Стен Никълс
Пазителят на светкавицата (22)

22.

За Върколаците следващите няколко дни преминаха сравнително спокойно. Единствено Хаскеер бе източник на всеобща загриженост. Той се люшкаше между периоди на въодушевление и потиснатост и често говореше неща, които никой не можеше да разбере. Алфрей твърдеше, че се подобрява и че е на път да се възстанови от едно заболяване, което нерядко сееше смърт сред древните народи. Но изглежда Страк не бе единственият, който се съмняваше в благоприятния изход.

Но и тази грижа бе забравена, когато вечерта на третия ден приближиха Прокоп.

Родината на тролите се намираше в центъра на големите равнини. В началото равнинните треви отстъпиха място на шубраци, които на свой ред бяха заменени от горички. Накрая горите изчезнаха, прогонени от скалистата, безводна земя.

Същинският Прокоп се състоеше от струпани един до друг назъбени каменисти хълмове. Сякаш в далечни и незапомнени времена земята под тях е била покрита с пръст и само тези, стърчащи нагоре зъбери бяха останали да напомнят за онова, което се крие отдолу. Но за орките — както за и всички останали древни народи — не беше тайна, че подпочвените води и миньорските способности на тролите бяха превърнали скритите под повърхността скални маси в лабиринт от тунели, камери и пещери. Какво имаше в тях си оставаше загадка. Почти никой от осмелилите се да се спуснат долу не се бе завърнал, за да разкрие истината.

— И кога за последен път някой е дръзвал да нападне това място? — попита Страк.

— Не зная — отвърна Койла. — Сигурна съм обаче, че е разполагал с по-сериозна армия от дружина изнурени орки.

— Кимбал Хоброу изглежда вярва, че ще може да се справи с тази задача.

— Той също няма да се яви тук с малобройна армия. Погледни ни — шепа орки сме.

— Малко сме, вярно е, но имаме опит, въоръжени сме добре и сме твърдо решени…

— Не ги пробутвай точно на мен, Страк — засмя се Койла. — Пък и аз съм от тези, които предпочитат да са на свеж въздух. По-важното е как да се промъкнем вътре.

— Говори се, че има тайни пътища. Разбира се, едва ли ще намерим случайно някой от тях, така че остава да се отправим към главния вход. Все ще е някакво начало.

— Че той не е ли също скрит?

— Едва ли, след като го охраняват добре. Пък и Прокоп не се слави с гостоприемството си.

— Не става ли дума за това там — Койла му посочи към голямо и тъмно петно, което се открояваше насред масивна скална издатина. Като напрегна очи, Страк установи, че това е отвор.

Приближиха го предпазливо. Оказа се, че е вход на пещера, но много голям — с височината на селска къща. Изглеждаше пуст, но не можеха да са съвсем сигурни, тъй като вътре бе тъмно.

— Може би това ще свърши работа — рече Койла и извади от пояса си огниво и парче кърпа, което използваше, за да чисти ножовете си. Запали плата с огнивото и го вдигна, колкото да виждат на няколко крачки пред себе си.

— Прилича на задънена кухина в скалите — рече Страк.

Койла погледна надолу.

— Спри! — прошепна тя и го дръпна за ръката. Гласът й отекна в стените. — Погледни.

Само на три крачки пред тях в хода зееше отвор. Приближиха се към него и надзърнаха през ръба, но не успяха да различат нищо в непрогледния мрак. Койла пусна горящото парче плат. То полетя надолу, превърна се в мъждукаща точица и изчезна.

— Май че е бездънна — промърмори Койла.

— Съмнявам се. Пък и докато измислим нещо по-добро, това е едничкият ни път навътре. Да се връщаме.

 

 

Грийвър Олей нагласи черната превръзка на окото си.

— Винаги започва да ме боли, когато тези негодници са наблизо — оплака се той.

Лекман прихна подигравателно. Олей се намръщи.

— Подигравай ми се. Но докато бяхме в двореца с всички тези орки наоколо, щях да умра от болки.

— Какво мислиш, Джабез? — попита Лекман. — Наш’то момче да не е скрило хрътка за орки в празната дупка на окото си?

— Ами — озъби се Блаан. — Той самият си е хрътка за орки, откакто онез му избиха окото.

— Дрънкате глупости и двамата — изръмжа Олей. — И не ми викай момче, Мика.

Троица бе останала далеч зад тях. Бяха се постарали да заобиколят отдалеч това голямо човешко селище. Би било глупаво да минават през него. Но от жените, с които бяха разговаряли в нивите, представяйки се за добропорядъчни унисти, бяха научили, че дружината е преминала по тези места.

Изглежда се бе случило още нещо, но когато Лекман се опита да узнае подробности, жените изведнъж замлъкнаха. Разбраха само, че орките са направили нещо много лошо — нещо, което е накарало половината град да ги преследва чак до Калипарския залив. Което от своя страна идваше да посочи, че Върколаците не са в съюз с унистите. Ловците на глави обаче не даваха пукната пара за последното. Всичко, което ги интересуваше, бе да се доберат до реликвата и до толкова оркски глави, колкото можеха да отнесат в двореца, за да получат наградата.

По тази причина те също се отправиха към Калипар, с надежда да открият пресни следи. Но вече няколко дена следваха брега на залива, без да мярнат и косъм от изменниците.

— Мисля си, че не ще ги намерим по тез места — обяви Блаан.

— Остави мисленето на мен, Блаан — посъветва го Лекман. — То не е от силните ти страни.

— Може и да е прав, Мика — намеси се Олей. — И да са били тъдява, тръгнали са си вече.

— А, значи окото ти не е чак толкоз сигурно в края на краищата — присмя му се Лекман.

Разговорът им секна, когато заобиколиха дърветата.

— Това пък какво е? — ококори се Лекман.

От другата страна на пътя имаше малък, вдигнат с подръчни средства лагер. Обитателите му бяха жалка сбирщина от облечени в парцаливи дрехи жени, деца и старци. Изглеждаха доста изтощени.

— Не виждам никакви мъже — отбеляза Олей. — Не и такива, които да ни се опънат.

Хората също ги видяха и наскачаха уплашено.

Една жена се отдели от групата и се приближи към тях. Имаше дълга руса коса, привързана с износена панделка. Лекман си помисли, че има високомерна осанка.

Тя изгледа тримата странници. Високият имаше белег. Ниският бе с груби черти и превръзка на окото. Гологлавият бе с телосложение на тухлен нужник.

Лекман я надари със злобна усмивка.

— Добър ви ден.

— Кои сте вие? — попита тя с нескрита подозрителност. — Какво искате?

— Няма от какво да се плашите, госпожо. Ние сме скромни хорица, тръгнали по работа. — Той изгледа хората зад нея. — И май имаме нещо общо.

— И вие ли сте пантеонисти?

Точно това му трябваше.

— Да, госпожо. Богоугодни хорица като вас.

Тя изглежда леко се успокои.

Лекман освободи единия си крак от стремето.

— Имате ли нещо против да сляза?

— Не бих могла да ви спра.

Той слезе от коня, като се стараеше да се движи бавно, за да не я изплаши. Олей и Блаан последваха примера му.

Лекман се протегна.

— Цял ден яздихме. Хубаво е да си почине човек.

— Прощавайте, ако ни сметнете за негостоприемни — извини се жената, — но не можем да ви предложим нито храна, нито вода.

— Няма значение. Виждам, че и вашата не е лесна. Отдавна ли пътувате?

— Вече ми се струва цяла вечност.

— Откъде сте?

— От Женска дъбрава. Но по нашите места станаха размирици.

— Размирици има навсякъде, госпожо. Живеем в неспокойни времена.

Тя огледа Блаан и Олей.

— Приятелите ви са много мълчаливи.

— Не са сладкодумци, вярно е. Повече ги бива в работата. Но да не губим време в празни приказки. Спряхме, защото се надявахме, че ще можете да ни помогнете.

— Както вече казах, нямаме…

— Не става въпрос за това. Въпросът е, че ние търсим един… отряд, и тъй като пътувате отдавна, може би сте го видели.

— Доста малко хора срещнахме по време на пътуването.

— Не говоря за хора. Имам предвид древните народи.

На лицето й отново се изписа съмнение.

— И кой народ по-точно?

— Орките.

Лицето й трепна и това не остана скрито от погледа му.

— Ами, аз…

— Но нали ги срещнахме, мамо!

Ловците на глави извърнаха погледи. Едно малко момиче беше излязло пред групата.

— Онези смешни същества с татуировките по лицата — продължи детето. Говореше носово, сякаш имаше настинка. — Не може да не ги помниш!

Лекман вече знаеше, че са попаднали на златна жила.

— О, да — кимна жената, сякаш едва сега се бе сетила. — Наистина срещнахме една група орки, преди няколко дена. Но само се разминахме с тях. Изглежда много бързаха.

Лекман тъкмо се готвеше да продължи разпита, когато детето се приближи към него.

— Вие техни приятели ли сте? — попита то.

— Не се меси! — скастри я той, ядосан, че ги прекъсват.

Детето отстъпи уплашено назад и се скри сред групата. Но реакцията на Лекман бе изплашила и жената. Останалите пантеонисти също настръхнаха, но Лекман виждаше, че не представляват заплаха.

Той заряза приятелския маниер.

— Знаете ли накъде тръгнаха тези орки?

— Откъде да знаем? А и защо са ви притрябвали?

— Имаме да довършим една работа с тях.

— Сигурни ли сте, че не сте унисти?

Той се ухили като изгладнял плъх.

— Не сме унисти, можете да не се съмнявате.

Олей и Блаан се изхилиха неприятно.

— Кои сте вие?

— Пътешественици, които ще продължат по пътя си веднага щом получат малко сведения. — Той се огледа със зъл поглед. — Може би мъжете ви ще знаят накъде поеха орките?

— Ами те… отидоха да търсят храна.

— Позволете да се усъмня… госпожо. Мисля си, че мъжете ви ги няма никакви. — Той изгледа спътниците й. — Гледам и младежи нямате. А поне един-двама щяха да останат с вас да ви пазят.

— Наблизо са и скоро ще се върнат. — В гласа й се прокрадна отчаяние. — Ако не искате да си имате неприятности…

— Не ви бива да лъжете, госпожо. — Той втренчи поглед в момичето. — Но нека си останем приятели, какво ще кажете? Та накъде тръгнаха онези орки?

Тя прочете заплахата в очите му и сведе глава.

— Чух ги да споменават Прокоп.

— Страната на тролите? Че защо им е да ходят там?

— Откъде мога да знам?

— И нищо друго ли не казаха?

— Не, нищо.

— Съмнявам се, че ми казвате всичко, което знаете — рече той заплашително. — Може въобще да не са тръгнали за Прокоп.

— Казах ви каквото зная. Няма друго.

— Тъй, госпожо, но нямате нищо против да се уверим, нали?

Той кимна на Блаан и Олей. Тримата заобиколиха жената.

Когато приключиха и си тръгнаха, Лекман не се съмняваше, че тя бе казала истината.

 

 

Според Страк обстоятелствата налагаха да преминат към директен подход.

— Имаме само една възможност — да нападнем. Влизаме, вършим си работата и изчезваме.

— Мисля, че е подходът е правилен — присъедини се Койла. — Но все пак трябва да предвидим и затрудненията. Първо — влизането. Единственият възможен път е кладенецът в пещерата. Може въобще да не е свързан с лабиринта на тролите. А дори да е, може да е невероятно дълбок.

— Имаме предостатъчно въже. Ако трябва, ще идем да намерим още.

— Добре. Но това не изчерпва всичко, Страк. Не знаем колко са дълги тунелите долу. Каква е гаранцията, че бързо ще открием звездата? Освен това сигурно ще е непрогледен мрак. А тролите виждат чудесно в тъмнината. За разлика от нас.

— Ще направим факли.

— С което само ще се издадем. Освен това те познават терена.

— Не и дотам, докъдето се простират мечовете ни.

— Остава въпросът с измъкването. Как смяташ, че ще се получи? От само себе си?

— И преди сме си залагали главите, Койла. Няма да ме уплашат дребни трудности.

Тя въздъхна.

— Твърдо си решил, нали?

— Добре ме познаваш. Но ще взема с мен само доброволци.

— Това не ме безпокои. По-важното е да обмислим как точно да го направим. Не може просто да се хвърлим с главите напред.

— Понякога и така става. Освен ако не измислиш нещо по-добро.

— Точно това е проблемът, че не мога.

— Забравихте ли Хоброу? — намеси се Алфрей.

— Натрихме му добре носа. Едва ли ще се появи толкова скоро тук.

— Но не е само той. Доколкото знам, из страната гъмжи от кръвожадни типове, които горят от нетърпение да ни открият. Ясно ви е, че по-трудно се удрят подвижни цели.

— Съгласен. Но пък цели, които отвръщат на стрелбата, по-лесно биват оставяни на мира.

— Какво искаш да кажеш, Страк? — попита Койла.

Той вдигна глава.

— Здрачава се. Утре ще потърсим друг път за влизане. Ако не намерим, ще се спуснем през кладенеца.

— За който дори не знаем къде води — подметна Койла.

— Страк — обади се Джъп. — Да речем, че долу има звезда и ние я открием. После какво?

— Надявах се никой да не зададе този въпрос.

— Но вече го зададоха, Страк — обади се Алфрей. — Инак защо дойдохме тук?

— Ами… нямаше какво друго да правим. Ние сме орки. Трябва ни цел. Знаеш го добре.

— Добре, да речем, че се измъкнем живи и невредими от Прокоп — съгласи се Койла. — Ако ще търсим останалите звезди, трябва ни някакъв план.

— Досега имахме късмет — съгласи се Джъп. — Но едва ли вечно ще е така.

— Късмета ние сами си го създаваме — заяви спокойно Страк.

Койла вече имаше идея.

— Сетих се — можем да предложим звездата, или звездите, на Дженеста…

— Това вече го обсъждахме — прекъсна я Страк.

— Добре де, ще ги предложим на някой друг тогава.

— И на кого?

— Нямам представа! Страк, и аз като всички останали се улавям за сламки. Помислих си, че ако не успеем да открием всичките пет звезди, тези, които са у нас, няма да са ни от никаква полза. Докато пълна торба с жълтици ще направи живота ни по-приятен.

— Звездите са сила. Сила, която може да свърши много добрини за орките и за другите древни народи. Няма да ги предам така лесно. Що се отнася до парите, забравяш за пелуцида. Дори малко от него ще ни донесе огромна печалба.

— А, като стана дума за кристала — обади се Алфрей. — Решихте ли как да го разпределите?

— Предлагам засега да го оставим обща собственост. Ще го ползваме за нуждите на дружината. Някакви възражения?

Нямаше.

Хаскеер изслуша целия разговор от разстояние. Когато свършиха, се приближи със замислено изражение, каквото напоследък често виждаха на лицето му.

— Какво става? — попита ги той.

— Чудим се как да влезем в Прокоп — обясни му Койла.

Лицето на Хаскеер се озари, сякаш му бе хрумнала идея.

— Защо не попитате тролите?

Те се разсмяха. После постепенно осъзнаха, че Хаскеер не се шегува.

— Какво искаш да кажеш? — погледна го Алфрей.

— Помислете си, колко щеше да е добре, ако тролите ни бяха приятели.

— Какво? — Алфрей зяпна от почуда.

— Възможно е, нали? И всички останали врагове, ако предпочитахме да разговаряме с тях, вместо да ги нападаме.

— Хаскеер, не мога да повярвам, че го чувам от теб — призна Койла.

— Нима казвам нещо погрешно?

— Не… но тези думи са толкова необичайни за теб.

Той помисли малко и отговори:

— Ах. Ами добре. Да ги избием всичките тогава.

— Е, да, нещо такова очаквах да чуя от теб.

Хаскеер разцъфна.

— Хубаво. Кажете ми, когато ви потрябвам. Ще ида да нахраня конете.

Той се обърна и се отдалечи.

— Какво му става? — попита Джъп.

Койла поклати глава.

— Напоследък просто не е същият.

— Алфрей, все още ли смяташ, че ще се оправи след болестта? — попита Страк.

— Доста бавно се възстановява, съгласен съм. Но това се случва с войници, изкарали треска. Понякога минава доста време, докато дойдат на себе си.

— Да дойдат на себе си! — възкликна Койла. — Хаскеер толкова не прилича на себе си, че сякаш са го сменили с някой друг!

— Не зная дали да се тревожа, или да благодаря на боговете за промяната — подметна Джъп.

— Ако не друго, поне престана да се заяжда с теб.

— Алфрей, смяташ ли, че се държи така заради болестта? — заговори Страк. — Не е ли възможно да има и друга причина? Например да е получил удар по главата, без да забележим?

— Няма признаци за подобно нещо. Пък и щяха да останат белези.

— Добре, но дръж го под око, моля те.

— Няма да го вземеш с нас долу, нали? — попита Койла.

— Не, ще ни бъде в тежест. Ще го оставим тук с войниците, които ще пазят конете и лагера. Мислех, че и ти ще искаш да останеш, Койла.

Ноздрите й трепнаха от обзелото я раздразнение.

— Да не искаш да кажеш, че и аз ще съм ви в тежест?

— Разбира се, че не. Но и друг път си споменавала, че не се чувстваш добре в затворени пространства. А ми се ще да оставя някого, на когото бих могъл да разчитам. — Той забеляза изражението й и добави: — Това също е важна задача. Кой ще продължи делото ни, ако не се върнем?

— Съвсем сама?

Джъп се захили.

— Забравяш Хаскеер.

— Много смешно! — облещи му се тя.

Всички погледнаха Хаскеер. Той галеше коня по главата и го хранеше от шепата си.