Пол Дохърти
Стрелецът демон (14)

Тринадесета глава

— Значи не откри нищо? — попита Корбет, промивайки лицето си с подсолената вода, която кръчмарят му беше дал.

Ранулф, който седеше на леглото си, поклати отрицателно глава.

— Нищо необичайно, нито пък следи от някакво скрито оръжие.

— Възможно ли е сър Уилям да е заобиколил до другата страна на долчинката? — настоя Корбет. — Да е взел скрития лък и стрелите и да е убил брат си?

— Възможно е. — В себе си Ранулф се чудеше как ще обясни внезапното нападение над господаря си на лейди Мейв. — Би му отнело само няколко минути.

Корбет примигна, докато промиваше лицето си.

— И не казвай на лейди Мейв какво стана днес.

Ранулф вдигна ръка.

— Господарю, имаш думата ми.

Корбет хапна набързо няколко залъка от заешкото задушено, което прислужникът му беше донесъл, и отпи от ейла.

— Добре, Ранулф, какво знаем досега?

— Първо, лорд Хенри е бил убит със стрела в сърцето. Убиецът може да е Бухала — за когото вече знаем, че е отшелникът Одо, брат Козмас, Робърт Върлиън или дори дъщеря му Алиша.

Корбет се усмихна, когато съзря блесналия поглед на Ранулф.

— Можем да включим в списъка — продължи той — Йокаста или наемен убиец, на когото някой от споменатите е платил. Не бива да забравяме и сеньор Амори дьо Краон.

— Или лейди Маделин — добави Корбет.

— Не ми се вижда възможно.

— Може да е излязла от манастира — изтъкна Корбет. — Да е отишла при някой от кухите дъбове, да е извадила лъка и стрелите и да е застреляла брат си.

— Но защо? — попита Ранулф. — Какво е имала против него? Жив или мъртъв, той не е имал никакво значение за нея. Ами другите убийства? Пък и не мога да си представя лейди Маделин да извърши такова нещо.

Корбет остави чашата. Ранулф тържествуващо се усмихна:

— Всички добри стрелци са десняци. Ти го знаеш. Леваците са винаги тромави. Спомни си бедния Малтоут. Не можеше да вдигне лъка, без да се контузи. Когато бяхме в манастира, забелязах, че лейди Маделин е левачка — пишеше с лявата ръка.

Корбет се съгласи.

— Какво друго имаме, Ранулф?

— Млада жена е убита със стрела в гърлото. Ако заключенията ти са правилни, тя е пристигнала в Ашдаун, преоблечена като мъж, затова трупът й е бил съблечен. Дрехите й вероятно лежат на дъното на някое блато. Откри ли нещо?

Корбет извади от кесията си двете парчета плат, които беше намерил.

— Това. Очевидно са служели за закопчаване на дрехата.

Той ги подаде на Ранулф, който се приближи до прозореца, за да ги разгледа, вдигайки ги пред очите си, сякаш бяха монети.

— Това са панделки! — възкликна Ранулф. — За коса. Лейди Мейв използва такива, за да прикрепя косата си на тила. Провира я през тях, за да стои плитката стегната.

— Но трупът имаше къса коса! — замислено каза Корбет. — Подстригана като на мъж. Чудя се коя е била тя. Трябва да поговоря с ханджията. Продължавай, Ранулф.

— Италианският лекар Панций Кантроне също беше убит със стрела в гърлото. Идвал е от „Света Хавизия“. Знаем, че между него, лорд Хенри и Амори дьо Краон е имало връзка.

— Така е. Кантроне може да е продал или отстъпил на лорд Хенри някаква голяма тайна, от която французите са се страхували. Възможно е да е бил убит от разбойници или от някой от хората на дьо Краон, за да му затворят устата веднъж завинаги. Не можем да разпитаме дьо Краон. Той ще се позове на това, че е официален френски пратеник и ще изпрати гневен протест до Уестминстър. Общо имаме три убийства, Ранулф. Дали са свързани помежду си? Един ли е убиецът, двама или трима? Убийството на лорд Хенри е лесно обяснимо. Всички са го мразели. Но защо са били убити Кантроне и загадъчната млада жена?

— Вярваш ли на отшелника Одо? — попита Ранулф.

— И да, и не. Той и Козмас ми се виждат дълбоки води. От една страна са францисканци, а те по принцип са добронамерени хора. Но и двамата, особено Одо, хранят дълбока омраза към рода Фицалан.

Той замълча, когато на вратата се почука и Болдок нахлу в стаята.

— Винаги ще чакаш, докато сър Хю те покани да влезеш — каза му Ранулф.

Болдок се усмихна и запристъпва от крак на крак.

Корбет огледа младия коняр от глава до пети. Беше опитал да се поспретне, да приглади косата си с вода и да умие ръцете и лицето си, но в резултат само беше размазал мръсотията към ушите си.

— Как е първото ти име?

— Болдок, сър. Имам само едно име. Болдок. — Той пъхна парче пергамент в ръката на Корбет. — Ето го писмото, че съм освободен от служба, сър.

— За Бога, стой мирно! — заповяда му Корбет.

— Съжалявам, сър, просто се вълнувам.

— Ранулф ми каза, че умееш да хвърляш нож много добре и че още повече те бива с конете.

— Аз спя с тях, сър.

Корбет погледна предупредително Ранулф. Не искаше прислужникът му да се присмее на момчето. Болдок имаше невинно лице, кривогледото му око му придаваше наивен и уязвим вид. Беше очевидно, че много иска да го вземат на работа.

— Забърквал ли си се някога в нещо нечисто, Болдок?

— Не, сър.

— Арестували ли са те?

— Ами… — Болдок запристъпва от крак на крак. — Занимавам се по малко с бракониерство, сър. Лесничеите са ме преследвали по-често, отколкото бих искал да си спомням. Но съм добър и предан прислужник. Никога не съм крал от господаря си.

Корбет протегна ръка.

— Хайде, да си стиснем ръцете.

Болдок го послуша. Ръкостискането му беше здраво и топло.

— Мастър Болдок, това ръкостискане за мен означава много. Сега ти си мой служител в мир и война. Ти ще се грижиш за мен, а аз за теб. Сега вече си служител на закона, отговаряш за конете ми. Където и да ида, ще ме следваш. Моят дом е и твой. Ще отговаряш пред мастър Ранулф, който тази вечер ще напише договора ти. Ще ти плащам добре. Ще споделяш храната ни, ще носиш меч, кама и арбалет. Три пъти годишно ще получаваш дрехи, а на Великден, Коледа и Летния празник — специални подаръци. Няма да казваш на никого онова, което ме чуеш да говоря. Разбра ли ме?

Болдок кимна.

— Добро момче! Сега иди в конюшните. Искам утре сутринта конете ни да са готови за пътуване до Рай. Ще тръгнем призори.

Болдок буквално излетя от стаята.

— Ей! — извика Корбет след него. — Кажи на кръчмаря, че искам да го видя веднага.

— Ето един щастлив човек — каза Ранулф, докато Болдок тропаше по коридора и надолу по стълбите. — Но когато намериш време, господарю, трябва да го чуеш как пее. Направо ще уплаши лейди Мейв. Радвам се, че го взехме — добави той замислено. — Малтоут ми липсва. Доволен съм, че отмъстих на убийците му.

Корбет отново избърса лицето си с кърпата. Когато на вратата се почука, той я пусна в купата.

— Влез!

Ханджията се промъкна в стаята, бършейки окървавените си ръце. Застана на вратата, смутен от този наблюдателен писар и слуховете, които се носеха в кръчмата за него.

— Приготвях месото, сър. Искал си да ме видиш?

Корбет извади сребърна монета от кесията си и му я подаде.

— Вземи!

Ханджията избърса пръстите си, после грабна монетата.

— Чувал ли си онази приказка: „Винаги питай ханджията“? Кръчмарите имат остро око и добра памет. — Корбет му посочи един стол. — Седни, мастър Тебоа. Помниш ли, че те попитах дали си спомняш една млада жена, която е била тук сама?

Ханджията кимна.

— Мисля, че е идвала тук, но е била преоблечена като мъж.

При тези думи мастър Тебоа присви очи.

— Трябва да е дошла тук — Корбет потръпна вътрешно като си припомни трупа — миналия месец. Била е сама.

Сега вече ханджията определено стана неспокоен, триеше ръце в престилката си и преглъщаше с мъка.

— Разбира се! — възкликна Корбет. — Ти знаеш за какво говоря! Ранулф, трябва да го арестуваме!

— Не, не! — възрази ханджията.

— Ти си конекрадец — заяви Корбет. — Тази жена не е била от Ашдаун или от местните села. Дошла е тук на кон. Къде е той?

— Не знам за какво говориш, сър.

— А аз мисля, че знаеш! Много добре знаеш какво е станало! Нека помисля. Един млад мъж е пристигнал тук. Сигурно е дошъл следобед — от Рай са няколко часа път! Оставил е коня си в конюшнята, хапнал е нещо, пренощувал е и е излязъл, но не се е върнал. Минали дни, седмици и ти, мастър ханджийо, си се сдобил с кон и сбруя. Е, сега спомняш ли си?

— Защо мислиш, че е дошла от Рай?

— Добър въпрос, ханджийо — просто предполагам. Смятам, че тази загадъчна жена е имала работа в имението Ашдаун. Между семейство Фицалан и Рай има здрава връзка, затова подозирам, че е идвала оттам.

Ханджията нервно се закашля.

— На твое място не бих излъгал — посъветва го Ранулф. — Господарят ми побеснява, когато си има работа с лъжци. Особено такива, които губят времето на кралските служители.

— Това, което казваш, е вярно — заекна ханджията. — Един странник пристигна тук. Говореше като чужденец, но каза, че бил от Рай. Пристигна късно следобед. Яде и пи в кръчмата, нае стая и излезе на другата сутрин, като взе дисагите със себе си.

— Дисагите ли? — попита Корбет.

— Да, преметна ги през рамо — поясни ханджията. — В кръчмата се държеше странно, не свали качулката от главата си. Не говореше много, всъщност шепнеше. Знаеш, че хората винаги проявяват интерес към чужденците, сър, но този изобщо не отговаряше на въпроси. Яде пай с пиле, пи чаша ейл и с никого не разговаря.

— Защо е оставил коня си? — попита Корбет.

— Не знам, сър. Изглежда отиваше някъде наблизо — в имението, в църквата, в манастира или някое друго място в гората. — Ханджията избърса мокрото си чело с опакото на ръката си. — Това беше всичко, сър! На сутринта, когато тръгна, много се интересуваше колко е часът. Яде и пи бавно. От време на време ставаше и поглеждаше някоя от часовите свещи край огнището.

— По кое време тръгна? — попита Корбет.

— Трябва да е било час преди пладне. Мислех, че ще се върне. Най-малкото, защото беше оставил коня си, седлото и сбруята.

— Не беше ли наел стая за още една нощ?

— Не, сър, но точно преди да тръгне каза, че може и да наеме. Щял да ми каже, когато се върне.

— И ти не го ли потърси, когато не се появи отново?

— Мастър писарю, аз съм ханджия. Не моля хората да идват или да си отиват. Да, задържах коня и сбруята. Храних добичето цяла седмица, после го продадох на един търговец.

— И не ти хрумна да уведомиш лорд Хенри или някой друг?

Ханджията мълчаливо поклати глава.

— Ще ти кажа какво е станало, сър — започна Корбет. — Младият мъж, дошъл тук, всъщност е била предрешена жена, вероятно французойка. Дошла е от Рай, за да се срещне с някого в Ашдаун, но е била убита със стрела в гърлото.

— И трупът, оставен пред „Света Хавизия“ е бил нейният?

— Да, сър.

Кръчмарят разпери умолително ръце.

— Сър Хю, не знаех. Посетителите често си тръгват…

— Няма значение. Ти се погрижи добре за нас, а и странникът ти е дължал пари за храната на коня си. Можеше да бъдеш по-услужлив, когато те помолих първия път, но сега имаш възможност да наваксаш. Има ли още нещо, което искаш да ми кажеш? Помощта ти няма да бъде забравена.

Ханджията скри лице в ръцете си.

— Ашдаун — прошепна той.

— Какво каза? — попита Ранулф.

— Попитах странника дали познава някого наоколо. — „Лорд Хенри“ беше отговорът. После се усмихна. Реших, че ми го е казал, за да ме впечатли или за да успокои съмненията ми.

— А лорд Хенри не е ли идвал да разпитва за този загадъчен странник?

— Никой не е питал за него. Не знаех какво да правя, сър. Странник идва в хана, а после изчезва. Ами ако подозрението беше паднало върху мен? Вярно е, продадох коня и сбруята, но какво можех да направя?

— Няма значение. — Корбет направи знак на Ранулф. — Остави го да си върви. Задръж среброто, което ти дадох, сър. Пий един ейл за мое здраве.

След като ханджията излезе, Корбет легна и се загледа в тавана.

— Това е много объркана история, Ранулф. Денят преваля, но мисля, че бихме могли отново да посетим сър Уилям — той почувства как тялото му потръпва и се отпуска. — Прави каквото искаш, но не се отдалечавай от хана. — Корбет се подпря на лакът. — Сериозно ти говоря, Ранулф, убиецът може да подгони и теб, тъй както подгони мен.

Корбет отново легна и се замисли за нападението в гората. Кой би могъл да бъде? Както беше казал ханджията, всички знаеха кой е той и къде ходи. За съжаление, горските пътеки на Ашдаун бяха по-опасни от уличките и алеите на Лондон. Отново се опита да проследи нишките една по една. Лорд Хенри със сигурност е щял да предаде Кантроне на французите, за да получи отплата за тайната, която е знаел. Но каква беше тази тайна? Ами тази загадъчна чужденка? Защо е пътувала преоблечена? С кого е трябвало да се срещне? Какво е носела? И онези панделки. Защо жена с коса по-къса и от неговата ги е носела? А може би са принадлежали на убиеца? Или пък изобщо нямаха нищо общо с убийствата, които разследваше?

Корбет въздъхна и се обърна настрани. Утре щеше да отиде до Рай. Щеше да попита в кметството дали не е изчезнала някоя проститутка или съдържателка на публичен дом. Но какво щеше да докаже това?

Погледът му падна върху малката решетка в стената, през която се проветряваше стаята. През нея виждаше части от стъбло на дърво, но когато помръдна главата си, изгледът се промени напълно, деформиран от решетката. Това му напомни на нещо… Той скочи така рязко от леглото, че Ранулф, който съчиняваше нови стихове за Алиша, се стресна и изруга.

— За Бога, господарю! Мислех, че си заспал.

После го изгледа с любопитство. Корбет отиде до торбата с писмените си принадлежности, мърморейки нещо под нос. Извади часослова, който беше взел от сър Уилям, и го отвори на малката рисунка на Сузана и старците, на която очите на всички присъстващи бяха изрязани. Той я сложи върху страниците в края на часослова, където сър Хенри бе водил личните си записки.

— Какво правиш, господарю?

— Знаех, че съм виждал това и преди, Ранулф! Пишеш нещо невинно като писмо с благопожелания или дребни клюки. Но ако сложиш върху него картинка като тази, ще прочетеш тайно послание. Проблемът е как да я сложиш. И коя от тези записки е закодираната?

Ранулф се надвеси над рамото на Корбет и загледа как писарят поставя рисунката поред върху страниците.

— Не, това е безсмислено.

Корбет опита отново.

— И така не става. Получават се само несвързани думи, които нищо не означават.

— Сигурен ли си, господарю?

Корбет посочи през рамо към решетката в стената.

— Лежах и гледах навън през онази решетка. Почти бях задрямал, когато осъзнах как тя променя онова, което виждам.

— Но сигурен ли си, че лорд Хенри би използвал такъв шифър?

— Възможно е. И със сигурност обяснява защо на тази сцена от Стария завет очите на всички присъстващи са изрязани.

Корбет продължи да прелиства, а Ранулф се върна към стиховете си. Поезията на френските трубадури много му харесваше и се опитваше да си спомни стиховете им, за да ги използва при описанието на прекрасните сини очи на Алиша и пленителното й лице. Срещу него Корбет още си мърмореше под нос.

Следобедът проваляше. Корбет поиска да запалят свещи. От време на време ставаше и протягаше схванатите си крайници. Ранулф мислеше за Алиша. Ако господарят заспеше, би могъл да се измъкне. Не се боеше от гората, а мисълта за среща с любимата бе достатъчна, за да прогони всяко опасение от нападение.

Корбет беше потънал в проучванията си. Когато Ранулф завърши стихотворението си, го скри в джоба на елека си. Слезе в конюшните, но Болдок спеше дълбоко върху купчина слама и сърце не му даде да го събуди. Вместо това излезе на двора и погледна към небето. Слънцето залязваше, кръчмата беше тиха, а с удължаването на сенките гората отсреща изглеждаше още по-страховита. Чу, че господарят му го вика и затича нагоре по стълбите. Корбет седеше на ръба на леглото, усмихнат до уши.

— Открих тайната! — Той вдигна часослова. — Помниш ли онази история за светицата Жана Капилана?

— Да, тази, която сър Хенри бе преразказал на гърба на часослова си.

— Залагам буре бира срещу бъчва вино, че няма светица с това име. — Той отвори часослова и сложи рисунката върху текста. — Ще ти обясня, Ранулф. Cappa на простонароден латински означава шапка, оттам идва и името Капет.

— Името на френската кралска династия!

Корбет развълнувано почука по страницата.

— Преди две години съпругата на Филип Жана Наварска умря твърде внезапно. Говореше се, че било от треска, но ако използваш шифъра на лорд Хенри, историята на Жана Капилана се превръща в разказ за Жана Капет, френската кралица. — Корбет направи знак. — Вземи пергамент и пиши.

Той отвори часослова.

— Запиши следното: „Johanna Cappa, regina occisa, mari, rex interfecit eam, non per gladum, sed vitrio secreto infuso, teste medico suo.“

— Записа ли?

Ранулф кимна утвърдително.

— На неправилен латински е — обясни Корбет. — Всяка от тези думи се появява в дупките от рисунката на Сузана. Ето и превода…

Ранулф тихичко подсвирна.

— Жана Капет — бавно започна той. — Кралицата беше убита от съпруга си. Кралят я погуби не с меча си, а с тайна отрова. Нейният лекар е знаел или е бил свидетел на това. — Той поклати глава. — Господарю, това е невъзможно!

— Напротив, писарю на Зеления печат! Ако правилно си спомням, Жил Малвоазен беше лекарят на кралица Жана. Срещал съм го два пъти — надут човек, но опитен лекар.

— Но защо Филип би убил собствената си съпруга?

— Не знам, но той има правник, член на тайния му съвет, който се нарича Пиер Дюбоа и е написал тайно писмо до Филип, в което го подтиква да разшири влиянието си в Европа не чрез война, а чрез брак.

— Като този на дъщеря му Изабела с принца на Уелс?

— Именно. Филип сгоди тримата си сина за различни принцеси, чиято зестра ще засили властта на Капетите и разшири границите на Франция.

— Фландрия! — възкликна Ранулф. — Графът на Фландрия има дъщеря.

Корбет хвърли часослова обратно на леглото.

— Ранулф, не си напълно оглупял от любов, както мислех. Преди две години Филип нахлу във Фландрия, но бе безславно разбит при Кутре. Възможно е френският крал интригант да има намерения да се ожени за фландърската принцеса, макар че Едуард Английски не би допуснал този брак.

— Какво още? — попита Ранулф.

— Освен това, Филип се опитва да се добере до властта в Ордена на тамплиерите, още откакто седна на трона. Ти ги познаваш, Ранулф — това е могъщ орден от монаси-воини. Нещо по-важно, тамплиерите са банкери, които действат в цяла Европа. Само във Франция имуществото им надминава онова на кралската хазна. Преди няколко месеца се носеха слухове, че самият Филип, преди да се ожени, е искал да стане член на Ордена — той видя учудването в очите на Ранулф. — Не разбираш ли какво се опитва да направи? Филип става тамплиер, монах-воин и се обрича на безбрачие. Това напомня за неговия свят предшественик Луи. Цяла Европа ще се прекланя пред Филип Капет, християнски крал, воин и монах! И това би било само началото. Ако тамплиерите приемат Филип, бих заложил една златна лира, че след две години той ще стане Велик майстор на ордена.

Корбет се облегна на леглото.

— Не разбираш ли, Ранулф? Филип не само ще бъде крал на Франция, но и ще ръководи орден, който се е разпрострял из цяла Европа — от ледената пустош на северните страни до оазисите на Северна Африка. От Испания през Средното море чак до Гърция и Сирия. Така ще има достъп до тяхното богатство, сила и знания. Филип може само да спечели от премахването на съпруга, от която вече няма полза.

— Нейното убийство ли е било тайната, която лорд Хенри е знаел?

— Да, Ранулф. Панций Кантроне беше помощник на Малвоазен, кралския лекар, който загина при злополука с лодка. Навярно е бил убит заради това, което е знаел. Кантроне е избягал. Лорд Хенри му е осигурил защита. Италианецът му е разкрил тайната, а хитрият благородник е намекнал на Филип Френски какво знае.

— С други думи, лорд Хенри го е изнудвал?

— Да, но доскоро е получавал само подаръци, а е искал много повече.

— Затова Филип е настоял той да предвожда английските пратеници в Париж?

— Разбира се. Лорд Хенри щеше да отиде там за уговорките по брака на дъщеря му и да получи щедра награда, срещу която да продаде тайната.

— Ами бедният Панций Кантроне?

— Щял е да бъде упоен, натоварен на кораба и предаден на френските власти. Нашият крал не би възразил. Кантроне не беше негов поданик. Лорд Хенри щеше да измисли някоя правдоподобна история, която да оправдае действията му. Амори дьо Краон е бил изпратен в Англия, не само за да участва в преговорите по брака на принц Едуард и Изабела, но и за да заведе обратно във Франция лорд Хенри и да бди той да изпълни своята част от уговорката.

— Каква ли награда е щял да поиска лорд Хенри?

— Не знам — отвърна Корбет. — Вероятно голяма сума, с която е щял да се нареди между най-богатите хора в кралството. Филип е щял да затвори устата на Кантроне и убийството на жена му е щяло да остане в тайна и да му позволи да преследва нечистите си цели.

Ранулф притегли стола си по-близо.

— Но това е опасно, господарю.

— Разбирам за какво говориш — замислено каза Корбет. — Но да се придържаме към главното. Мисля, че лорд Хенри е знаел, че сър Уилям помага на Гейвстън и двамата са се скарали. Лорд Хенри не е искал нещо да му попречи да отиде във Франция с дьо Краон. А сега по проблема, който ти повдигна, Ранулф. — Той почука по часослова. — Това е само история, слух, грозно обвинение. Филип винаги може да го отрече. Второ, лорд Хенри сигурно е съзнавал, че да попадне в мрежата на паяка ще бъде много опасно. Какво значи това, Ранулф? Как е смятал да се предпази във Франция?