Пол Дохърти
Стрелецът демон (10)

Девета глава

— Любов на лунна светлина, а, Ранулф?

Прислужникът му седна на ръба на леглото и го погледна замечтано. Корбет свали бойния си колан и го хвърли на пода.

— Не биваше да постъпваш така — смъмри го той. — Не трябваше да напускаш празненството! Имах нужда от теб, за да ми пазиш гърба, а и не може да оставаш сам, когато дьо Краон е наблизо.

— Болдок беше с мен.

— А, да, вездесъщият Болдок, който не проявява излишно любопитство.

Корбет седна на леглото и се облегна на стената. Бе се запознал с конярчето, точно преди да напуснат Ашдаун и в себе си бе впечатлен от младежа. Той наистина необичайно напомняше на Малтоут, не толкова на външен вид, колкото по маниери и поведение. Очевидно вече бе приел Ранулф като другар в лудориите, а по начина, по който се бе погрижил за конете им, личеше, че е опитен ездач и коняр.

— Ще го вземеш ли, господарю? Фицалан възнамерява да уволни повечето прислужници към Коледа. Мисля, че иска да заличи всяка следа от съществуването на брат си в имението.

— Честен ли е Болдок?

— Колкото мен, господарю.

Корбет се разсмя.

— А как е голямата ти любов?

В себе си писарят бе разтревожен от отнесения израз в очите на Ранулф. Чудеше се дали това се дължеше на виното или на тайната любовна среща през нощта. Корбет бе виждал много влюбени мъже и сам бе изпитвал мъките на любовта, но винаги бе смятал, че Ранулф е различен. Сега мислено се удари в гърдите и произнесе „Mea culpa, mea culpa“. Беше си чисто възгордяване да смята, че познава толкова добре прислужника си.

— Ами ти, господарю?

Ранулф знаеше, че нападението е най-добрата защита. Корбет бе напуснал Ашдаун с доволния вид на котка, която е откраднала и сиренето, и каймака; дори си тананикаше тихичко, докато яздеха по горските пътеки обратно към „Горският дявол“.

— Сър Уилям е в беда — каза сега той. — Направи някои признания. Помогнал е на Пиърс Гейвстън, който бе прогонен с кралски декрет от това кралство. Той и сестра му трябва да отговарят за много неща.

Ранулф потри ръце. Никой не можеше да се сравни със строгия му господар, когато решеше да даде урок по смирение на някой наперен благородник или горда игуменка.

— Но това не е всичко — продължи Корбет. — Сър Уилям ми каза, че трупът на младата жена, открит в гората, вероятно е бил на френска проститутка, и то от скъпите.

— Какво, за Бога…

— Не знам. Не знам какво е правела в Ашдаун. Освен това сър Уилям ми каза, че дьо Краон и Филип Френски не са били толкова приятелски настроени към лорд Хенри, колкото уплашени от него. Причината за този страх е онзи бледен лекар Панций Кантроне, но той е изчезнал. Лорд Хенри и неговият безценен лекар! Според мен, а и според сър Уилям, брат му е разкрил някакъв потулен скандал, нещо, което би могло да причини големи вреди на Филип Френски. Знаем, че лорд Хенри и Филип са си писали. Англия и Франция не са във война, тъй че това не е престъпление, но освен това френският крал изпращал на Фицалан скъпи подаръци. Сър Уилям ми показа някои от тях: златни корони; бокали, инкрустирани със скъпоценни камъни — дреболии сами по себе си, но ако някой писар от хазната събере стойността им, ще установи, че представляват малко състояние. — Корбет прехапа долната си устна. — Мисля, че Филип е поискал лорд Хенри да бъде изпратен във Франция, за да може веднъж завинаги да откупи тайната.

— Срещу какво? — попита Ранулф.

— Срещу доста пари, предполагам.

— Но нямало ли да е опасно? Искам да кажа, ако лорд Хенри е отидел в Париж, е можел да пострада.

— И аз попитах същото сър Уилям. Той каза, че когато брат му пътувал в чужбина, винаги оставял Панций Кантроне в Англия.

— За да пази тайната.

— Да, но сър Уилям ми довери, че веднъж, когато лорд Хенри бил пиян, споделил с него, че стигнат ли Рай, ще повери на брат си тайната, а Кантроне ще бъде натоварен на кораба и откаран във Франция.

Ранулф потърка челото си. Опита се да прогони красивото лице на Алиша от ума си и да се съсредоточи върху загадката, описана от господаря му.

— Изглежда, Ранулф — продължи Корбет, — Филип е настоял за присъствието на лорд Хенри Фицалан, който е искал да доведе до край личните си дела с краля — веднъж завинаги. Щял е да му предаде тайната и човека, който му я бил доверил — вероятно срещу земи, замъци или богатство.

— А ако нещо се случело с лорд Хенри, докато е бил на кораба? — Ранулф бе успял да навлезе в проблема.

— Сър Уилям е щял да предаде тайните нареждания на брат си на краля.

— И аз мисля така.

— Но защо Фицалан не е споделил тази тайна с Едуард Английски?

Корбет се разсмя.

— Кралят щеше да я поиска безплатно — като господар от своя васал.

Той вдигна замислено очи към тавана. От кухнята долу се носеха различни миризми. Ханът постепенно утихваше, само от време на време стълбите проскърцваха. Някакво куче тихо изви в кучкарника, а окъснял пияница огласи нощния въздух с пиянска песен. Оживено, но все пак отдалечено място, мислеше си Корбет, идеално за срещите на принц Едуард и неговия скъп приятел Гейвстън.

— Защо е изчезнал Кантроне? — попита Ранулф.

— Сър Уилям смята, че може да е избягал. Той е бил постоянен пратеник на брат си и непрекъснато пътувал насам-натам, което му дало удобен претекст да се срещне с Гейвстън на южното крайбрежие и да го придружи дотук. Сега е много зает с погребението на брат си, а освен това знае, че го подозираме в убийство. Неволно се е изпуснал пред Кантроне какво го чака в Рай. Лекарят видимо пребледнял и се разстроил, после побързал да се оттегли в стаята си. На другия ден тръгнал за манастира „Света Хавизия“. Сър Уилям изпратил свой човек там. Италианският лекар прегледал наранените кокалчета на сестра Фиделис и си тръгнал с коня. Оттогава от него няма и следа. Може да е избягал или да е бил убит от разбойници, от Бухала или от някой друг.

— Или от хубавците на дьо Краон — прекъсна го Ранулф.

— Да, дьо Краон може да има пръст в тази работа — съгласи се Корбет.

— И да е доволен от случилото се.

— И да, и не. Лорд Хенри е мъртъв. Кантроне може също да е убит. Но лорд Хенри, и Кантроне са от хората, които биха оставили тайната си записана някъде като гаранция за безопасността им.

Корбет придърпа издутите дисаги, които бе взел от имението и ги разтвори. Извади съдържанието — свитък пергамент и два молитвеника — на леглото.

— Тъй като сър Уилям много искаше да ме предразположи, ми даде копие от кореспонденцията между лорд Хенри и крал Филип.

Корбет взе пергамента. Ранулф видя, че буквите бяха грижливо изписани от опитна ръка на писар.

— Затова набързо ги прегледах. Няма нищо особено — поздравления, пожелания. Нищо, което човек не би открил в кореспонденцията на всеки знатен английски благородник. Сигурен съм, че графът на Съри също е обменял подобни писма с различни европейски владетели. — Той въздъхна. — Но ще ги прегледам още веднъж.

— Ами торбичките — попита Ранулф.

Корбет развърза една от тях.

— Малко неща открих в стаята на Кантроне. Книги за билките, списъци с подправки, няколко трактата върху лекарствата, отварите и филтрите. Подозирам, че добрият лекар е пазел в ума си своята тайна — Корбет взе един часослов. — Сър Хенри си го купил наскоро.

Той го подаде на Ранулф, който отвори поръбения със злато молитвеник. Страниците бяха от най-скъп пергамент, чист и мек, изписан с невероятна калиграфия. Всяка молитва започваше с малка миниатюра, нарисувана с изумителни цветове. На гърба лорд Хенри си бе водил лични бележки. Нищо необичайно: коментари; списъци на скъпоценностите, скрити в ковчежетата му; парите, които дължеше на някаква църква — обичайните записки, които можеха да се открият на гърба на всеки личен часослов, включително този на Корбет.

— А това е вторият. — Писарят вдигна малкото томче, подвързано в телешка кожа. Подвързията беше оръфана, почерняла от годините, някои от малките скъпоценни камъни, подредени във формата на кръст, бяха нащърбени, други липсваха. — Сър Уилям ми каза, че лорд Хенри винаги носел този със себе си — той прелисти страниците, които зашумоляха под пръстите му. — И тук няма нищо необичайно — молитви, суми, дадени за милостиня, пасажи от Библията, жития на светци, споменава се дори за света Хавизия.

Корбет стигна до края, където празните страници бяха изписани с черно мастило. Ранулф забеляза, че една страница стърчи, сякаш е била откъсната и я почука с пръст.

— Какво е това?

Корбет прелисти.

— Това е религиозна рисунка.

Той подаде часослова на прислужника си. Рисунката беше малка и представляваше сцена от Стария завет — Сузана и старците — която често се срещаше по стените на църквите или в часослови като този. Но тук очите на всяка от фигурите бяха изрязани и на тяхно място имаше малки дупки.

— Защо лорд Хенри би направил подобно нещо? — попита Ранулф. — Защо умишлено е повредил рисунката, а после я е запазил в часослова, който е носил навсякъде?

Той потисна прозявката си и Корбет го погледна. Очите на Ранулф бяха зачервени.

— Най-добре си лягай — каза му писарят. — Утре имаме много работа. На обяд възнамерявам да организирам съд в „Сейнт Осуалд“. Попитах сър Уилям. Тъй иска да ми угоди, че ще осигури войници, които ще ни доведат няколко души, за да бъдат разпитани.

— Без лейди Маделин? — с насмешка каза Ранулф.

— Не, тя е твърде високопоставена за подобно нещо и може да откаже да дойде. Но отшелникът Одо, брат Козмас, Робърт Върлиън ще бъдат там. — Корбет вдигна поглед. — Както и дъщерята на лесничея Алиша. А, да, и онази странна жена Йокаста, която наричат вещица. Най-добре е да ги разпитам там.

— Сър Уилям ти оказва голяма помощ.

— Сър Уилям се бои — отвърна Корбет, — да не те пратя в Уестминстър с историята за него и Гейвстън. Но кралят ще се разгневи, а и аз не искам сър Уилям да изчезне от погледа ми. Освен това той ми обеща, че ще държи под око нашият добър брат во Христе сеньор дьо Краон.

Ранулф стана и разкопча плаща си. Корбет се върна към стария часослов. Една празна страница в началото бе изпълнена с детински рисунки и кратки молитви. Корбет прецени, че лорд Хенри бе овладял официалния почерк на писарите. Някои от записките бяха отпреди години, мастилото бе избеляло до сиво. Други, записани с тъмнозелено или червено, бяха по-скорошни. Корбет внимателно се вгледа в тях. Едната бе нещо като кратък дневник на пътуване до Франция и споменаваше датите и местата, където бе отсядал лорд Хенри. Имаше рисунка на леопард, който Фицалан бе видял в лондонския Тауър, списък на провизиите за празненството на 1 януари и костюма, който лорд Хенри щеше да носи — Господарят на безредието. Една цяла страница бе изпълнена с историята на почтена и свята жена на име Жана Капилана. Той я прочете внимателно, но тя съдържаше само списък на благочестивите дела на жената, помощта й за бедните, грижата за болните, познанията й за билките.

— Чувал ли си за светица, наречена Жана Капилана? — попита Корбет.

Ранулф вече си беше легнал, увит в одеялото, обърнал глава към стената. Корбет се усмихна и остави часослова. Съблече се, подреди дрехите си на стола, духна свещите и погледна през прозореца. В хана вече цареше тишина. Той погледна към Ранулф. Обикновено писарят хъркаше оглушително.

— Любовта е ужасно нещо — забеляза Корбет. — Нож с две остриета. За раните, причинени от нея, няма лек.

Легналият Ранулф се усмихна, но не отговори. Чу, че господарят му си ляга, но мислите му отново и отново се връщаха в обляната от лунна светлина градина и сърцето му тръпнеше от радост. Бе очаквал Алиша да му се присмее, но не бе станало така. Тя му бе обяснила, че в стаята горе се намира прислужницата и че ще се чувства поласкана да изслуша стихотворението му.

— Винаги излизам нощем — беше казала тя, посочвайки към мрака. — Там има поток. С баща ми често ходим при него, когато вечерите са топли. Слушам шумовете на нощта. Радвам се, че отидох там. — Тя се приближи и хвана китките му. — Свикнала съм с похотта, Ранулф-ат-Нюгейт, с дръзките погледи и наглите подмятания. Но стихове, прочетени тихо на лунна светлина! Ти наистина си странен. Грешно съм те преценила. — После тя се бе надигнала на пръсти, бе го целунала лекичко по бузата, бе грабнала стиховете от ръката му и се беше отдалечила.

 

 

Каквито бяхте, ние сме били.

Каквито ние сме, ще бъдете и вие.

Корбет прочете надписа около купола на тъмната дървена църква „Сейнт Осуалд“.

— Накрая — каза той на Ранулф, отваряйки вратата — всички ще станем такива, каквито Бог пожелае.

Той се спря на входа. Църквицата бе построена изцяло от дърво; строителят хитроумно бе използвал редица дъбове като колони, поддържащи покрива, а от двете страни на кораба имаше тъмни трансепти, осветявани от малки квадратни прозорчета. Покривът беше като на хамбар — от дебели греди. Преградата изглеждаше старинна, някои от резбите — свети Йоан и други светци, скупчени около разпнатия Христос — бяха очукани и стари. Корбет мина през вратичката и влезе в убежището. Там седеше мъж, облечен в расо на францисканец. В нишата отзад имаше тънък дюшек; одеялата бяха грижливо сгънати върху възглавницата, поднос с останки от храна лежеше на пода.

— Робърт Върлиън? — попита Корбет.

Той огледа главния лесничей. Върлиън, мъж с редееща коса, кимна и се изправи, примигна от болка и потърка дясното си коляно.

— Докато бягах — обясни той, — сигурно съм се ударил.

Лесничеят пристъпи с протегната ръка и Корбет я пое. Върлиън бе среден на ръст, загрубялото му от слънцето и вятъра лице беше набръчкано, очите зачервени от умора и тревога. Бе гладко обръснат, но се бе порязал на няколко места.

— Извинявам се за външния си вид — обясни той, — но сега съм затворник тук и завися от щедростта на брат Козмас.

— Видяхме се с дъщеря ти Алиша — Ранулф, усмихнат до ушите, пристъпи напред.

— Да, знам. Ти сигурно си сър Хю Корбет, кралският пратеник, ти — писарят му Ранулф-ат-Нюгейт. Дъщеря ми ме посещава, но брат Козмас не й позволява да ми носи чисти дрехи, храна или вино. — Той съзря учудването, което проблесна в очите на Ранулф.

— Законът за неприкосновеността на убежището — обясни Корбет — се спазва, само ако никой не ти носи дрехи, храна, напитки или каквото и да е друго.

— Но сега си в безопасност — настоя Ранулф. — Ние имаме заповеди от краля. Няма доказателство за убийство, а ти не си виновен в никакви други престъпления.

Върлиън сви рамене.

— Още не смея да напусна тази църква. Сър Уилям ме е нарочил. По-добре да остана тук, докато този въпрос бъде разрешен веднъж завинаги.

— Съгласен съм с него.

Корбет се обърна. Брат Козмас бе влязъл от страничната врата, която водеше към сакристията. Той направи кръстния знак във въздуха към тях.

— Получих уверенията на сър Уилям, но чух думите ти, Робърт, и съм съгласен с тях. Остани тук, докато всичко приключи.

— Какво искаш да кажеш? — попита Корбет.

— Гората Ашдаун може да бъде много самотно място.

Свещеникът се приближи, шляпайки със сандалите си по пода. Взе огниво и запали две свещи на олтара.

— Робърт Върлиън е невинен. Не искам да му се случи нещо. Той потърси убежище тук, нека остане. Тук е в по-голяма безопасност, отколкото където и да е другаде. Не си ли съгласен, Робърт?

Лесничеят потърка брадичка.

— Убежището е на твое разположение — убедително продължи свещеникът. — Нощем можеш да спиш у дома. Какво повече искаш?

— Но ако си невинен — попита Ранулф, — защо не се опълчиш на обвинителите си?

Върлиън седна на една пейка и скри лице в ръцете си. Известно време остана така, после ги погледна.

— Сутринта, когато умря лорд Хенри, аз се върнах в къщата, за да се убедя, че Алиша е в безопасност. После се присъединих към лова. Не видях нищо необичайно. Но когато стигнах долината Севърнейк, лорд Хенри беше убит със стрела в сърцето.

— Как стигна дотам? — попита Корбет.

— Бързах, когато излязох от къщата си — обясни Върлиън. — Чувах пред мен виковете на ловците и лая на хрътките, шумоленето на сърните, докато тичаха през храстите към долчинката.

— От коя страна дойде? От онази, където беше лорд Хенри или от отсрещната?

Върлиън затвори очи.

— Дойдох отзад — каза той. — Вървях по същата пътека, по която бяха минали ловците.

— Значи си стигнал до началото на долчинката?

— Да, там спрях. Видях, че нещо се е случило. Няколко души се бяха скупчили около един паднал човек. Някой извика, че лорд Хенри е бил убит.

— Защо не отиде при тях?

— Не знам! — Върлиън вдигна поглед, очите му примигваха. — Наистина не знам. Уплаших се. Мина ми през ума, че всички са си по местата, освен мен.

— И сър Уилям не е бил — каза Корбет. — Отишъл в гората, за да се облекчи.

— Не знаех. — Върлиън поклати глава. — Разбираш, сър Хю, че бях много разстроен. Бях главен лесничей на лорд Хенри. Бях и баща на младата жена, която бе привлякла похотта и развратните му помисли. Не разбирам много от законите. Дори когато се обърнах и побягнах, си мислех какво ще кажат обвинителите ми. Когато лорд Хенри беше убит, Върлиън не беше на мястото си! Върлиън е майстор стрелец! Върлиън познава горите като дланта на ръката си и най-вече Върлиън има достатъчен мотив, за да убие господаря си!

Корбет си взе стол и седна до лесничея.

— Мастър Върлиън, дойдох рано, защото искам да те разпитам, преди да дойдат други хора, да чуят онова, което ще ми кажеш и да злоупотребят с него. — Той видя предпазливия поглед на лесничея.

— Какво… искаш да кажеш? — попита Върлиън.

— Разбирам защо си се уплашил. — Корбет се опита да говори окуражително. — Но в твоята история липсват някои моменти, нали? Не знам кой къде е бил, когато е започнал ловът. Твоята работа е била да водиш гончиите и да подгоните сърните към долината Севърнейк, нали?

Върлиън кимна.

— Но ти не си го направил. От Алиша знаем, че си се върнал у дома, за да се убедиш, че лорд Хенри не е напуснал лова, за да я посети. Тръгнал си рано от ловната хижа, отишъл си в конюшните и си се уверил, че всичко за лесничеите, ловците и кучкарите е готово. Сигурно си посетил и капана в долината Севърнейк, където е трябвало да попаднат сърните. Лорд Хенри не би искал да разочарова гостите си. Сега ние знаем — продължи Корбет, — че ловът тръгнал зле. Ти не си бил там. Гончиите подгонили сърните твърде бързо и когато ловците стигнали долината Севърнейк, две от тях вече летели като вятър напред. Толкова бързо, че стрелците не успели да ги улучат, а животните прескочили оградата, хитроумно построена, за да ги задържи.

— Какво намекваш? — Върлиън нервно докосна едно от местата, където се беше порязал при бръсненето.

— След малко ще разбереш. Вярвам, че си невинен, мастър Върлиън. Но се опитвам да кажа, че твърде дълго те е нямало на лова. Мислел си да провериш набързо какво става и да се върнеш, но нещо те е задържало. — Корбет млъкна.

Погледна към брат Козмас, който стоеше до него. Монахът сурово гледаше към главния лесничей.

— Излъга ли ме, Робърт? — попита той. — Има ли нещо, което не си ми казал?

— Кажи ми — Корбет почука лесничея по коляното, — когато избяга, върна ли се у дома?

— Не бих го направил — Върлиън се усмихна принудено. — Аз… искам да кажа…

— Боял си се, че прислужниците на лорд Хенри ще те заловят?

— Да, да, точно така беше.

— Не, не е било така — възрази Корбет. — Било е нужно време, преди новините за смъртта на господаря им да стигнат до тях. Не си отишъл у дома, защото Алиша не е била там, нали? — Корбет не обърна внимание на това как Ранулф рязко трепна. — Излязъл си от ловната хижа рано сутринта — продължи писарят — и бързо си се прибрал у дома. Очаквал си да намериш Алиша там, но я е нямало. Обикалял си наоколо разтревожен, чудейки се къде ли може да е отишла. Все пак, това бил денят на лова. Алиша не бивало да се скита из гората.

— Когато си се върнал, ловците и лесничеите са били прекалено далеч напред и тъй като не били умели като теб, сърните твърде бързо стигнали до долината Севърнейк. Когато си отишъл в долчинката, си осъзнал, че се е случило нещо ужасно. Знаел си, че ще те обвинят, както и направил сър Уилям, затова си избягал. — Корбет замълча. — Не у дома, защото си знаел, че Алиша не е там, а каква полза имало да излагаш живота си на опасност? Затова си избягал в гората, нали?

— Намираш се в Божия дом — прозвуча суровият глас на брат Козмас. — И в Неговото убежище. — Той посочи към сребърната дарохранителница. — Христос е сред нас, въплътен в причастието. Аз ти дадох убежище, приех те като гост. — Гласът му се смекчи. — Не заради закона на църквата, Робърт, а защото ти повярвах. Къде беше Алиша?

Ранулф крачеше напред-назад като човек, очакващ лоши новини.

— Къде беше дъщеря ти? Беше ли взела кон?

Върлиън мълчаливо примигна. Бе втренчил поглед в Ранулф.

— Беше ли взела лък и стрела? — добави Корбет. — Алиша е дъщеря на лесничей. Тя може да стреля. Нали веднъж дори е заплашила с това лорд Хенри?

Върлиън отвори уста да отговори.

— Не лъжи — каза му Корбет. — Ако ме излъжеш, Робърт, не мога да помогна нито на теб, нито на дъщеря ти. Затова не ми казвай, че не знаеш къде е била. Ти си я попитал и тя ти е казала.

— Кажи им, татко!

Увита в кафява наметка, Алиша стоеше на вратата. В ръката си държеше ленен вързоп, пристегнат с връв. Тя отметна качулката си и хвърли бърз поглед към Ранулф, който се изчерви и извърна очи.

— Донесох овесени сладки, татко. — Тя ги сложи в ръцете на францисканеца. — Ти можеш да ги споделиш с когото искаш. — После отиде и клекна до баща си, прегърна го покровителствено през раменете и погледна ядосано към Корбет. — Ти си опасен човек, сър Хю. Знаеш ли какво казват за теб в „Горският дявол“? Че се промъкваш и дебнеш като котарак.

Корбет се усмихна.

— В такъв случай, мистрес, няма защо да се боиш от мен. Аз съм кралски котарак. Ловя само онези мишки, които крадат от хамбарите на Негово величество.

— Баща ми е уплашен. Той е добър лесничей, сър Хю. — Тя нежно погали косата на Върлиън. — Познава добре гората. Познава и хората, които живеят там, и животните, разчита следите им, знае тайните им пътеки. И сега, когато неговият развратен господар беше убит…

Върлиън вдигна глава, бузите му бяха мокри от сълзи.

— Какво можех да направя? — умолително попита той. — Ако ме изгонеше, къде щях да ида? Роден съм в този край, сър! Ашдаун е целият ми свят, целият ми живот!

— Ти разбираш това, мастър писарю, нали? — попита Алиша. — Нали си толкова умен!

— Значи пак си била в „Горският дявол“? — попита Корбет.

— Да, тази сутрин. — Алиша не погледна към Ранулф. — Исках да се видя с един човек, но той вече беше излязъл. Един от прислужниците, който трябвало да поддържа огъня, ми каза, че се събудил много преди зората. Ти, сър Хю, вече си бил в кръчмата, увит в наметка и си ровел пепелта, сякаш си бил там цяла нощ.

— Не ми трябва много сън — Корбет я гледаше в очите. — Слязох долу и прочетох няколко писма. Разгледах един молитвеник, но нищо интересно не научих от него. Седях и размишлявах за смъртта на лорд Хенри и за баща ти, когото сега искам да разпитам. Чудех се защо ловът се е провалил. Защо му е трябвало толкова време, за да се върне? Защо не се е върнал първо в къщата ви?

— Какво друго си мислеше?

— Ще ти отговоря, мистрес, когато ми кажеш къде беше ти.

— Зад тази църква има гробище. Там е погребана майка ми. Това е единственото място в тази гора, където се чувствах в безопасност от лорд Хенри и прислужниците му. Взех кон и дойдох тук. Набрах диви цветя, оставих коня при страничната врата и сложих цветята на гроба на майка ми. После си поговорих с нея — Алиша не обърна внимание на сподавените ридания на баща си.

— А след това?

— Тръгнах си от гробището и поех към къщи, но бавно. Чудех се какво ще правим с татко занапред. Не е ли странно, мастър писарю, когато стигнах до Ашдаун, бъдещето ми беше решено. Лорд Хенри беше убит, а баща ми — беглец.

— Често ли носиш лък и стрели на гроба на майка си?

Гласът на Алиша беше изпълнен с ярост.

— Да! — изсъска тя през зъби. — Ще ти кажа нещо, писарю, ако бях срещнала лорд Хенри по пътя, щях да пронижа със стрела сърцето му! — Очите й блестяха от омраза. — Но Бог реши да го стори някой друг.