Пол Дохърти
Стрелецът демон (13)

Дванадесета глава

След известно търсене отшелникът откри мястото, където беше пресякъл пътя. Вече беше обяд, облаци засенчиха слънцето и първите хладни есенни ветрове обявиха присъствието си. Златистокафяви листа се въртяха във вихрушка, покривайки с мек килим изровения път. Гората бе тиха, като изключим крясъците на птиците и непрестанното грачене на полските врани. Корбет забеляза, че пътят рязко извива.

— Завой — каза той. — Удобно място за засада или поне така винаги казва милорд Съри.

С Ранулф бяха последвали отшелника и брат Козмас надолу към тесния гроб, от който Одо бе изровил трупа. Корбет коленичи и с облечените си в ръкавици ръце разчисти листата и вейките, които се бяха натрупали отгоре. Почвата бе мека и лесна за копаене; на убиеца сигурно му е трябвало съвсем малко време, за да изкопае яма, да сложи в нея трупа и да го зарови.

— Какво търсиш? — попита брат Козмас.

Корбет посочи назад към пътя.

— Подозирам, че младата жена е идвала от „Горският дявол“. Отивала е към манастира или на север, към Лондон. Завила е тук. Убиецът е стоял някъде наблизо със заредена стрела. Разбойниците по пътищата често използват една уловка. Взимаш камък и го хвърляш нависоко, така че да падне на пътя.

— И жертвата, естествено, поглежда нагоре.

— И открива гърлото си за стрелата.

— Трябва да е бил добър стрелец — каза францисканецът.

— Не знаем колко наблизо е бил — отвърна Корбет, — но очевидно е бил опитен и е стрелял, за да убие. Ти си участвал във войните, братко. Помниш ли някой, улучен в гърлото със стрела, да е оцелял? Както и да е, убиецът излиза на пътя и довлича трупа тук, където го съблича и заравя. Взима дрехите, обувките, колана и наметалото на нещастницата. — Той замълча, загледан в катеричката, която подскачаше по един пън.

Ранулф любопитно го изгледа. Господарят му беше застинал със смръщени вежди и полуотворена уста.

— Господарю, говореше за това, че трупът бил съблечен.

— Разбира се! — прошепна Корбет. — Защо е нужно да се съблича труп?

— Защото дрехите ти трябват? — пошегува се отшелникът.

— Не, не — Корбет поклати глава. — Убиецът не е бил обикновен крадец. Той е причакал тази млада жена. Съмнявам се, че тя случайно е попаднала на пътя му. Има всички белези за добре подготвена засада. Нашият стрелец може да си позволи хубав лък и колчан. Защо тогава са му притрябвали дрехите на някаква нещастна жена? — Той стисна Ранулф за рамото. — Хайде, писарю на Зеления печат, размърдай си мозъка! Спомни си трупа, подстриганата коса, здравото тяло.

— Мъж! — възкликна Ранулф. — Жената е пътувала, преоблечена като мъж. Затова дрехите е трябвало да бъдат взети. И ако някой като нас попита в кръчмата „Помните ли млада жена да е минавала оттук?“, отговорът, разбира се, ще бъде „не“.

— В живота, както и в любовта — отбеляза Корбет — истината е винаги една, но очевидна само за онези, които я търсят! Брат Козмас и Одо, моля ви за услуга. Бихте ли разкопали край гроба?

Брат Козмас го погледна свирепо.

— Помолих ви за услуга — добави спокойно Корбет. — Аз също ще се включа.

При тези думи брат Козмас взе кирката, подаде лопатата на Одо и двамата започнаха да копаят, а Корбет дръпна Ранулф настрани.

— Колко добре познаваш тези гори, Ранулф?

— Изобщо не ги познавам.

— Добре тогава. Върни се в „Горският дявол“. Потърси нашия Болдок — той е вече коняр на сър Хю Корбет, кралския наместник. Сър Уилям няма да възрази. Кажи му, че ще си поговорим довечера, преди да тръгнем за Рай.

— За Рай! — възкликна Ранулф.

— Да, за Рай. Болдок има две задачи. — Първо, да те заведе в Севърнейк и когато свършиш там, да те върне обратно в кръчмата. След това трябва да отиде и поиска от сър Уилям писмо, че го освобождава от служба.

— И какво ще търся в долината Севърнейк?

— Следи от това, че на сър Уилям му е било зле.

— Сър Хю!

— Нещо по-важно, провери колко време е нужно, за да претичаш от мястото, където е бил убит лорд Хенри, до другата страна на долчинката и обратно. Болдок ще ти помогне, той знае къде са стояли всички.

Ранулф пое, а Корбет се присъедини към другите. Те бяха копали около гроба, но бяха намерили само сребърно копче, не по-голямо от дребна монета.

— Би ли скрил убиецът дрехите тук — попита брат Козмас, — щом си е направил труда да съблече тялото?

— Прав си.

Корбет клекна до ямата с притворени очи, заслушан в звуците на гората. Брат Козмас беше определил мястото на копане и писарят изпитваше определени съмнения. Францисканецът беше умен човек. Не бе опитал да търси на друго място, а беше копал в самия гроб, като че ли крадецът би си направил труда да изкопае дълбока дупка, само за да скрие дрехите, да ги зарови и да сложи трупа отгоре. Одо също беше мрачен и разсеян. Ръката на Корбет посегна към дръжката на камата. Беше постъпил неблагоразумно! Стоеше сам с двама непознати, заподозрени в убийство, в гората, където можеше да се случи какво ли не. Той стана, отбелязвайки си наум да не се обръща с гръб към тях.

— Аз ти показах гроба — каза Одо, сякаш прочел мислите му. — Копах. Освен това копче, не открихме нищо друго.

Корбет погледна към пътя. Бяха ли двамата мъже виновни в убийство? Беше ли го довел Одо тук, защото нямаше друг избор? Той извади камата си.

— Трупът е бил довлечен тук — започна Корбет. — Убиецът е действал бързо. Съблякъл го и го заровил. — Той погледна вляво и посочи към гъстите храсти, които растяха встрани от склона. — Искал е да се махне оттук колкото се може по-бързо. Сложил е дрехите в торба. — Корбет отиде от другата страна на прясно изкопаната яма. — После е пресякъл пътя и е изчезнал в гората. — Той приклекна и зарови с камата между вейките и листата. — Да се надяваме, че е изпуснал нещо.

Двамата мъже не се присъединиха към него. Корбет продължи търсенето, използвайки камата, за да реже тревата и плевелите, които здраво се бяха вкопчили в почвата. Той внимателно раздели земята на малки квадрати, покрай основата на склона и по-нагоре. От време на време хвърляше поглед към брат Козмас и Одо. Те се бяха отдалечили и си шепнеха. Тъкмо се канеше да ги повика на помощ, когато реши, че ще е по-безопасно, ако стоят на разстояние. Освен това не беше сигурен какво ще направят, ако открие нещо.

Беше стигнал до средата на склона, когато откри две малки парченца от скъп плат, изцапани от тревата и калта. В средата имаха примки от пресукана златна връв и бяха над три сантиметра в диаметър. Шевът беше ситен и равен. Той ги прибра в кесията си и продължи търсенето, но напразно.

Когато се върна отново на пътя, ги извади и внимателно ги заразглежда — не можеше да се досети за какво служат.

— Откри ли нещо, мастър писарю?

Брат Козмас и отшелникът се приближиха.

— Мисля, че да. — Корбет протегна ръка. — Но не мога да разбера какво е. — Той отново прибра парченцата в кесията си. — Искам да ви помоля за една последна услуга.

— Трябва да се връщам в църквата — съобщи брат Козмас. — Имам други задължения, сър, освен да копая канавки за кралския писар.

Корбет бръкна в кесията си за монета, но монахът поклати глава.

— Запази си среброто, сър. Да направим това, което искаш.

— Само ме съпроводете до „Света Хавизия“ — помоли Корбет. — Трябва да говоря с лейди Маделин.

Малко по-късно монахът, все още мрачен и разсеян, остави Корбет пред главния вход на манастира и си тръгна, без дори да се сбогува. Корбет гледаше как двамата с Одо се отдалечават. Знаеше, че подозренията му може би са неоснователни, но пък те го бяха лъгали. И двамата живееха в Ашдаун, и двамата имаха мотива и средствата да убият сър Хенри. Той въздъхна и дръпна въжето на звънеца. Малката вратичка се открехна и ядосаната сестра Вероника го покани в двора.

— Знаех си, че си ти! — дрезгаво каза тя. — Погледнах през решетката и те видях да идваш с онези двамцата.

— В името на Бога, сестро, няма ли у теб милосърдие?

— Повече, отколкото у теб, сър. Но от мен зависи кога и към кого да го проявявам.

Тя го поведе през розовата градина към манастирските постройки.

— Бих искал да видя лейди Маделин.

— Знам, че не си дошъл да видиш мен. И ти като другите ще отидеш в къщата за гости и ще я изчакаш там.

Корбет я хвана за ръката. Дребничката монахиня спря и се взря в него.

— Какво има, писарю?

— Защо не ме заведеш при игуменката?

— Лейди Маделин си има собствено жилище — обясни бавно сестра Вероника, сякаш Корбет беше слабоумен. — Има си къща с градина, конюшня и кухня. Там не се допускат мъже.

— Ще го имам предвид.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо. Но имам още един въпрос. Помниш ли трупа на младата жена, който бяха оставили на страничната порта?

— Разбира се. Аз чух звънеца. Аз отворих вратата и го видях да лежи там.

— Гол ли беше?

— Не, увит в сиво одеяло или наметка, вече не помня.

— И кой се погрижи за тялото?

— Първо пратих да съобщят на лейди Маделин.

— И?

— Тя нареди трупът да бъде отнесен в погребалния дом. Това е малка постройка край гробището. Един от работниците го занесе там. Когато игуменката милостиво се съгласи да го погребем тук, аз измих трупа и го облякох в едно от нашите раса, а малко след това го погребахме. Имаш ли още въпроси, мастър писарю?

— Не, нямам.

Сестра Вероника продължи напред. Преведе Корбет покрай църквата до приятна двуетажна постройка, минаха през дървената тераса и влязоха в голяма белосана стая. Стаята, в която го въведе, беше оскъдно обзаведена. Голямо черно разпятие висеше от едната страна на прозореца, а от другата имаше резбован образ на света Хавизия.

— Това е стаята за почивка — обясни тя. — Игуменката сигурно ще дойде тук. — Сестра Вероника му посочи един стол, преди да затвори вратата. — Седни. Ще ти донеса нещо за хапване и пийване.

Малко по-късно тя се върна с кана медовина и малка чинийка поръсени със захар сладки.

— Лейди Маделин ще дойде, когато може.

Корбет искаше да я разпита още, но въпреки възрастта си, тя пъргаво изтича от стаята и затвори рязко вратата след себе си, затова той взе каната с медовина и отиде до прозореца, който гледаше към двора. Опита се да обмисли всичко, което бе научил сутринта, но знаеше, че ще има нужда от помощта на Ранулф, за да разплете отделните нишки. Доволен бе от това, което беше открил, но не смяташе, че е постигнал кой знае какъв напредък. Знаеше кой е Бухала, но беше ли по-близо до разобличаването на убиеца? Или ставаше дума за група убийци? Хора, които живееха в Ашдаун, мразеха лорд Хенри и се бяха съюзили, за да го унищожат? Разбира се, имаше предвид и дьо Краон с неговата свита. Но как би могъл да ги разпита? Дьо Краон бе официален пратеник на френския крал и с удоволствие щеше да откаже да отговаря на въпросите на Корбет. А дори да го приеме, размишляваше писарят, докато отпиваше от чашата си, едва ли би му казал истината.

— Ето те отново тук, кралски писарю.

Той стреснато се обърна. Лейди Маделин бе влязла безшумно. От начина, по който пръстите на едната й ръка потупваха по расото, а другата си играеше с медальона, той разбра, че не е желан тук.

— Още въпроси ли имаш?

Корбет рязко постави чашата на масата.

— Да, милейди, имам още въпроси! С кралски декрет Пиърс Гейвстън беше прогонен от това кралство. Под страх от конфискуване на имуществото. Сериозно нарушение на закона е да се предлага на този изгнаник безопасно убежище. Така че не се дръж толкова надменно, защото ти и сър Уилям сте се провинили в много тежко престъпление. Знам, че брат ти е довел Гейвстън от крайбрежието. Предложил е на изгнаника да отседне предрешен в хана. По-късно той е бил допуснат и на територията на манастира, нещо повече — в собствената ти къща.

Клепачите на лейди Маделин затрепкаха и тя мъчително преглътна.

— Светата майка Църква ще ме защити! — дрезгаво каза тя.

— Не ставай смешна! Не съм дошъл да те арестувам, но ти казвам истината. Подслонила си Гейвстън тук, нали? Идвал е на два пъти. Видели са го да влиза в частните ти покои.

— Гейвстън е повече жена и от мен! — отвърна тя. — Всички го знаят! — Игуменката се отпусна на пейката. — Надменен глупак! Появи се нагизден като някакъв трубадур! Кой го е видял?

— По-добре да не ти казвам.

Лейди Маделин подсмръкна шумно.

— Когато бяхме малки, аз и сър Уилям си играехме с младия принц. Едуард помоли брат ми за помощ и подкрепа и той му ги даде. Аз също бях посветена в заговора. Уелският принц изпрати писмо с личния си печат, в което пишеше, че когато стане крал, няма да забрави помощта ми, нито благословения храм на света Хавизия — тя се усмихна леко, извади броеница от джоба си и я запремята между пръстите си. — Обясних му как да дойде — продължи игуменката, все едно си говореше сама. — Видя къщата ми. Залепена е за стената на манастира и има собствена конюшня и двор. Той можеше да пристигне тихомълком. Но не, младият фукльо се изтъпанчи, дрънчейки с шпорите си, на показ на целия свят! Смяташе, че е много забавно!

— А кога дойде принцът?

— Срещнаха се в църквата и принцът заключи вратата зад себе си. И двамата бяха предрешени. Казах на сестрите, че са зидари, дошли да търсят работа. После Едуард си тръгна, а малко по-късно Гейвстън го последва.

— Колко пъти стана това?

— Както каза самият ти, писарю, видели са го два пъти, нали? Какво ще правиш сега? Ще пишеш до Уестминстър?

— Не, мадам. — Корбет придърпа един стол и седна. — Бих искал да ми помогнеш за още нещо.

— За какво?

— За смъртта на брат ти.

— Не знам нищо за нея. Хенри беше надменен глупак.

— А смъртта на онази млада жена?

— Казах ти всичко, което знам. Тялото й беше оставено при страничната врата и аз го погребах по християнски.

— Знаеш ли, че вероятно е пътувала, преоблечена като мъж?

Лейди Маделин сви рамене.

— Какво общо има това с мен? Намерихме я оставена пред вратата, облякохме я в расо и я погребахме.

— Била е увита с наметало, когато сте я намерили — каза Корбет.

— Бог знае къде е то, мастър писарю.

— Ами Панций Кантроне? — попита Корбет. — Италианският лекар. Знаеш ли, че е бил убит? Със стрела в гърлото. Трупът му беше намерен край едно блато. Изглежда са го убили, малко след като си е тръгнал оттук.

Лейди Маделин шумно въздъхна.

— Сър Хю, този манастир е оазис на спокойствието и светостта — сигурна защита срещу жестокия свят на лорд Хенри и останалите мъже — последните думи тя произнесе с ярост. — Рядко излизам оттук. Съжалявам за смъртта на Кантроне, но с какво мога да помогна?

— Нали ти си го повикала тук?

— Да, беше много добър лекар. Кокалчетата на сестра Фиделис бяха подути. Казах на лейди Джоана да бъде по-умерена в наказанията.

— Мога ли да видя сестра Фиделис?

— Щом искаш. Но защо ти е?

— Когато Кантроне тръгна оттук — продължи Корбет, без да й отговори, — носеше ли нещо?

— Сър Хю, аз почти не го познавах. Дойде в манастира по наша молба. Представих го на лейди Марселина, която се занимава с послушничките. Тя го заведе при сестра Фиделис. Прегледал ръцете й, препоръчал лекарство и след като му предложили храна и напитка, както обикновено, си тръгнал. Ако искаш да говориш с лейди Марселина или сестра Фиделис, мога да го уредя. Но повече от това не мога да ти кажа.

Корбет се почеса по главата, беше уморен и не можеше да мисли.

— Ами сеньор дьо Краон? — попита той. — Идвал ли е тук френският пратеник?

— Посети на два пъти църквата, за да се поклони пред саркофага. Единия път го видях. Не ми хареса наглият му поглед, но не знам нищо за отношенията му с братята ми — тя се изправи. — Искаше да поговориш със сестрите, за които ти казах.

Корбет понечи да откаже.

— Не, настоявам.

И без дума повече лейди Маделин излезе от стаята. Малко по-късно навъсената лейди Марселина и усмихнатата сестра Фиделис влязоха в стаята. Корбет ги разпита. Сестра Фиделис се държеше смирено, но му се усмихна с очи.

— Да — каза тя, поглеждайки косо към лейди Марселина. — Кокалчетата на пръстите ми се бяха подули колкото сливи. Показах ги на лейди Марселина и тя каза на игуменката.

— И повикахте лекар?

— Сигурно някой от конярите го е довел — каза отговорничката за послушничките.

— Тук нямате ли лекар и аптекар?

— Сър Хю, ние сме монахини, не лекарки. Състоянието на пръстите на сестра Фиделис беше тревожно. Пък и италианецът беше идвал няколко пъти да лекува наши сестри. Беше опитен лекар.

— Беше? — попита Корбет.

Лейди Марселина се усмихна принудено.

— Лейди Маделин ни съобщи ужасната новина, че бедният човек бил убит на връщане оттук.

— Да е казал или направил нещо необичайно? — попита Корбет.

Чу вратата зад себе си да се отваря и лейди Маделин се появи отново.

— Всичко, което знам — каза раздразнено лейди Марселина, — е, че ме повикаха в покоите на игуменката. Тя ми представи лекаря и ми нареди да го заведа при сестра Фиделис. Той прегледа ръцете й каза, че отоците се дължат на дълбоки подкожни наранявания. Препоръча да ги налагаме с билкови лапи.

— Какво стана после?

— Сестра Вероника му донесе храна и нещо за пиене. Той яде, пи и си тръгна.

Корбет погледна младата монахиня, която с разширени очи слушаше лейди Марселина и кимаше утвърдително.

— Изглеждаше разсеян — каза послушницата. — Беше мил и търпелив, но сякаш умът му беше някъде другаде.

— Искаш ли нещо друго, сър Хю? — промърмори лейди Маделин.

— Не, милейди.

— Остани тук, ще изпратя да ти донесат храна и нещо за пиене. Трябва да се подкрепиш, преди да си тръгнеш. Моля те. — Лейди Маделин се усмихна. — Съзнавам, че се държах неучтиво. Искам да ти подаря нещо, преди да си тръгнеш. Нашият мед е известен в цял Съсекс. Сестра Вероника ще ти донесе от него. Междувременно можеш да се подкрепиш.

Корбет се канеше да възрази, но осъзна, че би било невъзпитано и прие. Трите монахини излязоха. Той допи медовината си. Чу звъна на манастирските камбани, които призоваваха сестрите на молитва.

— Ще се върна в кръчмата късно следобед — промърмори той. — Ще запиша всичко, което научих досега и ще го проуча, за да открия какво пропускам.

Вратата се отвори и сестра Вероника се появи с малък поднос, на който имаше печен заек, залят с гъст винен сос, бокал с вино и нарязан ечемичен хляб, намазан с масло.

Корбет лакомо се нахвърли върху храната. Беше вкусна и му напомни за готварските умения на Мейв. Когато сестра Вероника се появи отново, мълчалива и мрачна, му подаде малка кожена торба, в която имаше две гърнета. Гърлата им бяха запушени с парчета пергамент, привързани с връв.

— В цялото кралство не можеш да намериш по-хубав мед — заяви тя.

Корбет побутна подноса, взе торбата и стана.

— Тогава, сестра Вероника, ще те помоля да ме изпратиш.

Дребничката монахиня го поведе към страничната врата.

— И преди да ме питаш — отсече тя внезапно, — да, тук намерихме трупа!

Преди Корбет да успее да отговори, тя затвори вратата в лицето му. Писарят привърза кожената торба за бойния си колан, отпусна ремъка, уви се по-плътно с наметката си и тръгна през полето към гората, следвайки пътеката, която щеше да го отведе до пътя, а оттам — до „Горският дявол“. Денят преваляше. Заслушан в птичите песни и шумоленето в храстите, той спря и проследи с поглед две белки, които притичаха през пътеката и се скриха в шубраците отсреща. От време на време Корбет се оглеждаше, за да се увери, че всичко е наред. Чувстваше безпокойство и знаеше, че отново е допуснал грешка.

— Ти никога не се пазиш, Хю! — беше го сгълчала Мейв. — Толкова си потънал в собствените си мисли, че изобщо не съзнаваш кога се излагаш на опасност! Моля те — тя бе обхванала лицето му с две ръце, — обещай ми, че никога няма да оставаш сам.

Корбет си пое дълбоко дъх.

— Прости ми, Мейв.

Птиците ли се бяха умълчали или просто си въобразяваше? Той откопча бойния си колан, защото гърнетата бяха тежки и го закопча по-стегнато. Хванал торбата в една ръка и камата в другата, Корбет бързо продължи напред. Гората му напомняше за гористите долчинки на Уелс. Спомни си съвета на един опитен стрелец, който предвождаше кралските войници.

— Помни — беше го предупредил той, — оглеждай се вляво и вдясно. Не се поддавай на въображението си. Слушай горските шумове. Ако чуеш нещо странно, тръгни по-бързо и никога не заставай на едно място. Тичащият човек е далеч по-труден за улучване!

Корбет ускори ход. Почувства болка в гърдите от раната, получена в Оксфорд. Спомени изплуваха в ума му. Той овладя паниката си; ослушваше се внимателно и оглеждаше дърветата от двете си страни. Птичка излетя от клоните с тревожен крясък. Корбет отново забърза. Отдясно изпращя клонче. Нещо се удари в пътеката, сякаш отнякъде бе паднал камък. Без да чака повече, Корбет се приведе и хукна, движейки се на зигзаг. Усети как една стрела изсвистя покрай лицето му. Изкушаваше се да спре и да се хвърли на земята. Убиецът явно се намираше отдясно на пътеката, затова той я изостави и хукна през храстите, използвайки дърветата за прикритие. Мислеше, че е успял да се измъкне, но в този миг една стрела се заби в близкото дърво с такава сила, че очевидно преследвачът му беше наблизо. Корбет продължи да тича. Гледаше да не е по права линия. Клонки го шибаха през лицето, коприва и тръни дращеха краката му. Той се спъна и вероятно това спаси живота му, защото в същия миг нова стрела прелетя над главата му. Корбет погледна вдясно. Не трябваше да изпуска от поглед пътеката, защото можеше да се изгуби.

Захвърли кожената торба и се затича. Гърдите го боляха, беше му трудно да диша. Най-накрая се принуди да спре, облегна се на едно дърво и се закашля. Оглеждаше гората зад себе си. Не се виждаше и следа от убиеца. Погледна изподраните си ръце, извади ръкавиците си и ги сложи. После се промъкна през храстите към пътеката, уверен, че се изплъзнал на преследвача си. Който и да беше той, явно бе разбрал, че преследването е твърде опасно. Пред себе си Корбет чу скърцане на каруца. Разкопча наметката си и без да обръща внимание на болките в корема и ожулените от клоните места, се запрепъва към завоя, зад който се намираше кръстопътят. Каруцарят, селянин, който возеше семейството си, изненадано зяпна, когато Корбет се хвана за каруцата му.

— Не се безпокой! — задъхано каза Хю. — Аз съм гост на сър Уилям Фицалан, кралски писар съм.

Човекът продължи да го гледа учудено.

— Знаеш ли хана „Горският дявол“?

Селянинът кимна. Корбет извади една монета от кесията си и я пъхна в мазолестата му ръка.

— Откарай ме там.

И без да чака отговор, той се качи до каруцаря. Усмихна се успокоително на жена му и четирите деца, които го гледаха опулени. Селянинът плесна с юздите.

— Щом искаш, сър, ще те закарам до „Горският дявол“. Но като те гледам, ми се струва, че вече си се срещнал с дявола.

Корбет се успокои, когато каруцарят, смеейки се силно на собствената си шега, подкани коня да побърза. Писарят погледна през рамо към зеления мрак на гората и се закле наум, че ще използва всичките си сили и умения, за да си получи незнайният стрелец заслуженото.