Дезмънд Багли
Капанът на свободата (20)

I

Седях и гледах брендито в чашата. Мислех усилено и не бях близнал нито капка. Мина онова време, когато по цял ден се наливах, беше дошъл моментът да помисля сериозно. А, бога ми, имаше за какво.

Всичко беше станало точно по плана на Макинтош. Престъплението, процесът, затворът, Слейд и накрая „Бегълците“, но след това играта загрубя. Групичката наистина беше способна, а системата й за сигурност — непоклатима като на професионална шпионска организация. И ето ме мен — попаднал в самото й сърце и неспособен да направя нищо повече от онова, което можех в Южна Африка.

Виновна беше онази проклета подкожна инжекция в микробуса, която обърка всичко. Не бях очаквал такова нещо, както и този затвор след това. Все още не разбирах целта им. Работеха на принципа, че трябва да са осведомени най-подробно за клиентите си. И освобождаваният не биваше да знае как точно е станало, важен беше резултатът. Тази организация беше твърде професионална, за да е истинска.

А и бях загубил Слейд.

Това беше най-лошото и ако някога се измъкнех от Дебелото лице, Макинтош щеше да ме изкорми. Инструкциите му бяха повече от ясни. Ако се появеше възможност Слейд да се измъкне от наблюдението ми, трябваше да го убия. Можех да прережа гърлото му с тъпия кухненски нож, докато спи, или да го удуша с шнура на лампата. Не бях направил нито едно от двете.

Разбира се, повече от сигурно е, че ако бях убил Слейд някоя вечер, на сутринта вече нямаше да съм между живите, но не тази мисъл ми попречи. Пресметнах шансовете ни и намислих няколко изхода от ситуацията. Мислех, че ние със Слейд можем да избягаме заедно, че не бяха открили кой всъщност съм. Но нито едно от тези неща не стана и ситуацията беше повече от объркана.

Лежах на леглото с ръце на тила и се чудех как бяха разбрали за размяната. Фетфейс се опитваше да ме убеди, че знае, че не се казвам Риардън, тъй като отпечатъците от неговите пръсти в „Джон Форстър Скуеър“ не съвпадали с моите. Знаех, че това е нагла лъжа, защото под наблюдението на Макинтош аз лично бях сложил моите отпечатъци в досието на Риардън и всички отпечатъци, които идваха оттам, трябваше да съвпадат с моите.

Ако Фетфейс знаеше, че не съм Риардън, то със сигурност не беше от отпечатъците. Защо тогава, по дяволите, се опитваше да блъфира?

Напрегнах мисълта си до крайност, като прехвърлих през ума си най-различни хипотези. Например предположих, че Фетфейс само подозира, че не съм Риардън, и се опитва да блъфира с надеждата да се издам. Но аз не се бях поддал и сега той трябваше да представи отпечатъците, които бях сигурен, че не притежава, а дори и да ги имаше, те биха съвпаднали с моите.

Това беше само едно предположение сред много други, но всички водеха до същото — Фетфейс или знаеше положително, че аз не съм този, за когото се представям, или само подозираше. И в двата случая проблемът беше как, по дяволите, беше разбрал. Къде се бях изпуснал?

Върнах се отново към времето, преди да замина за Англия, но не открих никаква грешка. Не бях направил или казал нещо, което да ме издаде, и това ме наведе на отвратителното подозрение, че има изтичане на поверителни сведения, пукнатина в здравата черупка на сигурността.

Помислих си за Макинтош. Това грубо, безскрупулно копеле, което ме подтикна да се хвана на въдицата. Той би продал и собствената си майка за доброто на държавата. Раздразнено тръснах глава. Тази пресилена метафора добре показваше, че съм уморен, което си беше самата истина. Ако Макинтош решеше, че като ме предаде, ще постигне целта си, би го направил без никакво колебание.

Помислих задълбочено над този вариант, но го отхвърлих, защото не виждах никакъв смисъл да го прави — поне не сега. Следователно оставаше тази така способна Люси Смит, на която Макинтош вярваше толкова много и за която не знаех нищичко. Разбира се, имаше и други възможности, при които по невнимание сигурността да не е била запазена. Например офисът му можеше да бъде подслушван от някой, който има интерес от цялата история, и какво ли още не.

Отидох в банята и наплисках лицето си със студена вода. Макинтош да върви по дяволите с неговите подли машинации! Това, което трябваше да направя, беше да се измъкна от този противен капан. Не трябваше да умувам как бях влязъл в него, а как да изляза.

Изтрих лицето си и се върнах в спалнята. Заех се да правя преглед на наличните оръжия. Един мъж с опит в моето положение наглася съоръженията си според материалите, които има подръка. Например сервираха ми по три ястия на ден, а заедно с тях и червен пипер. В джоба си държах хартиена кесийка, в която имаше достатъчно, за да бъде заслепен човек. Пиперът може да се окаже много полезен, когато се яви подходящ случай.

След като помислих около пет минути, отидох до гардероба и извадих един чорап, който напълних наполовина с пръст от саксиите, наредени на перваза, като взех по малко от всяка. Премерих тежестта му на ръка, завързах го и го стиснах в шепата си. Щеше да послужи за добър заглушител. Е, вярно, не беше тежък като пясък, но щеше да свърши работа.

Има много начини, по които човек може да се измъкне от заключена стая. Ако имаш пистолет, е лесно да си пробиеш път, можеш да направиш пожар, но е опасно. Не е сигурно, че ще се измъкнеш, а може и да има трагични последствия. Винаги си припомням историята на Чарлз Ламб за изгореното прасе. Можех да използвам някои трикове, но тези момчета не се връзваха лесно. Вече се бях опитал да подмамя Дебелото лице да ме пусне на двора и той не се хвана.

Това ме наведе на мисълта за него и за поведението му, когато идваше при мен. Той винаги беше много внимателен. Ключът щракваше, той влизаше и заставаше с гръб към вратата и винаги с лице към стаята. След което пазачът заключваше отвън. Фетфейс никога не заставаше с гръб към мен. Бях се опитвал да застана зад него, но той по никакъв начин не позволяваше да му отвлека вниманието. А и носеше пистолет. Когато животът ти зависи от това, забелязваш и най-малките детайли. И независимо колко внимателно е ушит костюмът, малката подутинка го издаваше.

И така, трябваше да издебна Фетфейс, да застана зад него и да го ударя с чорапа, пълен с пръст. За това беше нужно да използвам трикове на илюзионистите. Той трябваше да си помисли, че съм пред него, когато аз всъщност ще бъда зад гърба му. Тъй като не ме биваше много-много като хипнотизатор, се запитах какво ли ще стане, но все пак се захванах за работа.

Първо, отидох в банята и дръпнах водата на тоалетната. Верига нямаше, тъй като казанчето беше от тези, които се слагат на около метър и половина над пода и се задействат с кранче. Разтърсих се да намеря някаква връв. Беше ми нужна цяла макара, но тъй като нямах, трябваше да импровизирам.

Лампата в банята се светваше, както във всички хубави сгради, чрез дръпване на едно въженце, което висеше от тавана на удобна височина. Така се сдобих с връв, дълга метър и нещо. Нощната лампа беше свързана с контакт на перваза на пода чрез двужичен кабел, изолиран с пластмасова обвивка. Когато разделих жичките една от друга, получих доста дълго въженце.

Имаше и още една лампа на тоалетката, която също допринесе за целта, но все пак не беше достатъчно, затова трябваше да измисля нещо друго. Халатът ми беше от хавлиен плат с необрязана бримка и имаше колан. Разнищих го на многобройни нишки, навързах ги и, слава богу, получих това, което ми трябваше. Въжето беше достатъчно, за да направя примка за душене — естествено не толкова здрава като струна от пиано, но не бях в положение, в което можех да си позволя да капризнича.

Направих примка и я окачих на дръжката на казанчето. След това прокарах връвта покрай стената на спалнята, та до вратата. Можех да използувам макара, но вместо това си послужих с изолационните скобки, които придържаха електрическите жици. Надявах се, че ще издържат.

Но жестоко се лъжех.

Дръпнах лекичко — не стана нищо. Опитах по-силно — резултатът беше същият. Накрая дръпнах много силно и едната скобка се откова от пода.

Така въобще нищо не ставаше.

Върнах се в банята и отново дръпнах водата, като се опитах да натисна дръжката колкото се може по-леко. Очевидно беше нужно много по-голямо усилие, за да се задвижи, отколкото моето импровизирано въже можеше да приложи. Трябваше да измисля нещо друго. Известно време оглеждах казанчето, след което махнах капака и отвътре се подадоха чарковете му — клапанът и придружаващите го джунджурии — изобретението на неизвестния Томас Крапър. Движението на дръжката надолу беше резултат от преместването на дълго бутало надолу и аз заключих, че триенето беше причината дръжката да не се плъзга свободно. Ако можех по някакъв начин да откача тази дръжка и да въздействам направо на буталото, сигурно щях да успея.

Половин час по-късно бях готов да опитам отново. Бях удължил въжето с ивици от накъсан чаршаф. Щеше да се вижда, но само в банята, а там нямаше значение. Оставих вратата на банята открехната и се върнах на поста си на другия край на въжето. Вдигнах от пода свободния му край, стиснах го между пръстите си и дръпнах силно.

От банята долетя дългоочакваното и ясно чуващо се из цялата стая шуртене на вода.

Пуснах въжето и внимателно огледах стаята, за да се уверя, че всичко беше на мястото си и че нищо няма да се стори подозрително на Фетфейс, когато влезе. Беше чисто и подредено с изключение на леглото, където бях късал чаршафа. Взех го отново и го накъсах на дълги ивици. Щеше да ми бъде нужен. След което оправих леглото.

Имах да свърша още някои неща. Отворих гардероба и прегледах съдържанието му. Там се мъдреха един костюм в порядъчно тъмносиво, спортно сако, панталон и кафяви обувки. Не знаех дали се намирам в град или в провинцията. Ако се появях в град, костюмът щеше да е точно на мястото си, но ако се окажеше, че се намирам в сърцето на провинцията, костюмът щеше да бие на очи, докато в града и двата типа облекло щяха да са добре дошли. Така че облякох спортното сако. Взех също шапката и шлифера.

Бил съм преследван и преди и знам, че едно от най-трудните неща е на пръв поглед така обикновеното миене и поддържане на чистоплътността. Ако брадата ми пораснеше с цвят, по-различен от косата, щях да привлека вниманието. Блондинката ме беше посъветвала да се бръсна два пъти на ден. Полицията е много добре запозната с проблема за чистотата на преследвания и затова се правят постоянни проверки на всички обществени тоалетни и големи хотели.

Така че си взех самобръсначката, сапун, кърпи за ръце и лице. Всичко това съвсем спокойно щеше да се побере в джобовете на шлифера, без да ги издува прекалено много. Навих жицата и я пъхнах от вътрешната страна на шапката. Всяко наблюдателно ченге разбира за какво става дума, когато види такава жица, и затова не исках да се забелязва, ако ме претърсват — щяха да ме хвърлят зад решетките за нула време.

Това се отнасяше също и за пистолета — ако успеех да се добера до този на Фетфейс. Тази мисъл ме наведе на друг въпрос. Докъде можех да стигна в използуването на оръжието, ако станеше нужда?

Култът към Джеймз Бонд беше родил известен брой глупави идеи. Забранени са номерата с две нули, а също и разрешението за убиване. Доколкото знам, нямах никакъв номер освен този на досието ми, какъвто имат всички служители. Но със сигурност никой никога не се е обръщал към мен като към номер петдесет и шест или какъвто и да е друг — какво остава пък за 0056. Агентите никога не убиват просто така. Това не означава, че не убиват въобще. Правят го само по заповед при стриктно определени обстоятелства. Да се освободиш от някого, като го убиеш, предизвиква гримаса на отвращение — объркващо и непоправимо е, а и обикновено има други начини да накараш някого да си затвори устата, които са също толкова ефективни.

Естествено, понякога убийството е наложително и на агента е наредено да го извърши. Дали това предполага разрешително да убиваш, не мога да кажа, но със сигурност не позволява да се нанасят неограничени телесни повреди. Оставяш твърде много трупове след себе си и секретната служба престава да бъде секретна.

Колкото до моя случай, Макинтош не беше казвал да убивам никого освен Слейд, а това, най-общо, означава никакви убийства. Такива доброволни убийства в занаята са известни като „случайности“ и всеки агент, който е такъв глупак да го направи, много бързо бива уволняван като неспособен и несигурен. Служител, който оставя след себе си трупове, би предизвикал неизразим ужас в малките закътани канцеларийки в Уайтхол, които имат невинно подвеждащи имена на вратите.

В крайна сметка отново стигнах до стария морален проблем — кога на човек е позволено да убие друг човек? Отговорих си, като цитирах израза: „Убий или ще бъдеш убит!“ Ако се намирах в опасност да бъда убит, тогава ще убия другия като реакция на самозащита, но не и преди това. Убил съм един-единствен човек през живота си и след това два дни не можах да се съвзема от шока.

След като реших този въпрос, започнах да планирам как да извърша палеж. Като отворих бюфета, открих, че вътре има бутилка и половина южноафриканско бренди, почти пълна бутилка скоч, джин и половин бутилка „Драмбуйе“. Изпробвах брендито и „Драмбуйето“ и те се оказаха лесно възпламеними, макар и не толкова, колкото на мен ми се искаше. Съжалих, че не си бях поръчал ром — има някои прекрасни видове, които са стопроцентов алкохол и отлично биха послужили за целта, макар че само господ знае какво причиняват на стомаха.

След това си легнах и спах спокойно, като човек, който е чист пред съвестта си.