Урсула Ле Гуин
Светът се нарича дъбрава (4)

ГЛАВА ВТОРА

Под напора на вятъра листата се багреха във всички цветове на ръждата и залеза — кафявочервени, бледозелени. Дебелите и ръбести коренища на върбите спускаха зеленясалите си от мъх пипала чак до водата, която също като вятъра се мъкнеше бавно, на леки талази, през препятствията на скалите, коренищата, провисналите клони и окапалите листа.

Нямаше ясна посока, нямаше лъч, непречупен в гората. Всичко бе белязано от клони и листа — вятъра, водата, слънцето, звездите — сложна плетеница от сенки.

Под клоните минаваха пътечки — виеха се край стволовете на дърветата, прескачаха корените. Не вървяха направо, огъваха се пред всяка пречка, гъвкави и пробивни като нервни окончания. Земята не беше суха и твърда, а влажна и пружинираща, продукт на взаимодействието на живи твари с продължителния и сложен процес на отмирането на листата и дърветата. И от богатата почва на това гробище се извисяваха трийсетметрови дървета редом с мънички гъбки, чийто шапчици не покриваха повече от сантиметър.

Във въздуха се носеше тайнствен, неопределим сладникав аромат. Погледът никога не стигаше далеч, освен нагоре, през клоните, където проблясваха звездите. Нямаше нищо чисто, сухо, неплодородно, пусто. Липсваха примамки за очите, нищо не можеше да бъде обхванато с един поглед, нямаше какво да бъде отделено със сигурност от общата маса. Багрите на ръждата и залеза се редуваха в провисналите листа на върбите. И трудно можеше да се каже дали те са кафени-кавочервени, червеникавозелени или просто зелени.

Селвър се появи на пътеката, която се виеше покрай потока. Вървеше бавно и често се препъваше в корените на върбите. Забеляза унесен в дрямка старец и спря. Старецът погледна към него през дългите листа на върбите и го видя в своите сънища.

— Ще ме приемете ли във вашата обител, почтени съновидецо? Пристигам отдалеч.

Старецът остана неподвижен. Селвър приклекна встрани от пътеката близо до потока. Отпусна ниско глава, защото беше изтощен и трябваше да спи. Бе вървял пет дни.

— На съновремието ли принадлежиш или на световремието? — попита го старецът след като дълго мълча.

— На световремието.

— Ела с мен тогава.

Старецът се изправи пъргаво и изведе Селвър по криволичещата пътека от върбовата горичка на по-сухо място, обрасло с дъб и трънак.

— Взех те за бог. — каза той докато крачеше напред. — Пък и ми се струва, че съм те виждал и преди, може би в някой сън.

— Но не и наяве. Аз съм от Сорнол и никога не съм идвал по тези краища.

— Градът ни се нарича Кадаст. Аз съм Коро Мена. От рода на Тръните.

— А моето име е Селвър, от рода на Ясена.

— Има от Ясеновите между нас, както мъже, така и жени. Има и от сватовите ви родове — Брезови и Зеленикови. Нямаме жени от Ябълковите. Но ти не си дошъл да търсиш жена, нали?

— Жена ми умря — отвърна Селвър. Стигнаха до Мъжката обител на възвишение сред млади дъбове. Спряха и пропълзяха вътре през входния тунел. Огън осветяваше вътрешността и старецът се изправи, но Селвър остана както си беше — на лакти и колене. Не можеше да се изправи. Сега, когато бе намерил помощ и удобства, тялото му, изстрадало от понесеното напрежение, отказа да му се подчинява. То се отпусна, очите му се затвориха и Селвър с облекчение и благодарност потъна във великия мрак на съня.

В Мъжката обител на Кадаст се погрижиха за него. Повикаха Лечител, за да превърже раната на дясната му ръка. Цяла нощ Коро Мена и лечителят Торбър останаха край огъня. Повечето от другите мъже бяха при жените си. По пейките бяха останали само няколко млади, все още обучаващи се съновидци, но и те се бяха унесли в дълбок сън.

— Не знам какво би могло да причини такива белези по лицето на човек — зачуди се Лечителят, — а още по-малко тази рана на ръката му. Много странна рана.

— Странна машина носи на кръста си — припомни му Коро Мена.

— Видях я и не я видях.

— Оставих я под неговата пейка. Прилича на лъснато желязо, ала не е ръчна изработка.

— От Сорнол идва, нали така ти каза?

И двамата замълчаха. Коро Мена чувстваше, че го притиска необясним страх и потъна в сънищата, за да намери причината за него, защото той бе стар и умееше да прави това. В съня му се разхождаха великани, тежки и зловещи. Сухите им люспести крайници бяха повити с плат. Очите им бяха малки, блестяха като калаени мъниста. Зад тях пълзяха огромни неща от лъснато желязо. Дърветата на пътя им падаха като покосени.

Изсред дърветата изтича човек, крещеше силно, по устата му имаше кръв, той тичаше по пътеката към Мъжката обител на Кадаст.

— Няма почти никакво съмнение — каза Коро Мена докато изплуваше от съня си. — Дошъл е през морето направо от Сорнол, или пък е дошъл пеш по брега на Келме Дева от нашата земя. Според хора пътували дотам великани има и на двете места.

— Ще продължат ли да го следват? — попита Торбър.

Никой не отговори на въпроса му, защото това не бе въпрос, а съобщение за една възможност.

— Ти си виждал вече великаните, Коро, нали?

— Веднъж — отвърна старецът.

И потъна в сън. Тъй като беше твърде стар и нямаше вече предишната си сила, от време на време се унасяше в дрямка.

Настъпи ден, мина пладне. Пред Мъжката обител се събра потеря за лов, весело чуруликаха дечица, а женският говор беше като ромон на поток.

Пресипнал глас подвикна на Коро Мена от вратата. Той изпълзя от входа, вечерните лъчи на слънцето го огряха. Отвън го посрещна сестра му, която видимо се наслаждаваше на приятния аромат понесен от вятъра, но въпреки това лицето й оставаше строго.

— Събуди ли се странникът, Коро?

— Все още не, Торбър се грижи за него.

— Трябва да изслушаме неговия разказ.

— Сигурен съм, че скоро ще се събуди.

Ибор Дендеп се намръщи. Тя бе вождът в Кадаст и се тревожеше за своите хора, но не искаше да безпокои ранен човек, нито пък да обиди съновидците като настоява да влезе в тяхната обител.

— Не можеш ли да го събудиш, Коро? — попита тя след малко. — Ами ако… го преследват?

Не можеше да спряга чувствата на сестра си в едно със своите, не ги разбираше. Безпокойството й се прехвърли и върху него.

— Ще опитам, ако Торбър разреши.

— Постарай се да научиш бързо какво знае. Как ми се иска да беше жена и да можеше да говори разумно.

Странникът се бе разбудил и се мяташе трескаво в полумрака на Мъжката обител. В очите му се разминаваха необузданите сънища на болестта. Но той седна в постелята и заговори съвсем овладяно. Докато го слушаше Коро Мена почувства нещо странно — сякаш костите му се свиваха навътре и се опитваха да избягат от тази ужасна история, от тази новина.

— Името ми беше Селвър Тийле, когато живеех в Ешрет на Сорнол. Градът ни беше разрушен от юмените, когато изсекоха дърветата от нашия район. Заедно с жена ми Тийле попаднахме сред онези, които те принудиха да им служат. Един от тях я изнасили и тя умря. Нападнах юмена, който я уби. Тогава той щеше да убие и мен, но друг от тях спаси живота ми и ме пусна на свобода. Напуснах Сорнол, където не остана град, на който юмените вече да не са посегнали. Дойдох тук, на Северния остров, и живях на брега на Келме Дева в Червените дъбрави. Скоро юмените дойдоха и там и започнаха да секат света. Унищожиха и следващия град Пенле. Изловиха сто мъже и жени и ги принудиха да им слугуват и да живеят в кошара. Но мен не успяха да хванат. Заживях с другите, избягали от Пенле в тресавищата северно от Келме Дева. Понякога ходех нощем в кошарата, построена от юмените. Казаха ми, че онзи е бил, онзи когото се бях опитал да убия. Отначало мислех да опитам пак или поне да освободя хората от кошарата. Но през цялото време гледах как дърветата падат, виждах как светът се оголва и остава да гние. Мъжете можеха да избягат, но жените бяха заключени, за тях това беше невъзможно, пък и започваха да умират една след друга. Говорих с хората, които живееха в района на тресавищата. Бяхме обзети от страх и гняв и не можехме да се освободим нито от страха, нито от гнева и след дълги сънища, и след като дълго работихме по нашия план, излязохме през деня и избихме юмените в Келме Дева със стрели и ловни копия, изгорихме техния град и техните машини. Не оставихме нищо. Но онзи бе отпътувал нанякъде. Върна се сам. Аз му пях и го пуснах.

Селвър потъна в мълчание.

— И после? — прошепна Коро Мена.

— После от Сорнол се появи летящ кораб и ни подгони в гората, но не откри нито един от нас. Затова я запалиха. Но заваля дъжд и тя не пострада много. Повечето от хората освободени от кошарите, заминаха още по на север и на изток към хълмовете на Холе, защото ни беше страх, че много юмени ще започнат да ни преследват. Аз тръгнах сам. Юмените ме познават, разбирате ли, знаят лицето ми, а това ме плаши. Плаши и всички около мен.

— От какво е раната ти? — попита Торбър.

— Онзи ме простреля с едно от техните оръжия, но аз пях над него и го пуснах.

— Успял си сам да повалиш великан? — въпросът изкриви устните на Торбър в жестока усмивка. Просто му се искаше да повярва в това.

— Не бях сам, а с трима ловци и с неговото оръжие в ръка. Ето го!

Торбър се отдръпна от блестящия предмет. Известно време никой не продума. Най-сетне Коро Мена каза:

— Много черно е това, което ти ми казваш, а пътят води надолу. Съновидец ли си в своята обител?

— Бях. В Ешрет вече нямаме обител.

— Това е все едно и също, един с друг говорим на Стария език. Сред върбите на Астра ти първи ме нарече съновидец. Такъв съм. А ти сънуваш ли, Селвър?

— Вече много рядко — отвърна Селвър, спазвайки катехизиса привел почтително своето обезобразено и тръпнещо в спазмите на треската лице.

— Буден ли?

— Буден.

— Добре ли сънуваш, Селвър?

— Не много добре.

— Ловиш ли съня с ръце?

— Да.

— По своя воля ли го изтъкаваш, оформяш, направляваш, следваш, започваш и прекъсваш.

— Понякога, не винаги.

— Можеш ли да следваш пътя на своя сън?

— Понякога, но понякога ме е страх.

— Че кого не го е страх? Значи при теб не е съвсем зле, Селвър.

— Не, съвсем зле е — вметна бързо Селвър, — нищо хубаво не е останало.

И започна да се тресе. Торбър му даде да пие настройка от върба и го накара отново да си легне. Коро Мена все още не бе задал въпросите на предводителката си, и въпреки нежеланието си той коленичи до болния и го запита:

— А великаните, юмените както ги наричаш, ще стигнат ли по твоите следи дотук, Селвър?

— Не съм оставил следи. Никой не ме е виждал между Келме Дева и вашия дом в продължение на шест дни. Няма никаква опасност.

И той отново направи опит да се изправи.

— Чуйте ме добре. Вие не виждате опасността. Че и как бихте могли да я видите. Та вие не сте извършили онова, което съм извършил аз. Никога не сте го сънували дори. Да причините смъртта на двеста души. Те няма да ме преследват, но могат да преследват всички ни. Да ни подгонят, както ловците гонят диви зайци. В това се състои опасността. Може да се опитат да избият всички ни. Да избият нас — всички хора.

— Легни!

— Не, не бълнувам. Това е самата истина и самият сън. В Келме Дева имаше двеста юмени и те са мъртви. Ние ги убихме. Убихме ги, все едно че не бяха хора. Няма ли те да направят същото с нас? Убивали са ни поединично, сега ще ни избиват тъй както повалят дърветата — със стотици, стотици, стотици…

— Успокой се — каза Торбър. — Такива неща се случват само в трескавите сънища. В Света не се случват.

— Светът винаги е нов — вмъкна Коро Мена, — колкото и стари да са неговите корени. Селвър, разкажи ни за тези същества. Какви са? Приличат на хора и говорят като хора. Не са ли хора наистина?

— Не зная. Избиват ли хората хора, освен в пристъп на лудост? Избиват ли се зверовете от един и същи вид? Само насекомите! А тези юмени ни убиват безразборно, както ние убиваме змиите. Онзи, който ме научи, каза, че се избиват един друг при свади, а също тъй и групово, като при бой на мравки. Самият аз не съм виждал това, но зная че не жалят онзи, който се моли за живота си. Посичат и приведената шия, виждал съм го. В тях живее желанието да убиват и затова реших, че е по-добре самите те да са мъртви.

— И всички човешки сънища — изрече Коро Мена от сянката, в която седеше с кръстосани крака — ще се променят. Никога няма да бъдат същите, аз никога няма да мина по същата пътека, по която дойдох вчера с теб, по пътеката от върбовата горичка, по която съм вървял цял живот. Всичко е променено. Ти си минал по нея и всичко се е променило. Преди този ден, онова което трябваше да вършим, бе справедливото. Пътят, по който трябваше да вървим, бе правият път и водеше у дома. Къде е сега нашият дом? Защото ти си извършил онова, което е трябвало да извършиш, а то не е добро. Убил си хора. Виждал съм ги преди пет години в долината Лемган, където пристигнаха с летящ кораб. Бях се скрил и ги наблюдавах — шест великана. Видях, че говорят, оглеждат скалите и растенията, и готвят храна. Те са хора. Но ти си живял сред тях. Кажи ни тогава, Селвър, сънуват ли?

— Само като децата, докато спят.

— Не се ли обучават на това?

— Не. Понякога говорят в съня си и лечителите се опитват да използвал това при лечението, но никой от тях не е обучен и не е вещ в съновиденията. Любоф, онзи който ме чеше, разбра, когато му показах как да сънува, и въпреки всичко дори тогава наричаше времето в Света реално, а времето в Съня — нереално, като че в това беше разликата между тях.

— Извършил си онова, което е трябвало да извършиш — повтори думите си Коро Мена след кратко мълчание.

През сенките погледът му срещна очите на Селвър. Породеното от отчаяние напрежение по лицето на Селвър се стопи. Обезобразената му уста се отпусна и той отново легна по гръб без да каже нищо. След малко вече спеше.

— Той е бог — заяви Коро Мена.

Торбър кимна, приел с облекчение оценката на стареца.

— Но не като другите, не е като Преследвача, нито като Приятеля, който няма лице, нито като Жена, която се разхожда из гората на сънищата. Той не е Стража на входа, нито Змията. Той не е Свирача на лира, нито Готвача, нито Ловеца, въпреки че като тях се явява във Времето на света. Може и да сме сънували Селвър в последните няколко години, но вече няма да го сънуваме. Той е напуснал Времето на сънищата. В Гората, през Гората идва той, където падат листа, където падат дървета. Бог, който познава Смъртта, бог, който убива и не се преражда.

Предводителката изслуша всичко, което Коро Мена съобщи и предрече. Вдигна под тревога целия Кадаст, накара всички семейства да се приготвят за изнасяне с опакована храна и готови носилки за старите и болните. Изпрати на юг и на изток млади жени да разузнаят има ли някакви известия за юмените. Около града постоянно дежуреше група ловци, въпреки че другите излизаха свободно всяка нощ, както обикновено.

Когато Селвър укрепна, тя настоя той да излезе от Мъжката обител и да разкаже историята си — как юмените избивали поробения народ на Сорнол и унищожавали горите. Как хората на Келме Дева избили юмените. Тя накара жените и несънуващите мъже, които не разбират тези неща, да ги чуят отново, докато ги проумеят и се изплашат.

Защото Ибър Дендеп беше практична жена. Когато Великия съновидец, брат й, каза че Селвър е бог, Носител на промените, Мост между двете реалности, тя повярва и предприе съответните действия.

Самият съновидец носеше отговорността да прояви внимание, за да бъде сигурен, че преценката му е вярна. А тя носеше отговорността за лова, кога да вземе решенията и как да действа. Тя преценяваше какво трябва да се направи и поемаше грижата то да бъде изпълнено.

— Всички градове в гората трябва да чуят — каза Коро Мена.

И така предводителката разпрати своите бързоноги момичета, а предводителките на другите градове разпратиха своите бързоноги момичета. Известието за погрома в Келме Дева и името на Селвър преминаха през Северния остров, отвъд морето към другите земи, от глас в глас или изписано — не много бързо, защото горските хора нямаха други пратеници освен бързоногите момичета. Но и това беше достатъчно.

На Четиридесетте земи не живееше един единствен народ — там имаше повече езици, отколкото земи, като всеки приемаше различен диалект във всеки град, където се говореше.

Неизброими бяха различията в поведението, морала, обичаите, занаятите. По физически черти жителите на петле Големи земи се различаваха — хората от Сорнол бяха високи, бледи и добри търговци; хората от Рийшуел бяха ниски, мнозина бяха покрити с черна козина и се хранеха с маймунско месо, и така нататък и така нататък.

Но климатът беше почти еднакъв навсякъде и горите не се различаваха, а морето — никак. Любопитството, редовните търговски връзки и необходимостта да се намери съпруг или съпруга от подходящо дърво, поддържаха постоянното движение на хората между градовете и земите. Затова имаше известна прилика между всички, освен между най-крайните разновидности — полупознатите по слухове острови на варварите от далечния Изток и Юг.

По всичките четиридесет земи жените управляваха градовете и селищата и в почти всеки град имаше Мъжка обител. В Обителите съновидците говореха Стария език, а той малко се различаваше от земя до земя. Рядко го научаваха жени или мъже, които си оставаха ловци, рибари, тъкачи, дюлгери — онези, които сънуваха мънички сънища извън Мъжката обител. И тъй като почти всички писания бяха на този език на Мъжката обител, когато предводителките изпращаха бързоногите си момичета със съобщенията, писмата вървяха от Обител на Обител и бяха превеждани от съновидците на старите жени, също както ставаше и с другите документи, слухове, проблеми, митове и сънища. Но единствено старите жени правеха избора дали да им се вярва или не.

Селвър се намираше в малка стая в Ешсен. Вратата не беше заключена, но той знаеше, че ако я отвори, при него ще влезе някакво зло. А докато я държи затворена, всичко ще бъде наред.

Лошото бе, че имаше млади дървета — цяла градина с фиданки — засадени пред къщата. Не плодни или орехови дръвчета, а някакви други — не можеше да си спомни какъв вид точно. Той излезе, за да види какъв вид са дърветата — всички лежаха изпотрошени, изтръгнати от почвата. Селвър подхвана сребристото клонче на едно дърво, от счупения му край бликна кръв.

— Не, не тук, не пак, Тийле — каза той. — О, Тийле, ела при мен преди да умреш.

Но тя не дойде. Само смъртта й беше там, пречупена бреза, отворена врата.

Селвър се обърна и тръгна бързо обратно към къщата. Откри, че тя е построена над земята, като къщите на юмените — много висока и много светла. Пред другата врата, отвъд просторната стая, бе дългата улица на Централ, града на юмените. Пистолетът висеше на пояса на Селвър. Ако се появи Дейвидсън, той може да го застреля. Изчака от вътрешната страна на отворената врата, като поглеждаше към огряната от слънцето улица. Дейвидсън се появи огромен, но побягна толкова бързо, че Селвър не можеше да го задържи на прицел, докато той кръстосваше като луд широката улица, много бързо и все по-близо и по-близо. Пистолетът беше тежък. Селвър натисна спусъка, но огън не се появи, и в пристъп на гняв и обзет от ужас той хвърли пистолета, а с него и съня.

Отвратен и потиснат Селвър плю и въздъхна.

— Лош сън ли бе това? — попита Ибър Дендеп.

— Всички сънища са лоши и са все еднакви — отвърна той, но дълбокото му безпокойство и терзание намаляха още докато говореше. Спокойните утринни лъчи на слънцето се промъкваха накъсани през нежните листа и клони на брезовата дъбрава на Кадаст. Предводителката плетеше кошница от черноствола папрат, защото обичаше пръстите й да бъдат заети с работа, докато Селвър лежеше до нея в полусънна Дрямка.

Вече петнайсет дни беше в Кадаст и раната му заздравяваше, все още спеше много, но за първи път от месеци насам бе започнал да сънува отново буден — редовно, не само веднъж или два пъти на ден и нощ, а в истинския пулс и ритъм на съновиденията, които трябваше да се явяват десет до четиринайсет пъти в денонощния цикъл. И колкото и лоши да бяха сънищата, изпълнени с ужас и срам, той ги посрещаше с радост. Бе се уплашил, че се е откъснал от корена си, че е отишъл прекалено далеч в мъртвата земя на действието, за да може да намери пътя си обратно към изворите на действителното. И ето, въпреки че водата бе много горчива, той отново утоляваше своята жажда.

След съвсем кратък миг пак се озова срещу Дейвидсън, сред пепелищата на изгорелия лагер, но вместо да му пее, този път го удари с камък през устата. Зъбите на Дейвидсън се изпотрошиха, измежду белите парченца рукна кръв.

Сънят беше полезен, директно изпълнение на желанията му, но той го спря, тъй като го бе сънувал многократно още преди да срещне Дейвидсън сред пепелищата на Келме Дева. И много пъти след това. Единственото, което този сън не носеше, бе облекчение. Глътка чиста вода. А Селвър имаше нужда от горчивината. Той трябваше да се върне обратно, но не в Келме Дева, а в дългите ужасни улици на чуждия град наречен Централ, където бе нападнал Смъртта и бе претърпял поражение.

Ибър Дендеп си тананикаше, докато работеше. Тъничките й ръце, покрити с копринен зеленикав пух посребрен от годините, преляха чевръсто черните жилави пръчки. Припяваше песничка за събирачката на папрат, моминска песен: „Събирам си папратови стъбълца, а мисля дали ще се върне той при мен…“

Немощният и старчески глас прекъсваше като песента на щурец. Листата по брезите трептяха, огрени от слънцето. Селвър положи глава на ръцете си.

Брезовата горичка беше почти в центъра на Кадаст. От града тръгваха осем пътеки и като нишки извиваха между дърветата. Във въздуха се носеше ароматът на пушек от запалено дърво, между редеещите клони в южния край на гората се промъкваше дим от домашен комин, проточил се като синя прежда между листата.

При внимателно оглеждане сред дъбовете се забелязваха покривите на къщите на няколко стъпки над земята. Не бяха повече от двеста, но бе трудно да се преброят. Строени от дърво, къщите бяха почти три четвърти вкопани в земята, натъкмени между коренищата на дърветата като бърлога за язовци. Талпените покриви бяха уплътнени с плетеници от малки клончета, борови иглики, тръстика и мъх. Бяха добра изолация, не пропускаха вода и почти не се забелязваха.

Цялата гора и всичките осемстотин души съществуваха някак около тази брезова горичка, където Ибър Дендеп бе седнала да оплете своята кошничка от папрат.

Птичка кацнала сред клончетата над главата й, изписука сладостно. Но наоколо имаше много повече звуци, които хората създаваха в ежедневието си, защото петдесет-шейсет непознати, предимно млади мъже и жени, се бяха появили постепенно в последните няколко дни, привлечени от присъствието на Селвър. Някои бяха от други градове на Севера, други бяха участвали с него в унищожението на Келме Дева. Дотук ги бяха довели слуховете за него. И въпреки това нито повикванията, нито глъчката около жените, които се къпеха и децата, които си играеха край потока, не бяха толкова силни като сутрешните песнопения на птиците, жуженето на насекомите и общия шум на живата гора, част от която беше и селището. Приближи се едно младо момиче от Ловците с цвят на бледи брезови листа.

— Дошло е съобщение от Южния бряг, майко — каза то. — Вестоноската е в Женската обител.

— Доведете я тук, след като се нахрани — каза спокойно Предводителката. — И говори по-тихо, Толбър! Не виждаш ли, че той спи?

Момичето се поспря, откъсна голямо листо див тютюн и го положи внимателно върху очите на Селвър, за да ги предпази от яркия сноп слънчеви лъчи, промъкнали се косо към лицето му. Лежеше с полуотпуснати длани, обезобразеното му лице обърнато нагоре, уязвимо и някак глуповато. Велик мечтател, заспал като дете. Но Ибър Дендеп наблюдаваше лицето на момичето. То бе озарено от жалост и ужас, ала в мъчителната полусянка се долавяше и още нещо — преклонение.

Толбър бързо се измъкна навън. След малко се появиха две старици с пратеничката. Движеха се в редица, една след друга, стъпваха тихо през слънчевите петна, осеяли пътеката. Ибър Дендеп вдигна ръка, жест за всички да пазят тишина. Пратеничката се отпусна на земята и притихна. Прошарената й с кафяви петна зелена козина бе прашна и потна — беше тичала дълго и бързо.

Старите жени приседнаха и притихнаха под слънчевите лъчи. Седяха като два стари сивозелени камъка с искрящи живи очи.

Селвър се пребори с някакво неконтролируемо видение в съня си, извика като в силна уплаха и се събуди.

Отиде да пийне вода от потока и, когато се върна, с него дойдоха още шест или седем от онези, които винаги го следваха. Предводителката остави своето недовършено плетиво и каза на вестоноската:

— Бъди добре дошла сред нас, и вече можеш да говориш.

Тя стана, отправи лек поклон към Ибър Дендеп и изрецитира съобщението си:

— Идвам от Третхат. Моите думи са от Сорброн Дева, а там са стигнали чрез моряците от Пролива, които са ги научили от Бротър в Сорнол. Те могат да бъдат чути от всички в Кадаст, но трябва да бъдат изречени пред човека на име Селвър от рода Ясенов от Ешрет. Ето и самите думи: Има нови великани в големия град на великаните в Сорнол и много от новите са женски. Жълтият огнен кораб се качва горе и слиза долу на мястото, което се наричаше Пеха. В Сорнол знаят, че Селвър от Ешрет е изгорил града на великаните в Келме Дева. Великите мечтатели от заточените в Бротър са сънували великани по-многобройни от дърветата по Четиридесестте Земи. Това са всичките думи на посланието, което нося.

След като напевната й рецитация приключи, настъпи тишина. Птицата, вече малко по-отдалеч, проточи едно „Ует-ует?“ като че да опита как звучи.

— Много лошо време в Света — каза една от старите жени, докато разтриваше подутото си от ревматизма коляно.

Сива птица излетя от огромния дъб, който маркираше северната граница на града и се издигна нагоре, описвайки кръг под ленивия напор на утринния ветрец. Всички градове си имаха по едно такова дърво, приютило големите сиви хвърчила с криле. Те бяха градската санитарна служба. Малко пълничко момченце изтича от брезовата горичка подгонено от по-голямата си сестра. И двамата писукаха като прилепи. Момченцето падна и се разплака. Момиченцето го повдигна от земята и изтри сълзите му с едно голямо листо. И хванати за ръце те отново се скриха в гората.

— Имаше един наречен Любоф — каза Селвър на Предводителката. — Говорил съм за него на Коро Мена, но на теб не съм. Когато онзи вече ме убиваше, Любоф ме спаси. Любоф ме излекува, след това ме освободи. Той искаше да знае всичко за нас и аз му съобщавах онова, за което ме питаше, а той ми казваше всичко, за което питах аз. Веднъж го запитах как ще оцелее расата му, след като имат толкова малко жени. Той ми отвърна, че населението, там откъдето идват, се състои наполовина от жени, но мъжете няма да доведат жени в Четиридесетте земи, докато не подготвят мястото за тях.

— Докато мъжете не подготвят място за жените ли? Май доста ще трябва да почакат — рече Ибор Дендеп. — Приличат ми на хората в брястовия сън, които идват със задника напред и глави обърнати назад. Та те превръщат гората в сух бряг!

В езика й не съществуваше дума за пустиня.

— И наричат това подготовка за пристигането на жените? Първо тук трябва да пристигнат жените, но може би при тях жените са Великите съновидки, кой знае. Те са изостанали, Селвър, те са ненормални.

— Не може всички хора от един народ да са ненормални.

— Но те сънуват само като спят, нали тъй каза? Ако искат да сънуват, когато са будни, взимат отрови, така че сънищата им подивяват, нали тъй каза? А какво по-ненормално от това? Те не различават времето в Съня от времето в Света, също като малките деца. Може би си мислят, че след като убиеш дърво, то отново ще се съживи?

Селвър поклати глава. Той все още говореше на Предводителката, като че ли двамата бяха сами в брезовата горичка, в гласа му се чувстваше някакво колебание, някакъв унес.

— Не, те разбират смъртта много добре, само че наистина не виждат нещата, както ги виждаме ние. Но знаят повече и разбират повече от нас за доста неща. Любоф разбираше едва ли не всичко, което му казвах. А много от онова, което ми казваше той, аз не можех да разбера. И причината за това не е езикът им, който аз разбирам. Аз говоря неговия език и той научи нашия. Ние описахме заедно двата езика. И въпреки това имаше неща, които той говореше, но които аз никога няма да разбера. Той каза, че юмените са отдалече извън тази дъбрава. Това е ясно. Каза, че искат гората — дърветата — за дървен материал, а земята, за да я засадят с трева.

Гласът на Селвър, макар и все още приглушен, започваше да отеква по-рязко. Хората, насядали сред сребристите дървета, го слушаха внимателно.

— Това също е ясно на онези, които са видели как те посичат нашия свят. Той каза, че юмените са същества като нас, че ние всъщност се родеем, също като червената сърна и сивият елен, които са от един род. Каза, че пристигат от друго място, което не е Дъбрава. Там всички дървета са изсечени. Имат слънце, но не нашето слънце, което е звезда. Всички тези неща, както виждате, не ми бяха ясни. Повтарям неговите думи, но не знам какъв е техният смисъл. Но това няма голямо значение. Ясно е едно, че искат нашата гора. На ръст са двойно по-големи от нас, притежават оръжия много по-далекобойни от нашите, както и огнемети и летящи кораби. Сега са докарали още жени, ще имат и деца. Вече са около две, може би три хиляди, предимно в Сорнол. Но ако изчакаме едно или две поколения, те ще се размножат, броят им ще се удвои, ще се утрои. Те убиват мъже и жени, не жалят живота на онези, които искат да живеят. Те не могат да се надпяват. Оставили са корените си някъде, може би в онази гора, от която идват, в онази гора без дървета. Ето защо взимат отрова, за да освободят сънищата в себе си. Но от нея само се опиват или им прилошава. Никой не може да каже със сигурност дали са хора или не-хора, дали са нормални или ненормални. Но и това няма значение. Трябва да бъдат принудени да напуснат гората, защото са опасни. Ако не си отидат сами, трябва да бъдат прогонени с огън от земите, да бъдат изгорени, както изгаряме мравуняците на жилещите мравки по местата на нашите градове. Ако чакаме, пушека ще ни погълне и ще бъдем изгорени. Те могат да ни прегазят така, както ние прегазваме мравките. Веднъж видях една жена — това беше, когато изгориха моя град Ешрет — да ляга на пътеката пред един юмен, за да го помоли за живота си, а той стъпи на гърба й и счупи гръбначния й стълб, след което я подритна настрани, като че ли беше умряла змия. Аз видях това. Ако юмените са хора, то те са хора неспособни или ненаучени да сънуват и да действат като хора. Затова продължават да живеят в мъчения, да убиват, да унищожават, подгонени от боговете в самите тях, които не знаят как да освободят, но се опитват да изтръгнат и да отрекат. Ако са хора, то те са зли, отрекли се от собствените си богове, уплашени, че ще видят собствените си лица в мрака. Предводителко на Кадаст, изслушай ме!

Селвър внезапно се изправи в цял ръст сред насядалите жени.

— Време е, тъй мисля аз, да се прибера в собствената си земя Сорнол, при онези, които са в изгнание, при онези, които са в робство. Кажи на всички, които сънуват за град, изгарящ в пламъци, да ме последват в Брогор.

Той се поклони на Ибър Дендеп и си тръгна от брезовата горичка, все още накуцвайки, все още с превързана ръка, но походката му вече бе по-пъргава, главата му стоеше изправена и така изглеждаше по-цял, по-снажен от другите мъже. Младежите бързо го последваха.

— Кой е той? — попита вестоноската от Третхат без да откъсва очи от него.

— Човекът, за когото беше твоето послание — Селвър от Ешрет — богът сред нас. Виждала ли си някога бог, дъще?

— Когато бях десетгодишна, свирачът на лира дойде в нашия град.

— Старият Ертел, да. Той беше от моето дърво и от Северен Вали като мен. И така, ти сега видя втори бог, при това по-голям. Разкажи на хората си в Третхат за него.

— А той кой бог е, майко?

— Той е нов — отвърна Ибър Дендеп, гласът й беше изсушен от годините. — Синът на горския пожар, братът на загиналите. Той е онзи, непрероденият. А сега вървете всички, всеки в своята обител. Вижте кой ще замине със Селвър, погрижете се за храна. Оставете ме за малко сама. Пълна съм със знамения като някой изкуфял стар мъж. Трябва да сънувам.

Тази нощ Коро Мена вървя със Селвър до мястото, където се бяха срещнали за първи път — под върбите край потока. Много хора следваха Селвър на юг — общо около шейсет — цяла войска, каквато повечето не бяха виждали събрана на едно място. Голямо раздвижване щеше да настане, и много още щяха да се присъединят към тях по пътя към мястото, където щяха да прехвърлят морето, за да достигнат Сорнол. Селвър бе заявил своята привилегия да се усамоти като мечтател за през нощта. Той тръгваше сам. Онези, които го следваха, щяха да го настигнат на сутринта. А след това, като част от тълпата и всичко, което правеше тя, нямаше да има никакво време за бавното и дълбоко потопяване в Големия сън.

— Ето тук се срещнахме — каза старецът и спря между провисналите клони, забулен в отпуснатите ниско листа — и тук се разделяме. Това място ще се нарича Дъбравата на Селвър, безсъмнено, от всички, които ще вървят по нашите пътеки.

Селвър помълча малко, застинал неподвижен като дърво, а неспокойните листа около него губеха сребристия си блясък и потъваха в мрака, докато облаци закриваха звездите.

— Ти си по-уверен в мен, отколкото съм аз самият — отрони най-сетне гласът му някъде в мрака.

— Да, уверен съм, Селвър. За себе си почти не сънувам вече. И защо ми е? За мен почти не са останали нови неща. А онова, което исках от живота си, го получих. И много повече. Целия си живот съм получил. Дни, многобройни като листата на дърветата. Аз съм едно старо, кухо дърво. Само корените ми още са живи. И затова сънувам само онова, което сънуват всички хора. Нямам мечтания, нямам желания. Виждам това, което е. Виждам как плодът зрее на клона. Четири години продължи да зрее този плод в дълбоко засаденото дърво. Ние всички живяхме в страх четири години, дори ние, които живеем далеч от градовете на юмените, които сме ги виждали само отдалеч и скришом, или пък сме забелязвали техните кораби да прелитат над нас, или сме виждали мъртвите площи, където те са изсекли светът, или сме чували разкази за тези неща. Ние всички се боим. Децата се будят в съня си изплашени от великани, жените не се отдалечават от пътеките на ежедневните си грижи. В нито една обител мъжете не могат да пеят. Плодът на страха узрява и аз виждам как ти ще го обереш. Реколтата ще бъде твоя, всичко онова, което ние се страхуваме да научим, ти вече си видял, ти вече си познал. Изгнание, позор, болка, покривът и стените на съборения свят, майки, загинали в своето нещастие, деца, останали невежи и необичани. За света е настъпило ново време, лошо време. И ти си изстрадал всичко това. Ти си стигнал най-далеч и оттам, от края на тази черна пътека, ще израсне дървото, там ще узрее плодът. Протегни се, Селвър, и го вземи. Светът се променя напълно, когато човек държи в ръката си плодовете на това дърво, чиито корени са по-дълбоко от тези на гората. Хората ще знаят това. Хората ще познават теб, както те познаваме ние. Не е нужно да си старец или голям съновидец, за да разпознаеш един бог! Където и да минеш, лумва огън — само слепец не би забелязал това. Но чуй ме, Селвър, ето какво може би виждам аз, а други не го виждат. Затова те обикнах. Сънувах те още преди да се появиш тук. Вървеше по една пътека и зад теб израстваха млади дървета — дъбове и брези, върби и зеленики, ели и борове, елши и брястове, белоцветен ясен, и покривът и стените на света израстваха като нови. А сега сбогом, скъпи боже и сине, и нека бъде уверена стъпката ти по пътя.

Нощният мрак се сгъсти, Селвър тръгна и вървя, докато дори и неговите всевиждащи в нощта очи престанаха да различават всички форми, освен масите и равнините на непрогледната чернота.

Започна да вали. Беше се отдалечил само на няколко мили от Кадаст, когато се наложи или да запали факел, или да спре. Той предпочете да спре и опипом намери удобно място между корените на един огромен кестен. Приседна, подпря гръб на широкия повит ствол, който бе съхранил малко от топлината на дневното слънце. Ситният дъждец ръмеше невидим в мрака, спускаше се по листата над него, по ръцете и врата му, по главата му, предпазена от копринено нежната козина, по земята и по шубраците наоколо, по всички листа в гората, наблизо и далеч. Селвър седеше безмълвен, като сивия бухал в клоните над него, без да спи, с очи широко отворени към дъжда и мрака.