Дезмънд Багли
Капанът на свободата (22)

I

Автобусът потегли и тъй като бях вече на сигурно място, напрежението малко ме отпусна. Толкова бях зашеметен от откритието си, че пропуснах да забележа в каква посока тръгна автобусът. Такива пропуски могат да струват живота на човек и като седнах, се почувствах пълен глупак.

Измъкнах портфейла на Фетфейс от вътрешния си джоб и извадих банкнотите. Имаше както английски, така и ирландски. Взех няколко от последните, тъй като не знаех дали мога да си служа с английските тук.

Когато се приближи кондукторът, му подадох една банкнота и казах:

— За целия маршрут.

— Добре. Това ще струва две лири и две пени. — Той ми подаде билета и наброи рестото в ръката ми. Задържах монетите в ръката си, докато той отмина, и след това внимателно ги огледах. Забелязах, че някои са английски, и се зарадвах, че ще мога да използвам всички пари в портфейла на Фетфейс.

И ето че се намирах в някакъв автобус, пътувах до „последната спирка“, без да имам ни най-малка представа къде отивам. Каква нелепост! Погледнах през прозореца да видя къде съм, но околният пейзаж не ми говореше нищо, по дяволите! Ирландия! Какво знаех аз за Ирландия!

Отговорът дойде светкавично, без много да му мисля — нищо! Ирландия беше част от географската карта, която не си бях дал труд да изучавам, а ирландците бяха някакви чудати същества, които водеха всевъзможни борби. Припомних си и някакви смътни идеи за революция и гражданска война, за някакво въоръжено въстание, но това беше преди доста време, въпреки че наскоро бях чел за размирици в Северна Ирландия.

Автобусът спря на спирка и в обратна посока покрай нас с пронизителен вой мина една пожарна. Хората проточиха вратове да видят накъде отива и аз се усмихнах. По време на моето бягство се беше разнесъл изстрел и някой беше изпищял, така че сигурно имаше човек с рана от огнестрелно оръжие — факт, който ще се окаже доста неудобен, когато Фетфейс се наложи да обяснява.

Автобусът потегли тромаво и само Бог знаеше къде ме отвежда. Минахме покрай едно селище, наречено Крейтлоу, което не ми звучеше много ирландско, но там видях и табелка, показваща пътя към Бънрати, та се успокоих. Над главите ни профуча самолет — пътнически, не военен — и направи голям завой, като се спусна ниско. Очевидно щеше да се приземи някъде наблизо. Ненадейно в съзнанието ми като светкавица блесна едно име — летище „Шенън“. Това беше ирландската международна аерогара, но и понятие нямах къде точно в Ирландия се намира.

Наум прехвърлих набързо нещата, от които незабавно имах нужда, и едно от тях беше географска карта.

Продължихме напред. Слънцето се показа през облаците и многоцветна дъга украси небето. Вече се виждаха повече къщи, а и писта за конни надбягвания. Пред очите ми изникна и табелка с магическата дума — Лимърик. Ето къде съм бил! Не че името ми говореше нещо. Всичко, което знаех за Лимърик, беше за момичето от Картум. Но той беше голям град, за което можех да съм благодарен. Трудно щяха да ме открият.

Слязох на спирка преди центъра и кондукторът ме изгледа учудено или просто така ми се е сторило. Причината, поради която избрах точно тази спирка, беше голямата книжарница, която видях и която щеше да ми даде най-нужното — информация. Повървях стотина метра до сградата, където се намираше, и влязох вътре. Разглеждах внимателно всеки щанд, когато накрая открих каквото ми трябваше.

Беше затрупано с най-различни карти. Имаше какви ли не пътеводители, справочници, карти във всевъзможни форми и размери — от сгъваеми до дебели томове. Културните и исторически пътеводители пренебрегнах и се насочих към конкретните разчертани карти с точна и сбита информация. Купих също една пътна карта, която спокойно се побираше в портфейла, бележник, комплект пликове за писма, един вестник и всичко платих с петлирова банкнота от тези на Фетфейс. Заедно с новите си придобивки се настаних в една чайна и над чаша слаб чай и кифла със стафиди се заех да изучавам околностите.

Картата ми показа, че Лимърик се намира в началото на устието на река Шенън и както бях предположил — недалеч от летището „Шенън“. Къщата, от която бях избягал, беше разположена на север, някъде между Сиксмайлбридж и Крейтлоу, — много удобно място за Фетфейс и бандата му — някакви си петнадесет минути път с кола до летището.

Налях си още една чаша хладък чай и отворих вестника, за да видя, че Слейд и Риардън са все още новината на деня на първа страница, но това може би се дължеше на пристигането на инспектор Брънскил в Дъблин. Беше поместена негова снимка в момента, когато слиза от самолета. На въпросите на репортерите какво очаква да открие в Ирландия, той със стиснати устни отговорил: „Не давам обяснения.“ А инспектор Форбс, който току-що се бил завърнал от Брюксел, лаконично коментирал: „Нищо обнадеждаващо.“

Естествено, Слейд беше този, който привличаше повече вниманието. Около един шпионин винаги ще се вдигне повече шум, отколкото около крадец на бижута. Но съдейки по действията и думите на Форбс и Брънскил, и аз не бях забравен. Бяха избрали тъкмо тях двамата, защото можеха да ме разпознаят. Изглежда, трябваше доста да се поразходят, защото се казваше, че Риардън бил видян на остров Мен, Джърси, Кот д’Азур, Остенд, Манчестър, Волверхамптън, „Риджънт стрийт“, Берген и Среден Уолъп. Чудех се дали сержант Джървис беше толкова зает.

Чайната беше празна, затова извадих портфейла и го отворих. Първо преброих парите. Те бяха важно условие и доникъде нямаше да стигна без тях. Общо бяха около седемдесет и осем лири, повечето английски, което беше добре. Имаше също и шофьорска книжка, което пък беше три пъти по-добре. Исках да мога да се движа свободно, а това означаваше да наема кола. А не можех да го направя, ако не представя разрешително. То беше на името на Ричард Алън Джоунс, което съвсем не отговаряше на снимката, въпреки че самото име можеше да е истинско. Тук се срещаха малко хора на име Джоунс, но все пак достатъчно, за да ми послужи тяхното разрешително.

Имаше и някакво писмо, написано на странен език. Опитах се да произнеса първите букви и ми се стори, че различавам славянски думи, но можех и да се лъжа — източните езици са слабото ми място. Погледнах го още малко, но накрая го оставих внимателно настрана — реших да престана да се правя повече на мъдър. Малкото тефтерче предизвика по-голям интерес, защото съдържаше няколко адреса, пръснати из страниците. Някои бяха в Ирландия и Англия, други — във Франция, Италия и Испания. Едва не припаднах, когато видях адреса на „Англо-скотиш холдингс лимитид“. Макинтош беше разкрит.

Имаше два ирландски адреса — единия в Ирландската република на място, наречено Клонглас в Конемара, а другия в Белфаст. И двете места бяха на невероятни разстояния от Лимърик, а Белфаст на границата със Северна Ирландия. Беше много рисковано да се проверяват тези адреси, но това беше всичко, което можех да направя, и трябваше да опитам.

Платих чая и поисках да ми развалят една банкнота на дребни монети. Излязох и потърсих телефонна кабина. Беше ми доста трудно в това начинание, докато разбера, че ирландците ги боядисвали в зелено. Не се обадих от първата кабина, която видях, а просто записах номера, а от друга звъннах в „Англо-скотиш“ в Англия. Почти веднага чух гласа на мисис Смит:

— „Англо-скотиш холдингс лимитид“. — Гласът й беше топъл и приятелски, но това може би беше игра на въображението ми — не бях говорил с жена от година и половина, като изключим онази, която ме упои.

— Може би подслушват телефона ви — почти съм сигурен. Намерете друг и звъннете на този номер възможно най-бързо! — Дадох й номера на другия телефон и затворих, преди тя да може да каже нещо.

Може би бях твърде предпазлив, но за мен това е най-сигурният начин на работа. А освен това, ако тя се обади, няма да се наложи да пускам монети през две минути, а разговорът можеше да е дълъг. Върнах се обратно до първата телефонна кабина и видях, че беше заета. Чуках на стъклото на жената, която говореше, докато тя излезе. Заех мястото й и започнах да си играя с копчетата, докато чаках позвъняването.

Тя действаше бързо. Телефонът иззвъня след десет минути; Вдигнах слушалката и казах:

— Станард на телефона.

— Какво правиш в Лимърик? — Гласът й не беше вече мек и приятен, както в началото.

— Какво, по дяволите, мислиш, че правя? — отвърнах ядосано. — Искам да говоря с Макинтош.

— Не е тук.

— Направи така, че да е — изсъсках аз.

Тя замълча.

— Той е в болница. Автомобилна злополука.

— О! Сериозно ли е?

— Лекарите не очакват да оживее — каза тя с равен глас.

В стомаха си усетих зееща празнота.

— Господи! Това е ужасно. Кога се случи?

— Онзи ден. Блъснали са го и не са спрели.

Малките детайли от мозайката започнаха да се нареждат. Станало е точно по времето, когато Фетфейс беше напълно убеден, че не съм Риардън, а и имаше адреса на Макинтош в тефтера си.

— Не е било нещастен случай. Бил е разкрит.

Когато проговори, гласът й беше изтънял:

— Това е невъзможно!

— Какво му е невъзможното?

— Само ние тримата знаехме.

— Това не е вярно. Успях да изиграя един от „Бегълците“ и в тефтера му видях адреса на „Англо-скотиш“. Точно затова помислих, че може би подслушват телефона. — Поех си дълбоко въздух. — Пазете се, мисис Смит.

Имах много причини да го кажа — не само от хуманна гледна точка. Ако Макинтош умреше и „Бегълците“ убиеха мисис Смит, тогава с мен беше свършено. Най-доброто, което щеше да се случи при това положение, беше да ме пратят обратно в затвора да доизлежа присъдата си.

Но не беше само това. Щяха да ме съдят за посегателство над служител на затвора. Бях ритнал старшия надзирател в лицето и той си беше счупил крака и заради това щяха да ми лепнат още пет годинки.

Ако нещо се случеше с Макинтош и мисис Смит, нямах никаква надежда да докажа каквото и да било в моя полза. Непоклатимата надеждна система за сигурност на Макинтош се беше разбила на пух и прах пред очите ми. От слушалката се чуха някакви приглушени гласове и пращене.

— Какво беше това?

— Как са могли да разберат адреса?

— Точно сега това няма значение. Цялата тази история ни излезе много солена и най-доброто, което можем да направим, е да си плюем на петите.

— Какво стана със Слейд? — попита тя с остър глас.

— Той изчезна — отвърнах уморено. — Бог знае къде е сега. Може би са го качили на някой руски товарен самолет за Ленинград. Провалихме се, мисис Смит.

— Почакайте — каза тя и пет минути не чувах нищо освен натрапчива тишина. Забелязах, че един мъж стоеше отвън, гледаше ме и нервно потропваше с крак. Изгледах го кръвнишки и му обърнах гръб.

Мисис Смит се обади отново.

— Ще бъда на аерогара „Шенън“ след три часа. Имате ли нужда от нещо?

— О, господи, разбира се. Най-вече от пари, много при това, и от нова самоличност.

— Защо да не използваме истинското ви име. Куфарът и паспортът ви са тук. Ще ги взема с мен.

— Стойте далече от кантората „Англо-скотиш“ — предупредих я аз. — И внимавайте да не ви следят. Знаете ли как да се отървете от преследвачите?

Гласът й, когато ми отговори, беше студен:

— Не съм вчерашна. Ще се видим на „Шенън“ след три часа.

— Не става. Летищата не са подходящи за хора, които са преследвани. Сигурно са пълни с ченгета. Не забравяйте, че съм търсен от полицията, а Брънскил току-що е пристигнал в Ирландия. — Обърнах се и видях, че при кабинката се беше образувала опашка. — Вземете такси до „Сейнт Джордж хотел“ — ще ви чакам отпред. Може би ще съм с кола.

— Добре, ще взема и парите. Колко искате?

— Колкото можете да вземете, без да будите подозрения. Наистина ли ще успеете за три часа?

— Ако не ми се бъркате — каза тя язвително и затвори.

Върнах слушалката на мястото й и отворих вратата. Първият, който стоеше на опашката, подметна саркастично:

— Къде телефонирахте? В Австралия ли?

— Не — погледнах го безизразно аз, — Пекин.

Минах покрай него и закрачих по улицата.