Стен Никълс
Пазителят на светкавицата (7)

7.

— … а останалото ще ти го набия отзад! — завърши Страк.

След като изрази така категорично становището си по повдигнатия въпрос, той изпроводи с гневен поглед Хаскеер, който се върна и зае мястото си в средата на колоната.

— Не искам да се заяждам — отбеляза Койла, — но не смяташ ли, че е прав и наистина имаме нужда от почивка?

— Да — кимна неохотно Страк. — Но ако го призная, ще излезе, че правя каквото той каже. — Той кимна към хълма пред тях. — Ще поспрем от другата страна.

Не бяха почивали, откакто потеглиха — яздеха, без да спират, вече цял ден и цяла нощ. Утрото вече преваляше и слънцето бързо се издигаше към най-високата си точка, а нощният мраз отстъпваше място на по-поносима температура.

Когато прехвърлиха билото на хълма, Страк даде знак да спрат. Неколцина конници бяха пратени напред, за да огледат района. Откачиха носилката на Меклун от коня и я положиха на земята. Алфрей го прегледа и обяви, че се подобрява.

Запалиха огньове и донесоха вода за конете. Страк събра офицерите.

— Засега поддържаме добро темпо — обяви той, — но отново дойде време да решим кой маршрут да изберем. — Той извади кинжала си и коленичи. — Селото, което нападнахме… Как се казваше?

— Роднопол — подсказа Джъп.

Страк нарисува кръстче върху изсъхналата почва.

— Значи, Роднопол е тук, в северния край на Великите равнини и е най-близкото до Каменна могила човешко селище.

— Вече не — отбеляза с мрачен блясък в очите Хаскеер.

Без да му обръща внимание, Страк начерта една линия.

— Досега се движехме право на юг. — Той начерта втора линия, под ъгъл спрямо първата. — До това място. Сега трябва да свърнем на югоизток към Черна скала. Но има един проблем. — Той очерта малък кръг.

— Прокоп — сети се Койла.

— Точно така. Страната на тролите. Тя е точно на пътя за Черна скала.

— Е и? — повдигна рамене Хаскеер.

— Имайки предвид колко са войнствени тролите — обясни му Джъп, — най-добре е да я заобиколим.

— Теб може да те е страх от битки, мен — не.

— Сега не ни е до битки, Хаскеер — прекъсна го с хладен тон Страк. — И без това си имаме достатъчно проблеми.

— Да, но ако заобиколим Прокоп, ще изгубим ценно време.

— Ще изгубим още повече, ако трябва да си пробиваме път с бой, а точно това ще последва, ако в земята им нахлуе тежковъоръжен отряд. Не, най-добре да изберем обиколния маршрут. Въпросът е обаче, кой да бъде?

Койла забоде пръст в импровизираната карта.

— Другият вариант е да се отправим на изток към Хекълой и крайбрежието. Оттам свиваме на юг през гората на Черна скала.

— Не ми се ще да ходим в Хекълой — поклати глава Страк. — Не забравяйте, че това е свободно пристанище. Което означава, че ще срещнем всякакви представители на древните народи. Все някой ще има зъб на орките. А гората гъмжи от разбойници.

— Да не говорим, че по този начин пак ще се приближим към Каменна могила — добави Алфрей.

— Да, но ако приближим Черна скала откъм гората, през целия път ще сме скрити — отбеляза Джъп.

— Това едва ли е предимство при всички останали рискове, които ще трябва да поемем. — Страк отново се наведе и начерта една дъга. — Смятам да продължим на юг покрай Прокоп и после да свием на изток.

Койла сбърчи вежди.

— В такъв случай не забравяй за това. — Тя се наведе и постави едно кръстче в долния край на Прокоп. — Тъкашка ливада. Селище на унистите, но по-голямо и по-добре укрепено. Говори се, че жителите му са по-фанатизирани от всички останали.

— Че това възможно ли е? — попита суховато Джъп, без да се обръща конкретно към някого.

— Ще се опитаме да минем между двете — заяви Страк. — Но няма да е лесно, защото там местността е равнинна.

Алфрей огледа схемата.

— Страк, това е най-дългият път.

— Зная. Но и най-безопасният. Или поне най-малко опасният.

— Какъвто и път да изберем — озъби се Хаскеер, — защо никой не казва, че Черна скала е на една пикня разстояние от ей това. — Той забоде ножа си вдясно от кръстчето на Койла.

— Това Кват ли е? — попита Джъп.

— Да, откъдето идват такива като теб. Там сигурно ще се чувстваш у дома си?

— Кога ще престанеш да ме обвиняваш за онова, което са направили други от моя род?

— Когато твоята раса спре да върши мръсната работа на хората.

— Аз отговарям за себе си, а не за моята раса. Другите да правят каквото искат.

— Не и когато всички сме заплашени! — подскочи Хаскеер.

Както и при предишните разпри, гневът на двамата растеше с всяка подхвърлена реплика.

— Не ми изнасяй лекции за предаността към общата идея на древните народи, свинска опашко!

— Иди си обръсни главата, конски задник!

Двамата понечиха да се надигнат, с изкривени от злоба лица.

— Стига! — кресна Страк. — Ако вие двамата толкова много искате да си прегризете гърлата, аз нямам нищо против. Но нека първо се приберем здрави и читави у дома.

Те го измериха с погледи, прецениха шансовете си и отстъпиха.

— Всеки от вас си има задължения — припомни им той. — Връщайте се по местата.

Хаскеер не можа да се сдържи и подметна на тръгване:

— Когато наближим Кват, най-добре си пазете гърбовете. — Той хвърли унищожителен поглед на джуджето. — Тамошните жители имат особено предателска натура.

Останалите офицери също се надигнаха. Но Страк даде знак на Джъп да остане.

— Зная, че не е лесно — поде той, — но трябва да се въздържаш, когато те предизвикват.

— Кажи го на Хаскеер, капитане.

— Мислиш ли, че не съм? Обясних му съвсем ясно, че ще наредя да го нашибат с камшик.

— Мога да преглътна обидите срещу моята раса. Боговете са ми свидетели, че съм свикнал с това. Но той продължава да упорства.

— Защото е от пострадалите, Джъп. А ти си му изкупителната жертва.

— Но когато поставя под въпрос моята преданост, кръвта ми кипва.

— Е, ще трябва да признаеш, че твоята раса продава своята вярност на онзи, който плаща най-добре.

— Някои, но не всички. Моята преданост не е за продан.

Страк кимна.

— Чувал съм да се говорят подобни неща и за орките — добави Джъп.

— Орките се сражават за каузата на пантеонистите. Но сам разбираш, че нямаме голям избор. Твоята раса е далеч по-свободна в избора на съюзници. Ние сме родени за военна служба и не познаваме друг начин на живот.

— Зная, Страк. Но ти имаш избор. Можеш да решиш как да постъпиш със съдбата си, също както направих и аз.

Страк не харесваше посоката, в която бе поел разговорът. Промяната будеше в него безпокойство. Реши да смени темата, за да избегне директния отговор.

— Може ние орките да имаме избор, а може и да нямаме. Това, от което сме лишени обаче, е ясновидство. Джуджетата го имат и бихме могли да се възползваме от него. Как са твоите умения в тази област?

— Не особено добре. Опитвам се, но засега не се получава.

— Нищо ли не виждаш?

— Само смътни… очертания, ако мога така да го определя. Съжалявам, капитане, но не е никак лесно да го обясниш на някой, който не притежава магични способности.

— Значи все пак виждаш нещо? И какво е то? Киргизилски следи?

— Както вече казах, само смътни очертания. Езикът ми е беден, за да опиша какво точно долавям. Въпросът е, че не може да ни бъде от полза.

— Проклятие!

— Може би е защото още сме близо до Роднопол. И друг път съм забелязвал, че способностите ми отслабват в околностите на човешките поселения.

— Искаш да кажеш, че ако се отдалечим, може да започнеш да виждаш по-ясно?

— Бих могъл. Истината е, че ясновидството е тясно свързано с нашата същност и никой не знае откъде черпим сили за него — най-вероятно от самата земя. Когато хората я разкопават, те прекъсват важни енергийни линии и лишават от захранване местата, до които достигат. Ето защо магията действа в едни райони и е изчезнала в други.

— Знаеш ли какво не съм разбирал никога? Щом те изяждат магията, защо не я използват срещу нас?

— Кой може да каже? — сви рамене Джъп.

 

 

След няколко часа неспокоен сън Върколаците отново поеха на път.

Далеч вдясно от тях синееха водите на Калипарския залив, чийто брегове бяха обрасли с гори. Вляво се простираха Великите равнини. Но цветовете на пейзажа бяха сгрешени. Вместо тучни поляни и зелени пасбища, виждаха изсъхнала трева и плевели, а храсталаците бяха повехнали и сбръчкани. Кората на дърветата бе нашарена от паразитни израстъци. Дори дъждецът, който заваля за кратко, миришеше на сяра и оставяше жълтеникави петна на земята.

По здрач най-сетне се изравниха с Прокоп. Страк пресметна, че ако продължават в същото темпо, призори могат да свърнат на запад.

Останал сам в челото на колоната, той бе погълнат от мрачни мисли. Гадаеше каква може да е причината за загадъчните съновидения, които го спохождаха, бореше се с растящия песимизъм относно завършека на мисията. Най-много се стараеше да не мисли за това каква ще е съдбата им, ако не откриеха коболдите и не си върнеха цилиндъра.

Беше още в това меланхолично настроение, когато от мрака пред него изплуваха силуетите на съгледвачите. От ноздрите на конете им струеше пара.

Страк вдигна ръка и им даде знак да спрат.

— Какво има, Орбон?

— Лагер пред нас, капитане.

— Имат ли коне?

— Да.

— Хубаво. Да видим дали ще се спогодим да ни дадат малко.

— Но капитане, това е оркски лагер и изглежда е изоставен.

— Сигурен ли си?

— Двамата със Зода наблюдавахме мястото известно време. Не забелязахме никакво движение освен пръхтенето на конете.

— Добре. Идете там и ни чакайте. И не предприемайте нищо, докато не дойдем.

След като съгледвачите се отдалечиха, Страк повика офицерите и ги запозна с обстановката.

— Нормално ли е по тези места да се натъкнем на оркски лагер? — попита Джъп.

— Подобни лагери се срещат по-често в северните райони. Много малко от моите сънародници са чергари. Предполагам, че ще е някой такъв клан. Или бойна дружина на мисия — като нашата.

— Щом съгледвачите съобщават, че няма никакво движение, най-добре да се приближим предпазливо — предложи Койла.

— И аз така мисля — съгласи се Страк. — Ще действаме, сякаш срещу нас има опасен противник, докато не се убедим в противното. Да вървим.

Десет минути по-късно откриха Орбон, който ги чакаше край един дънер. Страк бе накарал предната част на отряда да се спеши. Предвождани от Орбон, те навлязоха в рядка горичка.

На десетина крачки по-нататък се спуснаха в долчинка, където ги очакваше Зода. Беше се проснал на земята и се озърташе непрестанно.

Макар слънцето да залязваше, имаше достатъчно светлина, за да разгледат онова, което се намираше отвъд горичката.

Две дървени колиби със сламени покриви и трета, чийто покрив още не беше завършен. Пет-шест навеса, построени от грубо рендосани дъски и с чергила вместо врати. Мътна изворна вода, която се стичаше в тесен ручей между колибите. Ограда от отсечени дървета, зад която пръхтяха конете.

Докато наблюдаваше тази сцена, Страк бе споходен от видението от съня си, което бе пълният й антипод. Селището там бе цветущо и богато, това тук бе бедняшко и изглеждаше изоставено. Там имаше много светлина и чист въздух. Тук цареше сумрак и беше задушно. Селцето в съня кипеше от живот. А тук витаеше смърт.

— Дали е изоставено, как мислите? — попита шепнешком Койла.

— Не бих се изненадал — отвърна тихо Алфрей, — като се има предвид, че е близо до Прокоп и недалече от унистките колонии.

— Но защо са зарязали конете?

— Да вървим да разберем — надигна се решително Страк. — Хаскеер, вземи част от отряда и заобиколи от другата страна. Джъп, Алфрей, поемете десния фланг. Койла и останалите с мен. Тръгваме по мой сигнал.

Само след няколко минути групите бяха заели местата си. Когато се увери в това, Страк махна рязко с ръка и всички се втурнаха едновременно към лагера. Стигнаха го без затруднения.

В близост до колибите по земята се въргаляха всякакви предмети. Преобърнат опушен котел, строшени грънци, захвърлено седло, оглозгани кости от кокошка, счупен лък. Пепел от изгасналите огнища.

Страк поведе своята група към най-близката колиба. След като я заобиколиха, двамата с Койла заеха позиции при вратата. Страк кимна и Койла повдигна бавно чергилото. Посрещна ги воня на разложена плът. Страк прикри устата си с ръка и прекрачи прага. Вътре цареше сумрак, трябваше да изминат няколко секунди, преди очите му да привикнат.

Колибата бе пълна с мъртви орки. Лежаха по трима-четирима върху временни нарове. Други се въргаляха на пода. Между труповете пълзяха охранени буболечки.

Койла се изправи до Страк, също притиснала устата си с ръка. Дръпна го за ръката и двамата излязоха. Едва навън си поеха въздух, докато останалите войници надничаха през вратата.

Страк се приближи към втората колиба тъкмо когато отвътре излезе Джъп с пребледняло лице. И тук миризмата бе непоносима. Достатъчно бе да надзърне от разстояние, за да се увери, че сцената вътре е същата.

— Все женски и малки — докладва задъхано джуджето. — Умрели са доста отдавна.

— И там е така — посочи с палец през рамо Страк.

— Няма ли мъжки?

— Не можах да видя.

— Но защо? Къде са отишли?

— Не зная, Джъп, но си мисля, че това може да е лагер на прокудени.

— Още уча вашите обичаи, та някои неща не са ми съвсем ясни. Какво означава това?

— Когато мъжкият загине при изпълнение на военната си служба, но командирите му заявят, че е проявил страх, съпругата и сирачетата биват прогонени. Някои от прокудените се събират да живеят заедно.

— Този закон се прилага с още по-голяма сила, откакто на трона се възкачи Дженеста — добави Койла.

— И сами ли се грижат за себе си? — попита Джъп.

Страк кимна.

— Имаш ли представа какво може да е причинило смъртта им?

— Все още не знаем. Не е изключено да е масово самоубийство. Имало е подобни случаи. Или пък да са…

— Страк!

Хаскеер стоеше при един от навесите и им махаше. Страк се приближи към него. Койла, Джъп и останалите ги последваха.

— Тук има една жива. — Хаскеер кимна към отвора.

Страк надникна в сумрака.

— Извикай Алфрей. И донесете факла! — Той влезе.

Вътре имаше койка, на която, загърната с парцали, лежеше самотна фигура. Когато я доближи, Страк чу пресекливо дишане. Наведе се и едва успя да различи чертите на възрастна орка. Очите й бяха затворени, лицето — лъснало от пот.

Зад гърба му се появи Алфрей.

— Ранена ли е?

— Не мога да определя. Донесохте ли факла?

— Хаскеер отиде да я вземе.

Орката отвори очи. Устните й помръднаха, сякаш се опитваше да каже нещо. Алфрей се наведе. Чу се силна въздишка — без съмнение последната в измъчения живот на нещастницата.

В този момент се появи Хаскеер с факлата.

— Дай я насам! — Алфрей дръпна факлата и се надвеси над мъртвата женска. — Богове!

— Какво има?

— Виж. — Той доближи факлата до трупа.

Страк се ококори.

— Изчезвайте! — викна той. — Всички навън! Веднага!

Хаскеер и Алфрей се сблъскаха при вратата, Страк ги последва.

Навън вече се бе събрал целият отряд.

— Докосна ли я? — обърна се Страк към Хаскеер.

— Аз ли? Не… не съм.

— А някой друг от мъртъвците?

— Не!

Страк изгледа останалите.

— Някой пипал ли е труповете?

Всички поклатиха глави.

— Какво става, Страк? — попита Койла.

— Червена шарка.

Неколцина от Върколаците отстъпиха рефлексивно назад. Чуха се ругатни и изплашени възклицания. Оръженосците прикриха устите си с кърпички.

— Проклети човеци! — изсъска Джъп.

— Конете не я хващат — успокои ги Страк. — Ще ги вземем. Искам да се махнем от тук колкото се може по-скоро. Запалете всичко!

Той дръпна факлата от Алфрей и я запокити в една от колибите. Секунди по-късно тя бе обхваната от пламъци.

Върколаците се разпръснаха да палят останалите колиби.