— А какво правят с опасните си психопати?

— Изолират ги. Буквално — на малки острови.

— Атшияните са месоядни и ловуват дивеч, нали?

— Да, месото е основна храна за тях.

— Чудесно — продължи Лепенън и светлата му кожа побледня още повече от обзелата го възбуда. — Човешко общество с ефективна бариера пред насилието. Каква е цената на това, доктор Любоф?

— Не съм сигурен, господин Лепенън, вероятно промяната. Те са статични, постоянни, с еднородно обществено устройство. Нямат история. Интегрирани са идеално, без никаква перспектива за развитие. Може да се каже, че също като гората, в която живеят, те са постигнали кулминационната точка на своето развитие. Но съвсем не искам да го възприемете като твърдение, че са неспособни да се адаптират.

— Господа, тези факти са много интересни, но засягат една доста тясно специализирана област и не са струва ми се, съвсем в контекста на онова, което се опитваме да си изясним.

— Не, извинете ме, полковник Донг, точно там, може би, е смисълът. Да, доктор Любоф?

— Чудя се дали не доказват точно сега своята адаптивност, като приспособяват поведението си към нашето присъствие и към нас самите. Към Земната колония. Четири години се държаха с нас така, както се държат един с друг. Независимо от различията във физическо отношение, те ни признават за принадлежащи към собствения им вид, за хора. Обаче ние не се държим с тях, както те биха се държали със същества от техния вид. Ние пренебрегнахме поведението им спрямо нас, правата и задълженията на ненасилието. Ние ги убивахме, изнасилвахме и разгонвахме. Поробвахме местното население, унищожавахме общностите им и сечахме горите им. Не би било никак чудно, ако вече са решили, че ние не сме хора.

— И следователно можем да бъдем убивани като животни, да, да — вметна бързо сетиецът, доволен от логическия си извод. Но лицето на Лепенън бе сковано като бяла каменна маска.

— Или поробвани — допълни той.

— Капитан Любоф изразява свое лично мнение и развива собствените си теории — каза полковник Донг, — които, длъжен съм да заявя, считам за възможно погрешни. Обсъждали сме тези неща и по-рано и смятам, че са неподходящи в контекста на настоящия разговор. Ние не вземаме на работа роби, господине. Някои от местните изпълняват полезна роля в нашата общност. Доброволният автохтонен трудов корпус е част от цялото, а не от временните лагери тук. Разполагаме с много ограничен по брой персонал за изпълнение на задачите и след като имаме нужда от работна ръка, използваме местното население, но в никакъв случай условията, при които са поставени, не биха могли да се нарекат робство.

Лепенън щеше да каже нещо, но предостави думата на сетиецът, който само попита:

— Колко са представителите на всяка раса? — на което Гос отвърна:

— В момента земяните са 2641. Любоф и аз определяме броя на местното население с развит интелект приблизително на три милиона.

— Трябвало е да се съобразите с тази статистика, господа, преди да променяте местните традиции — каза Ор и се изсмя. Смехът му беше неприятен, но съвсем искрен.

— Ние имаме подходящо въоръжение и екипировка, за да окажем достоен отпор на каквато и да е агресия от страна на местното население — заяви полковникът. — Но както първата проучвателна мисия, така и нашите собствени специалисти, ръководени от капитан Любоф, стигнаха до единното мнение, че новотаитяните са един примитивен, безопасен, миролюбив вид. Сега става ясно, че информацията е била погрешна…

— Очевидно — прекъсна го Ор. — Смятате ли, че човешкият вид е примитивен, безопасен и миролюбив, господин полковник? Не. Но сте знаели, че съществата с развит интелект на тази планета са хора, нали? Хора като вас, като мен или Лепенън, тъй като всички ние сме произлезли от една първична хаинска порода.

— Така е според научната теория, разбирам ви…

— Господин полковник, това е исторически факт.

— Не съм принуден да го приема като факт — разгорещи се старият полковник. — И не обичам да ми пъхат чужди мнения в устата. Факт е, че тези хора са един метър високи, покрити са със зелена козина, не спят и в моята представа съвсем не са човешки същества.

— Капитан Дейвидсън — запита сетиецът, — вие смятате ли местните за човешки същества?

— Не знам.

— Но сте имали полово сношение с една от тях — съпругата на онзи… Селвър. Бихте ли се сношавали по полов път с някое женско животно? А другите присъстващи тук?

Той огледа подред моравия от гняв полковник, навъсените майори, изчервилите се капитани и примрелите специалисти. По лицето му се четеше презрение.

— Не сте премислили нещата докрай — обвини ги той. В неговите представи това беше тежка обида.

След дълго и мъчително мълчание командирът на „Шакълтън“ успя да измъкне няколко спасителни думи.

— И така, господа, трагедията в лагера Смит е свързана съвсем очевидно с цялостното отношение на колонията към местното население и в никакъв случай не представлява незначителен и изолиран епизод. Това трябваше да установим със сигурност. И след като нещата стоят точно така, смятам, че можем да допринесем с нещо за разрешаване на проблемите ви. Основната цел на нашето пътешествие не е да оставим тук няколкостотин момичета, въпреки че ми е известно как ги очаквате, а да стигнем до Престно, където имат известни трудности, и да доставим на местното правителство един ансибъл. Това е предавател за незабавна връзка.

— Какво? — обади се инженерът Серенг. Погледите около масата станаха много напрегнати.

— Моделът, който използваме на борда на нашия кораб, е една от ранните модификации и струва колкото годишната печалба от една планета… приблизително. Тази цена, разбира се, е отпреди 27 години, когато напуснахме земята. Днес ги произвеждат значително по-евтино. Вече са задължителни за корабите на флота. Съвсем нормално е в близко време някой роботизиран или управляван от хора кораб да пристигне, за да достави такава апаратура и на вашата флотилия. Всъщност, един кораб на Администрацията с екипаж вече е тръгнал и трябва да пристигне тук след 9.4 земни години, ако не греша в цифрите.

— Откъде знаете това? — запита някой, опитвайки се да постави командира Янг на тясно, но той му отговори с усмивка:

— Приехме съобщението по ансибъла, с който разполагаме на борда на нашия кораб. Господин Ор, вашите хора са изобретили тази апаратура. Може би е редно вие да я обясните на присъстващите, които не са запознати с нейното действие.

Сетиецът не бе обзет от много голям ентусиазъм.

— Няма да се опитвам да обяснявам принципите на действие на ансибъла на присъстващите — каза той. — Ефектът от действието му може да бъде формулиран простичко — мигновено предаване на съобщения на каквото и да е разстояние. Единият елемент трябва да се намира на тяло с голяма маса. Другият може да бъде където и да е в космоса. Откакто е пристигнал в орбита, Шакълтън поддържа ежедневна връзка със Земята, която сега се намира на двайсет и седем светлинни години оттук. Но вече не са необходими петдесет и четири години за пътуване на съобщението и връщането на неговия отговор, както е с електромагнитните устройства. Това става мигновено. Пропастта „време“ вече не съществува за световете.

— Веднага щом напуснахме системата на разтегленото време и влязохме в пространствено-временната система на тази планета, ние „звъннахме вкъщи“, както бихте могли да кажете — продължи да реди меко думите си командирът. — Съобщиха ни какво се е случило през двайсет и седемте години на нашето пътуване. За телата пропастта на времето остава, но изоставане в информационния поток няма. Както виждате, това е толкова важно за нас, колкото са важни и междузвездните видове и както беше важна речта в началните периоди на нашата еволюция. И ще има подобен ефект — да помогне за съществуването на обществото.

— Господин Ор и аз напуснахме Земята преди двайсет и седем години като посланици на нашите правителства, съответно Тау II и Хаин — каза Лепенън. Гласът му все още звучеше тежко и изискано, но в него не бе останала топлина. — Когато тръгвахме, хората говореха за възможността да се създаде някаква Общност на цивилизованите светове, след като имаше вече такова средство за комуникация. Общността на световете сега вече съществува. Съществува от осемнайсет години. Господин Ор и аз в момента сме пратеници на Съвета на Общността и затова имаме известна власт и отговорност, с каквито не бяхме натоварени, когато напускахме Земята.

И тримата от кораба ги говореха едни! Съществувал апарат за мигновена връзка, съществувало междузвездно суперправителство… Да вярваш ли, да не вярваш ли? Та те участваха в някакво съзаклятие и лъжеха! Тази мисъл мина през съзнанието на Любоф, той я прецени, реши, че това е разумно, но необосновано подозрение, защитен механизъм, и се отказа от него. Някои от военните, обаче, свикнали на разделно мислене специалисти по самоотбраната, биха го приели без колебание така, както той го отхвърли. Те просто бяха длъжни да вярват, че всеки, който предявява претенции за някаква нова власт, е или лъжец, или конспиратор. Не бяха по-притеснени от Любоф, който бе научен да изследва обективно проблемите, независимо дали му харесва.

— Трябва ли да приемем всичко това просто така, на юнашко доверие, господине? — попита полковник Донг с достойнство и известна доза патос. Защото и той, прекалено объркан, за да подходи към нещата по метода на разделното мислене, знаеше, че не трябва да вярва на Лепенън, Ор или Юнг, но въпреки това им вярваше и изпитваше чувство на уплаха.

— Не, разбира се — отвърна сетиецът, — с това отдавна е приключено. Колония като вашата трябваше да вярва на онова, което съобщаваха преминаващите кораби и на остарелите радиосъобщения. Сега вече това не се налага. Всичко може да бъде проверено. Ние ще ви оставим ансибъла, предназначен за Престно. Имаме разрешение от Общността за това. Получено, естествено, чрез ансибъла. Вашата колония не върви добре, дори много по-зле отколкото си го представях по данните от вашите доклади. В тях се забелязват значителни пропуски. Причината за това е както налаганата цензура, така и чистата глупост. Сега обаче, след като разполагате с ансибъл и можете да говорите с Администрацията на Земята, ще можете да изисквате нареждания, за да знаете как да действате. Имайки предвид дълбоките промени, които са настъпили в организацията на правителството на Земята след нашето отпътуване, препоръчвам ви да влезете незабавно във връзка с тях. Вече няма никакво извинение за действия по остарели заповеди, за невежество, за безотговорна автономност.

Кисел беше сетиецът и като мляко си остана вкиснат. Господин Ор владееше положението, а командирът Юнг не желаеше това. Можеше ли да му попречи? Какъв всъщност беше рангът на Пратеника на Съвета на Общността на световете? Кой всъщност командва тук, помисли си Любоф, след като почувства тръпката на страха. Главоболието му се беше появило отново с някакво чувство на стягане, обхванало като примка главата му на височината на слепоочието. Той погледна към Лепенън от другата страна на масата. Белите му ръце с издължени пръсти лежаха една върху друга спокойни върху чистото полирано дърво. Бялата кожа представляваше дефект за формирания на Земята естетически вкус на Любоф, но спокойствието и силата на тези ръце му доставяха известно удоволствие. На хаиняните, помисли си той, цивилизацията им пасва съвсем естествено. За тях това беше дълговековен опит. Живееха социално-интелектуален живот с благородството на котка, тръгнала на лов в градина, със сигурността на лястовица, подгонила лятото над моретата. Те бяха експерти. Не им беше необходимо нито да позират, нито да се преструват. Бяха си това, което са. Нямаше други, на които човешката кожа да приляга така добре. Освен, може би, на малките зелени човечета, отклонилите се от нормалното развитие недорасли джуджета, свръхадаптираните, инертни хори, които бяха абсолютно точно и абсолютно честно, и абсолютно безхитростно това, което бяха…

Офицерът Бентън питаше Лепенън дали с Ор присъстват на тази планета в качеството си на наблюдатели за (той се поколеба) Общността на световете или ако предявяват някакви претенции за…

Лепенън просто се вмъкна между думите му много учтиво.

— Тук ние сме само наблюдатели, не сме овластени да командваме, а само да докладваме. Вие все още носите отговорност единствено пред своето правителство на Земята.

— Тогава по принцип нищо не се е променило — въздъхна облекчено полковник Донг.

— Забравяте ансибъла — прекъсна го Ор. — Ще проведа инструктаж за работа с него, господин полковник, веднага щом приключи тази дискусия. След това вие ще можете веднага да се консултирате със своята колониална администрация…

— Тъй като вашият проблем тук изисква спешно разрешение и след като Земята вече е член на Общността и може да е променила колониалните си разпоредби в последните години, съветът на господин Ор е както смислен, така и навременен. Ще бъдем много благодарни на господин Ор и господин Лепенън да предоставят на тази Земна колония ансибъла, предназначен за Престно. Това решение е лично тяхно. Аз мога само да го приветствам. Сега остава да се вземе само още едно решение, но този път ще трябва да го взема аз, като се уповавам на вашата преценка. Ако сте останали с убеждението, че колонията ви е непосредствено заплашена от предстоящи и масирани нападения на местните жители, мога да задържа кораба си в орбита за една-две седмици като защитен арсенал. Мога също така да евакуирам жените. Деца още няма, нали?

— Съвсем не — отговори Госи, — за момента само четиристотин осемдесет и две жени.

— Имаме място за триста и осемдесет пътника. Можем да сместим още около стотина. Допълнителната маса ще прибави около година към пътя ни до дома, но това е напълно изпълнимо. За съжаление, повече не мога да направя. Трябва да продължа към Престно, най-близкия ви съсед — на 1.8 светлинни години разстояние. Ще спрем там на път към Земята, но това означава още три и половина земни години най-малко. Ще можете ли да издържите?

— Да — отвърна полковникът, а другите го преповториха като ехо. — Вече сме предупредени и няма да се оставим да ни хванат по бели гащи.

— От друга страна — продължи сетиецът, — дали местните жители ще могат да издържат още три и половина земни години?

— Да — каза полковникът.

— Не — възрази Любоф.

Той беше наблюдавал лицето на Дейвидсън и го бе обзела паника.

— Господин полковник? — изрече Лепенън учтиво.

— Тук сме вече четири години и местните просто процъфтяват. Има достатъчно терен, дори толкова, че да остане за всички нас — както виждате планетата е в изключителна степен недонаселена, и Администрацията не би я определила за колонизиране, ако нещата не стояха така. Що се отнася до това, ако някому хрумне отново подобно нещо, няма да ни заварят неподготвени. Просто сме били погрешно инструктирани за природата на местните жители. Ние имаме пълноценно въоръжение и сме в състояние да се защитим, но не планираме никакви наказателни акции. Това изрично се забранява от Колониалната харта, въпреки че аз лично не знам какви нови постановки може да е добавило новото правителство. Ние ще се придържаме към онова, което ни е известно, както винаги досега, а то означава недопускане на масови наказателни акции или геноцид. Няма да изпращаме никакви призиви за помощ, тъй като все пак една колония на двайсет и седем светлинни години от дома живее в предполагаема пълна самостоятелност и възможност да задоволява сама всичките си нужди. Аз просто не разбирам как ансибълът може да промени това, след като кораби, хора и материали все още трябва да пътуват със скорост близка до скоростта на светлината. Ние ще продължим да изпращаме дървения материал у дома и да се грижим за себе си. А жените въобще не са в опасност.

— Господин Любоф? — обърна се към него Лепенън.

— Тук сме от четири години. Не зная дали местната човешка култура ще оцелее още четири години. Що се отнася до екологията на цялата земя, уверен съм, че Госи ще подкрепи моето твърдение, че сме разрушили необратимо местната система на живот на един голям остров, причинили сме големи щети на този субконтинент Сорнол и, ако продължим да изсичаме горите със същото темпо, можем да превърнем големите обитаеми площи в пустиня през следващите десет години. Вината не е в Щаба на Колонията или в Бюрото по горите. Те просто следваха плана за развитие изработен на Земята без достатъчно информация за планетата, която се предвиждаше за разработка, системата й на живот и местните жители.

— Господин Госи? — прозвуча отново учтивият глас.

— Ами Радж тука попрекали с черните краски. Не може да се отрече, че остров Смит, който бе подложен на прекалено интензивна сеч в абсолютно противоречие с моите препоръки, вече е абсолютно загубен. Ако в даден район се изсече площ надвишаваща определен процент, фиброраслите прекратяват разсаждането си, а както разбирате, господа, коренната им система е основният скрепяващ скелет на разчистените почвени терени. Без него почвата се разпрашава и много бързо бива отнасяна под ерозионното действие на ветровете и обилните валежи. Но аз не мога да се съглася, че нашите основни директиви са погрешни, стига те да се спазват точно. За тяхна основа са послужили внимателни проучвания на планетата. Ние успяхме тук, на Централ, да постигнем резултати при точно изпълнение на програмите. Ерозията има минимални проявления, а разчистените площи са с висок коефициент на обработваемост. Да се изсече една гора не означава все още площта й да се превърне в пустиня, с изключение, да речем, от гледна точка на катеричките. Ние не можем да прогнозираме точно как местната горска система ще се адаптира към новото преливане гора — прерия — обработваеми площи, както предвижда Планът за развитие, но знаем, че възможностите са добри за по-голям процент на адаптация и оцеляване.

— Същото твърдеше и Бюрото по разработка на нови терени за Аляска по време на първия голям глад — каза Любоф. Гърлото му се беше свило и гласът му прозвуча някак високо и хриптящо. Той бе разчитал Госи да го подкрепи. — Колко смърча си видял през живота си, Госи? А колко бели бухала? Или вълци, или ескимоси? Процентът на оцеляване сред местните видове в Аляска след петнайсет години разработване на Програмата за развитие беше 0,3%. Сега е нула. Екологията на гората е нещо деликатно. Ако гората загине, фауната също загива с нея. Думата, която атшияните използват за свят, е същата, която означава дъбрава. Заявявам, командир Юнг, че макар колонията да не е в непосредствена опасност, планетата е застрашена.

— Капитал Любоф — каза старият полковник, — не е редно да се правят такива изявления от щабните специалисти пред офицерите от другите браншове на службата, а ще трябва да бъдат представени за преценка на висшите офицери на колонията, и аз не мога да допусна толериране на бъдещи опити да се изразяват мнения и да се дават съвети без предварително одобрение.

Изненадан от собственото си избухване, Любоф се извини и се постара да си наложи да изглежда спокоен. Ако само не бе изпуснал нервите си, ако в гласа му не се бяха появили тези хрипове, и ако не бе загубил самоувереност…

— По наше мнение — продължи полковникът, — вие сте направили много сериозни грешки в преценката си за миролюбието и липсата на агресивност на местните жители, и тъкмо доверието ни в преценката на един специалист за тяхната неагресивност ни постави в положение на неподготвеност при ужасната трагедия в лагера Смит, капитан Любоф. Затова смятам, че трябва да изчакаме докато някой друг специалист по развитите форми на живот успее да ги проучи, защото очевидно е, че до голяма степен вашите теории са принципно погрешни.

Любоф понесе удара. Нека хората от кораба видят как си прехвърлят вината като гореща тухла. Още по-добре. Колкото повече разногласия се трупаха, толкова по-голяма ставаше вероятността тези емисари да ги подложат на проверка и контрол. А вината беше негова. Той бе сгрешил. Да върви по дяволите самоуважението ми, стига горските хора да получат своя шанс, помисли си Любоф. И в него се надигна такова силно чувство за унижение и саможертва, че в очите му бликнаха сълзи.

Усещаше, че Дейвидсън го наблюдава.

Седеше съвсем сковано, кожата по лицето му пареше от избилата на бузите му руменина, слепоочията му кънтяха като от барабанен бой. Няма да се оставя това копеле Дейвидсън да ми се надсмива. Не можеха ли Ор и Лепенън да видят какъв човек е Дейвидсън, колко голяма е ролята му тук, докато ролята на Любоф като съветник беше просто смешна? Ако колонистите бъдат оставени да продължават без никакъв контрол, освен някакво суперрадио, почти сигурно е, че клането в лагера Смит ще се превърне в повод за системна агресия срещу местните жители. Бактериологичното унищожение, най-вероятно. „Шакълтън“ ще се върне в Ню Таити след три и половина — четири години и ще открие една процъфтяваща земна колония, в която вече няма проблем с хорите. Никакъв проблем. Много съжаляваме за чумата, взехме всички предпазни мерки, които се изискват от Хартата, но това сигурно е била някаква особена мутация, те нямаха естествен имунитет, но все пак успяхме да спасим една група и ги прехвърлихме на Новите Фоклендски острови в Южното полукълбо. Там те си живеят чудесно — всичките шейсет и двама хори…

Съвещанието не продължи дълго. Когато обявиха края, той се изправи и се наведе през масата към Лепенън.

— Трябва да кажете на Общността да направи нещо за спасението на горите и горските хора — изрече почти беззвучно той със свито гърло. — Трябва. Моля ви, трябва!

Хаинянинът вдигна поглед към лицето му — сдържан, възпитан и дълбок като кладенец. Не каза нищо.