Стен Никълс
Пазителят на светкавицата (15)

15.

Моббс беше доволен.

Бяха го освободили от коболдите. След като го спасиха, орките пощадиха живота му, въпреки страховитата си репутация. Ако имаше възможност да избира, би предпочел други пазачи на инструментума, но тези поне, изглежда, бяха твърдо решени да не го предават на Дженеста. От гледна точка на Моббс, това бе по-малката от двете злини. Той се надяваше, че е успял да им внуши, че от по-нататъшните им действия зависят бъднините на всички древни народи. На всичко отгоре се беше сдобил с оригинален документ с неоценима историческа стойност. Може би в края на краищата това премеждие нямаше да се окаже толкова лошо.

През последните няколко дни бе видял твърде много смърт и нещастия и сега всичко, което искаше, бе да се прибере у дома.

Изминаха близо шест часа, откакто орките го бяха придружили до края на гората на Черна скала и му бяха посочили накъде е север. Оставаше само да следва правилната посока, като се движи от дясната страна на гората. Това, което го смути след известно време обаче, бе размерът на тази гора. Краят й все не се виждаше, въпреки че поддържаше доста добро темпо. А може би просто не беше привикнал с подобни неща. Като истински книжник, свикнал да превива гръб над документи в някоя зле осветена стаичка. Предишния път, когато бе минал оттук, беше в плен при коболдите, които го държаха под чергилото на една каруца.

Малко го безпокоеше мисълта, че може отново да се натъкне на коболди. Шансовете му да им избяга не бяха големи, тъй като беше слаб ездач. Краката му дори не достигаха стремената, което бе съвсем нормално за същество от толкова дребна раса. Можеше да се уповава единствено на милостта на боговете.

Но светът си оставаше все същото неспокойно и изпълнено с опасности място. Около час преди залез-слънце той забеляза стълб черен дим в южна посока. Ако ориентацията му беше вярна, идваше откъм Тъкашка ливада. Той продължи да поглежда от време на време нататък. Стълбът се отдалечаваше и издигаше в небето. Чудеше се каква може да е причината, когато забеляза някакво движение вляво.

Местността в тази посока бе хълмиста, с единични дръвчета, чиито семена са били пренесени из голите склонове от вятъра или птиците. Заради тях в началото не можа да различи точно кой или какво се приближава. Приличаше на конен отряд. След малко реши, че са коболди, защото му се стори, че не яздят коне, а киргизили. Изморените му старчески очи не можаха да различават повече подробности и това пробуди страховете му. Можеше само да се надява, че ако продължава в същата посока, ще се размине с тях, без да го забележат.

Но тази надежда се оказа напразна.

Ездачите внезапно смениха посоката и се насочиха към него, като пришпориха животните си. Гремлинът продължаваше да се надява, че не са го видели и случайно са сменили посоката, докато неколцина от тях не излязоха пред него, а други му отрязаха пътя отзад.

Едва тогава видя, че са орки. Завладя го облекчение. Сигурно бяха войниците на Страк, тръгнали да дирят друг от инструментумите. Или може би да го ескортират до по-безопасни места.

Моббс дръпна юздите на коня и спря. Орките се приближаваха в тръс към него.

— Здравейте — махна им той с ръка. — Защо се връщате?

— Да се връщаме ли? — попита един от тях. На скулите си имаше знаци на стотник.

Моббс примигна. Не познаваше този войник, а и никой от останалите не му изглеждаше познат.

— Къде е Страк? — попита той. — Не го виждам.

По лицата им разбра, че е задал погрешен въпрос. Смути се. Един оркски капитан си проправи път през тълпата. Гремлинът и него виждаше за първи път.

— Този ни взе за Върколаците — докладва стотникът и кимна към Моббс. — Спомена Страк.

Делорран се изравни с гремлина и го изгледа отгоре до долу.

— Сигурно всички орки му се струват еднакви — рече той. В гласа му нямаше и следа от дружелюбност.

— Капитане, мога да ви уверя, че…

— Щом знаеш за Страк — прекъсна го капитанът, — значи си срещал Върколаците.

Моббс почувства заплаха. С признанието си се бе озовал в трудно положение. Но нямаше как да го отрече. Докато се колебаеше, капитанът се надвеси над него.

— Срещнал си го, нали?

— Вярно е, че се натъкнах на една група орки — рече Моббс, като подбираше внимателно думите си.

— И какво стана? — попита Делорран. — Разправяхте си спомени? Разговаряхте за техните пътешествия? Или може би им помогна по някакъв начин?

— Не виждам с какво би могъл да им помогне един стар книжник като мен.

— Те не са като нас. Те са изменници! — сопна се капитанът.

— Така ли? — Моббс си придаде учуден вид. — Нямах представа за техния… статут.

— Може би поне имаш представа накъде са се отправили?

— А вие не знаете ли, капитане?

Делорран извади меча. Острието му опря в гърдите на Моббс.

— Нямам време за губене, а ти си лош лъжец. Къде са?

— Аз… не зная…

Острието проби наметалото му.

— Говори, или ще замлъкнеш завинаги!

— Те… споменаха, че може би ще отидат… в Троица — призна неохотно Моббс.

— В Троица. Това унистко гнездо? Знаех си! Какво ти казвах, стотник? Те са не само дезертьори, но и мръсни предатели!

— Ами ако лъже, господарю? — отвърна стотникът, втренчил поглед в Моббс.

— Истината казва. Погледни го само. Още малко и ще се подмокри.

Жегнат от това оскърбление, Моббс се надигна, доколкото можеше, в седлото и се опита да си предаде достоен вид.

Без никакво предупреждение Делорран заби меча в гърдите му.

Моббс изстена и сведе поглед към острието. Делорран го измъкна. От раната рукна кръв. Моббс вдигна очи към капитана на орките. На лицето му се четеше изумление. След това тупна от седлото.

Изплашеният кон подскочи. Стотникът се пресегна и го улови за поводите.

Делорран забеляза кожена торба на седлото, която досега бе скрита от наметалото на гремлина. Той повдигна капака й и започна да рови вътре. Единственото интересно нещо, което откри, бе стар, навит на руло пергамент.

— Виж, това може да има някаква връзка с предмета, който търсим — промърмори той. — Жалко, че не го разпитахме по-внимателно.

Стотникът си помисли, че капитанът изглежда малко смутен. Но това не беше въпрос, който можеше да обсъжда. Премести поглед към сгърченото телце на земята и подметна:

— Вече е късно за това, господарю.

Делорран не долови иронията в гласа му. Беше се загледал в пушеците на хоризонта.

 

 

Привечер Върколаците бяха много по-близо до стълба дим, който бе станал бял на фона на черното небе. Съвсем скоро трябваше да зърнат и Тъкашка ливада. От известно време дори разговаряха с приглушени гласове.

— Нещо не е наред там, Страк — подметна Джъп. — Не е ли по-добре да не ходим в Тъкашка ливада?

— Няма начин да стигнем в Троица, без да минем оттук.

— Бихме могли да обърнем и въобще да не ходим в Троица — намеси се Алфрей.

— Вече взехме решение — отряза го Страк. — А и накъдето да тръгнем, все неприятности ни чакат.

Разговорът им бе прекратен от появата на един съгледвач.

— Капитане, селището е от другата страна на хълма, на около половин миля по-нататък — докладва той. — Но там става нещо. Бих посъветвал да слезем от конете и да се прокраднем незабелязано.

Страк кимна и го освободи.

— Само боговете знаят какво ни чака оттатък — въздъхна Хаскеер.

Страк не му обърна внимание. Нареди на всички да пазят тишина и дружината продължи бавно пътя си. Стигнаха подножието на хълма, слязоха от конете и се изкачиха при очакващите ги съгледвачи.

Тъкашка ливада се простираше под тях. Това беше доста голямо човешко селище, с къщи, построени предимно от камък, но и от дърво. Някои от тях — хамбари, конюшни, складове, общинска палата — бяха с внушителни размери, а една — вероятно с религиозно предназначение — завършваше с кула.

Но най-изумителното от всичко бе, че по-голямата част от града бе обхваната в пламъци.

Виждаха се само отделни фигури, озарени от пожарищата. Изглежда се опитваха да потушат огньовете, но усилията им бяха напразни.

— Би трябвало да има много повече хора — отбеляза Койла. — Къде са останалите?

Съгледвачите повдигнаха рамене.

— Няма смисъл да стърчим тук и да чакаме да ни забележат — реши Страк. — Ще заобиколим и ще продължим нататък.

Около час по-късно, след като изкачиха най-високия хълм в околността, те откриха какво бе станало с останалите човеци.

В долината под тях една срещу друга се бяха изправили две армии, готови за бой. Задържаше ги може би само спускащият се здрач. От двете страни на бойната линия блещукаха безброй факли и лагерни огньове.

— Битка между унистите и пантеонистите — въздъхна Джъп. — Само това ни липсваше.

— Колко са според теб? — попита Койла. — По пет-шест хиляди от всяка страна?

Страк примижа.

— Трудно е да се каже на тази светлина. На мен ми се струват много повече.

— Сега вече знаем защо гори Тъкашка ливада — заключи Алфрей. — Там трябва да е бил първият удар.

— И какво ще правим, Страк? — попита Койла.

— Ако се върнем назад, ще се натъкнем на коболдите. Ако пък се опитаме да заобиколим, ще ни вземат за противников отряд и ще ни обкръжат. Тази нощ ще прекараме тук, а утре отново ще преценим положението.

Налягали до него, другите се втренчиха в сцената долу.

 

 

На зазоряване по-голямата част от дружината беше заспала. Събуди ги рев откъм бойното поле.

Озарени от лъчите на изгряващото слънце, вече и двете армии се виждаха в пълния си блясък. Изглежда бяха по-многобройни, отколкото бе предположила Койла.

— Съвсем скоро ще се срещнат — рече Страк.

Джъп завъртя сънените си очи.

— Човеци срещу човеци. Не е лошо, от наша гледна точка.

— Може би не е. Ще ми се само да не го бяха направили точно тук и сега. Имаме си достатъчно проблеми.

Някой посочи към небето. От далечината се приближаваше ято дракони.

— Пантеонистите си имат подкрепление — отбеляза Алфрей. — Дали са от Дженеста, как мислиш, Страк?

— Не е изключено. Макар че тя не е единствената, която ги командва.

— Ей, това ще ви изненада — намеси се Хаскеер. — Но не и мен. И в двете армии видях джуджета.

— Е и? — попита го Джъп.

— Е и — факт, който говори сам за себе си. Твоите сънародници са готови да се бият за всеки, който има достатъчно парици.

— И преди съм ти го казвал — не мога да отговарям за действията на останалите джуджета.

— Аз пък се питам доколко може да се вярва на едно джудже, когато въпросът опре до това кой ще плати повече. Ето, ти например… — Той млъкна и избухна в мъчителна кашлица, лицето му се зачерви.

— Добре ли си, Хаскеер? — попита Алфрей. — Тази кашлица хич не ми харесва.

Хаскеер успя да си поеме дъх и избухна в гневни проклятия.

— Остави ме на мира, касапино! Нищо ми няма! — Отново се закашля, но не така мъчително.

Страк тъкмо се готвеше да се намеси, когато вниманието му бе привлечено от виковете на един оръженосец.

Всички погледи се извърнаха назад, към подножието на хълма. По пътя се задаваше оркски конен отряд, далеч по-многоброен от техния.

— Тези нас ли търсят? — попита Койла.

— Напълно възможно — въздъхна Страк.

— Може да са ги пратили на помощ на пантеонистите — подхвърли Джъп.

Новодошлите се приближаваха.

— Проклятие! — изстена Страк.

— Какво има? — попита Койла.

— Офицерът, който ги води… Мисля, че го познавам. Не ми е голям приятел.

— Но е орк, нали? — обади се Алфрей. — Значи сме на една и съща страна.

— Не и когато става въпрос за Делорран.

— Делорран!? — възкликна Алфрей.

— И ти ли го познаваш? — попита Койла.

— Ами да. Двамата със Страк… имат стари сметки за уреждане.

— Може и така да се каже — кимна Страк. — Но какво, по дяволите, прави тук?

— Не се ли досещаш? — попита го Алфрей. — Чия кандидатура би била по-добра, когато трябва да пратят някой да те открие? Той те мрази, нали?

Отрядът спря в подножието. Делорран и двама орки продължиха още малко напред и също спряха. Единият от придружителите вдигна жезъл и го размаха. Знакът беше съвсем ясен.

— Искат да преговаряме — рече Койла.

Страк кимна.

— Добре. Ти ще дойдеш с мен. Доведете конете.

Страк се наведе към Алфрей и му подаде звездата.

— Пази я. — Алфрей я прибра в джоба на жакета си. — Дай сигнал, че слизаме долу да преговаряме.

Алфрей вдигна знамето на Върколаците и го развя.

— Качете Дариг на кон — добави Страк.

— Какво?

— Искам да е готов, искам всички да сте готови, в случай че се наложи да се придвижим бързо.

— Не съм сигурен, че ще може да язди.

— Тогава ще го изоставим, Алфрей.

— Да го изоставим?

— Чу ме какво ти казах.

— Ще го взема при мен на коня.

Страк помисли за миг и кимна.

— Става. На ако те забави, освободи се от него.

— Ще се престоря, че не си го казвал.

— Запомни го. Инак вместо един, ще изгубим двама.

Алфрей кимна, но бе мрачен и навъсен. Страк не вярваше, че ще изпълни нареждането му.

— Щом този Делорран ти е враг — рече Джъп, — уместно ли е да слизаш при него?

— Няма кой друг да иде, Джъп, и ти го знаеш. Пък и е даден знак за примирие. Но нека всички да са в бойна готовност.

Страк се върна при Койла. Метнаха се на седлата и препуснаха надолу.

— Остави на мен да говоря — рече й той. — Ако стане напечено, не се колебай и бягай.

Тя кимна едва забележимо.

Стигнаха Делорран и неговия стотник.

Страк заговори пръв.

— Добра среща, Делорран! — поде той с привидно любезен тон.

— Страк — рече през зъби Делорран и кимна. Изглежда дори най-обикновената учтивост му костваше огромни усилия.

— Много си далеч от дома.

— Хайде да спрем с шикалкавенето, Страк. И двамата знаем защо съм тук.

— Знаем ли?

— Щом настояваш да играеш тази игра докрай, ще ти кажа. Ти и дружината ти сте обявени за дезертьори.

— Ще ми обясниш ли по каква причина?

— Причината е очевидна. Не се върнахте навреме.

— И нищо повече?

— И нещо повече. Отмъкнали сте предмет, който принадлежи на кралицата. Пратиха ме да го взема. С всякакви средства.

— С всякакви? Нима ще вдигнеш оръжие срещу събратя? Делорран, знам, че с теб не се погаждаме много, но не съм си помислял, че ти…

— Нямам никакви скрупули, когато се разправям с предатели.

Страк вирна глава.

— Първо бяхме дезертьори, сега станахме предатели? Голям напредък, не мислиш ли? — в гласа му се долавяха стоманени нотки.

— Не ми се прави на невинен. Как иначе ще обясниш, че не се върна навреме, взе нещо, което принадлежи на кралицата, а сега си застанал на страната на унистите?

— Доста сериозни обвинения, Делорран. Но за унистите малко се изсили. Как смяташ, че ще съм на тяхна страна, като те биха ни видели сметката още преди да успеем да ги заговорим?

— Но не биха отказали цял оркски отряд да премине на тяхна страна. Сигурно са наели и други предатели като теб. Не съм тук да си говорим празни приказки. Стана ми ясно колко струваш, когато открих, че сте избили оркски лагер с женски и малки.

— Какво!? Делорран, тези орки бяха измрели от заразна болест. Ние само изгорихме…

— Не ме залъгвай с измислици! Заповедите ми са недвусмислени. Очаквам от теб да предадеш реликвата, а дружината ти да сложи оръжие.

— Как пък не! — обади се Койла.

Делорран я погледна ядосано.

— Страк, не е зле да научиш подчинените си на дисциплина. Всъщност това не ме изненадва…

— Тя каза това, което щях да кажа и аз. Щом смяташ, че държим нещо, което ти трябва, ела и си го вземи.

Делорран посегна към меча си.

— И ако искаш да нарушиш примирието — направи го! — добави Страк и посегна към своя меч.

Двамата се измериха с погледи.

Делорран не посмя да извади оръжие.

— Давам ти две минути да обмислиш предложението. След това или се предавате, или ние сами ще вземем каквото ни трябва.

Страк обърна коня си, без да каже нито дума. Койла не пропусна да се озъби на Делорран, преди да го последва. Двамата препуснаха нагоре по склона, където ги очакваше дружината.

Страк пръв скочи от седлото и предаде на останалите накратко разговора.

— Обявили са ни за предатели и смятат, че ние сме избили орките, чийто лагер запалихме.

— Как е възможно да ни обвиняват в подобно нещо? — възмути се Алфрей.

— Делорран е готов да повярва на всичко, казано за мен, стига да е достатъчно лошо. След по-малко от минута ще ни нападнат. Готови са да ни откарат обратно — живи или мъртви. — Той изгледа събралите се Върколаци. — Дойде решителният момент. Предадем ли се, очаква ни неизбежна смърт, от самия Делорран или когато ни откара в Каменна могила. Ако ще срещна смъртта си, предпочитам да е сега и с меч в ръка. — Той плъзна поглед по лицата им. — Вие какво смятате? С мен ли сте?

Всички го подкрепиха единодушно. Дори Хаскеер и тримата, които бяха заявили, че са на негова страна, казаха, че предпочитат боя, макар да не изглеждаха така ентусиазирани като останалите.

— Добре, значи сме готови да им дадем отпор — заключи Джъп. — Но вижте в какво положение се намираме — зад гърбовете ни всеки момент ще започне голяма битка, а противникът ни превъзхожда трикратно. Какво, по дяволите, ще правим?

— Положението ни ще се подобри, ако успеем да отбием първата атака — рече им Страк. — А тя ще започне всеки момент.

В подножието на хълма отрядът на Делорран се подреждаше за щурм.

— На конете! — извика Страк. После повика двама оръженосци. — Помогнете на Дариг да се качи на коня на Алфрей. А ти, Алфрей, ще останеш в задната редица. Движете се! Всички!

Върколаците се метнаха на седлата и наизвадиха оръжията си. Страк взе звездата от Алфрей и на свой ред се метна на коня.

Отрядът на Делорран вече се носеше срещу тях, като една трета от орките му бяха оставени отзад — в резерв.

Страк даде воля на току-що споходилата го мисъл:

— Против природата ми е да вдигам оръжие срещу свои. Но помнете — те ни смятат за предатели и ще ни убият, удаде ли им се възможност.

Времето за приказки беше свършило. Страк вдигна ръка, спусна меча рязко надолу и извика:

— Атака!

Върколаците извърнаха конете и препуснаха срещу прииждащата вълна.

Противникът, въпреки оставения резерв, ги превъзхождаше числено, но Върколаците разполагаха с предимството да атакуват надолу по склона.

Отекна звън на остриета, коне зацвилиха и се заизправяха на задните си крака. Въздухът се изпълни със звука на стоварващ се върху щитове метал.

Не само за Страк, но и за останалите Върколаци бе странно да се бият срещу същества от тяхната раса. Страк се надяваше, че този факт няма да намали решимостта на войните му. Не беше сигурен обаче какви може да са чувствата на орките на Делорран.

Отговор на този въпрос намери след няколко минути, когато и двете страни се отдръпнаха, без да оставят на бойното поле сериозно ранени. Докато орките на Делорран се връщаха надолу по склона Страк извика тържествуващо:

— Ето, видяхте ли! Не им беше по сърце тази битка! Делорран се излъга, но сигурно ще вземе мерки! Вторият път няма да е толкова лесно.

И наистина, Делорран пресрещна отстъпващите и съдейки по жестовете, думите му не бяха никак приятни.

— Не можем да ги задържим още дълго — подметна Койла.

Джъп погледна към бойното поле зад тях. Двете армии бавно настъпваха една срещу друга.

— А и няма накъде да бягаме — отбеляза той.

Отрядът на Делорран се подготвяше за нова атака, този път с всички сили.

Страк взе решение. Беше почти налудничаво, но нямаше друг изход.

— Чуйте ме! — извика той на Върколаците. — Искам сега да ми се доверите и да ме последвате!

— Пак ли ще ги нападнем? — попита Койла.

Отрядът на Делорран вече препускаше нагоре.

— Доверете ми се! — повтори настойчиво Страк. — Последвайте ме!

Противниците вече бяха близо и набираха скорост. Нямаше никакво съмнение, че този път са твърдо решени да победят. Намираха се на един хвърлей копие от Върколаците.

Страк извърна поглед към бойното поле.

— Сега! — извика той.

След това обърна рязко коня си и го пришпори нагоре към билото на хълма.

След секунди го достигна, прехвърли го и продължи надолу.

— О, не… — изстена Джъп.

Хаскеер гледаше след Страк с увиснало от почуда чене. Изглежда не разбираше какво става. Някои от останалите също. Досега никой не беше помръднал.

Делорран бе съвсем близо.

Койла бе тази, която пое инициативата.

— Хайде! — извика тя. — Това е единственият ни шанс!

Тя обърна коня и последва Страк.

— Ах, проклет да съм! — изруга Хаскеер и се понесе след нея.

Така направиха и останалите Върколаци. Въпреки че придържаше Дариг, Алфрей успя дори да развее знамето.

Когато стигнаха билото, Страк вече беше слязъл до средата на склона. В долината под тях двете армии се приближаваха с нарастваща бързина. Пешаците размахваха пики и копия. Конниците пришпорваха конете си. Процепът между тях се стесняваше. Подгонени като прилепи от пещера, Върколаците препускаха право към него.

Делорран и войниците му изкачиха билото.

Гледката на двете армии в долината ги накара да заковат на място. Всички дръпнаха юзди едновременно, въпреки че Делорран не бе дал знак да спират.

Под изумените им погледи Върколаците препускаха бясно право към мястото, където двете армии щяха да се срещнат.

— Какво ще правим, капитане? — попита стотникът.

— Ако нямаш по-добра идея — озъби се Делорран, — ще останем тук да гледаме как сами се пъхат в устата на вълка.