Дезмънд Багли
Капанът на свободата (16)

I

Грижеха се за нас, както международен хотел обслужва двойка гръцки корабни магнати. Нищо не беше твърде добро за мистър Слейд и мистър Риардън — нищо освен свободата. Искахме вестници и незабавно ги получавахме. Аз си поръчах едно южноафриканско бренди — „Ууд Мийстър“ — и те го доставиха, а то беше нещо, което не можах да намеря по време на краткия си престой в Лондон. Слейд, като чу за моето южноафриканско бренди, ме погледна подозрително, но и неговото питие, което беше петнадесетгодишно уиски „Гленливет“, също беше любезно доставено.

Но когато ги помолихме за телевизор или радио, ударихме на камък. Попитах Слейд:

— Това пък сега защо е?

Той обърна грубото си лице към мен. Устните му бяха извити презрително заради моята недостатъчна интелигентност.

— Защото програмите по телевизията ще издадат къде сме — отвърна той спокойно.

Зяпнах от учудване.

— Но нали получаваме редовно вестници?

— О, господи! — промълви той и стана да вземе един „Таймс“. — Този е от пети. Вчера получихме изданието от четвърти, а утре ще ни донесат този от шести. Но това не означава, че днес е пети. Бихме могли също така да бъдем във Франция и да ни доставят вестниците по пощата.

— Мислиш ли, че сме във Франция?

Той погледна през прозореца.

— Не ми прилича на Франция, а и… — той сбърчи нос, — не ми мирише на Франция. — Вдигна рамене и каза:

— Не знам къде сме.

— Аз и не мисля, че те интересува.

Той се усмихна.

— Прав си наистина. Всичко, което знам и което има значение, е, че си отивам вкъщи.

— Твоите хора май те смятат за много важна клечка.

— До известна степен — отвърна той скромно. — Ще се радвам да се върна. Не съм виждал Русия от двадесет и осем години.

— Трябва да си дяволски важен, щом моята помощ да те измъкна от затвора струва десет хиляди лири. — Обърнах се към него: — Като професионалист какво ще кажеш за организацията?

Слейд изглеждаше обиден.

— Професионалист ли? Просто разбирам от работата, която върша.

— Да, но те хванаха — казах студено.

— След двадесет и осем години. И то по чиста случайност. Съмнявам се, че някой можеше да го направи по-добре.

— Добре де, бива те. Но отговори на въпроса ми. Какво мислиш за групичката?

— Добри са — отсъди той, — даже много добри. Сигурността им е първа класа, а организацията — безукорна. — Той се намръщи: — Не мисля, че обикновени престъпници могат да постигнат това единство и съгласуваност на действията.

Тази мисъл ми беше минавала през ума и никак не ми харесваше.

— Мислиш, че са от твоята област?

— Не е много вероятно, но е възможно. За да поддържаш такава мрежа, са нужни пари. Западна Германия разполагаше със службата на Гелен^[1] веднага след войната, това беше малко или много частно начинание, но беше поддържано с американски пари.

— Кой би поддържал подобен вид организация?

Той се усмихна.

— Моите хора например.

Вярно, наистина. Слейд се чувстваше у дома си — на сигурно място. Не след дълго, вместо да кисне в затвора, щеше да сръбва водка в Кремъл с шефа на КГБ и да диктува мемоарите си като високопоставен член на британското разузнаване. Това бе станало ясно на процеса. Беше проникнал в британската разузнавателна служба и си беше извоювал добро положение.

Попита ме:

— Какво мислиш за мен?

— Какво трябва да мисля?

— Все пак шпионирах страната ти…

— Не моята страна. Аз съм от Южна Африка, а потеклото ми е ирландско.

— А, бях забравил.

Таафе се грижеше за нас, както Бантър за лорд Питър Уимзи^[2]. Ястията бяха фантастични и сервирани точно навреме. Стаята се поддържаше в безупречен ред и чистота, но Таафе не обелваше нито дума, независимо какви усилия полагах. Изпълняваше заповедите ни, но когато се опитвах да го заговоря, той ме поглеждаше с големите си сини очи и не продумваше. Не съм го чул да пророни дума през цялото време, което прекарах в тази стая, и стигнах до извода, че е ням.

Пред вратата на стаята винаги стоеше пазач. Понякога го мярвах, докато Таафе влизаше в стаята — просто зървах някакъв силует в коридора, но никога не видях лицето му. Доста мислех за него и стигнах до извода, че е невъзможно само един човек да стои на пост по двадесет и четири часа, така че трябваше да са поне трима. Следователно в къщата бяха общо петима, а може и повече.

Не видях никакви жени — намирах се в едно абсолютно мъжко царство.

Проверих здравината на решетките в банята и спалнята, а Слейд ме наблюдаваше със саркастична усмивка.

Направих се, че не забелязвам. Изглеждаше невъзможно да се излезе през прозорците — проблемът се състоеше в двойните решетки отвън и отвътре. Между другото Таафе също ги прегледа. Веднъж, като излизах от банята, го видях старателно да оглежда дали не са пипани.

Господин Дебело лице идваше да ни вижда от време на време. Той беше самата вежливост и прекарваше времето си, като обсъждаше световните новини, положението в червения Китай и шансовете на Южна Африка в шампионата по крикет. Понякога пийваше с нас по едно питие, но винаги внимаваше да не прекалява.

Това ми даде една идея. Започнах да се преструвам, че пия много както в негово присъствие, така и когато бяхме сами. Той ме гледаше как се наливам и не казваше нищо, когато се натрясквах. За щастие, можех да нося много, въпреки че не личеше, затова се опитвах да не пия в отсъствието на Дебелото лице, и въпреки това съумявах да заблудя и Слейд. Не знаех доколко можех да му вярвам, когато ножът опре до кокала. Все пак съжалявах за бутилките качествен алкохол, които изсипвах в тоалетната преди лягане.

Винаги съм смятал, че е добра тактика да се преструваш на това, което не си. И ако Дебелото лице и хората му започнеха да мислят, че съм пияница, в един момент това щеше да се окаже в моя полза. Естествено, никой не се опита да ми попречи да пия. Всяка сутрин Таафе отнасяше празните бутилки и ги заменяше за нови, а безизразното му лице си оставаше все така каменно. Слейд се отнасяше към моя навик с нескрито презрение.

Той не играеше шах, затова попитах Дебелото лице дали има нещо против да играе от време на време с мен.

— Значи играеш шах, така ли? — запита ме той с интерес. — Ще направим една партия. Не съм лош играч.

Той наистина не беше слаб, макар и не толкова добър, колкото Кози, но пък онзи беше играл повече. Дебелото лице със сигурност беше по-силен от мен. След първите няколко игри се видях напълно разгромен и трябваше да се реванширам.

Веднъж, когато привършихме една игра, той заяви:

— Алкохолът и концентрацията, която изисква шахът, са две несъвместими неща, Риардън.

Налях си поредната чаша „Ууд Мийстър“.

— Няма да ставам професионалист — отвърнах с безразличие. — Виждате ли, ъъъ… как се казвате, между другото?

Лицето му си остана непроницаемо.

— Не мисля, че това има значение.

Изхилих се пиянски.

— Досега мислех за вас като за мистър Фетфейс^[3].

Това мое откровение го раздразни и сякаш го обиди.

— Е, все пак трябва да ви наричам някак си, нали? — разумно обясних аз. — Да не би да очаквате да ви подсвирквам или да подвиквам „ей, ти“?

Но в крайна сметка тази атака ми отне партньора за шах.

 

 

Чекът от цюрихската банка пристигна след седмица. Със Слейд бяхме прекарали достатъчно време заедно, за да започнем да си лазим по нервите. Помислих си за банковата ми сметка в Швейцария, за Макинтош и за нищожните шансове да се измъкна оттук. За какво мислеше Слейд, не знам, но той също започна да става много неспокоен.

Веднъж го изведоха с охрана и когато го попитах какво става, той отвърна загадъчно:

— Говорихме за бизнес — и потъна в мълчание.

Моят ред дойде на следващия ден. Отведоха ме долу в една доста приятна стая, която имаше само един недостатък — завесите бяха спуснати. „Бегълците“ бяха прилежни в изпълнението на задачата и дори тук не позволяваха да разбера къде се намирам.

Фетфейс влезе и постави на масата един чек. Отвори капачката на автоматичната си писалка и сложи и нея до него.

— Номера на сметката — каза той кратко.

Седнах, взех писалката и се поколебах. Номерата на сметките са много смешно нещо и тях човек трябва да пази ревниво като кода на сейфа си.

От мен се искаше добре да изиграя ролята си, защото той точно това очакваше. Оставих писалката и казах:

— Виж какво, Фетфейс, ако се опиташ да си играеш с тази сметка, ще съжалиш, че изобщо си се родил. Теглите от сметката само сумата, написана на чека — двеста хиляди швейцарски франка и нито сантим повече. Ако злоупотребите, ще те намеря и ще те пречукам.

— Може да се окаже невъзможно да ме намериш — отвърна той любезно.

— Не бъди толкова сигурен — втренчих се в него. — Проверили сте всичко за мен и знаете досието ми. Известно ти е, че много хора са се опитвали да ме изпързалят. Репутацията ми е на човек, с когото не е разумно да си играеш. — Опитвах се гласът ми да звучи твърдо. — Ще те намеря.

Дори и да беше нервен, той не го показа. Само си пое дълбоко въздух, преди да изрече:

— Ние също се славим с това, че държим на думата си. Никой няма да си позволи да пипне сметката ти.

— Добре — казах грубо, — значи се разбрахме. — Внимателно написах номера — онази дълга поредица от цифри и букви, които бях запомнил по настояване на мисис Смит — и сложих чертички на седмиците, както правят на континента. — Колко време ще отнеме?

Той взе чека и го погледна, след което започна да го размахва във въздуха, за да изсъхне мастилото.

— Една седмица.

Гледах как чекът се вее в ръката му и внезапно изтръпнах. И последната надежда, която имах, си беше отишла.