Майк Резник
Прераждането на убиеца (16)

Петнадесета глава

Найтхоук влезе в кораба и заповяда на люка да се затвори зад него.

— Вече бяхме започнали да се тревожим — извика Синеокия и стана да го посрещне.

— Някои от нас бяха започнали да се тревожат — поправи го Киношита. — През цялото време му повтарях, че ти си Перфектния убиец и че ако трябва да се тревожи за някого, това са онези в града, дето си мислят, че си им заложник.

— Какво стана? — прекъсна го нетърпеливо Синеокия.

— Сложих им стръв, те я налапаха и сега висят на куката — отвърна Найтхоук.

— Това пък какво значи? — попита Петкан.

— Стар израз, още от времето, когато хората са живели на Земята. Исках да кажа, че успях да се вмъкна в организацията им, каквато и да е тя.

— Каквато и да е тя?! — повтори Киношита и се намръщи.

— Ибн бен Калид не е тук.

— Има една друга планета, където знам, че е бил съвсем наскоро — обади се Синеокия.

— Я гледай ти!

— Точно така — продължи драконът. — Това е малък свят, наречен Козуей. Намира се на пътя между Джеферсън II и Далечен Лондон. Олигархията беше пратила свои агенти там и доколкото разбрах, всички са били заловени, измъчвани и убити.

— Явно човекът си има сигурни източници за информация — отбеляза Найтхоук.

— А ти как мислиш — дали човек без източници като неговите би оцелял толкова дълго време?

— Зависи от човека и от ситуацията — отвърна Найтхоук.

— Да програмирам ли курс към Козуей? — попита Синеокия. — Мисля, че официалното му име е Бета Данте IV.

— Не, аз ще го направя — каза Найтхоук и се обърна към Киношита. — Имаш грижата да се измъкнем от тук здрави и читави. Поеми охраната, бъди дружелюбен и любезен с всеки, който се приближи, но не допускай никого на борда, нито позволявай да ни проверяват. Ако стане напечено, излитай без предупреждение и премини на светлинна скорост, колкото се може по-бързо. Ще ми се да заминем мирно и кротко, но по-важно е да останем живи и невредими. Това е последната ми дума. — Той помълча. — Когато се отдалечим на около десетина светлинни години от този проклет свят, ми се обади, за да променя курса.

— А защо не го направиш още сега?

— Искам да ги заблудя, че се отправяме към Силен, ако на някого му хрумне да ни проследи. Щом се озовем извън обсега им, ще обърнем и ще поемем към Козуей.

— Това и сам мога да го свърша.

— Известно ми е, че можеш. Но ако направим грешка и допуснем някой да ни проследи, поне вината няма да е твоя.

— Добре тогава — склони Киношита. — Да бъде както казваш.

Найтхоук си позволи една тънка усмивка.

— Надявах се да се съгласиш с мен — след което се отправи към кабината на Мелисанда. — Тя тук ли е?

— Там си стои — отвърна Киношита. — Не й се нрави какво мисля за Петкан.

— Мога да си представя какво ти се върти в главата — отвърна Найтхоук и поспря преди да влезе вътре. — Ще остана при нея няколко минути. Не ни безпокойте!

Вратата се плъзна встрани, той прекрачи прага и тя веднага се затвори зад гърба му.

Мелисанда седеше на единственото кресло в помещението и вдигна очи от книгата, която четеше.

— Какво има? — попита тя.

— Ти ми кажи.

Тя го изгледа втренчено.

— Наистина има нещо — ти си развълнуван! — възкликна след малко тя.

— И какво още виждаш?

Тя се съсредоточи за миг.

— Не знам. Усещам само, че излъчваш изключително силни емоции.

— Но не можеш да разбереш каква е причината за тях, така ли?

— Не и с моите способности — отговори тя. — Бих се учудила обаче, ако в дъното не е Ибн бен Калид.

— Права си — кимна Найтхоук. — Не искам да напускаш кабината си, докато не кацнем отново.

— Защо?

— Не ми се ще неволно да издадеш онова, което разкри току-що.

— Все още не разбирам.

— Имам си причина да настоявам за това. — Найтхоук замълча. — Ще наредя да ти носят храната тук.

— Колко време ще трае пътуването?

— Няколко дни.

— В кого от екипа се съмняваш? — настоя Мелисанда. — Пред кого не трябва да разкривам онова, което усетих?

Найтхоук само се усмихна.

— Просто стой в кабината си.

После приближи към вратата, изчака тя да се отвори и се отправи към пилотската кабина, където чакаха останалите.

— Е, това беше твърде бързо дори за представител на човешката раса — посрещна го Синеокия.

— Това беше твърде вулгарно дори за дракон — отвърна Найтхоук.

— Естествено. Моят чар се крепи на вулгарността.

Найтхоук се приближи до Киношита, който седеше пред компютъра за навигация.

— Как върви?

— Не са никак доволни, че напускаме, но не могат да измислят основателна причина и да ни задържат. — Той вдигна очи към Найтхоук. — Поискаха разрешение да претърсят кораба и аз им отказах.

— Сензорите дават ли знак, че някой се опитва да ни проследи?

Киношита поклати глава.

— Не. Онези просто още не са дали разрешение да излетим.

— Провери и в открития космос.

— Направено е.

— Кога трябва да навлезе в атмосферата следващият пристигащ кораб?

Киношита се зае да разучава холографския екран.

— След около четиридесет стандартни минути.

— Значи няма риск да се сблъскаме с него. Тръгвай тогава!

— Убеден ли си, че така е най-разумно?

— Няма да стрелят, докато не са убедени, че Петкан е с нас. Колкото повече се застоим на планетата обаче, толкова по-вероятно е да го надушат.

Киношита даде необходимите команди на кораба и само след минута той премина в най-горния слой от атмосферата около Целестра. Щом излязоха в открития космос, превключи на светлинна скорост.

— Имаме ли опашка? — попита Найтхоук.

— Не, поне ако съдя по апаратурата.

— За всеки случай ще държим този курс още час-два. После поемаме към Козуей.

— Звучи твърде хубаво, за да е истина — каза Киношита и най-сетне вдигна поглед от пулта за управление.

— Все не ми остава време да поговоря с теб, откакто взриви онази сграда — обърна се Найтхоук към Петкан.

— Спасих ти живота.

— Най-напред искам да е ясно, че животът ми не е бил в опасност. И второ — дори да е така и двамата знаем, че го направи просто защото обичаш да убиваш хора, а не да им спасяваш живота. — Найтхоук замълча и се втренчи в червенокожия хуманоид. — Ако още един път взривиш нещо без мое разрешение, смятай че изобщо не сме сключвали сделка. Ще те преследвам до последен дъх и накрая ще те убия като животно. Ясен ли съм?

— Да. Когато отново животът ти се окаже в опасност, ти не искаш аз да предприемам каквото и да било.

— Нямам нищо против, ако предпочиташ да тълкуваш думите ми по този начин.

— Мисля, че не трябва да ме отблъскваш, Найтхоук — продължи Петкан. — Мога да съм ти от голяма полза.

— Но също толкова е възможно и да си голяма пречка за мен — отвърна Найтхоук. — Всяко действие има последици. А ти за малко не ме уби.

Петкан го гледа мълчаливо известно време, после се извърна към илюминатора.

— Много ми е любопитно какви ги наприказва на онези зяпльовци, та те пуснаха толкова лесно да си тръгнеш — обади се Синеокия. — Трябва да е било нещо наистина забележително, ако се съди по резултата.

— Казах им само онова, което искаха да чуят.

— Сигурно си го казал много искрено и естествено — рече драконът. — Никой не може да лъже така убедително, както го правят хората.

— Така ли мислиш?

— Е, с изключение на сините дракони, може би.

Синеокия отметна глава и зацвили, а Найтхоук се присъедини към смеха му. Киношита изведнъж си даде сметка, че за първи път чува Перфектния убиец или някой от неговите клонинги да се смее гласно. Звукът от смеха му действаше много успокоително.

След час Найтхоук зае креслото пред навигационния компютър, въведе координатите за новото направление и отиде в кухнята да си поръча сандвич и бира. Киношита и Синеокия се присъединиха към него миг по-късно. Петкан продължаваше да гледа безизразно през илюминатора, обърнат с гръб към останалите трима.

— Това е голям буламач — отсече Синеокия, отпивайки от чашата си.

— Кухнята не е програмирана за твоите вкусове.

— Това е меко казано — намуси се Синеокия, изсипа чашата си в машината за преработка на отпадъци и си поръча друго нещо.

— Храната направо си я бива в сравнение с онова, което съм ял на другите кораби — рече Киношита.

— Съгласен съм с теб — подкрепи го Найтхоук.

— Умът ми не побира как сте успели да завладеете галактиката при такива оскъдни дажби — поде отново Синеокия.

— Завладяхме една съвсем малка част от нея — усмихна се Киношита. — Останалата я изкупихме.

— Да бяхте купили и някои по-свестни синтезатори за храна.

— Точно така направихме. Едва ли е наша вината, че кораб, предназначен да превозва човешки същества, няма достатъчно хранителни запаси за един син дракон със зъби, способни да изплашат до смърт всяко дете.

— Ако вие двамата сте намислили да спорите за храната, поне изчакайте, докато се наям — намеси се Найтхоук.

— Аз пък си мислех, че тя ти харесва.

— Така беше, докато не подхванахте тази тема. Като си помисля какво съдържа, независимо колко е вкусна, направо губя апетит.

— Аха, нещо като да изгубиш илюзиите си — рече драконът с доволно цвилене.

— И това има своите предимства — отвърна Найтхоук, довърши сандвича си и допи бирата на екс.

— Аз пък си мислех, че си непоправим реалист!

— Така си е — отговори Найтхоук. — Кой друг, ако не един реалист, би признал, че има полза от това да изгубиш илюзиите си?

— Това е или най-глупавото, или най-мъдрото заключение, което съм чувал от години насам — откликна Синеокия. — През следващите няколко дни ще съм зает да размишлявам кое точно от двете е в действителност.

Найтхоук се изправи на крака.

— Май ще е добре да намина при Мелисанда.

— Да не е болна? — попита Киношита.

— Само е малко неразположена. Ще се оправи щом кацнем.

Той напусна кухнята и отиде в кабината на Мелисанда.

— Не очаквах да те видя отново, докато трае полетът — посрещна го тя. Все още седеше на стола.

— Искам да те питам нещо.

— Казвай.

— Можеш ли да познаеш, ако някой лъже?

— Някой от тези, които са на кораба ли? Вероятно не, ако е от извънземните същества.

— Не, за човек става дума, но не Киношита или пък аз.

— Тогава зависи.

— От какво?

— Зависи под какво напрежение се намира. Ако насочиш пистолет срещу него, страхът от оръжието ще е толкова силен, че ще заглуши всички останали емоции. Дори ако се бои да каже истината, това за мен също е лъжа.

— Лошо.

— Защо мислиш така?

— Точно това предполагах, че ще излезе — каза Найтхоук.

— Кой е той?

— За какво питаш?

— Не ме прави на глупачка, Найтхоук — рязко каза Мелисанда. — Ти търсиш потвърждение за някакъв свой план, който вече е оформен в главата ти. Сигурно мислиш, че Ибн бен Калид се представя за някой друг. При това предполагаш, че си открил кой е той. Каниш се да го изненадаш и да изтръгнеш истината от него със заплаха, най-вероятно с насочен насреща пистолет. И искаш от мен да разбера дали той лъже в този момент или казва истината. Това ли целиш?

— Най-общо казано.

— Съжалявам, но не бих могла да ти дам категоричен отговор.

— Ще се наложи да действам и без твоето потвърждение — заключи Найтхоук и се отправи към вратата. — Повече няма да те безпокоя.

— Доволна съм, когато се отбиваш при мен — отговори тя. — Ти си най-обаятелният мъж, когото съм срещала.

— Аз пък си мислех, че не излъчвам никакви чувства.

— Тогава не се изразих правилно. Ти не реагираш емоционално, но това не значи, че си лишен от чувства. Повечето от тях обаче са така дълбоко прикрити, че дори бомбите на Петкан едва ли ще ги извадят на повърхността. Тази особеност ми се стори твърде любопитна за преуспял човек като тебе.

— Сигурно защото погрешно си ме приела за преуспял човек.

— Та ти си легендарна личност по цялата Граница — отвърна Мелисанда. — И си по-самоуверен от всички, които познавам. Никога не си търпял поражение, а за мен това е най-сигурният критерий за преуспял човек.

— Аз пък си мислех, че жена с твоята дарба не би се задоволила да съди само по външния вид на нещата и да се плъзга по повърхността.

— Не те разбирам.

— На мен ми бяха прехвърлени всички спомени на Джеферсън Найтхоук. Не само онези, които е имал на 38-годишна възраст.

— Аха! Сега вече разбирам! — каза тя.

— Всеки път щом се погледна в огледалото, очаквам да видя оголените кости на скулите си — продължи Найтхоук. — Зърна ли ръцете си, се изненадвам, че кокалчетата още не са пробили кожата и пръстите ми са всички на мястото си — той млъкна притеснен. — Ти сигурно още се чудиш защо не ти посегнах, когато те видях в бардака. Научил съм се да не го правя. Та коя жена би преодоляла погнусата си от мъж в напреднал стадий на аплазия? В продължение на цели две години съм агонизирал, разяждан къс по къс от тази ужасна болест. Най-сетне се реших да ме замразят и така да изчакам откриването на лечение за болестта. Преминеш ли през всичко това, волю-неволю се научаваш да потискаш чувствата си.

— Сега вече разбирам — поклати глава тя. — Прости ми — и аз като всички останали те приех за такъв, какъвто изглеждаш на пръв поглед. Сега ще трябва да свикна с новото положение.

— На мен ми предстои същото — отвърна той. — Сега имам определена мисия и всяко действие, откакто съм създаден, е насочено към нейното изпълнение. Но когато най-накрая убия Ибн бен Калид и върна Касандра Хил при баща й, ще трябва да свикна с мисълта, че всички хора, които познавам — без теб и Киношита разбира се — са мъртви вече повече от век. Че повечето сгради, които съм виждал, са само отминал спомен. Че всичките ми познания, с изключение на тези за оръжията и космическите кораби, имат стогодишна давност.

— Честно казано, изненадана съм, че не си дори още по-мрачен и потиснат — каза Мелисанда.

— Нямам време да вадя емоциите си на показ — отговори Найтхоук. — Предстои още много работа.

— Тя обаче не те радва кой знае колко.

— Вършил съм същото много пъти, и сега ще го направя.

Той излезе от кабината и вратата хлопна зад него. Мелисанда продължи да се чуди още колко време ще се сдържа така, докато не настъпи големият взрив.