Майк Резник
Прераждането на убиеца (13)

Дванадесета глава

Целестра беше мръснокафява на вид планета без никакви природни ресурси. Въпреки това тя имаше кислород в атмосферата си и годна за пиене вода. Най-голямото й предимство обаче беше, че се намира точно по средата на космическите маршрути между двете главни планети по Границата — Палинарос III и Нова Кения. Ето защо когато се разбра, че почвата й не е достатъчно богата, за да стане един от аграрните светове, а залежите под нейната повърхност не си струват труда да бъдат вадени, Целестра се превърна в малък, но процъфтяващ търговски център.

Тук се приемаха космическите съобщенията от Олигархията и се препращаха по-нататък към Вътрешната граница. Три основни импортно-експортни компании си съперничеха в бизнеса с космически кораби между световете по Границата. Телата на хиляди защитени от закона животни биваха доставяни на препараторите, които необезпокоявани въртяха търговия на Целестра. Банките работеха с кредити от Олигархията, новокенийски шилинги, долари Мария Терезия, лири от Далечен Лондон, новосталински рубли, рупии от Пука IV и още дузина валути. Курсовете и изравняването между тях се променяше на всеки десетина секунди.

Населението беше от близо двайсет хиляди човешки същества и около три хиляди извънземни вида от различни раси, повечето канфорити, лодинити и молутеи. Почти всички те взимаха участие в някакъв вид междузвездна търговия.

Щом корабът на Найтхоук навлезе в орбита, радиовръзката тутакси заработи.

— Идентифицирайте се, моля — прозвуча студен, почти механичен глас.

— Тук е „Олимп 6“, регистриран на планетата Делурос VIII. Командир на кораба Джеферсън Найтхоук. Тръгнахме преди два стандартни дни от Силен IV.

— Цел на посещението?

— Търговия.

— Какъв вид търговия?

Киношита бързо направи предупредителен жест.

— Не ви влиза в работата, дявол го взел — отговори Найтхоук.

— Въвеждаме координати за кацане в корабния ви компютър — продължи гласа, без да покаже, че е чул и разбрал последния отговор. — Приятно прекарване на Целестра.

Синеокия изцвили доволно, а Киношита доволно се ухили.

— Нали никога досега не си бил тук — започна Мелисанда. — Откъде знаеш, че ще ни допуснат да кацнем, дори ако не им кажем за какво точно идваме?

— Найтхоук им каза каква е нашата цел — търговия — отвърна Киношита. — Но това все пак е Границата, а не Олигархията. Затова тук нямат никакво право да изискват подробности за работата ни.

— Но тук няма капка здрав разум. Нали това е техният свят, все трябва да има някакви правила и закони.

— Щом благоденствието на един свят се дължи на търговията, то със сигурност половината от стоките, които преминават през него, са контрабандни. Едва ли ще привлечеш много търговци, ако тръгне приказка, че тук задават неудобни въпроси.

— Тия не попитаха също дали на борда има същества, които не са от човешката раса — добави Петкан. — Това е още една разлика от митническата процедура на Олигархията.

— Още ли го правят? — попита изненадан Найтхоук.

— Вече четири хилядолетия се придържат към това правило — отговори Петкан. — Какво те кара да мислиш, че нещо се е променило?

Найтхоук повдигна рамене.

— Ние превъзхождаме числено останалите същества в галактиката — на всеки хиляда души се пада по едно от другите създания. Да не мислиш, че тепърва ще започнем да се предпазвахме от асимилиране?

— Вид, който има надмощие, никога не е заплашен от асимилиране — мрачно рече Петкан. — За щастие галактиката има дълга памет. Днес хората притежават най-развитите технологии и съвършени оръжия и това ги прави най-наглия и арогантен вид. Но не винаги е било така, а ще дойде ден, когато и сегашната ви власт ще се изпари. Тогава не си пожелавам да съм един от човеците.

— Няма нужда да се притесняваш за това — саркастично го сряза Киношита.

— Изобщо не съм се разтревожил. След като вече мога да убивам хора, нищо повече не ме притеснява.

— Ами ти — обърна се Киношита към Синеокия. — И ти ли мислиш по същия начин?

— Категорично не — отвърна драконът с доволно цвилене. — Човеците са единственият вид, който вярва в чувството за благодарност и признателност.

— В такъв случай излиза, че той ни желае смъртта, защото притежаваме най-мощните оръжия, а ти ни харесваш, защото сме големи паралии и благородни души — каза с усмивка Киношита. — Тези отговори са едни от най-откровените, които някога съм получавал.

— Бих могъл да те излъжа и да кажа, че физически вие сте една от най-очарователните раси — продължи Синеокия. — Ако това ще те направи щастлив, смятай, че съм го казал.

— Не си прави труда — отвърна Киношита. — Но кой знае защо имам смътното усещане, че понякога лъжата може да направи тебе по-щастлив.

— Истината е твърде надценявана добродетел, ако трябва да цитирам вашата Джейн Остин — сговорчиво рече драконът.

— Щом ти казваш, че това са нейни думи, значи наистина е така. Някак ми е трудно да повярвам обаче, че тя е окуражавала сините дракони да лъготят от сутрин до мрак само заради едното удоволствие.

— Всичко е въпрос на тълкуване — повдигна рамене Синеокия.

— Сядайте по местата и затягайте коланите — прекъсна ги Найтхоук. — Скоро кацаме.

След няколко минути вече бяха на повърхността и се подредиха на една от плъзгащите се пътеки, която ги отведе до митницата. В свят като този видът им не предизвика особена тревога, пък и тук нямаше никакви данни за новото копие на Джеферсън Найтхоук, затова успяха да преминат без затруднения.

— Ами сега накъде? — попита Мелисанда, когато излязоха от космодрума и се озоваха под топлото слънце на Целестра. Вече бяха взели една от скоростните пътеки, която отвеждаше към центъра на града.

— Сега отиваме в града, за да научим колкото се може повече от онова, което ни интересува.

— Още сега мога да кажа, че присъствието ви тук предизвиква голямо безпокойство у хората.

— Тук не знаят кой съм — намръщи се Найтхоук.

— Достатъчно е само да те погледнат, за да добият основна представа — отговори Мелисанда.

— Това е твърде окуражаващо — обади се Киношита.

— Да не искаш да кажеш, че плаша хората? — попита Найтхоук.

Киношита охотно закима с глава.

— Тези тук не са криминални типове, а най-обикновени служители на космодрума или пък преминаващи бизнесмени. Те нямат никаква причина да се боят от един наемен убиец или ловец на глави… Освен ако не се боят, че съм дошъл за някого, когото те не искат да видят мъртъв — довърши Найтхоук и след кратко обмисляне добави: — И това не е изключено.

— Пак ще повторя въпроса си — какво ще правим оттук нататък? — настоя Мелисанда.

— Ще си намерим хотел. Доста дълго стояхме затворени в този кораб и сега имаме нужда да си починем един от друг и от легло, на което да си обтегнем кокалите. Тук не е Олигархията, затова едва ли ще е проблем да открием място, където да подслонят и петима ни. — Той направи пауза. — А после, след като мръкне, ще излезем да потърсим някакъв знак, че Ибн бен Калид е тук или поне някой, който да ни насочи към него.

— Не мислиш ли, че петимата заедно ще представляваме доста странна гледка? — обади се Синеокия.

— Точно затова ще се разделим. — Той се обърна към синеокия и Петкан. — Вие двамата отивате някъде, където обикновено се събират извънземните видове. Макар че сме на Границата, не ми се вярва дори тук да стоят рамо до рамо с хората. Ние с Ито пък ще прегледаме местата, където се събират човеците. Мелисанда идва с мен.

— А защо не с Киношита? — попита тя.

— Защото ако стане напечено, аз мога да ти осигуря по-добра защита. Докато не разберем къде се крие Ибн бен Калид, ти си най-ценният член на нашата група. По-късно ще уточним и мястото на срещата.

Найтхоук се прехвърли на една по-бавна пътека, спътниците му го последваха и всички скоро се озоваха близо до малък хотел. Личеше, че е имал и по-добри дни, но пък беше достатъчно чист, а имаше и ресторант, който приемаше едновременно и хора, и представители на други раси.

Петимата наеха стаи в най-отдалечения край на четвъртото ниво, починаха си, докато стана време за вечеря, и после се събраха в главното фоайе.

— Петкане, ако тук сервират от твоята храна, мисля че ще е най-добре да седнеш колкото се може по-далече от нас — каза колкото се може по-внимателно Найтхоук, а Киношита през цялото време кимаше одобрително с глава.

— На мен вашата мърша ми допада също толкова, колкото и на вас моя тип храна — отвърна Петкан с достойнство. После се втренчи в Киношита. — Само че за разлика от вас съм добре възпитан.

След тези думи той се отдалечи с горда походка и седна на една усамотена маса в дъното на ресторанта.

Останалите четирима намериха свободна маса близо до вратата, поръчаха вечерята и я изядоха мълчаливо. През цялото време обаче Мелисанда се въртеше неспокойно на мястото си.

— Или са ти поднесли нещо развалено или пък усещаш твърде много отрицателни вибрации — отбеляза Найтхоук.

— Много е потискащо, когато наоколо има толкова изплашени хора — призна тя.

— Не можеш ли да се абстрахираш някак от тях? — попита той. — Като да затвориш очи или да си запушиш ушите например.

— А как изключваш съзнанието си? — върна му с въпрос тя.

— Сигурно има начин и това да стане. В противен случай ще полудееш само след няколко години — продължи той. — Не можеш да улавяш вълните на всяко злодейско или перверзно съзнание на тази планета.

— Разстоянието понякога помага — отговори тя.

— Ами стените?

— Те не вършат работа. Само голямото разстояние.

— Сега разбирам, че наистина пътуването е било истинско страдание за теб.

— Намирам начини да го преодолея — каза тя. — Петкан например ненавижда всички хора, но по-голямата част от тази омраза е скрита дълбоко в съзнанието му. Тя излиза на повърхността от време на време, но това се случва рядко. А отрицателните емоции на Киношита пламват, единствено когато се изправи срещу Петкан.

— Ами аз? — попита Синеокия.

— В твоите мисли и чувства изобщо не мога да проникна — отговори му Мелисанда. — Вашата раса е твърде различна.

— Ами шефът? — поинтересува се Синеокия и посочи Найтхоук.

Тя дълго задържа погледа си върху Найтхоук.

— Никога не съм срещала някой като него. Той няма почти никакво емоционално излъчване. Никакво привличане, никакъв страх, никаква омраза. Всичко за него е просто работа. Нищо не може да го разтревожи, нито пък да го развълнува.

— Сигурно това е причината да се превърне в Перфектния убиец — заключи Синеокия. — Навярно единственото чувство, което струи от него е удовлетворение от добре свършената работа, след като е помел петдесет-шестдесет от лошите.

— Вероятно е ужасно да живееш по този начин — каза тя.

— Не всички мислят така — обади се Найтхоук.

— Какво би правил, ако не беше Перфектния убиец? — попита го Синеокия. — Ако можеше да правиш онова, което ти е по сърце или пък да си този, който искаш.

— Глупав въпрос. Аз съм това, което искам да бъда.

— Казах само „ако“ — настоя драконът.

— Сигурно куп неща.

— Неща?

— Цветя, растения, животни — отвърна мъгляво Найтхоук. — През живота си съм отнел много живот. За разнообразие бих опитал да създавам и отглеждам нов живот.

— Че какво ти пречи? — продължи да разпитва Синеокия. — От твоите създатели те дели половин галактика. Можеш да изчезнеш във всяка точка на Границата и те никога няма да успеят да те открият.

— Имам задължения, които не съм изпълнил.

— Към тях?! — възкликна презрително Синеокия.

— Към мен самия.

— Как така?

— Към този от мен самия, който лежи замразен в една камера на Делурос VIII — отвърна Найтхоук. — Когато гарантирам неговото бъдеще, тогава ще се замисля и за моето.

— Известно ми е какво чувстват хората към своите родители и наследници — каза драконът. — Но какво усеща един клонинг към своя — не знам дори как да го нарека — своя оригинал?

— Това не е отделна личност, а част от мен самия. Както и аз съм част от него.

— Нищо не разбирам.

— Аз също — призна си Найтхоук. — Но въпреки това много добре знам какво чувствам.

— Чудя се защо клонирането на човешки същества е толкова строго преследвано — замисли се Синеокия.

— Всичко е въпрос на юридически подробности — уточни Киношита. — Виновен ли е човекът за криминалните деяния на своя клонинг? Ако на местопрестъплението бъде открита нечия ДНК, чия е тя? По въпросите за наследството кой трябва да се смята за по-близък роднина — синът на въпросния човек или неговият клонинг?

— И ти мислиш, че на всички тези въпроси може да се намери отговор?

— Твърде е вероятно да може, но те предпочитат да не го правят — намеси се Мелисанда. — Всяко човешко същество се ласкае от мисълта, че е единствено и неповторимо. Клонирането ще разруши тази заблуда.

— Виж, това не мога да твърдя със сигурност — каза Киношита. — Никога не съм срещал оригиналния Перфектен убиец, но прекарах доста време с първия му клонинг. Той изобщо не приличаше на този тук.

— И по какво се различават? — попита жената.

— Онзи беше твърде незрял, много буен и прибързан и се влюби до полуда в първата жена, която видя.

— Не забравяй, че е бил само на два месеца — напомни му Найтхоук. — Физически не, но във всяко друго отношение — той замълча. — Горкият негодник не е имал никакъв шанс.

— Говориш така, сякаш си го познавал — вметна Синеокия.

— Нещо повече дори — отговори Найтхоук. — Аз съм той.

— Ето! — внезапно възкликна Мелисанда. — Това е първата наистина силна емоционална реакция, която получавам от теб, откакто съм те срещнала.

— Емоциите пречат на живота — опита се да се овладее Найтхоук, но на лицето му беше изписана смесица от раздразнение и смущение.

— Не съм съгласен — възпротиви се Киношита. — Ако не съществуваха жаждата за власт и алчността, човечеството и до ден днешен да се блъска на Земята.

— Жаждата за власт, алчността и любопитството — поправи го Мелисанда.

— Добре тогава, време е да дадем храна на нашето любопитство — рече накрая Найтхоук. Той постави палеца си върху сметката, изправи се, изчака и останалите да станат и се отправи към вратата.

Петкан също се присъедини към тях и малко по-късно петимата излязоха навън в прохладната целестрианска нощ, тръгнали да търсят информация за своята бъдеща жертва.