Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хейнски цикъл
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Word for World is Forest, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 18 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

Романът „Светът се нарича дъбрава“ (The Word for World is Forest) се основава на едноименна повест, написана през 1972 г. През 1973 г. тя е удостоена с награда „Хюго“ за най-добра повест. Бел. Борислав.

 

Издание:

СВЕТЪТ СЕ НАРИЧА ДЪБРАВА. 1992. Изд. ВЛ, София. Биб. Най-хубавото от… Роман. Превод: от англ. Харалампи АНИЧКИН [The Word for World is Forest / Ursula LE GUIN]. Печат: Абагар, Велико Търново. Формат: 20 см. Тираж: 15 000 бр. Страници: 160. Цена: 15.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Направо не беше за вярване. Всички се бяха побъркали. Този проклет чужд свят съвсем ги беше ошашавил, пратил ги беше в някаква загубена страна на сънищата заедно с хорите. Той и сега не би повярвал на онова, което видя на така нареченото „съвещание“ и на брифинга, който го последва, дори да го видеше заснето на филм. Командирът на кораба на звездната флота сервилничеше пред двама хуманоиди. Инженерите и техниците се прехласваха пред някакво измислено радио, което им подари косматият сетиец, без да крие, че го прави с насмешка, и толкова нафукано, като че тези апаратури не бяха предречени от учените на Земята още преди толкова много години. Хуманоидите бяха откраднали и разработили идеята, а после бяха нарекли това ансибъл, та никой да не се досети, че то е едно просто устройство за незабавен контакт.

Но най-лошо от всичко на съвещанието беше онзи психопат Любоф, който се разпени и разциври, пък и полковник Донг го остави да се вихри и обижда не само Дейвидсън и щаба, но и цялата колония. И през цялото това време двамата иноземци — малката сива маймуна и големият бял педал — седяха, хилеха се, и направо се подиграваха с хората.

Лошо беше наистина и нищо не се бе изменило към по-добро откакто „Шакълтън“ си замина. Той нямаше нищо против да го изпратят в Ню Ява, лагер ръководен от майор Мухамед. Полковникът трябваше да го научи на дисциплина. Старото Куку можеше всъщност дори да е щастлив от огнения рейд, който беше предприел на остров Смит, но рейдът така или иначе си оставаше нарушение на дисциплината и той трябваше да порицае Дейвидсън по някакъв начин. Добре де, такива са правилата на играта. Но това, което не беше по правилата, излизаше от прекалено порасналия телевизор, наречен „ансибъл“. Малкият метален бог на щаба. Заповеди от Бюрото по колониалната администрация в Карачи: „Ограничете контактите между земяни и атшияни до случаи поискани или подготвени от атшияните“. Та с други думи, не можеш да влезеш в бърлога на хори и да си подбереш работна ръка. „Не се препоръчва наемането на доброволна работна ръка. Наемането на насилствено докарани работници се забранява“. И други такива.

А как, по дяволите, да свършат цялата работа? Искаше ли Земята този дървен материал или не го искаше? Продължаваха да изпращат робоуправляемите товарни кораби на Ню Таити, нали така? По четири на година! И всеки носеше обратно на майката Земя първокласен дървен материал за около трийсет милиона нови долара. Естествено на хората от отдел „Развитие“ тези милиони им трябваха. Те бяха бизнесмени. Посланията не идваха от тях, всеки глупак би могъл да разбере това.

„Колониалният статут на Свят 41…“ — Защо вече не го наричаха Ню Таити? — „трябва да бъде обследван. Докато се приеме решението по него, колонистите трябва да проявяват изключително внимание към взаимоотношенията си с местните жители… Употребата на оръжие от какъвто и да било вид, освен дребните преносими единици използвани за защита, се забранява напълно“ — също като на Земята, с тази разлика, че там човек вече и не можеше да носи и лично оръжие. Но какъв, по дяволите, беше смисълът да се идва на разстояние от двайсет и седем светлинни години в един свят на границата на овладяното пространство, за да ти кажат — никакви оръжия, никакъв напалм, никакви бомби, нищо, нищо, просто да си седим като добри момченца и да позволяваме на хорите да ни плюят в лицата и да ни пеят песнички, а после да ни изкормват, да изгарят лагерите ни, но недейте да причинявате никакво зло на готините малки зелени юнаци, много ви моля.

„Горещо се препоръчва политика на избягване на контакти. Политиката на агресия и наказателни акции е абсолютно недопустима“.

Всъщност такъв беше смисълът на всички съобщения и всеки глупак би могъл да познае, че те не идваха от колониалната администрация. Не биха могли да се променят толкова за трийсет години. Хората там бяха практични, бяха реалисти и знаеха какъв е животът на пограничните планети. Съвсем ясно беше за всеки, който не е откачил от гео-шока, че тези ансибълни послания бяха фалшиви. Те можеха да бъдат вградени в самата машина — просто поредица отговори на въпроси с широк порядък на вероятност, селектирани от компютър. Инженерите казаха, че биха забелязали това. И така да е. В такъв случай това чудо се свързваше незабавно с друг свят, но този свят не беше Земята.

Абсолютно изключено!

От другата страна на този канал не стояха хора, за да изпращат известията, а някакви извънземни хуманоиди, вероятно сетийци, защото машината беше тяхно изобретение, а те се пишеха много хитри дяволи — бяха от онзи тип, който би посегнал към междузвездното надмощие, а хаиняните сигурно бяха в заговор с тях. Всички тези сърцераздирателни глупости в така наречените директиви звучаха съвсем по хаински. Трудно беше да се разгадаят оттук далечните цели на извънземните, те вероятно включваха отслабването на Земното правителство, ограничаването му чрез тази история „Общността на сватовете?“, докато извънземните станеха достатъчно силни, за да организират въоръжено завземане на властта. Но плановете им за Ню Таити бяха съвсем ясни. Те просто щяха да оставят хорите да унищожават хората вместо тях. Просто завръзваха ръцете на хората с разни ансибълни „директиви“ и клането можеше да започне. Хуманоиди помагат на хуманоиди, гарван гарвану…

А полковник Донг бе преглътнал всичко. Той възнамеряваше да изпълнява заповедите, дори беше казал така на Дейвидсън:

— Имам намерение да изпълнявам заповедите на Щаба от Земята и за Бога, Дон, ти по същия начин ще изпълняваш моите, а на Ню Ява ще изпълняваш заповедите на майор Мухамед.

Тъп си беше Старото Куку, но той харесваше Дейвидсън и самият Дейвидсън го харесваше. Ако ставаше въпрос да се предаде човешката раса на някаква извънземна конспирация, той нямаше да може да изпълнява заповедите му, но все още изпитваше нещо като жал към стария воин. Глупак, наистина, но предан и смел. Не роден изменник като този хленчещ и пелтечещ позьор Любоф. И само един човек още да убиеха хорите, той се надяваше това да бъде Радж Любоф, с цялата му любов към чуждоземците.

Някои хора, особено азиатските и индуските типове, всъщност са си родени изменници. Не всички, но повечето. Други определени хора са си родени победители. Просто така си бяха направени, както да речем потомците на евроафриканците или хората с добра физика. Не би си преписал заслуга за това. Ако можеше да спаси мъжете и жените на Ню Таити, щеше да го направи. Ако не можеше, поне щеше да се опита. В това се заключаваше същността на въпроса.

Проблемът с жените ставаше мъчителен. Бяха изтеглили десетте „кучки“ след гастрол на Ню Ява, а още не им бе изпратена нито една нова от Центравил. Още не е безопасно — блееха от Щаба. Трудно им беше на момчетата в трите лагера. Какво очакваха да правят лагерниците при забраната да се докосват до Женските хори, а истинските жени да остават за копелетата, които имаха късмета да са в Централ? Щеше да се възбуди страхотно недоволство. Но това не можеше да продължава дълго, цялата ситуация беше прекалено ненормална, за да остане стабилна. Ако не започнеха да връщат нещата към редовните отношения, след като „Шакълтън“ си беше заминал, капитан Дейвидсън ще трябва да се постарае малко повече, за да върне всичко в нормално състояние.

Същата сутрин, когато напусна Централ, цялата работна колония от хори била освободена. Дръпнали една благородна реч на пиджин — наречието, което те разбираха, — отворили портите и пуснали всички питомни хори — носачи, копачи, готвачи, чистачи, прислужници, прислужнички — до един. Нито един не останал. Някои от тях бяха живели с господарите си от самото начало на колонията, четири земни години.

Но те не знаеха какво е вярност. Кучета да бяха или шимпанзета, щяха да останат. Тези неща не бяха развити дотолкова, не бяха нищо повече от змии или плъхове, с достатъчно ум само да се обърнат и да те ухапят веднага щом ги пуснеш от клетката.

Съвсем беше изкуфял Донг, след като пусна всички хори съвсем наблизо. А най-доброто решение би било да ги изхвърли на остров Смит и да ги остави там да умрат от глад. Но паниката на Донг, причинена от двамата хуманоиди и тяхната говореща кутийка, все още не беше преминала. Така че ако дивите хори на Централ имаха намерение да имитират клането в лагера Смит, вече си имаха наистина много подходящо подкрепление — хорите, които знаеха разположението на целия град, познаваха неговото ежедневие, можеха да посочат оръжейните складове и местата на охраната им и всичко останало. За евентуалното опожаряване на Центравил щабът можеше да вини само себе си. Те просто щяха да са си го заслужили — затова, че се бяха оставили изменниците да ги подведат, затова че бяха послушни хуманоиди и бяха пренебрегнали съветите на хора, които знаеха много добре какво представляват хорите.

Никой от тези юнаци в щаба не беше преживял като него онова завръщане в лагера, горящите останки и тлеещите трупове. И трупът на Ок, там където бяха изклали дървосекачите, който лежеше с по една стрела забодена във всяко от двете му очи, като някакво странно насекомо с антени протегнати във въздуха. Мили Боже, това видение го преследваше постоянно.

Едно нещо обаче, каквото и да нареждаха фалшивите директиви, с което момчетата от Централ нямаше да се съгласят, беше да сведат оръжието си до „леко преносимо въоръжение“. Техни бяха огнеметите и картечниците. Шестнайсетте малки хоптера бяха въоръжени с картечници и бяха много удобни за пускане на кутиите с огнено желе. Петте големи хоптера бяха тежко въоръжени, но те нямаха нужда от тях. Достатъчно беше да се появиш с един хоптер над разчистените райони в гората, да забележиш скупчените хори с проклетите им лъкове и стрели и да започнеш да хвърляш кутиите с огнена каша, след което да ги наблюдаваш как тичат и горят. Това му стигаше. Стомахът му се свиваше когато си го представяше, също както когато си мислеше, че е с жена или при спомена за чувството, което бе изпитал след като беше размазал лицето на нападналия го хор — Сам, с четири последователни удара. Това беше ейдетичен спомен плюс по-живо въображение, както при повечето мъже — не би си приписал заслуга за това, просто си беше такъв.

Факт е, че мъжът е истински мъж, само когато е имал жена или е убил друг мъж. Това не беше нищо оригинално, бе го прочел в някакви стари книги, но си беше самата истина. Затова обичаше да си представя такива сцени. Макар и хорите да не бяха истински мъже.

Ню Ява беше най-южната от петте големи земи малко на север от екватора, и затова там беше по-горещо, отколкото на Централ или на Смит, които попадаха почти в идеалния климатичен пояс. Беше по-горещо и по-влажно. Валеше през цялото време на дъждовните сезони и по цялата площ на Ню Таити, но в северните земи дъждът беше лек и фин, никога не спираше, но човек просто не усещаше влага и студ. Тук отдолу той се изливаше на талази, а имаше и буреносен вятър от типа на мусоните, под чиито напори беше трудно да се върви, какво оставаше да се върши някаква работа. Спасението от този дъжд беше само солидният покрив или гората. Гората беше толкова гъста, че можеше да бъде закрила от бурите. Измокрянето бе неизбежно, тъй като от листата капеше непрекъснато, но по време на мусоновите бури в гората вятърът въобще не се забелязва. Но щом човек излезеше на открито вятърът можеше да го повали на земята и да го овъргаля в червената рядка кал, в която дъждът превръщаше оголената почва, и единственото спасение беше да се шмугне обратно в гората, където беше тъмно, горещо и можеше лесно да се загуби.

Командващ офицер по онова време беше майор Мухамед — наистина кално копеле. Всичко на Ню Ява се вършеше по буквара: гората се сечеше само на километрови ивици, фиброраслите се засаждаха веднага върху целия разчистен терен, отпуски за Централ се раздаваха по предварително уточнен въртящ се график без никакви преференции, халюциногените бяха по дажба и употребата им по време на работа се наказваше и тъй нататък, и тъй нататък.

Хубавото на Мухамед му беше, че не винаги се свързваше по радиото с Централ. Ню Ява си беше негов лагер и той го командваше по свой начин. Не му харесваха заповедите на Щаба. Изпълняваше ги, разбира се, беше пуснал хорите да си вървят и бе заключил всички оръжия, освен малките пищовчета, веднага след като получи заповедта. Но той не проявяваше инициатива и не търсеше заповеди или съвети. Нито от Централ, нито от който и да е друг. Даваше си оценките сам и знаеше, че е прав. И това беше голямата му грешка.

Когато служеше в щаба на Донг, Дейвидсън бе имал възможността да преглежда досиетата на офицерите. Необикновената му памет складираше такива неща, че без усилие можеше да си спомни коефициента на интелигентност на Мухамед — 107, докато собственият му коефициент беше 118. Имаше разлика от 11 точки, но Дейвидсън естествено не можеше да каже това на стария Му и Му не можеше да го види, и тъкмо затова нямаше начин да го накара да го слуша. Той просто знаеше повече от Дейвидсън и толкова.

Всички се държаха доста нелюбезно отначало. Никой от хората на Ню Ява не знаеше нищо за нещастието в лагера Смит. Освен че лагерният командир бил отлетял към Централ час преди събитието и така останал единственият жив след клането. Разказано по този начин, това звучеше доста зле. Очевидно бе, че в началото го гледаха като мръсен кутсузлия или още по-лошо — като Юда дори. Но щом го опознаят, ще разберат какъв е. Със сигурност щяха да разберат, че съвсем не е дезертьор или изменник, а човек, посветил се на предотвратяването на каквото и да е предателство на Ню Таити. И щяха да се убедят, че единствено след премахването на хорите на този свят ще може да се живее в безопасност като на Земята.

Не беше трудно да започне да внушава тази мисъл на дърварите. Те никога не бяха харесвали малките зелени плъхове затова, че трябваше да ги принуждават да работят през деня и да ги охраняват цяла нощ, но сега започваха да разбират, че хорите не бяха само противни и опасни. Когато Дейвидсън им разказа какво са заварили в лагера Смит, когато им разясни как двамата хуманоиди са промили мозъците на всички в щаба, когато им разкри, че унищожаването на земяните на Ню Таити беше само една малка част от цялата онази извънземна конспирация против Земята, и когато им напомни за студените безпощадни цифри 2500 човека на 3000000 хори, те наистина започнаха да се сплотяват зад него.

Подкрепяше го дори офицерът по екологичен контрол на острова, за разлика от горкия стар Кийс, който се кахъреше, че хората стреляли по елените, а след това сам беше изкормен от гадните хори. Този приятел, Атранда, си беше хоримразец. Всъщност те бяха причината той да е превъртял — получил някакъв гео-шок или нещо подобно. Освен това толкова се страхуваше хорите да не нападнат лагера, че се държеше като жена, уплашена да не я изнасилят. Но всъщност много полезно беше местният спец да е на негова страна.

Нямаше смисъл да привлича на своя страна командващия. Дейвидсън имаше понятие от човешки характери и бе оценил това като безсмислено още в самото начало. Мухамед беше праволинеен. Освен това изпитваше предубеждение срещу Дейвидсън, от което не искаше да се откаже. То беше свързано по някакъв начин с трагедията в лагера Смит. Той едва не бе казал директно на Дейвидсън, че не го смята за офицер, на когото може да има доверие. Самодоволно копеле беше той, но строгостта, с която управляваше лагера Ню Ява бе само преимущество. Една стегната организация, свикнала да се подчинява на заповеди, беше много по-лесно превзимаема, отколкото някоя разпусната общност от независими типове и по-лесно щеше да се командва като отделение за защитни и нападателни военни операции, след като той поеме командването. А той трябва да го поеме! Му беше добър за началник на дърварите, но не беше воин.

Дейвидсън се зае много ревностно със задачата да се сдружи с най-добрите между дърварите и младшите офицери. Не бързаше. Когато успя да събере достатъчно мъже, на които наистина да има пълно доверие — един взвод от десет души — вдигна някои нещица от заключения склад на стария Му, който се намираше в пълната с военни играчки изба на местния щаб и една неделя тръгна към гората да се позабавлява.

Дейвидсън беше открил местонахождението на град на хорите преди няколко седмици и бе запазил информацията като подарък за своите момчета. Можеше да свърши работата и сам, но така щеше да е по-добре. Така между хората се създава чувство за другарство, за истински контакт между мъже. Те просто пристигнаха посред бял ден, поляха с огнено желе всички хори, които завариха отвън и ги изгориха. След това поръсиха покривите на дупките им с керосин и опекоха останалите вътре. Онези, които се опитваха да се спасят, бяха посрещани от потоци огнено желе — това беше най-артистичната власт! Чакаш малките плъхчета да се появят от мишата дупка, оставяш ги да си помислят, че са успели да се измъкнат и тогава си ги фламбираш като започваш от краката нагоре, за да приличат повече на факли. Зеленикавата козина цвърчеше щуро!

Всъщност не беше по-интересно от преследването на истинските плъхове, които бяха почти единствените диви животни, съхранили се на Майката Земя, но имаше по-силна тръпка в това. Хорите бяха по-големи от плъховете, при това се знае, че могат да се отбраняват, макар този път да не опитаха такова нещо. Някои от тях дори лягаха на земята вместо да бягат.

Просто лягаха по гръб със затворени очи — да му се доповръща на човек. И другите реагираха по същия начин. Дори на един от тях му стана лошо и той повърна, след като бе изгорил един от легналите на земята. Колкото и да бяха зажаднели за плът, мъжете не оставиха жива дори една от хорите, за да я изнасилят. Всички се бяха съгласили предварително с Дейвидсън, че това си е почти истинска перверзия. Хомосексуалната връзка беше поне нещо, което се върши между хора, беше нещо нормално. А тези същества бяха устроени като човешките жени, но не бяха хора, и по-добре беше да си доставиш удоволствие да ги убиеш, но да си останеш чист. До един бяха приели това за разумно и го изпълняваха.

Никой не спомена и думичка за това след като се върнаха в лагера. Не се изфукаха дори пред приятелите си. Наистина здрави момчета!

Нито дума за експедицията не стигна до ушите на Мухамед. Доколкото беше известно на Стария Мук, всички негови хора бяха добри момченца, които режат трупи, не се закачат с хорите, тъй вярно, и той можеше да продължава да си вярва в това до второ пришествие. Защото хорите щяха да нападнат. Някъде. Тук, или някой от лагерите на остров Кинг, или на Централ. Дейвидсън знаеше това. Той беше единственият офицер в цялата колония, който го знаеше. Не беше негова заслугата за това. Просто си знаеше, че е прав. Никой друг не му беше повярвал, освен момчетата тук, с които бе прекарал достатъчно време, за да ги убеди. Но рано или късно и другите щяха да разберат, че е бил прав…

А той беше прав.