Урсула Ле Гуин
Светът се нарича дъбрава (2)

2. Синхрон може да се получи почти по всяко време

Преди няколко години, няколко години след като се беше появило първото издание на „Светът се нарича Дъбрава“ в Америка, имах удоволствието да се запозная с доктор Чарлс Тарт — психолог, станал много известен със своето проучване, по-късно публикувано като книга, озаглавена „Повлияни състояния на съзнанието“. Той ме попита дали за модел на атшияните в моята история съм използвала народа Сеной от Малайзия. Кой народ? — попитах аз и така той ми разказа за тези хора. Сенойците са или са били народ, чиято култура включва, и в значителна степен се основава, на системно провеждано обучение на хората да сънуват и да използват съня. В книгата на доктор Тарт е включена и една кратка статия от Килтън Стюарт — „Теория на сънищата в Малая“.

Закуската в сенойната къща наподобява сеанс в клиника за сънолечение — бащата и по-големите деца изслушват и анализират сънищата на всички деца… Когато някое дете съобщи за сън, в който е падало, възрастните реагират с ентусиазъм: „Това е чудесен сън, един от най-хубавите сънища, които човек може да сънува. Къде падна и какво откри?“

В сънищата на сенойците има смисъл, действие и творчество. Възрастните сънуват преднамерено, за да разрешат проблеми от междуличностен характер или породените от конфликт на културите. Те излизат от съня с нова песен, ново сечиво, нов танц, нова идея. Състоянието на будуване и на сънуване имат еднаква стойност, като едното въздейства на другото като допълващ елемент.

От статията се разбира — по-скоро по това, което е пропуснато, отколкото по директните описания, — че сред сенойците мъжете са „великите съновидци“. Дали това означава, че жените са социално непълноценни или тяхната роля (както при атшияните) е равнозначна и компенсаторна, не е ясно. Нито пък се споменават представите на сенойците за божественост, свръхестественост и т.н. Заявено е само, че не практикуват магьосничество, въпреки че са склонни да оставят съседните народи да си мислят, че се занимават с това, за да обезсърчат евентуални завоеватели.

Те са изработили система на междуличностни отношения, която от психологическа гледна точка може би отговаря на нивото на нашите постижения в сфери като телевизията и ядрената физика.

Подразбира се, че сенойците не са водили войни и сред тях не е имало убийства в продължение на неколкостотин години.

Това са те — дванайсет хиляди — занимават се със земеделие, лов, риболов и сънуват в джунглите по планините на Малайзия. Или поне са били там през 1935 година, може би. Докладът на Килтън Стюарт никога не е бил подкрепян с други професионални материали, които да са ми известни. Живели ли са някога там, и ако са живели, дали все още са там? В световремето, искам да кажа, в онова, което ние по един фантастичен начин сме нарекли „реален свят“. В съновремето, разбира се, те са там и тук. Бях си въобразила, че измислям свои собствени въображаеми чуждоземци, а аз само съм описвала сенойците. Ако се потърси по-дълбоко в съзнанието, освен капитан Дейвидсън, ще се открият и други. Мълчаливите хора, които не убиват, също са там. Изглежда там има още много неща, нещата от които се боим най-много (и затова отричаме), нещата от които най-много се нуждаем (и затова отричаме). Чудя се дали не можем да започнем да се вслушваме в своите сънища и в сънищата на своите деца.

„Къде падна и какво откри?“

Портланд, 1976 година