Стен Никълс
Пазителят на светкавицата (13)

13.

Върколаците не изгубиха нито миг, щом получиха заповед да напуснат Черна скала. Завързаха гремлина с дълго въже и го повлякоха след тях. Когато най-сетне прехвърлиха първия хълм, нещастникът едва си поемаше дъх с шумно свистене.

Страк нареди да вдигнат лагера и да се подготвят за бързо изтегляне.

Хаскеер не можеше да сдържи радостта си.

— Най-сетне се връщаме в Каменна могила. Казвам ти, Страк, вече направо не ми се вярваше.

— Благодаря ти за оказаното доверие — отвърна хладно командирът.

Но Хаскеер не долови насмешката.

— Ще бъдем истински герои, когато се появим с това нещо. — Той кимна към цилиндъра в пояса на Страк.

— Още не сме се върнали — предупреди го Алфрей. — Нека първо прекосим вражеската територия.

— Освен това нямаме представа как ще реагира Дженеста на забавянето ни — добави Джъп. — Цилиндърът и пелуцидът не са гаранция, че главите ни няма да хвръкнат.

— Песимисти — присмя им се Хаскеер.

— Не мислите ли, че трябва да дадем думата и на този? — попита Койла и посочи гремлина. Беше седнал на един дънер, изтощен и уплашен.

— Да бе — кимна Хаскеер. — Предлагам да приключваме с него. Иначе ще трябва да го мъкнем през целия път заедно с останалите мързеливци.

— Така ли се отнасяш към ранените си другари? — сряза го ядосан Алфрей.

Страк вдигна ръка да замълчат.

— Стига вече. Не искам да стоим тук и да се караме, докато на един хвърлей място гъмжи от коболди, които скоро ще ни търсят под дърво и камък. — Той се обърна към пленника: — Как се казваш?

— Мммоо… Мммоо — гремлинът се изкашля нервно и опита отново: — М-м-м… Моббс.

— Е, добре, Моббс, хайде разправяй защо те отвлякоха коболдите? И какво знаеш за това? — Той почука с пръст по цилиндъра.

— Животът ти виси на косъм, гремлине — предупреди го Алфрей. — Внимавай какво ще кажеш.

— Аз съм само един скромен книжник — отвърна Моббс така, сякаш се оправдаваше. — Бях тръгнал по работа към Хекълой, когато тези отвратителни негодяи ме отвлякоха. — В гласа му започна да се пробужда възмущение.

— И какво искаха от теб? — попита Койла.

— Цял живот изучавам езици, най-вече мъртвите. Казаха, че съм им трябвал, за да преведа съдържанието на цилиндъра. Доколкото разбирам, вътре е скрито някакво послание…

— Това го знаем — прекъсна го Страк.

— Та не цилиндърът е важен, а знанието, което се крие вътре.

— Ама и коболдите са едни глупаци! — намеси се Алфрей. — За какво им е това „знание“?

— Може би са изпълнявали нечия чужда повеля. Нямам представа.

Хаскеер прихна.

Но Страк бе заинтригуван и искаше да чуе повече.

— Моббс, имам чувството, че историята ти не е от онези, които трябва да се разкажат с няколко думи. Нека се скрием в гората и тогава ще чуем останалото. Дано да е все така интересно.

— О, стига, Страк! — възропта Хаскеер. — Защо да си губим времето? Да се прибираме у дома!

— Кое наричаш губене на време? Това, че ще се скрием в гората? Прави каквото ти се заповядва.

Хаскеер завъртя глава и се отдалечи.

Вдигнаха лагера, настаниха ранените на носилки, заличиха всички следи и се отправиха с бърз ход към гората на Черна скала.

 

 

Три часа по-късно стигнаха целта си.

Гората беше гъста, почти непроходима. Клоните на дърветата се виеха високо над тях, земята бе обрасла с трева — мека и влажна. Направиха временен лагер и разпратиха съгледвачи във всички посоки.

За по-сигурно Страк нареди да не се палят огньове. Първото им ядене през този ден се състоеше от почернели сухари, изсушено месо и вода.

Страк, Койла, Джъп и Хаскеер наобиколиха Моббс. Останалите се струпаха на почтително разстояние от началството. Алфрей прегледа ранените и също се присъедини към тях.

— Дариг засега се държи — докладва той. — Но треската на Меклун се усили.

— Прави каквото ти е по силите — отвърна уморено Страк. След това насочи вниманието си към Моббс.

Гремлинът отказа да яде и прие съвсем малко вода. Страк предположи, че страхът е потиснал апетита му.

— Не виждам от какво се страхуваш — опита се да го успокои той. — Стига да си честен с нас. — Той вдигна цилиндъра. — Искам да ми кажеш какво точно знаеш за този предмет и защо той може да откупи живота ти.

— Може да откупи и вашите — отвърна Моббс.

— Така ли? — намръщи се Койла.

— Зависи доколко цените наследството, което са ви оставили вашите предци, и дали сте готови да следвате отредената ви съдба.

— Празни думи, за да отложи края си — изръмжа Хаскеер. — Дайте да го намушкам.

— Нека каже каквото има да казва — възрази Джъп.

Хаскеер изгледа свъсено джуджето.

— Ти май си на негова страна?

— Аз съм този, който ще реши има ли смисъл в думите му — обади се Страк. — Говори по-бързо, Моббс.

— За да ме разберете, трябва да познавате поне малко историята на нашата земя, но се боя, че тя вече е достояние само на малцина.

— Уф, сега пък ще ни разказва приказки — пухтеше Хаскеер. — Хубаво, нали не бързаме за никъде.

— Млъквай! — сряза го заплашително Страк.

— Не знам за другите, но аз имам известна представа за миналото на Марас-Дантия — обади се Алфрей. — Какво се опитваш да ни кажеш, гремлине?

— Без да обиждам никого, повечето от това, което си мислите, че знаете, и което смятате, че е станало, е всъщност само смесица от легенди и митове. Аз посветих част от живота си да изуча истинския ход на нещата, които са ни довели до настоящото положение.

— Човеците са тези, които ни доведоха до това положение — обяви Страк.

— Така е. Но появата им е доста скорошна от историческа гледна точка. Преди това животът в Марас-Дантия не е претърпявал промени от незапомнени времена. Вярно е, че отделните раси са враждували помежду си и честата смяна на съюзници е водела до постоянни конфликти. Но земята е била достатъчно голяма, за да могат всички да живеят в хармония — повече или по-малко.

— А после дошли хората — намеси се Койла.

— Да. Но колко от вас знаят, че е имало две нашествия на тази отвратителна раса? И че в началото взаимоотношенията им с древните народи съвсем не са били враждебни?

— Майтапиш се — не повярва Джъп.

— Това е факт. Първите преселници, прекосили Сцилантийската пустиня, били самотници или малки групи. Те били пионери, дирещи нова граница или бягащи от закона, или просто хора, които се надявали да започнат живота си отново.

— Бягащи от закона? — повтори Хаскеер. — Никой няма да повярва на дрънканиците ти, грознико.

— Говоря само истината такава, каквато я открих, колкото и да ви е трудно да я преглътнете. — В гласа на гремлина се долавяше накърнена гордост.

— Продължавай! — подкани го Страк.

— Въпреки че обичаите им се сторили странни на местното население — и все още ги намираме за такива, — новодошлите били оставени на мира. Трудно е да се повярва, нали?

— Абсолютно — съгласи се Койла.

— Част от хората дори започнали да се кръстосват с представители на древните народи и в резултат се пръкнали странни и чудати хибриди. Но това и вие го знаете, защото кралицата, чиито последователи сте, е плод на подобно съчетание.

— Дженеста. И „последователи“ не е най-точната дума — каза Койла.

— Но за това ще говорим по-късно. Ако ми позволите да се върна към този въпрос, разбира се — добави Моббс с прискърбно изражение. — Докъде бях стигнал всъщност?

— До първите заселници — припомни му Алфрей.

— О, да. Та както казах, първата вълна се спогодила съвсем добре с древните народи. Втората била различна. Можем да я наречем по-скоро потоп. — Той се подсмихна на собствената си духовитост. Орките го гледаха с каменни лица. — Тъй де. Второто нашествие на човеци не било като първото. Това били жадни за земи разбойници и плячкосници, за които ние сме били само досадна пречка. Още с появата си те ни намразили и започнали да се боят от нас.

— Но някои от тях проявявали състрадание — припомни му Койла.

— Така е, но не и когато са преименували земята ни.

— Центразия — изплю думата Хаскеер.

— Те се отнасяли към нас като към животни или чудовища и започнали да разработват природните богатства на Марас-Дантия. Това също ви е известно, разбира се, защото продължава и до ден-днешен и придобива все по-застрашителни размери. Изтребването на скитащите из равнините животни заради месото и кожата, унищожаването на растителността…

— Замърсяването на реките — добави Койла, — изкореняването на дърветата.

— Изгарянето на нашите селища — прибави Джъп.

— Разпространението на техните заразни болести — рече Алфрей.

— И най-лошото — приключи Моббс. — Изяждат магията ни.

Орките нададоха гневни възгласи.

— За нас, древните народи, стопяването на земните сили беше последното оскърбление. То пося семената на войните, които водим оттогава.

— Винаги съм се чудил защо хората не използват магията, която ни отнемат — рече Джъп. — Нима са толкова глупави, че не знаят за какво служи?

— Може би са по-скоро невежи. И предпочитат да я пилеят, вместо да я прилагат.

— Ей това си мислех и аз.

— Но дори по-лошо от стопяването на магията — заговори Страк — е объркването на сезоните.

— Без съмнение — съгласи се Моббс. — Като изтръгват сърцето на земята ни, човеците се намесват в естественото движение на магични сили, които поддържат равновесието в природата. И ето че от север започнаха да настъпват ледове, така както от юг нахлуват човешки тълпи. И всичко това е започнало по времето на бащите на нашите бащи.

— Аз не познавам баща си — обади се Страк.

— Сигурно, защото вие, орките, растете в общността. Но мисълта ми бе, че всички тези промени в Марас-Дантия са настъпили съвсем скоро. Движението на ледовете например започна по мое време, а каквото и да смятате, аз не съм чак толкова стар.

Страк забеляза, че Алфрей гледа Моббс съчувствено.

— Виждал съм с очите си как опустошават земите ни — продължи гремлинът. — А дружбата между отделните раси бе разрушена от интригите на унистите и пантеонистите.

— И стана така, че избрахме да се сражаваме на страната на хората — подхвърли мрачно Койла.

Моббс въздъхна унило.

— Така е, много благородни раси се превърнаха в слуги на нашествениците. Включително и орките.

— Защото навсякъде има предатели — просъска Койла.

— А хората се оказаха безчестни създания — продължи Моббс. — При това не само към нас, а и помежду си. Чувал съм, че най-фанатизираните от тях, особено унистите, често изгарят сънародниците си заради някакво провинение, което наричат „еретизъм“. — Той забеляза учудените им изражения. — Доколкото разбирам, става въпрос за това как служат на бога, или боговете, които са си избрали. Е, сред древните народи също се срещат подобни отношения. Ето, например историята на елфите… там също се говори за преследване на друговерците — Моббс преглътна и се покашля.

— Добре де, чухме урока по история — тросна се Койла. — Но какво ще ни кажеш за цилиндъра?

— Вярно, Моббс, време е да се върнеш на въпроса — съгласи се Страк.

— Въпросът, Страк, е, че според мен този цилиндър произхожда от древни времена, когато всичко това още не се е било случило. От най-ранните дни на Марас-Дантия.

— Обясни по-добре.

— Споменах ви за симбиотите, тези странни хибриди, плод на връзките на древните народи с хората.

— Като Дженеста.

— Точно. И нейните сестри — Адпар и Санара.

— Те са само мит, нали? — попита Джъп.

— Смята се, че съществуват. Но никой не знае къде са. Говори се, че докато в Дженеста двете раси са оставили по равен брой белези, Адпар е чист нияд. За Санара не се знае нищо.

— Истински или не, какво общо имат с цилиндъра, освен че Дженеста държи да го притежава? — попита Страк.

— Доколкото зная, нищо. Говорех по-скоро за майка им — Вермеграм. Чували сте историите, че била могъща магьосница.

— Но не толкова велика като онзи, който я убил — бе коментарът на Страк.

— Легендарният Тентарр Арнгрим, разбира се. За него също не се знае почти нищо. Дори спорят от коя раса произлиза.

Хаскеер въздъхна.

— Това са истории, с които плашат малките, гремлине.

— Може би. А може би не. Това, което искам да ви внуша, е, че този предмет произлиза от много древни времена, от златната епоха, когато Вермеграм и Тентарр Арнгрим са били в разцвета на силите си.

— Никога не съм можел да си обясня — прекъсна го Джъп — как тази Вермеграм, ако наистина е съществувала, може да бъде майка на Дженеста и сестрите й, след като е живяла толкова отдавна.

— Известно е, че Вермеграм била надарена с изключително дълголетие.

— Какво? — подскочи Хаскеер.

— Дълъг живот, глупако — повтори Койла. — Значи Дженеста и сестрите й също са много стари. Така ли е, Моббс?

— Не е задължително. Всъщност Дженеста вероятно е на възрастта, на която изглежда. Спомнете си, че наскоро се заговори за смъртта на Вермеграм и изчезването на Арнгрим.

— Значи Вермеграм е била в доста напреднала възраст, когато е излюпила дъщеричката си. Да не искаш да кажеш, че е запазила плодовитостта си и на старини? Това е безумие!

— Не зная. Вярно е обаче, че е притежавала изключителни магьоснически способности. А като се има предвид този факт, всичко е възможно.

Страк извади цилиндъра от пояса си и го положи в краката си.

— И какво общо има тя с това нещо?

— В най-ранните записи, в които се говори за Тентарр Арнгрим и Вермеграм, се споменава и този предмет. Или по-скоро се говори за познанието, което той съдържа в себе си. А познанието, както знаете, е сила. Сила, за която мнозина биха дали живота си.

— И що за сила е това?

— Тук историята става доста мъглява. Доколкото можах да разбера, това е някакъв вид… нека го наречем ключ. Ключ към познанието. Ако съм прав, той ще хвърли светлина върху много неща, между които и възникването на древните народи, включително и на орките. На всички нас.

Джъп се загледа в цилиндъра.

— И това, което е вътре, ще отговори на всички тези въпроси?

— Не. То ще ви „тласне“ към отговорите. Ако разсъжденията ми са верни, то ще ви покаже пътя. Подобно познание не се постига лесно.

— Това са само конски фъшкии — избухна Хаскеер. — Защо този дребосък не говори на понятен език?

— Млъквай! — махна с ръка Страк. — Моббс, доколкото разбирам, ти смяташ, че в цилиндъра се съдържа нещо важно. И нищо чудно, като се има предвид колко държи на него Дженеста. Но какво точно искаш да кажеш?

— Познанието е неутрално. Обикновено то не е нито добро, нито лошо. Може да се превърне в сила на просветлението или в зло, в зависимост от това кой го притежава.

— Е, и?

— Ако попадне в ръцете на Дженеста, нищо добро няма да излезе от него — добре е да го знаете. Ето защо трябва да иде в добри ръце.

— Искаш да кажеш, че не бива да й връщаме цилиндъра? — попита Койла.

Моббс не отговори.

— Така ли е? — настоя тя.

— Много сезони съм преживял и много неща съм видял. Ще умра спокоен, ако се изпълни едничката ми надежда.

— И тя е?

— Не го ли усещате в сърцата си? Моята най-съкровена мечта е да си върнем земята. Да възстановим света такъв, какъвто е бил някога. Силата, която крие в себе си тази реликва, може би ще е достатъчна, за да го постигнем. Казвам „може би“. А може и да е само първата стъпка от едно дълго пътешествие.

Страстта, с която произнесе тези думи, накара присъстващите да замълчат.

— Да я отворим — предложи след малко Койла.

— Какво? — Хаскеер скочи на крака.

— Не ти ли е любопитно какво има вътре? Не искаш ли тази сила да освободи земята ни?

— Как ли пък не, луда кучка такава! Да не искаш да ни изтреби всички?

— Признай го, Хаскеер — ние и без това сме обречени. Ако се върнем в Каменна могила, нито цилиндърът, нито пелуцидът ще ни спасят от гнева на Дженеста. Ако някой мисли иначе, значи е кръгъл глупак.

Хаскеер изгледа останалите.

— Имате повече разум от тази тук. Кажете й, че греши.

— Не съм сигурен, че греши — отвърна Алфрей. — Според мен ние подписахме смъртните си присъди в часа, когато не изпълнихме задачата навреме.

— Тогава какво можем да загубим? — попита Джъп. — Вече и домове си нямаме!

— Очаквах подобно нещо от теб — озъби се Хаскеер. — И без това мястото ти не е сред нас. Какво те е грижа дали ще живеем, или ще измрем? — Погледна към Страк. — Прав ли съм, капитане? Ние знаем по-добре от една женска и някакво си джудже. Нали?

Всички се втренчиха в Страк. Той мълчеше.

— Кажи им! — повтори Хаскеер.

— Аз съм на мнението на Койла — заяви Страк.

— Ти… Не може да говориш сериозно!

Страк не му обърна внимание. Виждаше усмивката на Койла и няколко орки в тълпата, които кимаха одобрително.

— Да не ти е избила чивията? — подскочи Хаскеер. — Не го очаквах от теб, Страк. Нима искаш да зарежем всичко?

— Искам само да отворим цилиндъра. Останалото вече отдавна сме го зарязали.

— Страк има предвид, че можем просто да махнем печата и да надзърнем вътре. А после пак да го затворим. Нали, капитане? — попита Джъп.

— Ами ако кралицата разбере, че сме го отваряли? Представяте ли си колко ще се ядоса?

— Не е необходимо да си представям — рече му Страк. — Тъкмо затова трябва да вземем нещата в свои ръце. И ще направим нещо, което не сме правили досега — искам всички да гласувате. Съгласни ли сте?

Нямаше възражения. Той вдигна цилиндъра.

— Нека тези, които смятат, че не трябва да го отваряме, а да го върнем в Каменна могила, да дадат знак.

Хаскеер вдигна ръка. Още трима оръженосци се присъединиха към него.

— Кои са за отварянето?

Всички останали вдигнаха ръце.

— Мнозинството печели — обяви Страк.

— Правиш голяма грешка — промърмори мрачно Хаскеер.

— Не, мисля, че постъпваш както трябва, Страк — възрази Койла.

Прав или не, облекчението, което почувства, бе голямо. Сякаш за първи път от много време насам бе постъпил честно и справедливо. Но тази мисъл не прогони ледените пръсти от гърба му.