Пол Дохърти
Стрелецът демон (9)

Осма глава

Филип би бил доволен, ако можеше да види колко разтревожен е Панций Кантроне. Френският крал направо би коленичил в благодарствена молитва, защото през този слънчев есенен следобед на италианския лекар му оставаше още много малко живот. Той, разбира се, не знаеше, че смъртта го дебне. Просто бе решил да избяга от Англия и от французите и да не позволи на английската корона да го предаде на Филип Френски.

Италианският лекар се връщаше от посещение в манастира „Света Хавизия“. Беше се погрижил за младата послушница сестра Фиделис, чиито кокалчета бяха толкова подути, че пръстите й изглеждаха като нажилени от пчели. Кантроне се беше държал професионално. Бе прегледал кожата, опипал костите и въпреки притесненията на момичето, внимателно изследвал урината й, защото съществуваше възможност отокът да е бил предизвикан от отклонения в притока на телесните й течности. Разбира се, лейди Маделин го бе посрещнала сърдечно и двамата си бяха поговорили насаме в покоите й, преди и след като се беше погрижил за послушницата. После Панций Кантроне бе пийнал малко вино и похапнал сладкиши в трапезарията, преди да вземе коня си, а в момента яздеше обратно по горския път към имението Ашдаун.

Италианският лекар се бе увил плътно във вълнената си наметка. Носеше и подплатени с вълна ръкавици, защото макар според англичаните зимата още да не бе настъпила, му беше студено. Той мразеше тези мрачни, влажни гори и копнееше за слънчевите долини на Тоскана. Кантроне бе твърдо решен да избяга. Пристигна в Англия, защото лорд Хенри му обеща защита. В замяна лекарят му бе прошепнал тайните, които бе научил от мосю Малвоазен. Сега тези тайни отново го преследваха, докато конят му вървеше по пустите горски пътеки. Мрачни образи изпълваха ума му: монаси с черни качулки и свещи в ръце, които обикаляха из катедралата; а зад тях драпиран с кадифе ковчег върху раменете на носачите. Тъжните гласове на хора прииждаха и се отдалечаваха като вълна, напявайки думите от заупокойната служба. Пред катедралата обикаляха конници в ризници и успокояваха тълпата. Кантроне беше участвал в процесията. Стоеше до Малвоазен. Бяха наблюдавали как царствените опечалени се привеждаха към восъчната статуя върху ковчега. Там бяха струпани рози и бели лилии. В един миг Малвоазен не бе издържал и бе прошепнал:

— Не беше възпаление на дробовете.

— Какво? — беше попитал Кантроне.

— Не беше възпаление на дробовете — беше повторил тихо Малвоазен, произнасяйки думите само с ъгълчето на устата си, с блеснали очи и лице, зачервено от изпитото вино. — Тя беше отровена.

Кантроне бе замръзнал от страх и удивление, но лукавият Малвоазен бе избрал момента, в който другият не можеше да избяга.

— Знаеш, че казвам истината.

Воднистите му очи се бяха впили в тези на Кантроне и италианският лекар си бе позволил да се усъмни. По-късно, когато църквата се бе опразнила и облаците тамян се рееха като забравена молитва в катедралата, постепенно издигайки се към високия таван, Кантроне бе придърпал Малвоазен настрани.

— Ако повториш някому онова, което ми каза — бе му прошепнал той, — и двамата ни чака бесилка.

Вече изтрезнял, Малвоазен се беше огледал страхливо.

— Аз изпълних дълга си — бе казал той. — Омръзна ми. Време е да потърся мир и покой.

Малвоазен бе напуснал поста си. Всички очакваха, че Кантроне ще се стреми да го заеме, но италианецът беше колкото добър лекар, толкова и хитър интригант. Бе забелязал мъжете, които го следваха по пътя към кръчмата или стояха пред къщата му, когато паднеше мрак. Като всеки добър лекар, той разпознаваше симптомите. Бе приготвил багажа си и избягал посред нощ. Отначало в Италия, а после по море към завладяния от англичаните град Бордо. Дори там се беше чувствал преследван и се канеше да поеме още по-надалеч, когато се бе запознал с лорд Хенри Фицалан. Английският благородник си търсеше лекар и впечатлен от уменията на Кантроне, му бе предложил място в имението си. Италианецът веднага бе приел. С времето той беше открил, че Фицалан заема видно място в английския двор и е доверен пратеник във Франция. За да подсигури положението си, той му беше разкрил научените мрачни тайни. Лорд Хенри изглеждаше зарадван. Кантроне бе започнал да му вярва — единственият човек, на когото се бе доверил през дългия си, изпълнен с подозрения живот. Фицалан бе използвал тайните срещу французите, намеквайки какво знае при срещите с тях или в писмата си.

Кантроне дръпна юздите и вдигна очи към надвисналите клони.

— Бях глупак — промърмори той, — че му се доверих!

Лорд Хенри се бе заклел, че лекарят няма да го придружава във Франция, но в объркването, последвало смъртта му, Кантроне бе разбрал, че въпреки тържественото обещание, в Рай е нямало да се разделят с целувки и прегръдки, а са щели да го натоварят на някакъв кораб и да го предадат на французите. В замяна на какво? На повече влияние? На още власт? На торба злато? Лекарят смушка кроткия си кон и той ускори ход. Как бе могъл лорд Хенри да го предаде, когато той бе направил толкова много за него?

Сега той беше мъртъв, а сър Уилям бе само един наивен и простодушен младеж. Именно той неразумно му беше разкрил какво го е очаквало. Знаеше ли сър Уилям мрачната тайна? Щеше ли да му предложи защитата си? Кантроне поклати глава. Съмняваше се. Сър Уилям искаше да заличи всички спомени за присъствието на брат си от имението. Много от прислужниците бяха уведомени, че трябва да си търсят друга работа.

Кантроне се бе държал настрана от сеньор Амори дьо Краон, но веднъж бе забелязал, че френският пратеник го изучава; лукавите му очи се усмихваха и в тях той бе съзрял повече опасност, отколкото в стая, пълна с палачи.

Лекарят си пое дъх и сбърчи нос от миризмата на гниеща растителност. Не бе успял да открие часослова на сър Хенри, където лордът криеше всичките си тайни, но беше решил да действа светкавично като раздразнена змия, използвайки онова, което знаеше, за да спечели още злато. Щеше да се върне в Ашдаун, да събере ценностите си и още преди да падне мрак, да бъде надалеч. Бе решил да се укрие в някое от пристанищата близо до Ламанша и да замине на север за Фландрия, Ено или за някоя от балтийските германски държави.

Кантроне бе доволен от себе си. С едно изречение бе предизвикал такива подозрения и вълнения в душата на лорд Хенри, а после събитията бяха последвали едно след друго. Сега той можеше да избяга!

Някакъв звук отдясно го накара да спре коня. Взря се между дърветата. Тук беше в безопасност. Разбойникът Бухала водеше война срещу рода Фицалан, а не срещу него. Колкото до французите, съмняваше се, че те биха го нападнали сега. Не и тук, където можеха да ги разобличат и да избухне голям скандал.

Той взе малкия арбалет, който висеше на рога на седлото му. Бръкна под наметалото си, извади назъбена стрела и бавно опъна тетивата. Засмя се тихичко на страховете си, държеше се като плаха девойка.

Следобедното слънце проникваше между дърветата. Птича песен прониза тишината. Отново се чу звук и един заек пребяга през пътеката. Кантроне се успокои. Извади стрелата, но продължи да държи арбалета. Листата по клоните над него бяха станали златистокафяви — сигурен знак, че есента е настъпила — но когато започнеха да се спускат мъглите, той щеше да е оставил това място далеч зад гърба си. Лекарят охлаби връзките на бялата си батистена риза, които сякаш стягаха гърлото му. Не знаеше, че така е идеална мишена за стрелеца, скрит между дърветата. Тетивата бе опъната, чу се тихо изсвистяване и стрелата със сиви пера улучи Кантроне право в гърлото. Той изпусна юздите и бавно се свлече на пътеката. Конят му се уплаши и подскочи напред, но после спря и започна да пасе. Облечен в черно наметало с качулка, стрелецът излезе измежду дърветата. Известно време той стоя приклекнал, оглеждайки внимателно пътеката в двете посоки, после забърза към трупа и изпразни джобовете и кесията му. Доведе коня на Кантроне, сложи трупа на седлото и изчезна с него обратно в гората.

 

 

Вечерята, давана от сър Уилям в имението Ашдаун, беше внушително събитие. Корбет и Ранулф бяха посрещнати от коняри с факли на широкия път, който се виеше от портите до главния вход на красивата къща от камък и дърво. Прислужници с ливреите на рода Фицалан взеха наметалата и бойните им колани и ги въведоха в голямата зала за пиршества. Стените на внушителното помещение бяха наполовина покрити с ламперия, а бялата мазилка над тях — украсена със знамена, щитове, блестящи брони и скъпи златоткани драперии. Знамена с гербовете на Англия, Франция и Фландрия висяха от гредите. Дървеният под бе изметен, излъскан и покрит със свежи ароматни треви. Сребърни съдове с цветя стояха на прозорците и в ъглите. Кучкари и коняри държаха кучетата далеч от подиума, където бе поставена голяма маса с покривка от златоткан брокат и подредена със скъпи чаши, подноси, чинии и кани, всички с герба на рода Фицалан. Факли и восъчни свещи разпръсваха тъмнината и изпълваха с въздуха с приятно ухание.

Сър Уилям, който определено изглеждаше нервен, ги бе посрещнал там, шумно обявявайки, че е трябвало да дойдат по-рано и обяснявайки, че макар тялото на брат му да е още непогребано, той ще следва традициите на щедро гостоприемство, с които беше прочут родът Фицалан. Косата, мустаците и брадата му бяха подстригани и намазани с благовонни масла. Бе облечен в туника от златист лен с колан, украсен със скъпоценни камъни, а на краката си имаше меки червени ботуши. Той им съобщи, че е разтревожен, защото сеньор Кантроне още не се е върнал и непрекъснато поглеждаше през рамо към мястото на подиума, където дьо Краон и главният му писар вече бяха заели местата си.

— Разбрах, че познаваш френския пратеник — каза сър Уилям.

— Като близък роднина — отвърна Корбет с усмивка.

Последван от Ранулф, той се отправи към подиума. С широка усмивка дьо Краон се изправи и пристъпи, за да го посрещне. Двамата си стиснаха ръце, прегърнаха се и си размениха целувката на мира.

— Хю, слава Богу, мислехме, че си убит!

— Представям си колко си скърбил при тази новина, Амори!

Дьо Краон отстъпи назад.

— Изобщо не си остарял, сър Хю. Лейди Мейв явно се грижи добре за теб.

Корбет оглеждаше оредяващата червена коса на дьо Краон, жълтеникавото му лице, разрошените му брада и мустаци. Ако не бяха пълните му с живот и лукавство очи, той би изглеждал грозен. Очарователен придворен или безмилостен убиец? Понякога Корбет изпитваше лека привързаност към този смъртен противник и се чудеше дали дьо Краон се чувства по същия начин. Лицето на французина се превърна в маска на загриженост.

— Какви тъжни времена! Лорд Хенри е мъртъв! Голяма част от свитата ми е все още край Рай. Искаме да се върнем във Франция.

— Кралят ще назначи някой друг — отвърна Корбет. — Сър Уилям или милорд Съри.

— Ти няма ли да дойдеш в Париж? — попита дьо Краон, докато сядаше. Усмихна се на бледия си писар. — Имаме да ти покажем толкова много неща, Хю, особено градината на господаря ми зад Лувъра.

Сър Уилям пристъпи между тях и седна на големия стол, подобен на трон. Корбет реши да си спести отговора. Прислужникът, който стоеше зад новия господар на имението, вдигна ръце. Тръбачите в галерията в отсрещния край на залата дадоха сигнал и вечерята започна. Бульон, риба в сметанов сос, говеждо, еленско, цял печен лебед. Ястията следваха едно след друго, каните с вино непрестанно се пълнеха. Сър Уилям се стараеше да бъде добър домакин. Разговорът течеше свободно като поток, подминавайки подводните течения. Говореха за кралските дворове и канцеларии, за погребението на лорд Хенри и възможностите за траен мир между Англия и Франция, щом бъде консумиран бракът между принц Едуард и принцеса Изабела.

Ранулф чоплеше храната си, пресушил чашите с бяло и червено вино. Дьо Краон забеляза това, присви очи и заразпитва за нападението в Оксфорд. Последва общ разговор за предстоящия мир. Само веднъж между гостите се забелязаха признаци на напрежение.

— Къде е италианският лекар Кантроне? — попита дьо Краон. — Много искам да поговоря с него.

Сър Уилям, който бе пил много и бързо, сви рамене. Оригна се и хвърли няколко кокала към чакащите мастифи в залата.

— Ако знаех — завалено каза той, — щях да ти кажа.

Дьо Краон се канеше да продължи да го разпитва, когато пиршеството бе прекъснато от бръмчене на стрела. Тя мина през един от прозорците и се заби дълбоко в ламперията. Кучетата залаяха и завиха. Прислужници заприиждаха в залата. Сър Уилям седеше с отворена уста и вдигната чаша.

— Нападат ни! — извика старият иконом. — Войници, заемете местата си!

Корбет се зачуди дали старецът не е пил твърде много от виното, което поднасяше.

— Глупости! — дьо Краон се облегна на стола и двамата с писаря му се разсмяха.

Корбет тръгна през залата. Забеляза, че към стрелата бе привързано с връв късче пергамент.

Бухала ходи, където пожелае!

Той прави, каквото си поиска!

Недей забравя Розата от Рай!

Корбет разглеждаше внимателно стрелата, която нямаше отличителни знаци. Сър Уилям се бе приближил до него, олюлявайки се леко.

— Трябва да поговоря с теб, сър — каза му тихо Хю. — За това. — И той погледна твърдо господаря на имението в очите. — За Бухала и най-вече за италианския лекар и Пиърс Гейвстън.

Лицето на сър Уилям пребледня.

— Аз… не знам за какво говориш! — каза той.

— Искам да знам истината — настоя Корбет. — Иначе, милорд, можем да си играем на котка и мишка цяла нощ.

Той погледна назад към подиума, където дьо Краон се беше отпуснал на стола си. От Ранулф нямаше и следа.

— Сър Уилям — продължи Корбет, приближил глава до домакина, — дьо Краон е един от най-големите врагове на краля и възнамерява да ме унищожи. Забрави сладките приказки и целувката на мира. Ако ме срещне сам в някоя тъмна уличка, ще ме удуши или ще ми забие нож в корема.

Лицето на сър Уилям се обля в пот.

— Какво ще стане сега, сър? Не мога да се лутам тук, в присъствието на враговете си, и да преследвам блуждаещи огньове! Ще чуя ли истината или да накарам някой от менестрелите ти да ми изпее някоя песен?

Сър Уилям се обърна.

— Сеньор дьо Краон — извика той. — Възникна дребен проблем.

Французинът махна с ръка и сви рамене.

— Трябва да поговоря със сър Хю — продължи домакинът.

— Както всички ние по някое време! — сладко каза пратеникът.

Но сър Уилям, последван от Корбет, вече вървеше из залата. Вън тръгнаха по един сводест коридор, излязоха на чиста, настлана с плочи тераса и се изкачиха по тъмни дъбови стълби.

— Къде е стаята на брат ти? — попита Корбет.

Сър Уилям сякаш се канеше да му откаже да го заведе. Писарят погледна през рамо и наруга наум Ранулф. Подозираше къде е отишъл — да търси хубавата Алиша Върлиън. Фицалан продължи по коридора и спря пред една врата, отвори я и зад нея се разкри разкошно обзаведена, но разхвърляна стая. Корбет забеляза голямото легло с балдахин и завеси от черна коприна, обточени със златни и сребърни нишки. От двете страни на прозореца стояха големи шкафове, навсякъде имаше сандъци и ковчежета с отворени капаци. На един стол бяха струпани части от броня. В средата на широката дъбова маса лежеше меч. Сър Уилям покани Корбет да седне на стола от другата страна и донесе поднос с кана вино и чаши. Корбет отказа.

— Пих достатъчно, сър Уилям.

— Но аз не съм, а както казват студентите „In vino veritas“ — той напълни чашата догоре, седна срещу Корбет и вдигна мълчалив тост.

— Ти ли уби брат си? — започна кралският писар.

— Отидох в гората, за да се облекча — отвърна сър Уилям. — Нямам пръст в смъртта му. Името ми е Уилям, а не Каин.

— Какво знаеш за жената, чийто труп намериха в гората?

— Нищо.

— Защо имаше дамгосана лилия на рамото?

Сър Уилям сведе глава.

— Говори! — отсече Корбет. — И ти си ходил по кръчмите с брат си! Предполагам какво означава този знак — че е била проститутка.

— Но не обикновена. Слагат ги на местата, където се предлагат куртизанки от висока класа.

— Но защо лилия?

Сър Уилям се разсмя.

— Това е френски обичай. Сигурно е била французойка. Ако това, което казваш, е вярно, сигурно е дошла от Абивил или Булон. Французите са по-търпими към проститутките от нас, англичаните. Ако една жена бъде уличена, че държи дом за разврат, я дамгосват така. Тя е собственост на краля и може да бъде глобена.

— И какво е правела в Англия? — попита Корбет.

— Не знам, сър Хю, но голи всички си приличаме, нали? Англичаните обичат проститутките не по-малко от французите и германците. Дори свещениците ги обичат. Има ги във всяка страна — Сър Уилям остави с трясък чашата си. — За Бога, човече! Английски проститутки работят във Франция, а френски — в Англия. Преструват се на дами, изпаднали в беда. За един беден земеделец, който иде в Рай, Дувър или Уинчелси, френската проститутка е истински деликатес. Но за тази не знам нищо! Нито защо е била в Ашдаун, нито защо някой е пратил стрела в гърлото й!

— Ти ли откри трупа? Ти ли го занесе пред манастирските порти?

— Не.

— Брат ти ли беше?

— Хенри никога не би си изцапал ръцете с подобно нещо.

Корбет се облегна назад. За пръв път обърна внимание на рафтовете, пълни с книги, подвързани в телешка кожа. Някои от подвързиите, украсени със злато и сребро, проблясваха на светлината на свещите.

— Свещите бяха запалени, когато влязохме тук — каза Корбет. — Не се ли боиш от пожар?

— Помириши въздуха — отвърна сър Уилям. — Те са от чист восък. Не хвърлят искри. Свещникът е бронзов, капачето — от мед. Чудесна идея на брат ми. — Младежът посочи наоколо. — Ашдаун е изграден от най-скъпия камък, който родът Фицалан можел да си позволи. Не се боим от пожар.

— Но се боите от тайнствения стрелец — забеляза Корбет. — Освен това знам за „Розата от Рай“.

— Нямам нищо общо с това.

— Не съм казал, че имаш, но ме излъга. Знаеш какво означава.

— Хенри беше пощурял — обясни сър Уилям, намествайки се на стола. — Непрекъснато развратничеше. Жената на кръчмаря в „Червената роза“ беше увлечена по него. Хенри я напусна, затова тя се обеси, а мъжът й я последва. Кръчмата беше продадена и смени името си. Татко направи всичко възможно, за да потули скандала.

— Кой тогава е Бухала?

— Хенри проучи въпроса подробно. Кръчмарят и жена му са умрели, но имали син на пет години.

— А! — възкликна Корбет.

— Бог да ни пази — продължи Уилям. — Тогава бях едва десетгодишен.

— И този син се е нарекъл Бухала?

— Възможно е, но е странно, сър Хю. Той е майстор стрелец, но никога не стреля по елени, не напада прислугата, нито пък е посегнал на мен и брат ми.

— Мислиш ли, че може да е свещеник? — попита Корбет. — Някой като брат Козмас?

— Божи отмъстител? — попита сър Уилям. — Той не обичаше брат ми. Наблюдавахме църквата, но се убедихме, че не е Бухала.

— Ами дьо Краон? — попита Корбет.

Сър Уилям направи гримаса. Виното го караше да изпада в мрачен унес. Корбет се протегна, взе меча и го хвърли на пода, за да го стресне.

— Дьо Краон? Ти спомена и за Гейвстън. — Сър Уилям вдигна глава, на лицето му играеше полуусмивка.

— Сега разбирам играта ти — каза Корбет и се подпря с лакти на масата. — Ще ми отговориш, ако те защитя от краля.

— Сър Хю, не съм направил нищо лошо. Уелският принц дойде тук. Всички знаеха, че Пиърс Гейвстън е в Англия и се крие. Но принцът не искаше да има нищо общо с лорд Хенри и се обърна към мен. Гейвстън се криеше по именията и селата на южното крайбрежие. Принцът ме попита ме дали мога да го доведа в Ашдаун. Казах му, че брат ми ще побеснее. Той се нацупи и ми напомни, че някой ден ще стане крал, че съм бил в свитата му и че ще си спомни за по-малките братя, които не са му помогнали, затова се съгласих. Гейвстън пристигна в Ашдаун, преоблечен като поклонник. Нае си стая в хана „Горският дявол“ и посети манастира „Света Хавизия“. Принцът се срещаше с него в кръчмата, в гората и в манастира.

— Къде е Гейвстън сега?

Сър Уилям отново си наля вино.

— Тръгна си, веднага щом разбра, че тук ще идва кралски служител — той щракна с пръсти. — Изчезна като утринна мъгла.

— Ами лейди Маделин? Знаеше ли за всичко това?

— Разбира се. Уелският принц я посети и я омая, говорейки за проклетата й мощехранителница.

— Проклета?

— Това е единственото, което я интересува. Принцът постъпи с нея по същия начин, както с мен. Каза й, че като стане крал, ще посещава „Света Хавизия“ също толкова често, колкото гробницата на свети Томас Бекет в Кентърбъри. И Маделин налапа златната кукичка. Гейвстън получи достъп до манастира и принцът се срещаше с него там.

— Ами ако кралят беше разбрал? — Корбет се изправи на стола. — Ти щеше да бъдеш повикан в Уестминстър и щяха да те хвърлят в Тауър да чакаш аудиенция.

Сър Уилям облиза устни.

— Не съм извършил никакво престъпление. Гейвстън е просто конте и не заплашва краля или кралството. Не забравяй, сър Хю — дрезгаво добави той, — един ден, пази Боже, кралят ще умре и короната ще премине у друг.

— Така е, но ти не забравяй, сър Уилям, че аз служа на Короната, а не на онзи, който я носи.

— Никога не забравяш, че си правник, а, мастър писарю?

— Не, сър, нито пък забравям истината. А тя е, че ти не си причинил злина, но дьо Краон е друго нещо. Защо френският крал искаше лорд Хенри да предвожда английските пратеници в Париж?

— Хенри пътуваше много — отвърна сър Уилям. — Беше учен, колекционер на ценни вещи. В чужбина го познаваха добре.

— Мен също — отвърна Корбет. — Но французите бяха категорични. Настояха именно за лорд Хенри Фицалан. Кажи ми, сър, защо?

Сър Уилям вдигна поглед към рафтовете.

— Истината, сър Хю, е, че не знам. — Той вдигна ръка. — Ако искаш, ще се закълна. Брат ми определено беше в добри отношения с френския крал.

— Пишеха ли си?

— Разменяха си подаръци и кратки писъмца.

— Може ли да ги видя?

— Щом искаш.

— Хайде, сър Уилям, ти знаеш много повече. — Корбет разтвори ръце. — Щом искаш протекцията ми в двора, трябва да я заслужиш.

Домакинът тромаво се изправи, отвори един от капаците и се вгледа през решетките на прозореца.

— Ключът към всичко това, сър Хю, е Панций Кантроне, но Бог знае къде изчезна той! Вън падна мрак. Боя се, че не е в безопасност.

Корбет се облегна назад. Да, помисли си той, а къде ли е мастър Ранулф?

 

 

Ранулф-ат-Нюгейт, който бе пийнал повече, отколкото би искал, се измъкна, както бе намислил, за да се срещне с мастър Болдок. Откри новия си приятел и съюзник да седи на стълбите пред голямата зала.

— Готов ли си, мастър Ранулф? Ще споменеш ли името ми на сър Хю?

Ранулф го потупа по рамото.

— Ще те заведа при самия крал, Болдок. Къде е къщата на мистрес Алиша?

Болдок му направи знак да го последва и го поведе през лабиринт от коридори, през кухните, които все още бяха изпълнени с миризма от готвенето и печенето преди пиршеството на сър Уилям. Готвачите, миячите и слугините сега пируваха с останките, оглозгваха кокали, бъркаха с ръце в желирания крем, и не забелязаха двете мълчаливи фигури, които се измъкнаха през страничната врата на двора.

Беше топла, мека нощ с пълна луна. Болдок намери факлата, която беше скрил, запали я и поведе Ранулф по тясно мостче покрай конюшните, през овощните градини, към къщата на главния лесничей. Тя бе на два етажа; основата й бе изградена от червени тухли, а нагоре беше варосана, с черни греди. Сламеният й покрив отдавна бе заменен с плочи и в единия му край бе иззидан комин. Отзад имаше външно стълбище. Ранулф се канеше да спре там, но Болдок го подкани да продължи. Прескочиха през една ограда в малката билкова градина. Най-накрая конярят спря под една круша.

— Ще те оставя тук — прошепна той. — Нали няма да причиниш зло на момичето?

— Млъкни! — изсъска Ранулф. — Върни се и ме чакай до моста. Скрий факлата. Когато ме чуеш да идвам, я запали.

Конярчето бързо се отдалечи. Ранулф оправи яката на батистената си риза и погледна към прозореца, който светеше. Гордееше се, че може да чете и се е самообразовал, знаеше всичко за френските трубадури, които рецитираха поезия под прозореца на любимите си и оставяха стихотворенията на вратата. Бе прекарал цял следобед в подготовка. Една нощ, изпълнена с тайни и изповядана страст! Нямаше да обезпокои тази млада жена, която тъй дълбоко бе поразила сърцето му, а щеше да бъде съвършеният галантен рицар, пазител на любовта. Алиша не бе кръчмарска прислужница, а неговата дама във високата кула, която той щеше да ухажва и обсипва с комплименти. Ранулф затвори очи. Сладкото ухание на цветя, понесено от хладния ветрец, докосна пламналото му лице. Беше сам под звездите. Всичките му мечти да стане свещеник, да се издигне в двора или в канцеларията бяха изчезнали.

Той извади от кесията си любовното стихотворение. Бе твърде тъмно, за да го чете, но го знаеше наизуст. Пристъпи с единия крак и зае позата, типична за менестрелите.

С очи, насочени към прозореца и ръка на сърцето, той започна да рецитира стихотворението си:

Алиша, моя любов,

владетелко на сърцето ми,

моя утринна звезда,

моя кула от слонова кост,

мой замък на удоволствията,

светлина на живота ми,

пламък на душата ми,

най-прекрасна…

Някой го докосна по рамото.

— Добър вечер, мастър Ранулф.

Той рязко се обърна.

Увита в тъмна наметка, прекрасна като нощта, пред него стоеше Алиша Върлиън.