Дезмънд Багли
Капанът на свободата (33)

II

Уилър трябваше да пристигне сутринта и имахме много работа. Когато Алисън слезе долу за закуска, привършвах първата си чаша кафе и станах да я посрещна. Чувстваше се малко виновна и избягваше погледа ми. Когато седнахме, аз казах:

— Какво ще използваме вместо експлозив?

Като се облегнах назад, при допира с облегалката почувствах силна болка от драскотините, които тя беше направила по гърба ми. Бързо се наведох отново напред и си взех една препечена филийка. Погледнах я и забелязах, че е нахлузила професионалната си маска, и сякаш ми казваше: „Личните отношения са едно, а работата — съвсем друго.“

— Ще проверя кога пристига „Артина“.

— Не искам да стане, както в Гибралтар. Ако ги изпуснем сега, Уилър и Слейд живи и здрави ще пристигнат в Албания. Какво ще правим, ако „Артина“ пристигне през деня, а вечерта потегли?

— Не знам.

— Но едно нещо е сигурно — че аз не мога да се кача на борда й през деня пред очите на цялото пристанище и да отвлека Слейд. И в такъв случай какво ни остава? — отговорих на въпроса сам. — Трябва да направим нещо, за да сме сигурни, че „Артина“ ще остане през нощта.

— Но как?

— Имам една идея. След закуска ще отидем на пазар. Ще ми позволиш ли да ти намажа филийката?

След обилната закуска двамата се отправихме по нагорещените улици на Валета, топлината беше още по-непоносима поради напечените от слънцето сгради. Началникът на пристанището каза, че очаквали „Артина“ по обед, което беше много лоша новина. Още по-зле се почувствахме, когато разбрахме, че горивото било предварително поръчано и щели да заредят веднага, след като яхтата пристигне.

Продължихме нататък и аз казах:

— Това решава всичко. А сега да направим покупките. Намерихме един железарски магазин и вътре — всичко, необходимо за поддържането на една яхта. Открих каквото ми трябваше — здраво найлоново въже. Купих около шестдесет метра и продавачът внимателно го нави и опакова.

Алисън каза:

— Предполагам, че си наясно какво вършиш.

— Водолазните костюми, с които се гмуркахме, ме наведоха на тази идея. — Посочих към пристанището. — Как ще стигнеш до средата на залива, без да те види никой?

Тя кимна.

— Под вода. Това е много хубава идея, но по никакъв начин няма да ти помогне да се качиш на борда.

— Евентуално и това ще стане. Ти също ще участваш. Ще отидем да вземем водолазните костюми. Трябва да сме на „наблюдателницата“, когато пристигне „Артина“.

Отидохме до мястото, откъдето бяхме наели водолазните костюми, и взехме пълни бутилки кислород. И след малка тренировка в басейна на хотела се върнахме на пристанището. Незнайно защо Алисън се задави в басейна и когато се приближих до нея, беше останала почти без въздух.

Аз се засмях.

— На теб ще ти трябва и бутилка „Детол“. Все пак си жена.

Тя се ядоса и извика:

— Станард, ти си…

— Хайде, побързай! — прекъснах я рязко. — Имаме работа.

Бързо забравихме тази случка и слязохме до пристанището, където се приготвихме да чакаме „Артина“.

— Какъв е планът?

— Ако си чела досието ми, значи знаеш, че съм бил в Индонезия. Едно от най-опасните неща, които някога са ми се случвали, беше там. Намирах се в малка моторница и бях преследван от бърза полицейска патрулна лодка, която стреляше с двадесетмилиметрово оръдие. Наблизо имаше едно тресавище, осеяно с мангрови дървета. Насочих се натам, за да се скрия, и това беше голямата ми грешка. Водата беше осеяна с морска трева, която се уви около витлата и моторът спря. Тази морска трева едва не ме уби.

— Какво стана после?

— Няма значение. — Кимнах по посока на пристанището. — „Артина“ е много по-голяма от моята лодка, но и това найлоново въже е по-здраво от морската трева. Когато яхтата пристигне, ние ще доплуваме до нея и ще овържем витлата й с въжето. Може и да не успеем, но се обзалагам, че ще ги спрем. И знаеш ли кое е най-хубавото? Че дори когато открият какво е станало, никой няма да се усъмни, че е направено от човек. Такова нещо може да се случи на всяка лодка. Както и да е, ще има доста да си поиграят, докато го махнат, защото при потеглянето от движението то ще се затегне още повече. Надявам се работата да им отнеме цяла нощ.

— Може и да стане — съгласи се Алисън и продължи с равен глас: — Трябва да направя нещо за драскотините по гърба ти. Водата е мръсна и могат да се инфектират.

Погледнах я и тя срещна очите ми, без да трепне.

— Добре — отвърнах аз и с отчаяни усилия на волята успях да се сдържа да не се засмея.

Тя отиде някъде. Върна се бързо и донесе някаква течност, с която намаза гърба ми. След това седнахме и зачакахме търпеливо „Артина“.

Това беше един дълъг и горещ ден. „Артина“ закъсня много и се зачудих дали не беше пропуснала Малта и сега да е на път за Албания. Най-накрая пристигна в два и половина и пусна котва далече от брега. Отново спуснаха лодката, но този път се качи само капитанът. Уилър не се виждаше.

Загасих цигарата си.

— Това е — казах аз и затегнах ремъците на водолазния костюм. — Можеш ли да плуваш толкова дълго?

— Да, не се безпокой.

— Само се придържай близо до мен. — Посочих напред. — Няма да плуваме право към нея, а отстрани. Ще заобиколим на около двадесет ярда от кърмата и ще минем от другата страна. Корабът за зареждане може да е там, надявам се да е така, затова си дръж главата приведена.

Бях привързал чилето въже към бедрото си. Дръпнах го, за да проверя дали е прикрепено здраво, и се спуснах във водата. Съмнявам се, че най-доброто място за гмуркане е пристанището — водата е мръсна и съществува постоянна опасност от обезглавяване от минаващите кораби и моторници. Бях избрал едно тихо местенце, където можехме да се спуснем незабелязано.

Гмурнахме се надълбоко още в началото на около двадесет и пет стъпки под водата и чак тогава се отправихме към яхтата. Бях изчислил точно с каква скорост да се движим, за да стигнем за времето, което бях определил. Но трудността идваше от придържането в права линия. От време на време се обръщах и виждах Алисън, която плуваше точно зад мен, малко вляво.

Когато прецених, че сме стигнали мястото, което бях набелязал, махнах на Алисън да спре и да плува в кръг около мен, докато огледам околността. Някъде отгоре се чуваше бумтене и ни затъмни сянката на някакъв кораб, а около нас се образува водовъртеж. Витлата спряха да се въртят, а през водата се чу удар от метални повърхности. Това трябваше да е зареждащият кораб, който се приближаваше до „Артина“.

Махнах на Алисън и заплувахме в друга посока. Надявах се никой да не гледа към водата в този момент, за да не видят мехурчетата, които правехме, като минавахме пред корабите. Ние бяхме от страната на зареждащия кораб. Всички бяха залисани в прикрепването на „Артина“ към него и ако някой имаше време да гледа към водата, то тази гемия сигурно страдаше от излишък на персонал. Когато застанахме под яхтата, стана по-тъмно и аз поспрях за момент, преди да се хвана за кила на „Артина“. Доплувахме до кърмата и аз се залових за острата перка на бронзираното витло, като се надявах, че няма да се намери някой глупак в машинното отделение, който да включи двигателя. Ако трите остриета се задвижеха, щях да бъда смлян на кайма.

Алисън се придвижи към десния борд, докато се опитвах да разкопчая ремъка, с който бях закрепил въжето към бедрото си. Освободих го и започнах внимателно да го размотавам. Витлото беше около метър и половина в диаметър, а оста беше прикрепена с подпори, преди да се захване за корпуса на кърмата. Проврях въжето между подпората и корпуса и го омотах около оста и след това надянах примка около нея, между витлото и подпората също. Подръпнах въжето леко. Видях, че беше закрепено здраво. Началото беше добро.

По-трудно ми беше да се справя със самото въже. Увиваше се като морски дракон и така страхотно се мяташе във водата, че имаше опасност да се увие около краката ни и да ни затегне. Сигурно с Алисън много сме приличали на античната статуя на Лаокоон.

Но най-накрая го направихме. Така здраво овързахме двете витла, че когато двигателят заработеше и въжетата започнеха да се затягат, машинката щеше да откаже. По всяка вероятност яхтата щеше да спре внезапно, но опорният лост можеше да поддаде и щеше да се случи най-лошото — единият от двигателите можеше да тласне буталото през обвивката на резервоара. Наистина свършихме добра работа.

Доплувахме обратно до брега и излязохме от водата доста далече от мястото, откъдето бяхме тръгнали. Чувството ми за ориентация се замъгли, но обикновено така става под вода. Някакъв брадясал тип, който се беше облегнал на борда на една лодка, ни изгледа учудено, когато се изкачихме на кея, но ние не му обърнахме внимание и се отдалечихме, а бутилките на гърбовете ни шумно се клатеха.

Върнахме се на мястото, където бяхме видели „Артина“, когато пристигна, и аз запалих цигара.

Погледнах към яхтата. Зареждащият кораб се отдалечаваше, а капитанът се връщаше с лодката. Изглежда, възнамеряваха да тръгнат по-бързо дори и от Гибралтар. Чудя се закъде ли беше извадил открит лист капитанът. Не може да е за Дурацо — пристанището на Тирана, въпреки че бях готов да се обзаложа, че точно там имаха намерение да отидат.

Капитанът се качи на яхтата и прибра стълбата. На палубата имаше голямо раздвижване и още докато вдигаха лодката от водата, един мъж стоеше на предната палуба до лебедката, готов да вдигне котва.

— Явно много бързат — отбеляза Алисън.

— Изглежда.

— Чудно защо?

— Не знам, но очаквам, че доста ще се объркат през следващите няколко минути.

Вдигнаха котва и „Артина“ бавно потегли. Не очаквах да се задвижи въобще и изтръпнах. Очевидно нашите тридесет метра найлоново въже не бяха достатъчни, за да спрат седемстотин конски сили. Алисън затаи дъх.

— Не действа.

„Артина“ продължаваше да се движи и все повече набираше скорост, а вълните около нея предизвикателно се пенеха. Свалих бинокъла и казах:

— Мислех, че ще успеем. — Почувствах се ужасно потиснат. Албания беше само на четиристотин и петдесет мили оттук и щяха да пристигнат за по-малко от два дни. Единственото, което ми идваше наум, беше извършването на самоубийствено нападение на яхтата от „Апаша“.

Алисън продължаваше да гледа през бинокъла.

— Гледай! — извика тя развълнувано. — Погледни какво става!

„Артина“ беше сменила курса и сякаш някой нарочно беше завъртял кормилото в погрешна посока, тя се движеше точно към брега. Постепенно забави ход, а вълните плавно се плискаха о кърмата, докато двигателите спираха. След няколко секунди престана да се движи, морето около нея се успокои и яхтата безпомощно се закова върху вълните точно на пътя на голям италиански лайнер, който тъкмо тогава излизаше от пристанището.

Оттам дадоха настоятелен сигнал на „Артина“ да даде път, но тя не реагира. В последния момент лайнерът успя да смени курса си и минавайки близко до „Артина“, одраска с борда боята й. От палубата на италианския кораб някой, облечен в бяло, гледаше надолу и предполагам, че цветистите му италиански ругатни бяха предназначени за злочестия капитан на „Артина“.

Лайнерът продължи пътя си, а „Артина“ все така вяло се полюшваше на вълните. Не след дълго й бе оказана помощ и бе изтеглена дотам, откъдето беше тръгнала, и отново пусна котва.

Усмихнах се на Алисън.

— За момент си помислих… Е, все пак успяхме и тя ще остане за през нощта. Когато разберат каква е причината, ще започнат да проклинат идиота, който така безотговорно е изпуснал въже във водата.

— Не е ли възможно да се досетят, че е направено нарочно?

— Не мисля. — Погледнах към „Артина“. Капитанът стоеше на кърмата и гледаше надолу. — Скоро ще разберат какво е станало и ще изпратят гмурец да отреже въжетата. Но на него ще му трябва много повече време да ги махне, отколкото на нас да ги вържем. Двигателите трябва да са ги затегнали достатъчно здраво. — Аз се засмях. — Ще бъде толкова трудно, колкото да превърнеш един омлет в цели яйца.

Алисън вдигна водолазния си костюм.

— И сега какво?

— Ще чакаме да се стъмни. Ще се кача на борда.

От Таксбиекс отидохме до пристанище „Марсамксет“, където беше закотвена „Артина“ заедно с другите яхти. Следобед влекач я беше изтеглил и сега се намираше в „Лазарето Крийк“. Наехме някакво корито, което повече приличаше на вана, отколкото на лодка, но Алисън явно не изпитваше никаква трудност при управлението и си служеше с греблата така, сякаш е била първа лопата в отбора по гребане на Оксфорд. Все повече от уменията, на които я беше научил Макинтош, излизаха на повърхността.

Нямаше луна, но небето беше ясно, така че мракът не беше непрогледен. Отпред се мержелееше остров Мануел, а отстрани се виждаше светлината на „Драгът пойнт“. Отляво се въздигаше Валета, скалиста и непревземаема, замрежена от светлини. Освен задължителните ориентировъчни светлини на „Артина“ наоколо беше тъмно. И тъй като беше два часът през нощта, съвсем не се учудвах. Надявах се всеки един на кораба да беше потънал в дълбок сън.

Когато приближихме, Алисън спря да гребе и безшумно доплавахме до кърмата. Въжената стълба, която беше използвал капитанът, не се виждаше, макар че не бях и очаквал. Разстоянието от водата до кърмата беше девет стъпки и се нуждаех от котвичка с няколко куки, но тъй като точно сега нямах подръка, трябваше да импровизирам. Закривих три обикновени рибарски куки и ги съединих. Бях ги увил в много пластове изолационна лента не само за да се предпазя от остриетата, ако евентуално не се закачат, а също и с оглед на тишината.

Погледнах нагоре и видях силуета на корабния флаг, който ми помогна да определя мястото на релинга. Хвърлих куката нагоре през перилата. Чу се леко тупване, когато падна на палубата, и аз дръпнах въжето. Заби се здраво в дървото и аз дръпнах отново, за да се убедя, че ще ме издържи. Наведох се надолу и прошепнах:

— Може да се върна със Слейд, а има възможност и да не стане. Всичко може да свърши много бързо, така че стой наблизо, за да ме измъкнеш, ако се случи нещо. — Аз замълчах. — Ако не се върна, тогава тръгвай. Пожелавам ти успех.

Покатерих се по въжето и успях да се заловя за пръта на флага. Пистолетът, който се беше впил в кръста ми, не помогна много. Докато се извивах като акробат, дулото се заби в слабините ми и едва се сдържах да не извикам от болка, но все пак бях благодарен, че се бях погрижил да го изпразня от патроните.

Най-сетне се прехвърлих на палубата без никакъв шум. Поне докато гледах надолу към водата, никой не ме застреля. Алисън не се виждаше, а забелязах само една подозрителна вълничка на мястото, където не би трябвало да има такава. Постоях тихо около десетина секунди, като напрягах слуха си.

Ако някой ме гледаше, то го правеше, без да се издава. Предполагам, че този някой по всяка вероятност се намираше или в машинното, или удобно разположен в трапезарията. За да стигна до каютите на кърмата, не трябваше да вървя напред. Минаваше се по едни стълби в каюткомпанията и вратата й се намираше точно пред мен, ако, разбира се, планът, който разгледах, беше верен.

Извадих фенерче и рискувах да осветя пътя си с него. Истинско щастие беше, че го направих, защото цялата палуба беше покрита с водолазни костюми и ако не ги бях видял, щях да вдигна невъобразим шум. Успях да си пробия път между умело замаскирания капан и се зарадвах, когато видях, че вратата на каюткомпанията беше отворена. Това можеше да се очаква — кой ще тръгне да заключва врати на кораб?

Помещението беше тъмно, но видях да се процежда светлина през една стъклена врата откъм десния борд на кораба. Тя беше достатъчна, за да очертае силуетите на мебелите. Приближих се до вратата и погледнах от другата страна. Направо замръзнах на мястото си, когато на края на един дълъг коридор видях силует на човек. Един мъж излезе от трапезарията и се скри от погледа ми, като се насочи към камбуза. Внимателно отворих вратата и се ослушах. Чу се шум от падането на нещо тежко, последван от дрънчене на съдове. Дежурният явно разнообразяваше нощните часове с нападение над хладилника. Факт, който работеше в моя полза.

Прекосих отново каюткомпанията и се спуснах към каютите на палубата. Долу имаше три каюти за гости. Тази на Уилът се намираше в средата на яхтата, от другата страна на машинното, така че нямаше какво да се тревожа за него. Въпросът, който ме измъчваше, беше дали има някакви гости освен Слейд, които да са заели трите каюти.

Каютата, която бе със спуснати завеси през деня в Гибралтар, беше най-голямата на кърмата. Това бе първата ми цел. Вратата беше заключена и това увеличи надеждите ми, тъй като едва ли биха позволили на Слейд да се разхожда свободно из кораба. Светнах с фенера и огледах ключалката. Нямаше да ми създаде голям проблем. Никой не поставяше такъв тип тройни ключалки на врата на каюта и ако трябваше, щях да я отворя. Просто щеше да отнеме малко повече време.

След две минути бях в каютата, а вратата беше заключена отново. Чух равномерното тежко дишане на спящ човек и насочих светлината натам, като се надявах да видя Слейд. Ако не беше той, щях да загазя сериозно.

Но нямаше защо да се притеснявам, защото точно него намерих в леглото и вътрешно се зарадвах, когато видях това едро лице с пожълтяла кожа. Извадих пистолета от кобура и го заредих. Слейд се стресна от металния звук и леко простена в съня си. Пристъпих напред, като осветявах лицето му, и леко натиснах с пръст една точка между челюстта и ухото. Това е най-добрият начин да събудиш тихо спящ човек.

Той отново простена и клепките му трепнаха. Запремигва от светлината и аз я насочих към пистолета в ръката ми.

— Ако извикаш, това ще е последният звук, който издаваш — казах тихо аз.

Той силно затрепери, а адамовата му ябълка заигра, когато преглътна. Най-накрая успя да прошепне:

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Твоят стар приятел Риардън. Дойдох, за да те отведа вкъщи.

Отне му малко време, за да асимилира думите ми, и накрая каза:

— Ти си луд.

— Може би — съгласих се аз. — Всеки, който се опитва да спаси живота ти, трябва да е луд.

Той се съвземаше от шока. Кръвта му се връщаше към лицето, а самообладанието — към душата му, ако имаше такава.

— Как стигна дотук?

Обходих стаята с фенерчето, докато се спрях на най-близкия люк. Той нямаше завеси, а беше закрит с метален капак отвън, така че Слейд да не може да гледа. Още една мярка за сигурност от страна на „Бегълците“. Показах му зъбите си в усмивка и казах:

— Къде е това „тук“?

— Бордът на този кораб — отговори той, но тонът му беше несигурен.

— Проследих те — казах аз, докато наблюдавах с интерес как погледът му се плъзга встрани по посока на звънеца до койката. Вдигнах пистолета, така че отново да го забележи. — Нямаше да го направя — предупредих го аз, — ако не бях загрижен за теб.

— Кой си ти? — прошепна той.

— Предполагам, че би го окачествил като колега, но от другата страна. Аз съм от контраразузнаването.

Въздишката му беше пълна с отчаяние.

— Изпълнителят — произнесе той с равен глас и кимна към пистолета. — Нищо няма да направиш с това. Няма заглушител. Стреляй и след две минути си мъртъв.

— Ще минат и без мен в службата — казах меко, като се надявах, че ще мога да го убедя. — Помисли малко, Слейд. Можех да се промъкна в каютата и да прережа гърлото ти, докато спиш. Щеше да предизвика много неразбории после, но поне би било безшумно. Още по-добър начин е да забия една кука за плетене във врата ти в продълговатия мозък и нямаше да има никаква кръв. Фактът, че говоря сега с теб, показва, че искам да те измъкна жив оттук.

Той леко смръщи чело и аз си представих как работи умът му, докато обмисляше.

— Но не искам да има недоразумения, затова избирай! Или те измъквам жив оттук, или оставаш, но мъртъв.

Слейд се беше съвзел достатъчно, за да се усмихне.

— Поемаш твърде голям риск. Не можеш постоянно да ме държиш на мушка. Все още мога да се опитам да се измъкна.

— Няма да искаш. Не и когато чуеш това, което имам да ти кажа. Предполагам, че са те извели от стаята, в която живеехме, под въздействието на опиат, и си се събудил в тази каюта. Къде мислиш, че се намираш?

Това отново го накара да се замисли, но не стигна до някакъв съществен извод. Накрая каза:

— Нямаше промяна в температурата, така че не са ме отвели много на север или юг.

— Това корабче има много добра климатична инсталация. Не би могъл да направиш разлика. Обичаш ли китайска храна?

Ненадейният въпрос го обърка.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? Мога да я ям, а също така и да отказвам.

— Напоследък да ти се е случвало?

Той направо беше изумен.

— Да, защо… Вчера…

Аз го срязах:

— На кораба има китайски готвач. Знаеш ли на кого е яхтата? — Той мълчаливо поклати глава и аз казах: — Принадлежи на един човек на име Уилър, член на английския парламент. Обзалагам се, че не си го виждал.

— Да, така е. Бих го разпознал. Срещал съм го няколко пъти… в миналото. Но за какво е всичко това, по дяволите?

— Все още ли мислиш, че отиваш в Москва?

— Нямам причини да се съмнявам — отвърна той намусено.

— Уилър е албанец по народност. И неговият китайски готвач прави нещо повече от това да готви свинско със захар. Те не са комунисти, Слейд. В момента ти се намираш в Малта и следващата спирка е Дурацо в Албания. Оттам на товарен кораб, предполагам, че ще те прехвърлят в Пекин. Наистина ще бъде добре да опиташ истинската китайска кухня, но аз се съмнявам, че изобщо ще ти дават каквато и да било храна.

Той се втренчи в мен.

— Ти си луд.

— Какво му е необичайното един китаец да иска да знае това, което е скрито в скъпоценния ти мозък. Информацията е много интересна — тайните на две от най-големите разузнавателни служби. И те ще го научат, Слейд, дори да се наложи да използват акупунктура. Китайците измислиха термина „промивка на мозъка“.

— Ами Уилър?

— Какво толкова странно има? Ти си се отървавал повече от четвърт век, защо някой друг да не е умен колкото теб, че дори и по-умен? Уилър все още не е разкрит.

Той не каза нищо и аз го оставих да помисли. Но нямах много време, затова му казах:

— Според мен нямаш голям избор. Или идваш доброволно с мен, или те застрелвам на минутата. Мисля, че дори ще ти направя услуга, ако те убия, защото не искам и да си представя какво ще стане с теб, след като бъдеш един месец в ръцете на китайците. По-добре ела с мен и се оттегли в някое хубаво, спокойно и сигурно крило на един от затворите на нейно величество. Там поне няма да се опитват да изкарат мозъка ти през ушите.

Той упорито поклати глава.

— Не знам дали да ти вярвам.

— За бога, ако Уилър искаше да отидеш в Москва, защо тогава не те прехвърли на един от онези товарни руски траулери? В Атлантика те са толкова много, колкото са бълхите в краставо куче. Защо те е довел в Средиземно море?

Слейд ме погледна лукаво.

— Ти казваш така.

Аз въздъхнах и вдигнах пистолета.

— Казах ти, че нямаш избор. — Започваше да ме вбесява. — Сякаш не си чувал поговорката „На харизан кон зъбите не се гледат“. Не съм те проследил от Ирландия до…

Той ме прекъсна.

— Ирландия ли?

— Това беше мястото, където ни държаха заедно.

— Линч е ирландец — каза той замислено.

— Сиймъс Линч? Той работи за Уилър, член е на ИРА и мрази до смърт англичаните.

— Той се грижи за мен тук и е мой пазач. — Той погледна нагоре и видях, че съмнението започваше да се прокрадва в мислите му. — Къде точно се намираме сега?

— Закотвени сте в пристанището „Марсамксет“.

Това го накара да се реши.

— Добре, но ако не го разпозная, когато изляза на палубата, много ще загазиш. Искаш да действаме тихо, но ако си ме излъгал, ще трябва да си послужиш с пистолета. Запомни това.

— Преди колко време си бил в Малта?

— Преди пет години.

Аз се усмихнах безрадостно.

— Тогава се моля да имаш добра памет.

Слейд отхвърли завивките и ме погледна въпросително. Чу се някакъв шум и той не беше обичайният случаен шум, който може да се вдигне неволно на един кораб. Ослушах се и отново го чух.

Слейд отново се зави.

— Някой идва — прошепна той.

Насочих пистолета към лицето му.

— Не забравяй това!

Заднишком отидох до банята и отворих вратата. Чух металното щракване на ключалката. Внимателно затворих вратата на банята и включих фенера, за да видя къде бях попаднал. Както във всяка баня, и тук нямаше задна врата, а само обичайните тоалетна, мивка, аптечка и душ. Душът беше закрит от полупрозрачна найлонова завеса.

Загасих светлината, затаих дъх и се заслушах. Не можех да не позная гласа на Линч.

— Чух гласове. С кого, по дяволите, говореше?

Беше настъпил решителният момент. Ако Слейд беше решил да ме издаде, щеше да го направи сега. Затова внимателно се заслушах, това беше може би най-важният разговор през живота ми.

— Сигурно съм говорил насън — каза Слейд и сърцето ми престана да бие необуздано. — Сънувах кошмари и усещам, че започва да ме боли глава.

— Нищо чудно. Затворен си тук от толкова време — каза Линч. — Но трябва да се успокоиш, съвсем скоро ще си бъдеш у дома.

— Защо стоим на едно място толкова дълго?

— Станало е нещо с витлата, но не разбрах какво точно.

— Къде сме?

— Знаете, че нямате право да задавате въпроси от този род, мистър Слейд, това е свръхсекретна информация.

— Е, добре, тогава кога ще потеглим и кога ще стъпя на земя?

— Колкото до първото, може би утре. А за последното не бих могъл да кажа с точност. Аз не съм от шефовете, не ми казват всичко. — Той замълча. — Но вие изглеждате толкова блед и изтощен, мистър Слейд. Ще ми позволите ли да ви донеса аспирин?

Като чух това, косата ми се изправи и почувствах как всеки косъм на главата ми играе фламенко.

— Не, благодаря, няма нужда, ще се оправя. — Измъчваше ме мисълта, че дори да чувах гласа на Слейд, не можех да видя какво прави с ръцете си. Можеше да говори едно и да показва с ръце, че има неканен посетител.

Линч каза услужливо:

— Няма да ме затрудни. Обещали сме да ви заведем у дома жив и здрав, това е част от сделката. Ще ви донеса аспирина.

Мушнах се в ъгъла до душа и дръпнах завесата, точно когато Линч отваряше вратата на банята. Той светна лампата и съвсем ясно видях силуета му, когато пристъпи напред да отвори аптечката. През цялото време държах пистолета насочен към него и си мислех, че при нужда можех да се освободя и от него, и от Слейд. Друг беше въпросът как ще се измъкна оттук.

Чух дрънченето на хапчетата в шишенцето и шуртенето на водата. Бях облекчен да видя, че Линч наистина беше дошъл да вземе аспирин и че Слейд не ме беше издал. Линч напълни чашата и се обърна да излезе. Той беше толкова близо до мен, че можех да го докосна, ако протегнех ръка — разделяше ни единствено завесата. За щастие, той беше осветен, а аз — не, иначе като нищо щеше да ме види, ако бе погледнал към мен.

Той излезе, като загаси лампата и затвори вратата.

— Заповядай, това ще облекчи главоболието ти.

— Благодаря — каза Слейд и аз чух шума от чашата, която той остави.

— Но, човече, ти се потиш. Сигурен ли си, че нямаш треска?

— Ще се оправя. Можеш да оставиш светнато. Мисля да почета малко.

— Както кажеш. Лека нощ, приятел.

Чух вратата на каютата да се отваря и затваря, а и щракването на ключалката.

Самият аз се бях облял в пот, докато чаках ръцете ми да спрат да треперят. Стомахът ми беше свит на топка, мускулите ми тръпнеха неудържимо, а нервите ми бяха опънати до скъсване. Най-накрая излязох от скривалището си и тихо отворих вратата на банята.

Независимо дали Слейд се беше изпотил от страх, или от треска, но той използва добре мозъчните си клетки, като помоли Линч да остави светната лампата. Така с един поглед можех да видя дали няма някой друг освен Слейд, който очевидно не искаше да бъде застрелян по погрешка.

Той лежеше в леглото и държеше някаква книга в отпуснатите си пръсти, а цветът на лицето му беше като пожълтял от времето вестник.

— Защо не те видя? — прошепна той.

Сложих ръката си на устата му, за да мълчи, и се приближих до вратата, като държах пистолета насочен в обичайната посока. Не чух нищо обезпокоително, затова се върнах при Слейд.

— Знаеш ли къде спи Линч?

Той поклати глава и ме хвана за ръкава.

— Как, по дяволите, не те видя?

Беше му трудно да повярва, че в такова тясно пространство с размер на две телефонни будки един човек не може да види друг. За мен самия беше трудно да го асимилирам.

— Вземах си душ. Как беше облечен Линч?

— С пижама.

Това означаваше, че не идва отдалеч и че каютата му по всяка вероятност е някоя от съседните, за да бъде близо до поверения му обект.

— Имаш ли някакви дрехи? — Слейд кимна. — Добре, облечи се, но бързо.

Наблюдавах го внимателно, докато се обличаше, най-вече за да се убедя, че не слага някакъв тъп инструмент в джоба си. Когато свърши, аз казах:

— А сега се връщай в леглото. — Той отвори уста да възрази, но аз бързо го разубедих, като допрях пистолета до брадата му. — Искам да дам време на Линч да заспи.

Слейд легна в леглото, а аз се върнах в банята, като оставих вратата открехната. Слейд се беше завил до раменете и се правеше, че чете от книгата. Всичко щеше да изглежда нормално, ако на Линч му хрумнеше да се върне. По моя часовник му дадох половин час, през който не чух нищо необикновено.

Върнах се в каютата и направих знак на Слейд да стане. Докато се измъкваше от завивките — наистина е изненадващо колко трудно е да излезеш от леглото, когато си напълно облечен, защото чаршафите се увиват около обувките, — аз се занимавах с ключалката. Трябваше да се обърна с гръб към Слейд, но нямаше начин.

Когато свърших, видях, че той се приближава бавно към мен. Допря устни до ухото ми и прошепна:

— Когато изляза на палубата, ще бъде добре да видя Валета.

Нетърпеливо кимнах с глава, изгасих лампата и отворих вратата. Коридорът бе тъмен. Стълбите се намираха непосредствено вляво и аз допрях пистолета в гърба на Слейд, докато се качвахме. Държах го за дясната ръка и го спрях точно преди да стигнем върха. Внимателно огледах каюткомпанията. Всичко беше спокойно, така че го побутнах да продължи и излязохме на палубата.

Осветих мястото, за да покажа на Слейд препятствията, които трябва да прескочи, за да стигне до борда на кърмата. По едно време той се спря и се огледа.

— Ти си прав — прошепна той. — Това е Валета.

— Престани да дрънкаш! — Бях раздразнен, както винаги, когато съм на края на някоя операция. Веднъж да стигнем брега, щях да предам Слейд на малтийските власти и работата щеше да бъде свършена, като изключим това, че оставаше да се залови Уилър и бандата му. Но първо трябваше да стигнем брега.

Приближихме до кърмата и спряхме. Опипом потърсих куката около дръжката на флага, но не можах да я намеря. Тогава ненадейно ни освети лъч светлина, който разцепи тъмнината. От горната палуба на яхтата струеше силна светлина и един глас каза:

— Достатъчно!

Сръгах Слейд в ребрата.

— Скачай! — извиках аз, но нито един от нас не бе достатъчно бърз. По палубата се чуха забързани стъпки и пред нас изникна група мъжаги, които ни сграбчиха. Не можах да направя нищо — двама ме държаха и бяха извили ръцете ми, а един друг използваше стомаха ми за барабан, но юмруците му не бяха омекотени като палките на барабана.

Докато се задавях и кашлях, смътно усетих, че Слейд беше завлечен напред от двама моряци. Някой извика и аз също бях замъкнат към салона и тласнат към вратата. Един мъж с черна брада, в чието лице познах капитана, даваше заповеди на някакъв напълно неразбираем за мен език. Най-безцеремонно бях захвърлен на пода, а моите пазачи се заеха да дърпат завесите.

Малко преди да свършат, видях една светлинка в морето, която обикаляше около „Артина“, и се надявах Алисън да се е измъкнала читава. Някой подаде пистолета ми на капитана. Той го погледна с интерес, увери се, че е зареден, и го насочи към мен.

— Кой си ти? — Английският му имаше акцент, но какъв — не можех да преценя.

— Има ли значение? — отговорих аз уморено и разперих ръце.

Капитанът премести погледа си към Слейд, който стоеше до един стол, а след това покрай него към стълбището, което водеше надолу.

— А, Линч! — избоботи той като вулкан, който всеки момент ще изригне. — Що за пазач си ти?

Обърнах глава. Линч гледаше Слейд втрещено и напълно объркано.

— Как се появи той тук? Бях с него преди половин час и съм сигурен, че вратата беше заключена.

— Вратата била заключена? — имитира го капитанът. — Как може да е била заключена? — Той ме посочи. — Този човек е извел Слейд от каютата.

Линч ме погледна.

— Господи, това е Риардън. Но той не може да е бил в каютата, трябваше да го видя — отвърна упорито той.

— Бях под душа и стоях точно до теб, тъпо копеле такова! — Аз се обърнах към капитана: — Той едва не се претрепа. Не става за надзирател, нали?

Линч ме изгледа кръвнишки и тръгна към мен, но капитанът го изпревари и го отпрати назад с махване на ръката си, която беше здрава като дънера на дърво. Той ме хвана за косата, изви главата ми назад и допря пистолета до лицето ми, като започна бавно да го търка в бузата ми.

— Ние много се интересуваме от теб, Риардън.

Един студен глас каза:

— Той не е Риардън, разбира се.

Капитанът се обърна и аз видях китаеца Чанг Пи-Уо, който ме гледаше с безразличие. До него стоеше висок, рус мъж, който в момента слагаше една цигара в дълго цигаре. Той бръкна в джоба на елегантната си пижама, извади запалка и я щракна.

— Мисля, че името му е Станард — каза Уилър. — Оуен Станард. — Междувременно той запали цигарата си. — Толкова предвидливо от ваша страна да се присъедините към нас, мистър Станард. Спестявате ни неприятностите да ви търсим.