Пол Дохърти
Стрелецът демон (3)

Втора глава

Кралят напълни бокала и го постави пред Корбет, като го изучаваше отблизо.

— Не ми изглеждаш разтревожен, Хю.

Корбет сви рамене.

— Дьо Краон е на лов за главата ми от години.

— Този път може да го е планирал — вметна дьо Варен. — Филип се меси във всеки кралски двор в Европа. Той превърна папа Бонифаций VIII фактически в свой затворник. Знаем, че има шпиони сред бунтовниците в Шотландия, а и би искал да се набърка в търговията ни с вълна с Фландрия. — Старият граф прочисти гърлото си. — Гледа на теб като на истинска напаст, Корбет. Ти спечели облога с Ранулф, но те наистина искат да те унищожат.

На Съри му се искаше да наруши спокойствието на писаря, но Корбет беше в играта отдавна. Беше чул, че дьо Варен омаловажава заслугите му, пренебрегвайки опасностите, заговорите на тайнствените наемни убийци, както и факта, че бе участвал във военните походи в Уелс и Шотландия.

— Да не искате да кажете, господарю, че дьо Краон е убил Фицалан, знаейки, че ще ме изпратите в Ашдаун?

— Възможно е да се случи и друга злополука в гората — съгласи се Едуард.

— Това е само теория. Но казахте, че имало още?

— Да, така е. Сутринта, когато лорд Хенри бил убит, пред задната врата на манастира „Света Хавизия“ бил оставен голият труп на млада жена. Естествено, това много смутило милостивите сестри. Не знаем кое е момичето или откъде е, нито пък кой е пуснал стрелата в гърлото му. Тялото било разложено, с полепнали по него пръст и листа. Сестрата от „Света Хавизия“, която облякла трупа за погребението, смята, че младата жена е била убита преди време и погребана в гората. След това тялото е било изкопано и като грозна шега е било оставено пред вратите на манастира.

— Какво е станало с тялото? — попита Корбет.

— Лейди Маделин си припомнила, че като християнка е длъжна да проявява милосърдие и го погребала в двора на църквата, преди да съобщи какво се е случило на местния шериф. Така че, както разбираш, Хю, имаме двама убити със стрела в гората Ашдаун. Дали е дело на Бухала? Дали мъртвите нямат нещо общо помежду си? Изпращам те там с всички правомощия, за да направиш, каквото трябва.

— Но нали не те е грижа за смъртта на лорд Хенри?

— Не, Хю, пет пари не давам дали е в рая, или в ада. Но смъртта му ни дава възможност да разберем защо французите поискаха лорд Хенри да предвожда английските пратеници в Париж за договарянето на кралския брак. Искам да науча дали той и семейството му са предатели. — Едуард се облегна на стола си. — До няколко години принцеса Изабела ще порасне достатъчно, за да се омъжи за лекомисления ми син, който трябва да изпълни задълженията си и да създаде наследник.

— И този наследник ще бъде внук на Филип IV?

— Точно така! Обвързан съм с тази женитба с официален договор и папски декрет. Но ако разбера, че Филип е нарушил примирието, като е съзаклятничил с един от моите видни благородници…

— Ще изпратиш правниците си в Авиньон — довърши Корбет изречението. — И ще поискаш мирният договор да бъде анулиран. Никакъв мир, никакъв брак, никакъв внук на Филип IV няма да седне на трона ти в Уестминстър.

Едуард се ухили.

— Много точно го каза, Хю.

Корбет притисна устата си с ръка и погледна надолу към масата. Старата рана в гърдите все още го болеше, но той се опитваше да прикрие болката. Дали Едуард не го използваше като примамка? Какво щеше да стане, ако идеше в Съсекс и някой от наемните убийци на дьо Краон го нападнеше? Дали Едуард щеше да стовари вината за смъртта му на Филип, да настоява за справедливост и да анулира папския мирен договор? Или по-лошо? Ами ако отиде в Ашдаун и Едуард изпрати свой наемен убиец? Дали кралят се е отвърнал от него? Дали няма да го пожертва на олтара на личната изгода, след което да обвини французите? Корбет бързо погледна нагоре. Едуард се беше втренчил в Ранулф. Писарят познаваше този поглед. Дали Ранулф не е наемният убиец? Дали амбициозният писар гледаше на приятелството им като на разменна монета за бъдещо повишение? Не, разбира се, че не!

— Изглеждаш ми малко разтревожен, Хю.

Корбет се намести на стола. Взе бокала и го стисна здраво. Искаше да покаже, че е непоколебим.

— Ами ако се окаже, че смъртта на Фицалан няма нищо общо с дьо Краон, господарю?

— Възможно е.

— А ако замина за Ашдаун и се превърна в примамка за дьо Краон? Сеньор Амори може да не издържи на изкушението да прати някой от наемните си убийци по петите ми?

— Продължавай — кралят почти мъркаше.

— Тогава ще се възползваш от случая да обвиниш господаря му за смъртта ми и ще изпратиш купища гневни писма до Негово Светейшество в Авиньон, шумно оплаквайки смъртта на главния си писар от ръцете на френски наемен убиец.

— Хю, Хю, как можа да изречеш това!

— Доста си прям! — отсече дьо Варен.

Корбет изучаваше стария граф. „Ти си развратник и пияница“, помисли си той, „но май съм те подценил. Имаш чувство за чест. — Може и да не ме харесваш, но ти също подозираш, че кралят може да крои интриги“. Дьо Варен сведе поглед.

— Твърде рязък си, писарю — промърмори той.

— Просто съм откровен — Корбет се облегна назад. — Такъв съм бил цял живот. Кралят сам каза, че дьо Краон може да се стреми към главата ми.

— Но не те изпращам там заради това. — Настроението на Едуард рязко се промени и от покрусен принц той се превърна в ядосан крал. — Хю, това е Англия. Отиваш в гората Ашдаун. Ако дьо Краон вдигне дори пръст срещу теб, това ще му коства главата! Разбра ли ме, Корбет? Ще отделя главата от раменете му. Ще я побия на кол насред Лондонския мост, за да я изкълват гарваните, както постъпват с останалата паплач.

Корбет започна да се смее. В началото се смееше тихо, но колкото повече се замисляше над думите на краля, смехът му ставаше все по-бурен.

— За забавно ли го намираш, Хю? Май виждаш шега там, където твоят крал не я съзира?

Корбет избърса очите си с опакото на ръката си.

— Твое величество, аз съм пазител на Тайния ти печат, Господарят на тайните ти, най-верният ти писар и знам за какво става дума. — Лицето на Корбет стана сериозно. — Не съм прислужник в хан, когото изпращат с поръчка. Нито пък съм някой наивен нов писар с прясна тонзура на главата, гордеещ се с новите си одежди. И така, господарю, може ли да поговорим? Като кралска особа с верния си слуга, като владетел със своя съветник. Или, както каза в началото, като приятели, преминали заедно през много неща. Изпращаш ни в Съсекс — продължи Корбет с още по-сериозен глас, — защото искаш да разбереш причината за смъртта на твоя барон.

— Правилно.

— И дали има връзка между смъртта на лорд Хенри и злочестата жертва, оставена пред манастира „Света Хавизия“?

— Така е.

— И искаш да хвърлям по едно око на дьо Краон, за да открия истинската връзка между лорд Хенри Фицалан и френския двор?

— Точно това казах.

— И най-накрая, няма да съжаляваш — продължи Корбет, — ако се случи нещо, което ще ти помогне да анулираш брачния договор с Франция. Надяваш се това да не е моята смърт, но ако все пак е тя, ще я използваш?

— Да, ще я използвам — кралят въздъхна. — Обичам те, скъпи Хю и ще отмъстя за смъртта ти. Но този договор!

— Трябва да го спазваш! — подчерта Корбет. — Беше одобрен от целия съвет. Всеки опит да бъде нарушен договорът ще доведе до жестока война и ще си навлечем гнева на папата.

— Ти съгласен ли си с този договор? — попита кралят.

— Знаеш, че съм съгласен, господарю.

Едуард разтвори ръце.

— Тогава нека оставим Бог да реши.

Той блъсна стола си назад.

— Трябва да си в Съсекс, преди да падне нощта.

Кралят прекоси залата, потупа Корбет по рамото, намигна на Ранулф и заедно с дьо Варен, който припкаше отзад, излезе, затръшвайки вратата след себе си.

— Не биваше да казваш това — каза Ранулф възбудено. Той придърпа една пейка и седна до господаря си.

— Трябваше да кажа истината — отвърна Корбет. — Знам, че Едуард не иска да умра, но също така иска да прекрати този договор. Няма да ме убият, нали, Ранулф, не и докато ме пази моят ангел-хранител?

Зелените очи на личния му прислужник трепнаха.

— Винаги примигваш, когато си нервен — засмя се Корбет. — Също като лейди Мейв, когато ме хока.

Ранулф удари с металната си ръкавица по масата.

— Аз съм твой слуга, сър Хю, в мир и война. Ти ме спаси от бесилката. Дължа ти живота си. Нито папата, нито кралят, нито свещеникът могат да опростят този дълг.

— Не, не могат. — Корбет въздъхна и се изправи на крака. — Но може да се опитат, а ти си амбициозен човек, Ранулф-ат-Нюгейт. Значи няма да се върнем в Лейтън. — Той разтри гърдите си, които все още бяха натъртени. — Писарите трябва да ни подготвят пълномощия и заповеди и преди денят да превали, ще бъдем в Ашдаун.

Вратата се отвори и се появи придворен, облечен в къса дреха без ръкави в кралските цветове синьо, червено и златно, носейки бял жезъл, с който почука надменно по каменния под.

— Божичко! — присмя се Ранулф. — Същински архиепископ на Кентърбъри!

— Поканени сте да присъствате — издекламира шамбеланът надуто — на арената за турнири от Едуард, принц на Уелс.

— Това — прошепна Корбет — ще бъде интересно.

Те последваха шамбелана вън от залата за пиршества на двора. Утринното слънце блестеше върху подгизналия от дъжда едрозърнест пясък. Наоколо кипеше труд, конярите извеждаха конете от конюшните, разтоварваха конете и откачаха каруците. Множество кокошки кудкудякаха тревожно, а едно от кралските кучета притича с лай. Слуги и войници сновяха насам-натам. Група кралски стрелци водеха крадец за наказание; съблякоха го гол, завързаха го за едно дърво и започнаха да го налагат енергично с върбови пръчки. Мъжът се дърпаше, опъваше въжетата, трепереше и се свиваше от болка, докато пурпурночервените резки шареха гърба му.

Шамбеланът ги поведе по терасирана алея към покритата с пясък арена — прашен правоъгълник земя с килната дървена ограда, която го разделяше надлъж. На другия край чакаха конниците в пълно бойно снаряжение. Единият носеше фамилния герб на рода Бомон от Норфък, другият, който беше по-близо до Корбет — червения дракон на Уелс.

Продължителен тръбен звук прониза тишината. Двата коня се впуснаха в тръс, после преминаха в галоп. Ездачите свалиха копия и ги залюляха над вратовете на животните, препускайки един срещу друг. Уелският принц беше по-бърз, конят му — по-лек и подвижен. Копието му премина покрай щита на противника му и го удари право в гърдите. Рицарят от Норфък се олюля на седлото, опита се да запази равновесие, но не успя и се строполи с трясък в облаци прах сред рева и овациите на зрителите. Принцът победител пусна копието, извади меча си и препусна към поваления противник. Последният беше достатъчно умен да не се противопоставя, свали шлема си и разпери ръце в знак, че се предава.

Принц Едуард слезе от седлото, махна шлема си и с помощта на оръженосеца си свали бронята. После помогна на рицаря от Норфък да се изправи и сърдечно го потупа по гърба. Когато съзря Корбет, принцът се приближи към него, махайки по пътя налакътниците и наколенниците, които хвърляше на земята, за да ги съберат тичащите оръженосци. Едуард беше изключително красив младеж, висок над метър и осемдесет, с късо подстригана руса коса, добре оформени мустаци и брада и надменно стиснати устни. Лицето му беше овално и червендалесто, с хлътнали сини очи. Не държеше на церемониите, затова стисна протегнатата ръка на Корбет и потупа Ранулф по рамото.

— Сър Хю, радвам се да те видя. Виждам, че си оздравял. Как е лейди Мейв? — Той се усмихна още по-широко. — Все пак, тя е родом от моите владения. Казват, че тамошните жени били ненадминати в леглото. — После се усети и притвори очи. — Съжалявам, Хю.

— Не си казал нищо обидно, сър.

— Ами благородният Ранулф? — Едуард се опита да прикрие неудобството си, като закачливо стисна прислужника на Корбет за рамото. — Мъжът, който не може да се отърве от момичета.

Той се обърна и направи знак на един оръженосец, който се приближи с поднос чаши. Едуард успя да напълни три от тях, макар подносът да трепереше в ръцете на младежа, тичал твърде бързо. След като поднесе виното, принцът плесна силно оръженосеца зад ухото и той се отдалечи, притиснал ръка към главата си.

— Не беше виновен — възрази Корбет.

— Така е. — Едуард отпи от виното и се обърна. — Ръшлет!

Оскърбеният оръженосец с нежелание се върна назад. Едуард посочи трите чаши.

— Съжалявам, че те ударих. Когато изпием виното, трите бокала и подносът са за теб — можеш да ги продадеш.

След като благодари многословно, оръженосецът се оттегли.

— Не са мои — сподели Едуард. — На епископа на Уинчестър са, но докато се усети, вече ще са продадени. Пък и е достатъчно богат, за да си ги откупи обратно. Разбрах, че отивате в Ашдаун! — продължи той припряно. — Лорд Хенри е бил убит и френският пратеник настоява да му изберем заместник. Баща ми много бърза да ме ожени!

— Не се ли радваш, че ще се жениш? — попита Корбет.

— Не се прави на наивен, писарю! — отвърна принцът. — Знам, че ще трябва да се оженя за проклетата жена! И цял живот ще трябва да търпя Филип. Този лицемерен интригант…

— Който ще е твой тъст! — довърши Корбет вместо него.

Принцът избърса потта от челото си и отпи от бокала.

— Когато баща ми умре… — започна той отмъстително.

— Дано този ден е далеч — прекъсна го Корбет. Само да споменеш смъртта на краля се считаше за държавна измяна.

— Да, да, но все някой ден ще да умре! И когато това стане, искам да дойдете в двора ми, Корбет и Ранулф. Ще имам нужда от вас. Благородниците не ме харесват, а когато ме видят, епископите кудкудякат като току-що снесли кокошки.

— Не си виновен ти, а…

— Да, знам, Пиърс Гейвстън!

Когато чу името, Корбет се успокои. За фаворита на принца на Уелс, а според слуховете и негов любовник, говореха, че е гасконско парвеню и син на вещица, който очевидно имаше силно влияние върху кралския наследник. Гейвстън беше умен, отличен ездач и боец. Красавец, който означаваше много за Едуард. Носеха се слухове, че някой ги заварил заедно в леглото и побеснелият крал беше прогонил Гейвстън от кралството.

— Искам Пиърс да се върне! — тропна с крак Едуард. — Щом не мога да избирам приятелите си, за какво ми е да съм принц!

Корбет предупредително погледна към Ранулф.

— Може и аз да отида в Ашдаун. — Едуард се обърна и погледна с ъгълчето на окото си Корбет.

— Приятели ли бяхте с лорд Хенри? — попита го Хю.

Едуард шеговито го заплаши с пръст:

— С тези невинни очи и лице приличаш на благочестива монахиня. Трябваше да станеш правник в кралския съд. Не съм приятел със сър Хенри, а с брат му, сър Уилям. И, както добре знаеш, ходя на поклонение в „Света Хавизия“.

— В имението Ашдаун ли отсядаш? — попита Корбет.

— И в него, и в хана. Гората си я бива за лов. — Той направи гримаса. — Но лорд Хенри сигурно вече не мисли така, нали? Кога тръгвате?

— При първа възможност, господарю. Баща ти ни заповяда и трябва да отидем.

Едуард кимна. Разсеяно потупа Корбет по рамото, прошепна му нещо и се отправи обратно към придворните си.

— Какво беше това? — попита Ранулф.

— Не знам — отвърна Корбет. — Нещата са много объркани, а и всички лъжат. Филип е лъжец. Дьо Краон няма да разпознае истината, дори ако му избоде очите. Кралят е потаен, а принц Едуард потиска гнева си. Колко мислиш, че е часът?

Ранулф погледна към небето.

— Още няма девет.

— Стегни багажа ни. Двата коня и товарното конче. Не забравяй дисагите ми.

— Къде отиваш?

— Ще се разходя из двореца — отвърна Корбет. — Когато свършиш, ще се срещнем на главния вход. Ще прекосим блатото и ще тръгнем към селото, там има кръчма — „Дървото на Иесей“. Собственикът й дава под наем стая, която нарича „Витлеемската звезда“. Била изрисувана от някакъв поклонник, посетил Светите земи.

— За Бога, господарю, какви ги приказваш?

— Аз ли? — усмихна се Корбет. — С лицето си на монахиня и израза на светец?

Ранулф въздъхна. Погледна към слугата, който влачеше тежко седло за боен кон.

— Малтоут ми липсва, господарю, и не само защото се грижеше за конете.

Корбет проследи погледа му и видя залитащия под тежестта на седлото слуга. Малтоут, бившият им коняр, бе тромав младеж, който повече от всичко обичаше конете. Убиха го в една тясна, мръсна уличка в Оксфорд и сега тялото му лежеше под плочите на параклиса в Лейтън.

— Много ми липсва — повтори Ранулф. — Радвам се, че убих негодника, който отне живота му. Дано душата му гори в ада.

И той се отдалечи, както винаги, когато искаше да скрие чувствата си.

Корбет обикаляше из двореца, поздравяваше стари познати и от време на време спираше, за да размени няколко думи с други писари, които го поздравяваха със завръщането. После слезе в склада за провизии и убеди готвача да му даде хляб, сирене и малка кана ейл. Седна и се нахрани, наблюдавайки часовата свещ в железния й свещник близо до вратата. Когато пламъкът наближи до десетия червен пръстен, Корбет отиде на главния вход, където Ранулф вече го чакаше.

— Исках да те питам, господарю, защо ни е „Дървото на Иесей“ или стаята „Витлеемска звезда“?

— Нали ти казах.

Корбет хвана Ранулф под ръка и двамата излязоха през портата, преминаха по моста и поеха по пътя, който се извиваше през дърветата към селото. Сър Хю разхлаби яката си. Бе топъл есенен ден, листата на дървета падаха и образуваха шумоляща златиста покривка под нозете им. Отстъпиха, за да пропуснат група конници — конете цвилеха неспокойно, долавяйки миризмата на кръв от изкормените трупове на сърните с прерязани гърла. Опръсканите с кръв лесничеи и горски пазачи бяха в добро настроение. Бяха излезли на лов призори, за да осигурят прясно месо за кралските кухни, а се връщаха с плячка още преди обяд.

— Какво щеше да ми кажеш, господарю? — На Ранулф не му допадаше, че Корбет пак е потънал в размисъл.

— Вече излязохме от двореца и мога да ти кажа. Всички лъжат, Ранулф. Докато лежах в голямото легло в Лейтън, глезен от лейди Мейв, получавах сведения от шпиони, търговци, улични продавачи, калайджии и студенти.

— Но ти каза, че в тях имало само празни приказки! Бабини деветини!

Корбет поклати глава.

— Повечето наистина бяха такива. Но ще ти призная нещо: ако бях останал на легло още един ден, щях да полудея. Не ме разбирай погрешно, обичам лейди Мейв повече от самия живот. Колкото до Елинор, знаеш как стоят нещата.

— А и лейди Мейв отново очаква дете? — попита Ранулф.

— Разцъфнала е като роза по пладне.

— И този път ще е момче!

— Надявам се само да се роди живо и здраво. А междувременно и моят ум е като на останалите — трябва да поддържам остротата му. Знам, че дьо Краон е разбрал за раняването ми и сигурно се е молил да умра. Предстоят вълнуващи събития, Ранулф. Английски наследник ще се ожени за френска принцеса. Мечтата на Филип Френски ще се сбъдне — ще види наследник на своя велик предшественик свети Луи на трона в Уестминстър. Едуард иска да се отърве от този брак. Ако това стане, ни чака кръвопролитна война. Затова се вслушвам в шпионите си и особено в един от тях — Ейдън Смолбоун, саможив писар от тайната канцелария на краля.

— Но аз мислех, че… — обади се Ранулф.

— Да, знам! Аз държа Тайните печати. Подобни послания би трябвало да стигат до мен, но нашият крал има едно свято правило: не позволявай на лявата ръка да разбере какво прави дясната. Затова някои послания и документи отиват направо при него. Единственото, което мастър Смолбоун прави, когато приключат с тях, е да ги прибере в тайния архив. Едуард винаги присъства на процедурата. Но мастър Смолбоун ми е приятел. Изпрати ми писмо, за да се поинтересува от здравето ми и изрази желание да се видим, а това означава, че има какво да ми продаде.

Влязоха в „Дървото на Иесей“. Общото помещение ухаеше на еленов бут и филе, опушени и прибрани за зимата. Кръчмарят поздрави Корбет с поклон и ги поведе по дървените стълби. Ранулф беше разочарован от „Витлеемската звезда“. Стаята беше голяма и добре обзаведена, но картините на стената, изобразяващи раждането на Христос, бяха замазани и нарисувани неумело, а златните звезди на синия таван — избелели и изронени. Мастър Смолбоун беше безличен оплешивяващ мъж с постоянно течащ нос, който непрекъснато триеше в ръкава на мърлявата си риза. Корбет го поздрави сърдечно и те насядаха около малката масичка. Размениха си клюки и общи приказки, докато кръчмарят им сервираше чаши бира и парчета еленско. Щом той излезе, Корбет зарези вратата. Смолбоун ядеше, сякаш животът му зависеше от това, но когато Корбет извади от кесията си една златна монета, той я грабна и я прибра.

— Е, мастър Смолбоун, платих ти. Сега да чуя какво ще ми кажеш.

— Кралят иска да анулира договора.

— Това го знам.

Смолбоун подсмръкна.

— Смята, че Гейвстън се е върнал в Англия.

— Какво! Но той беше прогонен под страх от смъртно наказание!

— Явно не го е грижа! — изсумтя Смолбоун. — Видели са го в Лондон, носят се слухове и от пристанищата, но не се знае дали е още тук.

— Продължавай.

— Кралят много се интересува от лекаря на покойния Фицалан. Знаеш, че от известно време лорд Хенри покровителстваше един италианец, Панций Кантроне. Беше го открил по време на пътуванията си.

— И защо кралят се интересува от него?

— Защото някога е работил с Жил Малвоазен.

Корбет остави чашата.

— Малвоазен? Той беше лекар във френския двор. И по-точно на Жана Наварска, починалата съпруга на Филип IV. Мислех, че Малвоазен е умрял при злополука с лодка в Сена.

— Така е — отвърна Смолбоун, без да спира да дъвче. По брадичката му се стичаше мазен сос.

— Какво още има, мастър Смолбоун?

— Кралят е толкова заинтересован от това, че Саймън Рулс беше изпратен в Париж.

— Рулс! — възкликна Корбет.

— Кой е той? — попита Ранулф.

— Учехме заедно — отвърна Корбет. — Той е буен младеж — отличен танцьор, певец, трубадур и много обича жените. Мислех, че са го убили при улична свада в Рим.

Смолбоун поклати глава.

— Жив е и е в Париж, където ухажва мистрес^[1] Малвоазен. Само това знам.

— Съпругата на мъртвия лекар?

— Същата.

— Виж ти, виж ти! — обади се Ранулф.

— А знаеш ли защо, мастър^[2] Смолбоун? — попита Корбет.

Дребният писар поклати глава.

Корбет отмести чинията с еленското, поблагодари му и последван от Ранулф, излезе от стаята. Когато стигнаха до стълбите, той спря.

— Помни ми думите, Ранулф. Когато стигнем до Ашдаун, бъди нащрек: там ще гъмжи от предатели и убийци! — После замълча за миг. — Нещо много неприятно се крие зад всичко, което научихме.