Дезмънд Багли
Капанът на свободата (38)

II

Събудих се в затворническата болница. Отново се намирах между дебелите стени, които в Малта бяха по-здрави от всички други в света. Сложиха ме в самостоятелна килия и изводът ми беше, че местните ченгета не искат да поемат риска обикновените малтийски престъпници да изпитват лошото влияние на един такъв опасен тип като мен. Но в крайна сметка се оказа, че не съм прав.

Един не особено разговорлив лекар оперира рамото ми с местна упойка, след което зачаках появяването на Брънскил и неизбежните му въпроси. Чудех се какви правдоподобни лъжи да му наговоря. Има някои сфери от дейността на Министерството на вътрешните работи, които едно обикновено ченге не е желателно да знае.

Но не Брънскил, а някакъв непознат влезе в стаята. Беше слаб, на средна възраст и със спокойно гладко лице. Представи се като Армитидж и ми показа документите си с цел да ме впечатли. Прочетох и едно препоръчително писмо от министър-председателя, а останалото изобщо не погледнах.

Той придърпа един стол до леглото и седна.

— Е, мистър Станард, как сте?

— След като знаете името ми, значи сте наясно горе-долу за какво беше цялата работа. Макинтош ли ви изпрати?

— Страхувам се, че не — каза той със съжаление. — Макинтош е мъртъв.

Почувствах как стомахът ми болезнено се сви.

— Значи не е излизал от болницата?

— Умрял е, без да се върне в съзнание.

Помислих си за Алисън — как ли го е приела? Смесеното чувство на любов и омраза, което тя изпитваше към баща си, ми пречеше да установя с точност.

— Мисис Смит знае ли?

Армитидж кимна.

— Прие новината с твърдост.

„Откъде сте толкова сигурен?“ — помислих си аз.

— Изправени сме пред много труден случай. Вашите действия — особено в Ирландия — могат да поставят правителството в много неизгодна позиция. — Той замълча. — Ще ги накара да се разкрият напълно.

Можех да си го представя. Отношенията с Ирландия вече бяха достатъчно обтегнати, а сега пресата сигурно гърмеше от пресилени истории за британски таен агент, който буйства в суверенна Ирландия.

Подметнах иронично:

— Да не говорим пък за моето неудобно положение.

— Прав сте.

Взряхме се един в друг.

— Добре — казах аз накрая, — кой разду тайната? Тази операция беше най-секретната, в която съм участвал. Как се разбра истината?

Армитидж въздъхна.

— Разкри се именно поради високата сигурност, с която беше обвита. Разкри се, защото на практика Макинтош не можеше да вярва на никого. — Той не отклоняваше погледа си от мен. — Не вярваше дори на вас.

Аз кимнах, а Армитидж се засмя.

— Не вярваше дори и на министър-председателя. Винаги е действал самостоятелно и не се е разкривал пред никого.

Проговорих тихо:

— Моят дял в операцията беше много голям. Мисля, че трябва да ми кажете всичко.

Цялата история е започнала с увеличаването на бягствата от затвора, което разтревожило хората на върха. Маунтбатън направил цялостно проучване на затворническата система и сигурността била повишена, но слуховете за организацията на „Бегълците“ продължавали да ги държат в напрежение и на Макинтош била възложена задачата да направи нещо по въпроса.

— Всичко това, което се е случило, не ми харесва и не бих искал аз да разяснявам каквото и да било — каза възмутено Армитидж. — Трябвало е да възложат задачата на Специалния отдел.

— Макинтош ми каза, че са опитали и са се провалили.

Армитидж кимна нетърпеливо.

— Знам, но е трябвало да опита отново. Макинтош беше като вълк единак. Невероятно потаен.

Досещах се какво не му харесва на Армитидж. Той беше държавен служител с висок ранг, авторитетна личност в Уайтхол и обичаше нещата да се развиват легално и открито, по изпитаните вече начини. И особено не му се нравеше идеята, че министър-председателят си има частен терорист. Това нарушаваше чувството му за приличие.

Той се наведе напред.

— Без да уведоми никого, Макинтош си е набелязал Уилър, но е запазил подозрението за себе си. Не казал дори на министър-председателя. Никога няма да разберем какво точно е имал предвид, а и той сигурно е мислел, че няма да му повярват. Уилър бързо се е изкачвал по стълбичката на популярността и влиянието и министър-председателят дори е имал намерение да го направи министър.

— Да, разбирам какъв е бил проблемът на Алек. Как е разбрал за Уилър?

Армитидж поклати глава.

— Не знам. Мисля, че министър-председателят е имал пълно доверие в Макинтош по отношение на мерките за сигурност. — В гласа му се долавяше нарастващо недоволство.

Значи Макинтош е отговарял за мерките за сигурност по отношение на елита на обществото. Това даваше отговор на въпроса: „Кой дърпа конците?“ Бих могъл да си представя министър-председателя да очаква от Макинтош да заподозре някой член на левите или десните радикали, но кой би си позволил да обвини един виден бизнесмен, който успешно се издига във висшите кръгове. Идеята беше направо смешна.

— Значи Макинтош е имал недоказуеми подозрения и не е искал да обвинява без точни доказателства. Затова е държал устата си затворена, докато не хване Уилър на местопрестъплението.

— Това трябва да е причината — съгласи се Армитидж. — Той ви възлага задачата и ви слага до Слейд под маската на крадец на диаманти. — Лека усмивка разведри строгите му черти. — Наистина гениално измислено. Но той не ви е предупредил за Уилър.

— Не съм и очаквал — с равен глас казах аз. — На този етап не беше нужно да знам. — Потърках брадичката си. — Но очаквах, че е казал поне на мисис Смит.

— Не е, но на това ще се върна по-късно. — Армитидж се наведе напред. — Когато вие и Слейд избягахте, Макинтош се е видял с Уилър. Установихме, че това е станало в неговия клуб. Провели са разговор, в който Макинтош е разкрил кой всъщност сте вие. Така… е била издадена тайната.

Премигнах невярващо, след това затворих очи и се излегнах на възглавницата.

— Направил го е нарочно? — казах меко аз.

— О, да, той е искал да накара Уилър да постъпи прибързано и така необмислено да се издаде. Целта му е била да го хване в деликатна и издайническа ситуация. Очевидно вие сте били лесно заменим.

Отворих очи и погледнах Армитидж.

— И винаги съм бил. Това е професионален риск — казах аз и си помислих, че Алек Макинтош е долно, мръсно копеле.

— Както и да е, Уилър е бил принуден да действа прибързано, но не мисля, че е постъпил необмислено — каза Армитидж замислено. — Същия ден Макинтош е бил прегазен от кола. Задържахме всички коли на Уилър за съдебен оглед и съм почти сто процента сигурен, че ще открием някаква улика, макар че мина доста време от инцидента. Мисля, че е било извършено от ирландския му шофьор.

— Или от китайския му готвач.

Армитидж повдигна рамене.

— И така, Макинтош постъпва в болницата в безсъзнание. Бил е прегазен на път за офиса, където го е очаквала мисис Смит. Дали е имал намерение да й каже или не, никога няма да узнаем. Но по това време никой в управленческите среди не е знаел за Уилър. Разбирате ли какво имам предвид, като казвам, че операцията е била строго секретна?

— Един високопоставен служител на Уайтхол, какъвто сте вие, не би се появил в Малта като гръм от ясно небе просто така. Нещо трябва да се е случило.

— Да, така е. Макинтош умря. Направил е застраховка и е описал с подробности вида и целите на акцията в писмо, което е изпратил на адвоката си точно преди срещата с Уилър. На плика било написано: „Да се отвори само след смъртта ми.“

Армитидж се втренчи в мен.

— И така, Макинтош остава в ръцете на лекарите. Не е бил мъртъв, но едва ли е можел да се нарече и жив, като имаме предвид състоянието му. Поддържали са го благодарение на развитата съвременна медицинска техника и на хуманния дълг на лекарите. Той не бе предвидил такава възможност. Онзи проклет плик е бил в адвоката му две седмици преди да почине Макинтош и ако не бяхте вие и вашите действия, сега щеше да е твърде късно да прочетем съдържанието му.

— Да, дотук — добре. Но как стигнахте до мен? Макинтош не е знаел къде се намирам.

— Отправихме се по петите на Уилър. Чудехме се как да се справим с него, когато видяхме, че вие сте свършили всички вместо нас. — Той се усмихна. — Вашите методи на действие са директни, да не кажа, прекалено директни. Допуснахме, че може би се намирате някъде наоколо, затова доведохме хора, които могат да ви разпознаят.

— Брънскил и сие. Значи сте хванали Уилър.

Той поклати глава.

— Не. Уилър, както и Слейд, са мъртви. Отнесли сте се към задачата много отговорно, ако мога да се изразя така. Специалният отдел сега е по следите на подразделенията от империята на Уилър — явните и нелегални клонове. Мисля, че няма да се справят много бързо, но това вече не е от вашата област. — Той се облегна. — Както и да е, сега вие представлявате проблем за правителството и именно затова аз съм тук.

Не можах да потисна усмивката, която напираше на устните ми.

— Обзалагам се, че не им е лесно.

— Ситуацията едва ли може да се нарече забавна, мистър Станард — каза строго Армитидж. — Пресата вече е надушила, че нещо се носи във въздуха. — Той се изправи и отиде до прозореца. — За щастие, повечето от вашите престъпления са извършени извън територията на Обединеното кралство и за тях ще си затворим очите. Но тук се намесва въпросът за кражбата на диаманти, която ще създаде известни проблеми.

— Застрахователната компания платила ли е на търговеца на диаманти?

Армитидж се обърна и отговори:

— Би трябвало.

— Е, защо тогава не оставим нещата така, както са?

Той изглеждаше дълбоко засегнат.

— Правителството на нейно величество не може да си затвори очите пред измамата на една застрахователна компания.

— Защо не? — попитах аз, като не виждах никаква логика в твърдението му. — Правителството на нейно величество си затваря очите пред убийството на Уилър и Слейд. Какво толкова свещено има в няколко хиляди лири?

Моята контраатака не му се понрави. Законите за собствеността стоят на по-предна позиция от тези за човешките права в английското законодателство. Той се обърка и не знаеше какво да отговори. Накрая каза:

— Какво предлагате?

— Уилър и Слейд са мъртви. Защо да не е мъртъв и Риардън? Застреляли са го, докато се е опитвал да се измъкне от полицаите по петите му — няма да е толкова трудно да се нагласи. Но ще трябва да запушите устата на Брънскил, Форбс и Джървис. Може да го обясните със запазването на една държавна тайна. Или пък да ги заплашите с възмездие — мисля, че никой от тях няма да е очарован, ако го запратят в някое забутано кътче до края на живота им.

— И мистър Станард възкръсва, така ли?

— Точно така.

— Мисля, че ще може да се уреди. А как ще обясним странната смърт на Уилър?

— Виновни са тези ракети, които пуснаха над пристанището за празника. Някоя от тях сигурно се е отклонила и е попаднала на кораба. Сигурно са поправяли нещо по това време и може да е имало отворен бидон с гориво на палубата. Мисля, че малтийското правителство трябва да бъде порицано за това, че не е изпълнило задълженията си по контрола на пристанището.

— Наистина гениално — каза Армитидж и извади един тефтер. — Ще предложа да изпратят кораби и водолази, да извадят останките. Водолаза, разбира се, ще предложим ние. — Той записа нещо със сребърна писалка.

— Задължително трябва да е ваш човек — казах аз и си помислих за острието, което по всяка вероятност все още беше забодено в корпуса на „Артина“. — Какъв тъжен край за един член на парламента наистина. Страшно неприятно.

Армитидж изви устните си в нещо като усмивка и остави настрана тефтера.

— Организацията, за която работехте, преди Макинтош да ви изтегли от Южна Африка, очевидно има доста високо мнение за вас. Помолиха ме да ви информирам, че с вас ще се свързва човек на име Люси.

Кимнах и си помислих как ли би се забавлявал Макинтош, ако чуеше това.

— А министър-председателят ме помоли да ви предам най-искрените му благодарности за участието ви в операцията и за изхода, който сте намерили от положението. Той съжалява, че при създадените обстоятелства може да предложи само благодарностите си.

— Е, човек не може да живее само от похвали — философски отбелязах аз.