Стен Никълс
Пазителят на светкавицата (20)

20.

Насред хаоса Кимбал Хоброу бе завладян от неописуем гняв.

Надзирателите крещяха да се доведат коне, по бойниците и крепостната стена тичаха стражници. Чуваха се воплите на ранените, скърцаха количките, с които откарваха труповете. Пожарникарски отряд поливаше с вода лумналия огън.

Обляна в сълзи и зачервена от ярост, Милост Хоброу дърпаше баща си за ръкава и крещеше:

— Убий ги, татко! Убий ги, убий ги!

Хоброу размаха юмруци към тълпата и изрева:

— След тях, братя мои! Нека Всемогъщият бъде ваш пастир и даде сила на оръжията ви! Смачкайте ги!

Няколко тежковъоръжени конници препуснаха през портала. Последваха ги каруци, натоварени с войници и доброволци. Един изплашен и пребледнял надзирател застана пред Хоброу.

— Храмът! — изпъшка той. — Осквернили са го!

— Осквернили! Как?

— Взели са реликвата!

Лицето на проповедника се изкриви от гняв. Той се пресегна, сграбчи надзирателя за яката и го дръпна с нечовешка сила. Очите му горяха.

— Какво са взели!?

 

 

Върколаците бяха оставили конете си при Алфрей и още един войник на няколко хвърлея встрани от пътя. Там беше и Хаскеер, привързан за седлото, въпреки че целият гореше от треска.

След като изоставиха каретата, Върколаците се метнаха на конете. Докато се отдалечаваха навътре в полето, откъм пътя зад тях се вдигна грамаден облак прах.

Страк бе решил да се насочат право на запад — към Калипарския залив. Така в началото можеха да поддържат висока скорост, а когато се изморят — да се крият из горичките и храсталаците около залива.

Преследвачите им бяха дезорганизирани и все още смутени от неочакваната атака. Но бяха твърдо решени да отмъстят. В продължение на няколко часа те преследваха упорито дружината. След това по-слабите и уморените започнаха да изостават, като първи се отказаха от преследването претоварените каруци.

Надвечер зад Върколаците препускаха вече само шепа войници. Скоро обаче — след няколко успешни маневри на дружината — те също се изгубиха в прахоляка.

Веднага щом стигнаха брега на залива, Страк нареди на хората си да спрат за почивка.

Койла първа се приближи към него.

— Създадохме си още един противник.

— И то могъщ — добави Алфрей. — Съмнявам се, че Хоброу ще позволи с лека ръка да отнесем звездата.

— Което ми напомни… — подхвърли Страк. — Джъп, я дай да я видим.

Джуджето бръкна в джоба си и извади звездата. Страк я взе, разгледа я внимателно и я прибра в кесията при другата.

— Да ви призная, малко се съмнявах, че ще успеем да я откраднем — рече Алфрей.

— Аз също — отбеляза Джъп, после извади кърпа и започна да трие потта от лицето си.

— Не се подценявай — рече му Страк. — Добре се справи.

— Най-важният въпрос е — продължи Алфрей, — какво ще правим сега?

— Имам чувството, че добре знаеш какво следва — отвърна Страк.

Алфрей въздъхна и рече:

— Боях се, че ще го кажеш. Прокоп?

— Там може да има още една звезда.

— Би могло. Но нямаме никакви доказателства за това. Знаем само, че Хоброу възнамеряваше да тръгне натам. Което означава, че едва ли ще е най-подходящото направление за нас.

— Може и да се откаже, след удара, който му нанесохме.

— Добре де — намеси се Джъп, — ами ако походът на Хоброу към Прокоп няма нищо общо със звездата? Ако това е част от налудничавия му план за изтребване на древните народи?

— И какво, ще накара тролите насила да пият отровна вода? Съмнявам се. Трябва да има друга причина.

— Каква друга причина, след като човеците избиват древните народи още откакто са се появили по тези земи?

— Да, но сега са решили да оставят това на отровената вода. Защо им е да си рискуват кожите? Ти например би ли влязъл в онзи лабиринт, освен ако от това не зависи животът ти?

— Но нали точно това искаш да направим?

— Както казах, Джъп — от това зависи животът ни. Нека намерим подходящо място за бивак и да го обмислим.

 

 

Малко по-късно, когато Страк и Койла се озоваха сами в челото на колоната, той я попита какво мисли за похода им към Прокоп.

— Идеята не е по-шантава от други неща, които сторихме напоследък, но тролите са далеч по-страшен враг от фанатиците на Хоброу. Пък и не горя от ентусиазъм да се завирам в онези дупки.

— Значи си против?

— Не съм казала такова нещо. По-добре да имаме някаква цел, отколкото да се скитаме без идея какво да правим. Но ми се ще добре да обмислим действията си, преди да се наврем там. Освен това, Страк, през последните няколко месеца разбутахме доста кошери. Трябва да очакваме противници от всички страни.

— Което понякога не е толкова лошо.

— Така ли, защо?

— Защото ще сме винаги нащрек.

— А, в това не се съмнявай. Я кажи — според теб планът да отидем в Прокоп какво е — последна сламка за удавника или следващият ни разумен ход.

— И двете.

Тя се засмя.

— Е, поне си искрен.

— Да, но с теб. Не мисли, че ще го представя по този начин и пред останалите.

— Но и те имат право на глас, не смяташ ли? Особено сега, когато сме обявени извън закона и вярата им в дисциплината е поразклатена.

— Да, имат право на глас и аз не смятам да ги карам да правят нещо, които не желаят. Що се отнася до дисциплината, както казах и по-рано, без нея просто сме загубени — дано го осъзнават. Смятам да остана на командния пост, освен ако някой друг не предяви претенции за него.

— Лично аз съм за твоята кандидатура. Всъщност повечето от останалите също. Но има едно решение, което предстои да вземеш скоро и то засяга всички ни. Кристалът.

— Дали да го разделим на калпак, или да остане колективна собственост? Знаеш ли, мислих по въпроса. Струва ми се, че няма да е зле, ако го поставим на гласуване. Не че предпочитам да гласуваме всяко решение.

— Разбирам, това ще подкопае авторитета ти.

Известно време яздиха мълчаливо, сетне тя заговори:

— Разбира се, има и друга възможност, освен да ходим в Прокоп.

— Каква?

— Да се върнем в Каменна могила и да разменим двете звезди за главите си.

— Вече знаем от Делорран за какви ни смятат там. Лично аз няма да се връщам.

— Радвам се да го чуя, Страк — ухили му се тя. — Готова съм да ида къде ли не, само да не се изправям лице в лице с Дженеста.

 

 

В голямата зала в двореца на Дженеста цареше нещо подобно на празненство.

Но не съвсем. Въпреки че голямата полирана маса бе подредена за хранене, тя не беше отрупана с ястия. Присъстваха петима гости, кралицата, десетина прислужници и стражата.

Двама от гостите на Дженеста бяха орки — новопроизведеният генерал Мерсадион и капитан Делорран, току-що завърнал се от неуспешното преследване на Върколаците. И двамата бяха видимо обезпокоени. Но не един от друг, а от другите на масата.

Те бяха човеци.

Като поддръжник на каузата на пантеонистите, Дженеста и друг път бе контактувала с хора и появата им в двореца й не беше необичайно явление. Това, което безпокоеше двамата орки, бе занятието, с което се препитаваха тези тримата.

Забелязала мрачното настроение на Делорран и Мерсадион, Дженеста заговори:

— Генерале, капитане, позволете да ви представя Мика Лекман — тя посочи най-високия от тримата.

Ако имаше брада, тя щеше да скрие белега, който тръгваше от горния край на дясната му скула и стигаше до ъгъла на устата. Но вместо това мъжът си бе пуснал мустаци. Косата му беше разчорлена и мазна, кожата — потъмняла от слънцето и сипаничава. Мускулестото му телосложение и кройката на дрехите му говореха, че е военен.

— А тези са неговите… ъъъ… сподвижници — добави Дженеста.

Лекман схвана подканата й да ги представи, захили се нагло и посочи с палец мъжа отдясно.

— Грийвър Олей — обяви той.

Грийвър бе най-ниският от тримата. Имаше лице на плъх, пепелява коса и стъклено сиво око — другото бе скрито от черна превръзка. Къса прошарена брада стърчеше от острата му брадичка. Беше слаб и жилест. Когато се захили, разкри два реда жълтеникавокафяви зъби.

— А другият е Джабез Блаан — обяви Лекман.

Мъжът отляво бе най-едрият от тримата. Вероятно тежеше колкото другите двама, взети заедно, но по огромното му тяло нямаше никаква тлъстина. Лъскавата му бръсната глава сякаш бе набучена направо на раменете. Носът му, чупен безброй пъти, приличаше на дръжка на врата. Юмруците, които бе положил на масата, навярно биха могли да строшат дънера на дъб.

Нито един от представените не проговори. Двамата само леко кимнаха с глави.

Делорран и Мерсадион продължиха да ги разглеждат с нескрита тревога.

— Наех ги — продължи Дженеста — заради техните умения. Но затова ще поговорим малко по-късно. — На масата пред нея бе положен пергаментът, донесен от Делорран. Тя почука върху него с дългия си нокът. — Благодарение на капитан Делорран, който току-що се върна от особено важна мисия, вече знаем, че е посегнато върху моя собственост. За съжаление въпреки усилията на капитана, другият, по-важен предмет, все още е в чужди ръце. Крадците засега успяват да се измъкнат от справедливо наказание.

Делорран се покашля сподавено.

— Ако ми позволите, Ваше Величество, смятам, че Върколаците вече са си получили заслуженото. Доколкото знам, от тях няма и следа.

— Видяхте ли ги да умират?

— Не… с очите си, господарке. Но когато ги зърнах за последен път, препускаха към неминуема гибел. Без никаква надежда да се измъкнат.

— Не чак толкова неминуема, колкото си мислите, капитане.

— Ваше Величество? — изцъкли се Делорран.

— Сведенията за смъртта им са били малко преувеличени, ако мога така да се изразя.

— Нима са се измъкнали от бойното поле?

— И още как.

— Но…

— Откъде зная ли? Ами след като са преминали от другата страна, те са били преследвани от патрул на дракони и дори са оцелели след неговата атака.

— Ваше Величество, аз…

— Вие трябваше да останете още малко там, капитане, колкото да се уверите лично, че изменниците са получили каквото заслужават. А не да ми се явявате тук с предположения — тонът й бе по-скоро на обидено дете, отколкото на разгневена кралица.

— Ваше Величество… — поде той смирено.

— Сигурно сте чули за злощастния край на генерал Кустан? — Делорран я погледна уплашено. — Той плати цената на вашия провал.

Капитанът нямаше време да отговори, защото Дженеста щракна с пръсти. В същия миг ги обкръжиха прислужници-елфи и започнаха да наливат вино от сребърни кани.

— Нека вдигнем тост — рече тя — за връщането на онова, което ми принадлежи, и за наказанието на моите врагове.

Тя отпи от чашата и останалите последваха примера й.

— Което не означава, капитане, че вие няма да заплатите определена цена — допълни Дженеста.

Делорран не можа веднага да схване думите й и я погледна объркан. След това смисълът им сякаш достигна до съзнанието му. Той погледна чашата в ръката си и лицето му пребледня.

Чашата се изхлузи от пръстите му, падна и се строши. Устата му увисна, той стисна гърлото си и изстена:

— Ах, ти… кучко…

После се надигна и направи няколко крачки, като се олюляваше.

Дженеста не сваляше равнодушния си поглед от него.

Делорран посегна към дръжката на меча.

Кралицата не помръдваше.

Капитанът видимо не можеше да контролира движенията си. Лицето му бе обляно в пот и разкривено от болка. От гърлото му излизаха мъчителни, свистящи хрипове. Той се преви и падна по очи. Дори на земята тялото му продължаваше да се гърчи от болезнени конвулсии. После изви гръб назад и започна да рита с крака. След минута бе вече неподвижен.

Лицето му бе застинало в маска на неописуема мъка.

— Защо да пилея безценните си запаси от магия? — обърна се Дженеста към смълчаните си гости. — Пък и без това исках да изпитам тази отвара.

Изпод масата се появи Сапфир. Котката наведе глава към локвата от разляно вино, но Дженеста й махна с ръка и тя побягна.

Кралицата вдигна глава. Тримата човеци гледаха чашите си със загрижени лица.

— О, не се безпокойте — рече им тя. — Защо ми е да тровя гости, на които имам намерение да се доверя? И ти, Мерсадион, престани да ме гледаш втренчено. Едва ли щях да си правя труда да те повишавам само за да те пратя в гроба. Е, поне засега.

Тя се засмя, сякаш бе казала нещо изключително забавно. След това стана, прекрачи трупа и се приближи към тях.

— Но стига забавления. Да преминем към работата. Генерале, както вече казах, Лекман и хората му имат специални умения. Те са специалисти в откриването на избягали престъпници.

— Искате да кажете, ловци на глави, Ваше Величество?

— Някои ни наричат и така — отвърна Лекман. — Но ние предпочитаме да се наричаме стражари на свободна практика.

— Да, и това става — засмя се Дженеста. — Но не бъди скромен, Лекман. Кажи на генерала за вашата тясна специалност.

Лекман кимна на Грийвър Олей и той извади един чувал и го стовари на масата.

— Тясната ни специалност е да ловим орки — обяви Лекман.

Грийвър отвори чувала. Вътре имаше пет-шест жълто-кафяви овални предмета. Мерсадион се втренчи в тях. Мина известно време, преди да разбере какво представляват.

Изсъхнали оркски глави. На лицето му се изписа погнуса.

Лекман го дари с мазна усмивка.

— Не се безпокойте, занимаваме се само с изменници.

— Генерале, надявам се, че нямате никакви предразсъдъци относно намерението ми да наема тези достопочтени господа — рече Дженеста. — Разчитам да им окажете пълно съдействие при изпълнението на тяхната задача.

У Мерсадион се бореха амбицията и отвращението. Но той скоро се взе в ръце.

— И каква ще е тази задача, Ваше Величество?

— Преследването на Върколаците и, разбира се, връщането на откраднатата ми собственост. За подобна задача са необходими опитни хора.

Мерсадион се обърна към Лекман.

— Само трима ли сте? Или имате и други… помощници?

— Можем да повикаме и други, ако е необходимо, но обикновено работим сами. Така ни е най-удобно.

— И на чия страна сте?

— На своята. — Лекман погледна към Дженеста. — И на този, който ни плаща.

— Те не са нито унисти, нито пантеонисти — обясни Дженеста. — По-скоро неверници, еретици, търсачи на приключения. Така ли е, Лекман?

Ловецът на глави подсмръкна и кимна. Не беше много ясно дали бе съгласен с определения като „неверници“ или „еретици“.

— Което ги прави идеални за моята задача — продължи кралицата. — Тъй като единственото, което ги интересува, е възнаграждението.

— И какво ще правим оттук нататък, господарке? — попита Мерсадион, който все още се бореше със скрупулите си.

— От сведенията, с които разполагаме, може да се заключи, че Върколаците са тръгнали към Троица. Всички ще се съгласите, че това е много подозрително. Може би Делорран е бил прав и те наистина са станали изменници. Лично на мен ми е трудно да го повярвам. Но ако наистина са в Троица, с каквато и да е цел, нашите приятели тук са най-подходящите кандидати за техни преследвачи.

— Какви ще бъдат вашите заповеди? — попита Лекман.

— Най-важна от всичко е реликвата. Ако успеете да избиете Върколаците, и най-вече да видите сметката на водача им — толкова по-добре. Но не и с цената на реликвата. Използвайте всякакви методи.

— Можете да разчитате на нас… Ваше Величество — рече Лекман.

— Надявам се. За ваше добро е. — В тона й се долови хладина. — Защото решите ли да ме измамите, ще разберете, че гневът ми е безграничен. — Погледите на всички присъстващи се впиха в трупа на пода. — Но справите ли се, няма да има по-щедра награда от моята. — Усмивката отново изгря на лицето й. Ако не я познаваха добре, щеше да им се стори топла. — Няма да оставя необърнат камък, докато не открия онези негодници и не си върна онова, което ми отнеха.

Тя даде знак на двама от оркските стражници и те отнесоха трупа на Делорран.

— Нека влязат — нареди Дженеста на един прислужник.

Той разтвори голямата врата към столовата. Влязоха двама старейшини-елфи и се поклониха ниско.

— Имам съобщение за вас — рече им Дженеста. — Разпространете го из цялото царство и пратете вестоносци към всички места, до които трябва да достигне тази информация. — Тя махна с ръка към слугите при вратата. — Продължавайте.

Един от слугите разви пергаментов свитък и започна да го чете с типичната за елфите напевна интонация:

— Нека се знае, че по заповед на Нейно имперско величество кралица Дженеста от Каменна могила, оркската дружина, известна като Върколаците, оттук нататък се обявява за изменническа и се лишава от протекцията на това царство. Нека бъде известно и че за главите на офицерите от дружината ще бъде изплатено възнаграждение в пари, земя или скъпоценности, според желанията на онзи, който се яви с тях. Изброените по-долу капитан Страк, стотници Хаскеер и Джъп, десетници Алфрей и Койла се издирват, живи или мъртви и за всеки от тях се предлага съответната на ранга му награда. Също така съответстваща на ранга им награда ще бъде изплатена за залавянето, живи или мъртви, на изброените войници: Бохсе, Брегин, Калтмон, Дариг, Елдо, Финдже, Гант, Гледег, Хустук, Джад, Кестикс, Лиффин, Меклун, Неп, Носкаа, Орбон, Проок, Рефдоу, Сифи, Слеттал, Талаг, Точе, Вобе, Релбид и Зода. Да се знае, че всеки, който укрива указаните изменници, ще бъде съден по същите обвинения. По заповед на Нейно величество кралица Дженеста, да бъде пресветло името й.

Слугата нави пергамента и го подаде на един от елфите.

— А сега вървете и го разпространете — заповяда Дженеста.

Елфите се поклониха и излязоха.

Кралицата се изправи и всички побързаха да последват примера й. Тя се обърна към ловците на глави и каза:

— Вие най-добре тръгвайте, защото Върколаците имат преднина. Да видим дали този път ще успеят да се измъкнат — добави тя и се засмя. След това им обърна гръб и напусна залата.