Пол Дохърти
Стрелецът демон (6)

Пета глава

Корбет и Ранулф се прикриха зад конете си, които цвилеха и разтърсваха глави, доловили тревогата им.

— Колко са стрелците, Ранулф?

— Само един, господарю и не мисля, че иска да ни убие. Стреля поне четири пъти, все веднъж щеше да ни улучи.

Корбет надникна над седлото към дърветата, но напразно. В гората можеше да се скрие цяла армия, без изобщо да се забелязва. Най-после конете се поуспокоиха.

— Мисля, че си отиде, господарю.

Ранулф внимателно се показа иззад коня, сложи ръка на муцуната му и тихичко започна да го успокоява. После се загледа към дърветата, търсейки някаква следа от движение.

— Нищо не ви заплашва! — прозвуча дрезгав мъжки глас. — Не искам да ви навредя! Вижте стрелата!

Ранулф се обърна към тази, която се бе забила в дървото пред него и забеляза парчето пергамент, завързано над перата. Притича бързо и я извади. После, прикрит зад коня си, развърза червения шнур. Пергаментът беше пожълтял и кален, но съдържанието му се четеше ясно.

Бухала изпраща своите поздрави на кралския пратеник! Справедливостта вече възтържествува. Бухала вижда и чува каквото пожелае, броди, където му се прииска. Сбогом.

Корбет взе парчето от ръцете на Ранулф и го прочете.

— Сполучлив прякор — каза той. — Бухалът е нощна птица, която безшумно напада плячката си. Чудя се той ли е нашият убиец.

— Но защо ни праща послание?

— Просто иска да го забележим! — усмихна се Корбет. — Или по свой начин да ни съобщи, че не е убил лорд Хенри.

Той мушна парчето пергамент в кесията си и отново яхна коня.

— Той няма да ни причини зло.

Те предпазливо продължиха пътя си, като се взираха внимателно в гората от двете си страни, боейки се от ново нападение, докато не стигнаха кръстопътя, където се издигаше килната прогнила бесилка, от чиято ръждясала кука провиснало парче конопено въже танцуваше на вятъра.

— Ще продължим направо — каза Корбет.

Пътят тръгна надолу, зави и се разшири. В голямата просека пред тях се издигаха каменните стени на манастира „Света Хавизия“. Въпреки ранния час в него цареше трескава дейност; послушници излизаха на полето, странстващи търговци се трупаха пред главния вход. Селяни с каруци, пълни с хранителни продукти за манастирските кухни, също се бяха събрали тук и очакваха отварянето на портите.

— Навярно манастирът притежава собствени земи — реши Корбет. — От онова, което разбрах, той е нещо като малко кралство, затова нека се срещнем с владетелката му.

Той хвърли одобрителен поглед към сградите, които се издигаха зад стената — покриви, покрити с черни и червени плочи, висока камбанария. Някъде в манастира заби камбана и утринният въздух се изпълни с вкусни ухания от кухнята.

Корбет и Ранулф помолиха един селянин да ги упъти.

— Можете да почакате като нас — отвърна пъпчивият мъж с обветрено лице. — Ние винаги чакаме в сняг, дъжд и слънце да ни отворят портите. — Той посочи към едно място, малко по-нататък в стената. — Или да опитате през страничната порта. Но Бог да ви е на помощ, ако нямате спешна работа.

Корбет му поблагодари и слезе от коня. Ранулф го последва и двамата почукаха на малката, обкована с гвоздеи врата. Високо на нея една решетка се вдигна и оттам надникнаха малки любопитни очи.

— Какво искате! Кои сте вие?

— Аз съм сър Хю Корбет, кралски пратеник, а това е моят писар Ранулф. Искаме да влезем и да говорим с лейди Маделин.

— Ти си лъжец! — възрази свадливият глас. — Не си облечен като кралски служител.

Корбет извади кралската заповед и тикна червения восъчен печат пред решетката.

— Отваряй — нареди той — или ще ритам вратата, докато не я разбия.

— Първо трябваше да ми покажеш печата — дойде оскърбеният отговор.

Резетата бяха дръпнати и портата рязко се отвори. Зад нея се показа дребна монахиня. Носеше жълтеникава шапчица и бяло расо, почти напълно скрито от черна престилка.

— Аз съм сестра Вероника — уведоми ги тя. — Икономка, вратар и каквото още се сетите — тя погледна Корбет със стиснати устни, бялото й набръчкано лице беше изпълнено с враждебност. — Ти приличаш на писар. — После огледа Ранулф. — Но ти не. Ако питаш мен, мястото ти е на бесилката!

— Този манастир надали е прочут с милосърдието и християнското си гостоприемство — отбеляза Ранулф.

Монахинята поклати глава.

— Не ставай нахален, зеленоок разбойнико! Преди да дойда тук, имах седем деца и двама съпрузи, които отдавна са мъртви. А сега съм монахиня, посветена на Бога!

— Така ти се пада! — промърмори Ранулф.

— Какво каза? — Сестра Вероника вдигна ръка до ухото си. — Вече не чувам като едно време, нещо обидно ли беше?

— Писарят ми просто възкликна от изненада. — Корбет взе ръката на старата жена. — Нямаме нищо против теб, сестро Вероника, но сме дошли по спешна работа. Трябва да видим лейди Маделин и прочутата ви гробница.

Лицето на сестра Вероника се смекчи.

— Виждате, че сме много заети. Най-добре да ви отведа в църквата. Можете да изчакате там, докато съобщя на игуменката.

Тя ги поведе по посипана с камъчета алея, която минаваше през градини, оформени по френска мода — с издигнати цветни лехи, оградени от билки, и пейки. Въздухът бе изпълнен с най-различни аромати. Корбет най-много хареса розовите храсти, засадени от двете страни на пътеката, които излъчваха нежно ухание. Цветната градина заемаше едната страна на двора, а в далечината се виждаше малка овощна градина с ябълкови, крушови и сливови дървета. Сестра Вероника посочи към друга стена, в която бяха разтворени големи дървени порти.

— Натам са конюшните, бараките, нужниците, складовете и пекарната. От другата страна са полята. Отглеждаме хубави овце и си имаме дори собствена мелница.

Корбет кимна. „Света Хавизия“ очевидно беше богат манастир. Църквата пред него бе построена от полиран камък с покрив от металносиви плочи. Утринното слънце блестеше по стъклописите, а от двете страни на храма се издигаха внушителни постройки от меднозлатисти тухли.

— Спалните и трапезарията са натам — посочи сестра Вероника. — Имаме къща за гости и лечебница. Покоите на лейди Маделин са от другата страна на галерията до стената откъм гората. Освен това разполагаме с библиотека и скрипториум — гордо добави тя.

— Значи манастирът ви е богат.

Монахинята рязко спря.

— Ние идваме тук със зестрите си. Манастирът притежава плодородни земи, а и света Хавизия ни покровителства. — Тя продължи напред с отпуснати рамене. — Не мога да ви въведа в манастира. Още не сме готови да приемаме посетители, а лейди Маделин е много строга по отношение на мъжете, които идват тук, независимо дали са свещеници или принцове. Затова ще трябва да изчакате в църквата.

Тя им посочи стълбите, но когато Ранулф тръгна натам, го хвана за ръкава.

— Внимавай какво пипаш. Това е Божи дом, а не сергия на пазара!

— Сестро, не бих и помислил да задигна нещо. Изпълнен съм с преклонение към света Хавизия още от дете. Дори, когато бях малък, тя ми се яви.

Челюстта на сестра Вероника увисна.

— Достатъчно, Ранулф — предупредително се обади Корбет.

Прислужникът целуна ръката на монахинята и преди тя да успее да му отговори, последва сър Хю в църквата.

Те застанаха на входа, възхищавайки се на красотата и изяществото на помещението. Плочите на пода бяха идеално почистени. Колоните, които разделяха трансептите, бяха боядисани в тъмносиньо и имаха златни корони. Стените зад тях сияеха с ярките си фрески, изобразяващи библейски сцени. В отсрещния край богато резбована преграда отделяше мястото на хора и олтара. Въздухът ухаеше от цветята, поставени в малки медни съдове в основата на всяка колона. Облаци дим от тамян още се носеха във въздуха, оцветени в различни багри от слънчевите лъчи, които проникваха през стъклописните прозорци.

— Очевидно манастирът е много богат — забеляза Ранулф. — Тази църква е по-хубава и от кралския параклис.

— С една разлика — каза Корбет и посочи прозорците, оцветени в яркочервено, златисто, зелено и синьо.

— Ти си главен писар на Зеления печат, мастър Ранулф. Трябва да мислиш бързо и да бъдеш наблюдателен. Не забеляза ли нещо особено в рисунките по стените и прозорците?

Ранулф тръгна из църквата. Той се гордееше с образованието си. Нима нямаше собствена Библия и два часослова! А и където да отидеше, той внимателно слушаше и наблюдаваше. Някои от сцените му бяха неизвестни, но други познаваше. Иудит от Стария завет, която отрязва главата на врага си. Рут, моавката. Едно от изображенията привлече погледа му и той се усмихна: на него змията изкушаваше Адам. Но тялото му беше покрито, само главата му се подаваше иззад пищния лигуструм^[1]. Ева пък беше показана в цялата си хубост. Едната й ръка беше вдигната, сякаш предупреждаваше Адам да не се поддава на изкушението. На стената под прозореца се виждаше сцена от Страшния съд. Бог бе разделил добрите от лошите. Ранулф се разсмя.

— Жени! — възкликна той. — Всяка сцена изобразява жена! От мъжете присъстват само Адам и Христос. Виж, мастър, дори Спасителят с дългата си коса и хубаво лице изглежда доста женствен.

— А забеляза ли осъдените грешници? — попита Корбет и посочи тъмните неясни силуети, облечени в очукани брони. — Погледни, Ранулф, всички прокълнати от Бога са мъже, а спасените…

— Всички са жени! — възкликна Ранулф.

Те обиколиха из църквата. От една страна сцените бяха изобразени майсторски и с прекрасни цветове, но посланието им беше ясно. И на земята, и на небето, жената беше благословена, а мъжът — прокълнат.

Корбет погледна встрани. Видя олтара на Богородица вляво, а вдясно блестящ дъбов саркофаг със стъклен капак в горната част, който проблясваше на светлината на дузини восъчни свещи.

— Мощите на света Хавизия — обясни той.

Канеше се да ги разгледа по-отблизо, когато откъм ложата на хора се дочу глас на млада жена, която пееше „Salve Regina“.

— Salve Regina, Mater Misericordia, Vita Dulcedo et Spes Nostra, Salve!

Корбет вдигна пръст към устните си и последван от Ранулф влезе в богато украсения олтар с полирани дървени ложи за хора от двете страни. В отсрещния край върху подиум, застлан с дебели синьо-златисти килими, се издигаше мраморен олтар. На него бяха поставени сребърни свещници, а над тях на филигранна верига висеше украсената със скъпоценни камъни дарохранителница със Светото причастие. Монахинята, застанала на мястото за хора, гледаше към олтара, отпуснала ръце покрай тялото си. Корбет очакваше пеенето да продължи, но тя млъкна и започна отначало.

— Salve Regina, Mater Misericordia, Vita Dulcedo et Spes Nostra, Salve.

„Небесна царице, милостива майко, поздрав на теб, надеждо наша, благодат и спасение.“

— Ad te clamanus… — Гласът отново пресекна.

— Ad te clamanus, exules filli Evae — запя Корбет с плътния си баритон. — Ad te suspiramus, gementes et flentes.

„Чуй плача на нещастните прокудени деца на Ева. Към теб отправяме въздишките, скърбите и плача си от Долината на скръбта.“

Младата монахиня се обърна. Хубавото й лице, оградено от пребрадката, беше пребледняло от уплаха.

— Аз… Какво правите тук?

— Чакаме лейди Маделин. — Корбет пристъпи напред. — Изглежда, че си забравила думите на химна. Нямаш ли часослов?

Успокоена, монахинята се усмихна весело на Ранулф.

— Аз съм сестра Фиделис — заговори тя бързо. — Послушничка съм. Не мога да запомня думите, затова лейди Джоана, ръководителката на хора, както и лейди Марселина, наставницата на послушниците, ми казаха да остана тук и да го пея, докато го науча.

Корбет се поклони.

— Аз съм сър Хю Корбет, пазител на Тайния печат, специален пратеник на Негово величество краля.

Очите на сестра Фиделис се разшириха от учудване.

— Не сме толкова важни, колкото ти се струва — усмихна се Корбет. — Всъщност, току-що се запознахме със сестра Вероника, която се отнесе с нас като с разбойници.

— Такава си е! Помолих я за помощ, но тя ми каза, че била много заета.

— Тогава ние ще ти помогнем — отвърна Корбет. — Нали, Ранулф?

— Тук е забранено да пеят мъже — смотолеви сестра Фиделис.

— Добрият Бог едва ли ще възрази — отвърна Корбет. — А и ти трябва да научиш думите.

— Има да разправям за случилото се — разсмя се сестра Фиделис. — Ти започни, а аз ще повтарям всеки стих.

Ранулф, прекалено изненадан, за да се включи, наблюдаваше как господарят му застана до младата монахиня и запя Salve Regina с дълбокия си мелодичен глас. В края на всеки стих млъкваше и младата монахиня го повтаряше, докато триумфално се присъедини към него за последната строфа.

О Dulcis! О Pia! Virgo Maria!

— Изпях го! — възкликна тя. — Вече го знам. Няма да им кажете, нали?

Корбет се обърна към Ранулф.

— Устните ни са запечатани, нали?

Ранулф само зяпаше и се чудеше не за първи път дали стрелата, пронизала господаря му в Оксфорд, не е увредила и друго, освен гръдната му кост.

— Благодаря — усмихна се сестра Фиделис. — Когато пея, винаги забравям думите. Лейди Джоана е много строга. Бие ме с пръчка през пръстите.

Тя вдигна нежната си бяла ръка, по която се виждаха подути червени следи. Корбет целуна връхчетата на пръстите й.

— Не заслужаваш тъй сурово наказание — прошепна той.

Сестра Фиделис се изчерви и отдръпна ръката си.

— Щом чакате лейди Маделин, ще ви кажа, че дълго ще стоите тук. Тя обича да кара хората да я чакат. Дори лорд Хенри, когато идваше тук, стоеше сума ти време в къщата за гости. — Тя замълча. — Той плати щедро за обновяването на гробницата.

— Много ли тъй щедри посетители идват в манастира? — попита Корбет.

— О, да. Уелският принц също е идвал тук.

— Не знаех, че той почита света Хавизия — невинно отбеляза Корбет.

— Явно е така, щом дойде. Но аз съм само послушница, сър — звънко каза тя. — Тези посещения не ме засягат.

— Какви посещения? — Корбет се помоли наум лейди Маделин наистина да се забави, тъй като хубавичката млада послушница очевидно имаше желание да си побъбри с някого.

— Лейди Джоана не биваше да ме бие с пръчка! — Сестра Фиделис засмука пръстите си.

Корбет внимателно я оглеждаше. Чудеше се дали младата дама не е била изпратена тук, не защото е искала да стане монахиня, а защото не е съвсем наред с ума.

— Какво казваше? — попита тя.

— Щеше да ми разкажеш за странните посещения.

— О, да! Сър, как ти беше името?

— Сър Хю Корбет, пратеник на краля.

— Сър Хю, аз често мечтая, особено в трапезарията; никога нямам време да си доям храната. Затова непрекъснато ме карат да върша нещо — като наказание. Мразя листата!

— Моля? — попита Ранулф.

— Листата — повтори сестра Фиделис. — Тъй като се бавя с яденето твърде дълго, когато останалите послушници се оттеглят за почивка, трябва да мета двора. Дават ми тежка престилка, която прежулва врата ми, и метла, която едва вдигам. Карат ме да премета калдъръмения двор, който свързва трапезарията с къщата на лейди Маделин.

— Аз също не обичам да чистя листа — каза Корбет. — И ти обещавам, че ще поговоря с лейди Маделин да не бъдеш наказвана толкова строго.

— Наистина ли, сър? Ще й кажеш ли и за пръчката на лейди Джоана?

— За Бога — прошепна Ранулф.

— Бяхме стигнали до листата — поде Корбет.

— Една нощ, мисля, че беше в навечерието на деня на свети Матей — тя докосна устни с пръстите си, — а може би денят на свети Корнелий…

— … си метяла листата в двора.

— Да. Когато притъмня и никой не можеше да ме види, се скрих в един ъгъл. Бях откраднала парче сладкиш от трапезарията и ръцете ми бяха измръзнали. Както и да е, изядох сладкиша. Бях много ядосана, защото послушниците си бяха в спалнята, а всички останали сестри прекарваха приятно времето си. Внезапно — тя толкова рязко приведе глава, че Корбет едва не отскочи — видях един мъж с плащ и спусната качулка да пресича двора.

— Сигурна ли си, че не е била някоя от сестрите? — попита Корбет.

— Те не носят шпори, които подрънкват на всяка крачка, нито пък мечове. А и не ходят тъй наперено. Та той влезе в къщата на лейди Маделин. „Какво става тук?“, казах си аз. Влезе направо, без дори да почука. Долу се намира нейната трапезария, а горе — спалнята й. Там никой не се качва! Оставих метлата и се промъкнах през двора. Погледнах през прозореца, но вътре нямаше никого.

— Значи мъжът трябва да се е качил горе? — попита Корбет.

— Така е. Знаеш ли, сър, още дълго метох двора, но той не излезе. Седмица по-късно, трябва да е било в края на месеца, защото бяхме празнували деня на свети Джером — онзи, който…

— Знам кой е бил — прекъсна я Корбет. — Пак ли те пратиха да метеш двора?

— Не, сър, този път беше подът на столовата. Пак бях сама и наказана. Сигурна съм — поверително каза сестра Фиделис, — че видях същия мъж да пресича двора.

— Но игуменката едва ли кани на гости мъже?

— Точно така, сър, тя няма мъже приятели! Лейди Маделин смята, че всички мъже са по-лоши и от дявола!

— Тя ли ти го каза?

— Не, но ни е предупреждавала. Казвала ни е какво да правим, когато тук има гости мъже.

— Като мен?

— Ти си кралски пратеник и ми помогна за пеенето. А и ще кажеш на лейди Джоана да не използва пръчката!

— А знаеш ли кой е бил непознатият? — попита Корбет.

Младата послушничка поклати глава.

— Може би съм се объркала — замислено каза тя. — Сигурно си е тръгнал по другия път.

— Какъв друг път?

— Къщата на лейди Маделин е като малък дворец. Има собствена кухня и конюшня, двор и малка странична порта в стената към гората.

— И смяташ, че непознатият може да си е тръгнал оттам?

— Възможно е!

— Виждала ли си нещо друго подозрително? — настоя Корбет.

Сестра Фиделис се огледа уплашено.

— О, не! И това не съм казвала на никой друг! Не смея! Когато се ядоса, лейди Маделин е страшна!

— Излиза ли тя понякога от манастира? — попита Ранулф.

— Да, манастирът има земи край град Рай. Понякога тя ходи там с монахинята, която раздава помощи или с някого от братята си, за да прибере наемите и да провери сметките на управителя. Отсъства четири-пет дни и тогава винаги е по-спокойно. Но иначе тя е добър човек и се гордее с мощите.

— Точно за нея щях да те питам. — Корбет погледна през рамо към вратата. Лейди Маделин сигурно щеше да се появи скоро, а той не искаше да създава неприятности на тази млада и наивна послушница. — Не знам много за света Хавизия.

— Тогава ще ти разкажа. Научила съм всичко.

Сестра Фиделис ги поведе към страничния олтар. Корбет с възхищение се загледа в големия дъбов саркофаг.

— На колко години е?

— Според лейди Джоана, поне на двеста. Дъбът бил донесен специално от югозападна Англия.

Корбет се огледа. Върху мраморния олтар, вграден в отсрещната стена, стоеше статуята на света Хавизия — млада жена с коса до раменете, облечена в роба в пурпурно и бяло. В протегнатите й ръце имаше меч. Фреските по стените изобразяваха сцени от живота на светицата в ярки цветове. На една от тях тя бе преследвана от воини с тояги, мечове и боздугани. На друга се виждаше гора, където светицата беше коленичила до някакво езеро с лилия в ръце.

— Коя е била света Хавизия? — Корбет докосна стъкления похлупак в горната част на ковчега, през който се взираше Ранулф.

— Това е коса! — възкликна прислужникът му. — Виж, сър Хю, какви прекрасни златисти къдрици!

Корбет дръпна пурпурната покривка, поръбена със злато, която покриваше наполовина стъкления похлупак и видя къдриците, подредени в кръг, пищни и златисти като зряло жито.

— Какво е това? — попита той.

— Това са мощите — обясни сестра Фиделис. — Косата на света Хавизия.

Корбет се обърна към стенописа зад себе си и забеляза датата, изписана с посребрени цифри в долната му част — 667 г. след Христа.

— Света Хавизия е живяла преди векове! — възкликна той. — Минали са почти седемстотин години, но тази коса…!

— Защото това е чудо — отвърна сестра Фиделис. — Хавизия била саксонска принцеса. Баща й бил владетел на тези земи. — Тя затвори очи, сякаш си припомняше урок. — Той искал да я омъжи за влиятелен тан. — Тя отвори очи. — Какво значи тан?

— Благородник — отвърна Корбет.

— Хавизия казала, че се е посветила на Бога и няма да се омъжи за този благородник. Баща й много се ядосал. Тя била красавица и за златокъдрата й коса се говорело надлъж и нашир. — Фиделис посочи стенописа. — Хавизия избягала от двореца на баща си, но той я подгонил с войниците си. Тя влязла в гората и стигнала до един кладенец, точно тук. Отрязала косата си и я сложила до езерото като дар за Бога. — Младата послушница притвори очи. — Когато баща й я открил, бил толкова вбесен от постъпката й, че извадил камата си и я забил в сърцето й. — Сестра Фиделис с жестове показа как е станало това и Корбет настъпи Ранулф, за да не му позволи да се разсмее. — Когато гневът му преминал, той съжалил за станалото. Приел християнството, погребал дъщеря си с почести и издигнал тук храм, който по-късно се превърнал в манастира „Света Хавизия“.

— И това е нейната гробница?

— Да, тя е погребана под плочите. Този саркофаг е бил направен от един от предшествениците на лейди Маделин. Родът Фицалан винаги е проявявал голяма почит към нея.

— Но това не може да е косата на принцеса Хавизия! — възкликна Ранулф.

— Напротив! — разпалено отвърна сестра Фиделис. — Именно затова баща й се покръстил. Косата си останала същата, като в деня, когато умряла дъщеря му; минали векове, но тя не изгнила, нито се разпаднала. Ако сложиш ръка на стъкления похлупак и се помолиш на света Хавизия, тя ще те чуе.

Корбет разглеждаше златистите къдрици. Несъмнено косата беше истинска, но изглеждаше блестяща и жива, сякаш бе отрязана предишния ден.

По време на пътешествията си той беше виждал много реликви. Пирони от разпятието на Христос, с които можеше да се построи цяла сграда. Поне три глави на свети Йоан Кръстител, пет крака на свети Себастиан, пера от крилото на архангел Гавраил, а веднъж дори камъка, на който бил стъпил Исус, преди да се възнесе в небесата. Подобни неща имаше из цяла Европа — Христовата кръв, която не се съсирваше, статуи, които плачеха. Реликвите бяха и възвишени, и смешни — беше виждал дори пропитата с пот кърпа, която свети Йосиф бил използвал в дърводелската си работилница.

Корбет почука по стъкления похлупак — майсторски изработен, той беше прикрепен към горната част на саркофага. Имаше ли логично обяснение това чудо? Беше ли саркофагът запечатан, за да предпазва косите от разложението, което би причинил въздухът? Несъмнено това беше удивително. Ето защо света Хавизия привличаше толкова много поклонници.

— Всичко е много красиво.

— Да, наскоро лорд Хенри го поднови.

— Кога?

— Преди около три месеца. Гробницата бе затворена и запечатана за известно време, докато боядисат стените и таваните.

— Отваряна ли е някога мощехранителницата?

— Никога.

Корбет изведнъж почувства, че го наблюдават, обърна се и видя две монахини на входа на страничния олтар. Първата беше висока, строга на вид и облечена в белоснежно расо. Златен медальон висеше от филигранна верига около врата й. Монахинята зад нея бе облечена по същия начин, но бе по-дребна и изглеждаше ядосана. Ако погледите можех да убиват, младата послушница би паднала мъртва на мига.

— Лейди Маделин Фицалан? — попита Корбет и пристъпи към тях.

— Какво правиш тук, сестра Фиделис?

— Припомнях си Salve Regina.

— И пееше прекрасно — заяви Корбет. — Макар кокалчетата на ръцете да я боляха.

— Тя е много непохватна — отвърна лейди Маделин и погледна към писаря.

— Но когато дойда отново — попита властно той, — следите ще са изчезнали, нали?

Лейди Маделин щракна с пръсти.

— Иди в помещенията за послушниците, сестро Фиделис! — Тя огледа Корбет от глава до пети. — Аз съм лейди Маделин Фицалан. Това е сестра Агнес, моята помощничка.

Другата монахиня се усмихна принудено.

— А аз съм сър Хю Корбет, пазител на тайния кралски печат и негов специален пратеник тук. Нося заповеди и пълномощия. Това е Ранулф-ат-Нюгейт, мой прислужник и главен писар в канцеларията на Зеления печат.

— Нямате власт на църковна земя!

— Мога да получа.

Лицето на лейди Маделин разцъфна в усмивка.

— Наистина ли, сър Хю? — Тя мина бързо покрай него, отиде до мощехранителницата и критично огледа Ранулф. — Погледът ти е дързък, писарю!

— Възхищавах се на расото ви, милейди, на белоснежния му цвят. Какво символизира той — святост или скромност?

Корбет затвори очи, когато чу как игуменката рязко издиша.

— Лейди Маделин — той застана до нея. — Твоят полубрат е бил убит.

— Бог да го прости.

— А трупът на една млада жена е бил оставен пред портата на манастира. Разбрах, че тя също е била убита със стрела в шията.

— Кой ти каза това?

— Негово величество кралят. Да не споменавам клюките в „Горският дявол“.

— Подходящо име — леденият поглед на лейди Маделин не трепна. — Да, трупът на бедната жена беше открит и ние го погребахме по християнски.

— Защо?

— Наше задължение като християни е да проявяваме милосърдие.

— Познавахте ли жената?

— Не.

— Посещавала ли е манастира или мощехранителницата?

— Не, можете да попитате когото искате от манастира.

— И къде я погребахте?

— В нашето гробище.

Корбет извади заповедта с кралския печат.

— Тогава, милейди, с властта, дадена ми от краля, искам трупът да бъде изваден от гроба, за да го огледам.

— Не можете да направите това.

Корбет се отдалечи встрани.

— Ранулф, намери кирка, мотика и лопата. Разбери къде е погребан трупът на горката жена. Милейди, ще обясня действията си на краля и на архиепископа, а ти ще имаш възможност да се оправдаеш защо си отказала да ми окажеш съдействие.

— Сър Хю.

Той се обърна. Лицето на лейди Маделин се бе смекчило.

— Не исках да се карам с теб. Първо, да отговоря на въпроса ти. Саркофагът с мощите никога не е отварян. Второ, ще ти кажа каквото искаш да знаеш, в моите покои. И трето, тъй като аз съм игуменката тук, аз ще накарам да извадят тялото!