Майк Резник
Прераждането на убиеца (21)

Двадесета глава

Касандра вдигна глава от книгата, която четеше.

— Ето те пак.

— На тази малка мръсна топка земя човек няма кой знае какъв избор — отвърна Найтхоук, докато влизаше в апартамента. — При теб поне има книги.

Тя остави томчето на масата и се загледа в него.

— Аз имам и армия, която също е на твое разположение.

Той поклати глава.

— Там няма никакъв ред и дисциплина. — Той замълча. — Пак ти повтарям — не можеш да нападнеш добре въоръжена и обучена войска с тая разпасана команда. Обзалагам се, че войската ти гъмжи от шпиони на твоя баща, които са готови да му предадат всяка твоя заповед. Освен това има и още нещо.

— О, така ли?

— Само Синеокия, Йори и още една шепа хора знаят, че ти си Касандра Хил. Ако разберат и останалите, животът ти няма да струва пукната пара. Половината ще помислят, че митът за Ибн бен Калид е измислен от баща ти, за да разкрие кой заговорничи против него.

— Аз ще им обясня всичко.

— Не забравяй, че се намираме на Границата. Тук е пълно с такива, които едва ли ще дочакат обясненията ти.

— Грешиш — твърдо рече тя. — Това са моите хора. Те са предани до смърт на делото.

— Да се надяваме, че никога няма да разберем със сигурност докъде стига тяхната преданост. Най-добре е да ги поставим пред свършен факт.

— И кога смяташ да го направиш? — попита тя.

— Съвсем скоро — отговори Найтхоук.

Тя го изгледа раздразнено.

— Нали ти е ясно, че през това време неговата армия нито ще стане по-малка, нито властта му ще отслабне.

— Знам това, но не е минало достатъчно време, за да му представя резултата от работата си. Ако прекалено бързо открия Касандра Хил и Ибн бен Калид, той ще заподозре, че има нещо гнило.

— Как може да си сигурен — та ти дори не го познаваш! — възкликна Касандра.

— Това не ми пречи да знам, че подозира всеки и е наясно, че е заобиколен от врагове.

Жената кимна с глава.

— Те са навсякъде около него.

Найтхоук се приближи към лавицата и започна да оглежда заглавията. Извади няколко книги, прелисти ги и отново ги върна по местата им.

— Твърде много измислици и фантазия има тук — каза накрая.

— Не те разбирам…

— Ти искаш да си лидер — продължи той, — затова трябва да четеш книги за политика и стратегия на управлението. Чети дори Макиавели ако щеш. А почти цялата ти библиотека е натъпкана с фантастика. — Той изкриви презрително лице. — Напълно излишна и ненужна литература.

— От нея може да се научи много за хората.

— Пълна е с лъжи.

— Сюжетите са измислени, но останалото е истина. Поне повечето от написаното в моите книги…

— Ти искаш да предвождаш останалите — натърти той. — Как една измислена история за личности, които никога не са съществували, може да те научи какво мислят хората около теб?!

— Това е много странно — рече разсеяно тя.

— Кое?

— Мислех, че именно хладнокръвен убиец като теб ще иска понякога да избяга в измисления свят на фантастиката.

— Аз?! Че защо?

— Защото тя е като противовес на ужаса и мъката в твоята професия.

— Аз съм наемник и ловец на глави — гордо обяви Найтхоук. — Никога не съм бил престъпник извън закона.

— Как трябва да тълкувам това?

— В професията ми няма нищо ужасно — обясни той. — Просто предавах престъпниците в ръцете на закона. Имало е случаи, когато съм изпитвал истинско задоволство от добре свършената работа.

— Чувствал си удовлетворение от това да убиваш хора?!

— Едва ли може да се сравнява с удоволствието, което ще почувстваш от смъртта на баща си.

— Това е нещо различно — отвърна тя. — То е лична вражда.

— Нима искаш да ме убедиш, че си събрала цяла армия, само за да решиш един семеен спор? — попита той.

— Не, разбира се, че не. Те са все унизени и онеправдани хора.

— А ти си техният водач.

— Може и така да се каже.

— В такъв случай аз съм нещо като длъжностно лице, което защитава правата на избитите срещу престъпниците, за чиито глави е обявена награда.

Той очакваше да последва избухване, но вместо това тя отметна глава и се разсмя.

— Ти си наистина изключително интелигентен човек.

— Благодаря за признанието.

— Само си губиш таланта с тази професия.

— Аз обаче не мисля така — отвърна той. — Има много умни хора. Но Перфектния убиец е само един.

— Сигурно е така.

— Сигурно ли?! — повтори той.

— Ами оригиналът — онзи човек, чийто клонинг си ти.

— Вече ти казах — той е замразен, докато не бъде открито лечение срещу аплазията.

Тя изкриви лице.

— Не беше ми казал, че е болен от аплазия. Има ли вероятност и ти да се разболееш от същото?

— Дори нещо повече от вероятност — каза той. — Аз вече съм я пипнал.

Тя започна внимателно да изучава лицето му, търсейки някакви признаци на заболяването.

— Сега е в много ранен стадий — продължи Найтхоук. — Няма да проличи още година-две.

— Това наистина е ужасна смърт! — възкликна тя, потръпвайки от отвращение. — Кожата постепенно се свлича и накрая тялото е изложено на толкова много инфекции и зарази, че не може да се пребори с тях.

— Аз лично нямам намерение да умирам.

— Никой не планира предварително смъртта си. Но в края на краищата ние всички си отиваме от този свят.

— Позволи ми да се поправя тогава. Аз нямам намерение да умра от аплазия. Всеки момент учените ще открият лечение срещу нея. Ето защо съм тук — да спечеля достатъчно, за да запазя живота на оригиналния Перфектен убиец и в най-добрия случай да излекувам себе си. — Той замълча. — За моето лечение обаче ще трябват допълнителни средства.

— Ще ги имаш — отговори Касандра. После се замисли. — Сигурно никак няма да ти е лесно да се срещнеш с него, когато и двамата бъдете излекувани.

— Не смятам да го правя.

— Да се поддаваш на емоциите ли?

— Не, да се срещам с него.

— Защо?

— Честно казано, още не знам — призна той. — Просто имам чувството, че двамата никога не трябва да се виждаме. Мисля, че би било чисто безумие да се срещнеш със самия себе си. Убеден съм, че при тази среща нито времето ще спре, нито Вселената ще се взриви, но все пак ще направя всичко възможно да я избегна.

— Няма ли да му дадеш шанс поне да ти благодари?

— Не е необходимо — отвърна Найтхоук и когато видя учуденото й изражение, продължи: — Нали не благодариш на самия себе си, когато си миеш зъбите или превързваш раната си? Той — това съм аз, аз — това е той. Просто ще направя всичко възможно да съхраня себе си.

— Сигурно имаш твърде интересни кошмари нощно време.

— Понякога — призна той.

— Тогава какво още би могло да те притесни?

— Обикновено хората задават този тип въпроси на жени с дарбата на Мелисанда — отвърна с усмивка Найтхоук.

— Питам те сериозно.

Той повдигна рамене.

— Наистина нямам представа. Сама знаеш, че човек не се замисля много по този въпрос. Сигурно притежавам някаква особена черта да се освобождавам от такова бреме.

— Откъде пък може да знаеш, че имаш подобна способност. Да не си убил вашия иконом, когато си бил тригодишен?

— Сигурно бих го направил, ако имаше такъв в семейството — рече той с усмивка.

— Не си много любезен.

— Това все пак е неговият живот, а аз не съм сигурен дали би желал да отговаря на такива въпроси.

— Нали каза, че притежаваш всички негови спомени — попита тя. — Значи това е и твоят живот.

— Тези спомени са негови, не мои — отвърна Найтхоук. — Той има пълни права над тях.

— Не съм срещала досега човек като теб.

— Ще приема това като комплимент.

Тя отново потъна в мълчание, а той се задълбочи в заглавията на книгите. Задържа поглед върху едно от тях, после на друго и най-накрая измъкна тънко томче.

— Какво си избра? — попита тя.

— Танбликст — отвърна мъжът.

— Това са събрани стихотворения — отбеляза Касандра, — и са в оригинал на канфорийски.

— Разбирам този език и мога да чета на него.

— Ти продължаваш да ме изненадваш — възкликна жената.

— В миналото работих доста време с канфорийци — обясни той. — Те стават много по-сговорчиви, ако си направиш труда да научиш езика им.

— Въпреки закона, който повелява задължителното научаване на терански или снабдяването с автоматичен синхронен преводач? — учуди се тя.

— Точно напук на закона.

— Правилно — одобри тя. — Напълно съм съгласна с това.

— Разбира се, че ще го одобриш. Ти си Ибн бен Калид.

— Само в случаите, когато не съм Касандра Хил.

Той се усмихна.

— Аз поне постоянно съм си Джеферсън Найтхоук, макар и не винаги да знам точно кой Джеферсън Найтхоук представлявам в действителност.

Тя отново се разсмя.

— За бога, ти си всичко, което най-малко съм очаквала от Перфектния убиец!

— Още не си видяла Перфектния убиец. Само Найтхоук.

— Не е ли все едно?

— Не — отговори той. — Аз винаги съм Найтхоук. А ставам Перфектния убиец само тогава, когато се налага.

— С тези наши различни самоличности съм изненадана, че стаята все още не гъмжи от народ — отбеляза Касандра.

Той й се усмихна.

— Ти си наистина свестен човек, Хил. Радвам се, че вече съм на твоя страна, а не работя за баща ти.

— Поласкана съм, че мислиш така.

Найтхоук промърмори нещо, което тя не успя да разбере.

— Би ли повторил последното.

Той го направи.

— Това пък какво беше?

— Комплимент — отговори Найтхоук.

— На канфорийски ли?

— Не, лодинитски.

— И лодинитски ли говориш?

— Малко.

— Твоите дарби и способности са безкрайни.

— Поне се опитвам да бъда всестранно надарена личност — отговори той. — По ирония на съдбата обаче ще ме запомнят само с един от талантите ми.

— Само че с него може да се обезглави цяла империя — отбеляза тя.

Той отрицателно разтърси глава.

— Империите не се рушат, само защото техните императори са смъртни и често биват убивани. Винаги ще се намери някой, който изгаря от желание да заеме мястото на владетеля. Когато настъпи упадък, той е поради липса на друг изход, а управляващите са твърде корумпирани, за да го предотвратят.

— Значи мислиш, че малката империя на баща ми е на път да се сгромоляса?

— Може и да е, може и да не е — отговори Найтхоук. — Зависи на какъв етап от развитието си е. Аз лично ще съм удовлетворен, ако има достатъчно пари да продължа живота на моя предшественик.

— Казах ти, има дори повече.

— Ще видим.

— Не ми ли вярваш?

— Това няма нищо общо с теб. Просто нямам вяра на никого. Никога. Именно затова доживях до шейсет и една.

— Не изглеждаш на толкова.

Той се усмихна горчиво.

— Част от мен е на тази възраст.

— Тази част няма да стане нито по-млада, нито по-здрава — каза тя. — След колко време имаш намерение да се свържеш с баща ми?

— След няколко седмици, може и месец.

— Това е много време. Мога да събера армията си за по-малко от две седмици.

— Вече неведнъж казах — твоята армия не ми е нужна.

— Помня какво ми каза. Въпреки това напомням, че са ми верни и жадуват да се хвърлят в атака. Все ще намериш начин да ги използваш.

— Те са само пушечно месо, а аз съм наемник, не генерал. Не са ми нужни.

— Но…

— Щом толкова искаш да ги използвам — прекъсна я той, — тогава ги събери, но го направи шумно и пред очите на всички. Нега сборен пункт бъде някой от световете, който е на половината път до Границата. Може и да примамим няколко от дивизиите на баща ти и да ги държим под око. Това би улеснило бягството ми, ако приемем, че доживея да направя опит за бягство. — Той помълча. — Нека преди да прибегнем до трудния начин обаче най-напред проверим дали баща ти е достатъчно плиткоумен, за да дойде тук сам.

— Ще дойде — увери го тя.

— Не залагай всичко на тази карта — охлади ентусиазма й Найтхоук. — Той нямаше да е това, което е, ако е глупав и доверчив.

— Дал е луди пари за твоето създаване, само и само да ме спаси — отговори тя. — Естествено, че ще дойде. Напълно излишно е да се бавим и да изчакваме.

— Толкова дълго си чакала да го пипнеш — прекъсна я Найтхоук, — че може да потърпиш още седмица-две.

— Не — отсече тя, — крайно време е да действаме!

— Сигурна ли си?

— Познавам го по-добре от теб.

„Може и да си била по-близо до него и да го познаваш лично, но аз зная как действат такъв тип хора и имам лошо предчувствие за онова, което има да става.“

— Добре тогава — каза гласно Найтхоук, — ще се свържа с него още този следобед.

— Хубаво — с облекчение въздъхна тя. — Тогава можеш да ми направиш още една услуга.

— Не съм по услугите.

— Едва ли ще имаш нещо против тази — увери го Касандра.

— Виж ти, и каква е тя?

— Сипи по едно и на двамата, после ми преведи любимите си стихове от Танбликст.

— Томчето с преводи е на лавицата точно пред теб — каза Найтхоук. После пристъпи до бара, избра отлежал трийсет и една годишен цинянски коняк, напълни две чаши и й подаде едната.

— Искам да ги чуя в твой превод.

— Наистина ли?

Тя кимна с глава.

— Харесва ми да слушам гласа ти. Сигурно защото още не съм чула да ме заплашваш със смърт.

Той я изгледа продължително и не отговори нищо. Най-накрая отпи глътка от питието си и само миг по-късно рецитираше едно тристишие със сложна ритмика, в което се говореше за невероятните отблясъци по залез слънце на Канфор VII.