Майк Резник
Прераждането на убиеца (2)

Първа глава

Джеферсън Найтхоук стоеше на двеста метра от димящите мишени, в ръката си държеше лазерен пистолет и мръщеше лице.

— Шест изстрела, пет попадения, време 4,13 секунди — обяви Ито Киношита, дребният жилав човек, изправен край него. — Много добре.

Найтхоук поклати глава.

— Скапана работа. Постави нови мишени!

— Сигурен ли си, че нямаш нужда да отдъхнеш малко? Тренираме повече от час без почивка.

— Не и докато не се справя както трябва. — Той огледа заоблените зелени контури на околната местност. — Нали и без това не притесняваме никого. Съмнявам се да има жива душа на пет мили от тук.

— Имаш 100% попадения със сонарния пистолет и оръжието, което стреля с куршуми — каза Киношита. — Освен това подобри резултата с лазерния пистолет от 50% до пет попадения от шест изстрела. Пък и времето ти е много добро. Бих казал, че поработи здравата тази сутрин.

— Най-често си служа с лазерен пистолет — отвърна Найтхоук, продължавайки да се мръщи срещу мишените. — Той не вдига шум и има най-малко тегло. А това насреща не са пет улучени от общо шест мишени, а петима убити от шестима въоръжени противници. Оцелелият ще ме убие.

— Ти си перфекционист.

— С тази професия ако не си перфекционист, няма да живееш дълго след двайсетата си годишнина.

— Колко често тренираше, когато беше… — Киношита млъкна, опитвайки се да намери подходящата дума.

— Жив ли? — попита Найтхоук с кисела физиономия.

— Да кажем, когато активно участваше в бизнеса.

— Не много често. Но тогава съвършено владеех тялото и оръжието си. Въоръжението не се е променило много от онова време насам — той посочи разнообразните оръжия, подредени на стойката зад него, — но сега е много по-леко. А това не е малка разлика. Пък и тялото ми — продължи — е в отлична форма, а това също налага да се приспособявам.

— Говориш така, сякаш това е проблем.

— Безусловно.

— Защо?

— Когато бях на двайсет и осем, си счупих ръката — обясни Найтхоук. — Досега не си давах сметка, но се оказва, че е повлияло на начина, по който държа оръжието. Не е кой знае какво, но е достатъчно да се отклоня на милиметри от целта. Освен това на младини на няколко пъти бях раняван; това също промени стойката на тялото ми. Вярно, и то не е кой знае каква промяна, но и разликата между това да убиеш и да пропуснеш целта е доста незначителна, нали?

Киношита даде необходимите заповеди към контролното табло и нови шест мишени се изправиха срещу тях.

Найтхоук ги гледа внимателно известно време, после светкавично се прицели и стреля с лазерния пистолет. Дочу се приглушен жужащ звук и само миг по-късно и шестте мишени димяха поразени.

— Време?

Киношита провери автоматичния таймер.

— 3,86 секунди.

Найтхоук постави лазерния пистолет при останалите оръжия.

— Сега е по-добре. Не е отлично, но има подобрение. — Той се обърна към Киношита. — Вече можем да пийнем по нещо. Следобед ще опитам отново, а утре ще потренирам за скорост при вадене на оръжието. Да поразиш шест мишени за три секунди не е кой знае какво, ако ти трябват още няколко секунди да измъкнеш оръжието си.

Двамата стъпиха върху добре поддържаната подвижна пътека, която ги отведе до главната сграда в комплекса. Дузина внушителни на вид машини поддържаха поляните наоколо — събираха окапалите листа и ги разлагаха на атоми, подстригваха тревата, така че навсякъде да е точно два сантиметра висока, и унищожаваха насекомите. Робот-камериерка се появи откъм едно от бунгалата и се отправи към следващото.

— Колко души могат едновременно да се настанят тук? — попита Найтхоук.

Киношита присви рамене.

— Може би около четиридесет — освен главната сграда има още дванайсет бунгала. На ден обаче не се събират повече от трима-четирима от членовете на фирмата заедно с техните любовници от двата пола. Но на фирмените партита съм виждал по триста души накуп. — Той направи пауза. — Сега обаче сме само ние двамата и шефът. Съмнявам се, че ще допуснат някой да се добере до теб и да ти направи по-изгодна оферта.

— Тук ли обучи и предишния клонинг?

— Не. Фирмата на Динисен купи това място само преди година.

Двамата стигнаха бунгалото на Найтхоук и вратата се плъзна меко встрани, след като ги идентифицира. Киношита незабавно се отправи към кухнята.

— Какво ще искаш?

— Вода или кафе — отвърна Найтхоук.

— Имаме бира и уиски.

— Не пия алкохол по време на работа. Освен това сега не знам как ще го понесе тялото ми. Предпочитам да не рискувам, докато не овладея напълно рефлексите си.

— Но това е твоето собствено тяло, как би могъл да не знаеш?

— Досега не съм пробвал спиртни напитки. Когато преди бях на тази възраст, сигурно бих погълнал цял плувен басейн. Но вече имам чувството, че това ще се отрази неблагоприятно върху баланса на тялото ми.

Киношита кимна в знак на съгласие.

— Започвам да разбирам как си доживял до тази преклонна за един наемен убиец възраст — каза той. — Очевидно си много предпазлив човек, мислиш за всяка подробност.

— Не е достатъчно само да си добър с оръжието, за да си наемник или ловец на глави. За тая работа се иска много повече — отговори Найтхоук, докато Киношита нареждаше на компютъра в кухнята да им достави две големи чаши вода с лед. — Особено пък ако действаш извън Границата. Та като стана дума за това, се сещам да те питам кога Динисен ще пристигне тук?

— Всеки момент. Каза, че ще дойде по-късно сутринта.

— Добре тогава.

— Нещо не е наред ли? — попита Киношита, подавайки му чашата.

— Възможно е и това да стане.

— И какво е то?

— Изобщо не хванах вяра на неговата зле скалъпена история — отговори Найтхоук. — Затова има още много неща, за които искам да го питам. — Той изпи на една глътка половината чаша, после отново се обърна към Киношита. — Освен ако ти нямаш желание да ми отговориш на въпросите.

— А, не, не и аз — гласеше отговорът. — Моята задача е само да те тренирам. А това — добави той — е твърде нелепо занимание. Ти вече си два пъти по-добър от мен, пък и познаваш тялото си много по-отблизо.

— И предишния клонинг ли го тренира ти?

— Аха… Но той беше бебе в тялото на мъж. Налагаше се да го уча как се стреля, как да пръсне черепа на някого, на всичко… — Киношита изгледа Найтхоук с видимо възхищение. — А теб няма на какво да те науча.

— Сигурно грешиш — отговори Найтхоук. — Оттатък има компютър, а тая техника доста се е променила през последния век. Вече не знам дори как да го стартирам.

— За какво ти е компютър?

— Искам досието на Перфектния убиец. Сигурно е засекретено, но ти работиш за тая фирма и все трябва да знаеш как да се добереш до него.

— Защо ти е? — намръщи се Киношита.

— Същата тази организация само преди две години е изпратила клонинг на секретна мисия и доколкото ми е известно, той си е свършил работата. Въпреки това никой от хората на Динисен не си е мръднал пръста да го спаси. Нямам намерение и аз да попадна в подобно положение. Ако разбера, че не заслужават доверието ми — а съм убеден, че точно така ще се окаже, тогава изобщо няма да стигна дотам да завися от тяхната помощ. Затова искам да науча и най-малките подробности за предишния клонинг — каква е била задачата му, къде и как я е изпълнил, кой го е убил и защо.

— Съмнявам се, че ще мога да ти доставя цялата тази информация — отговори Киношита. — Затова пък ще ми е любопитно да надникна в собственото си досие. Проблемът е, че откакто първият клонинг замина към Границата, ние вече не получавахме никакви данни за него.

— Все пак и наличната информация е някаква сламка, за която да се заловя — каза Найтхоук. — Готов ли си да си навлечеш неприятности, ако ми помогнеш да се добера до нея?

— Много се съмнявам, че ще научиш нещо съществено — продължи Киношита, отправяйки се към съседната стая. — Освен това, ако работата стане напечена, предпочитам да се разправям с Динисен вместо с теб.

Киношита отвори досието и остави Найтхоук сам, докато не се появи Динисен.

Найтхоук вдигна очи от екрана на компютъра, когато Динисен влезе в бунгалото. Той изключи програмата, после прекоси излъчващия топлина килим, изтъкан от екзотични извънземни нишки. Накрая се настани удобно в креслото, приемащо формата на тялото, което се носеше на няколко сантиметра над пода. Не след дълго Динисен и Киношита също дойдоха в малкото уютно помещение. Динисен седна срещу Найтхоук, а Киношита остана прав.

— Е, как върви подготовката? — попита адвокатът.

— Още няколко седмици и ще съм напълно готов.

— Толкова дълго?

— Искам да съм съвсем сигурен, че ще мога да опазя вашата инвестиция.

— Моята инвестиция?!

— Става дума за мен.

— Мисля вече стана дума, че не разполагаме с никакво излишно време.

— Не по-малко важно е и моето оцеляване — твърдо каза Найтхоук. — Времето е нещо второстепенно.

Динисен се обърна към Киношита.

— Той наистина ли има нужда от още две седмици подготовка?

— Не той ще прецени това — прекъсна го Найтхоук.

— Вашият предшественик беше несравнимо по-приятен човек — рече Динисен, без да прикрива раздразнението си.

— Сигурно затова вече е мъртъв.

— Не ми харесва държането ви, господин Найтхоук.

— Няма начин да бъда по-мил, господин Динисен. Отказвам да тръгна накъдето и да било, докато не съм напълно готов.

— Докладваха ми, че вчера сте пратили в болница и тримата си спаринг партньори. Какво повече искате от това? Не можете ли да се въздържате и да понамалите силата на вашите удари?

— Но той наистина съзнателно отслабва ударите си — намеси се Киношита. — Това е единствената причина, поради която те все още са живи.

Динисен задържа задълго очи върху Найтхоук, после сви рамене.

— Добре тогава — каза накрая. — Имате още две седмици. — После си пое дълбоко въздух, бавно го изпусна и направи последен опит да се държи любезно. — Харесва ли ви обстановката тук?

— Всичко е наред — кимна Найтхоук. — Селамунди ми се вижда доста приятен свят.

— При това е само на две слънчеви системи от Делурос, което е доста удобно — отбеляза Динисен. После се наведе напред. — Имате ли нужда от още нещо — някакво ново оръжие, защитно облекло или каквото и да е друго?

— Да, наистина имам нужда от още нещо.

— Само кажете какво.

— Отговори.

— Моля?!

— Задачата, която се каните да ми възложите, намирисва доста подозрително.

— Уверявам ви…

— Спестете ми вашите увъртания — прекъсна го Найтхоук. — Трябва ми истината.

— Казах ви всичко, което е необходимо да знаете.

— Дори не сте започнали да ми казвате онова, за което трябва да съм известен. А аз нямам намерение да рискувам живота си, докато не зная защо го правя.

— Щом като настоявате, ще повторя всичко отново — рече раздразнено Динисен. Той извади миниатюрен холопрожектор с размер на писалка и възпроизведе в средата на помещението образа на крехка русокоса жена. — Касандра Хил, дъщерята на Касиус Хил, губернатор на Перикъл V, беше отвлечена от бунтовник на име Калид. — Образът на жената се смени от холография на мъж със сурова красота в началото на трийсетте. — Вече ви осигурих по дузина холографии на всеки от тях и ви уведомих, че вероятното им местоположение е някъде по Вътрешната граница. Ще имате на разположение достатъчно пари, за да се измъкнете от всяко затруднено положение. При това ви осигуряваме собствен кораб. Ито ще е неотклонно край вас, докато не се приспособите към условията на новия век. Какво повече ви трябва?

— Много повече — натърти Найтхоук. — За начало искам да разбера защо избрахте точно мен.

— Вие сте най-добрият — отвърна Динисен. — Или поне някога сте били.

— Но не чак толкова, че да надмина възможностите на губернатора на Перикъл V. Той има на разположение цяла флота и ресурсите на планетата. Нищо не му пречи да обяви награда, която да привлече хиляди ловци на глави. Накрая просто ще трябва да плати на един от тях — Найтхоук замълча. — Въпреки това някой вече е дал много повече пари за моето създаване, отколкото би струвало спасяването на момичето. Искам да знам защо.

— Спасяването на Касандра Хил е само част от вашата мисия — отговори леко смутен Динисен. После се поколеба. — Другата част е да убиете Ибн бен Калид.

— Значи именно неговата глава е оценена за милиони, а не живота на момичето — заключи Найтхоук саркастично. — Тогава предайте моите съболезнования на покрусения баща.

— Той наистина е покрусен от мъка — увери го Динисен.

— Не се и съмнявам — каза Найтхоук. — Ами ако се окаже, че единственият начин да го убия е да пожертвам и нея?

Динисен въздъхна.

— Тогава убийте и двамата.

— Очевидно тоя политик много държи на дъщеря си — засмя се Найтхоук. — Колко успокояващо е да разбереш, че за един век нищо не се е променило — той направи пауза. — За бога, ако бях на нейно място, без колебание бих предпочел Ибн бен Калид пред Касиус Хил. А може би тя изобщо не е била отвличана?

— Уверявам ви, че нашият клиент би дал всичко да види отново дъщеря си цяла и невредима. Това обаче е идеалният случай.

— Виждам, че твърде дълго сте били адвокат. Не сте способен да произнесете едно смислено изречение, дори животът ви да зависи от това. — Найтхоук запали тънка пура, която не изпускаше дим. — Добре тогава, да претеглим отново всички възможни мотиви на този баща. Задачата ми е да спася момичето и убия похитителя и именно това ще се опитам да направя — той замълча. — Калид обаче е опасен бунтовник, ето защо неговата смърт е по-важната част от поръчението. С каква армия разполага?

— Нямам информация — отговори Динисен. — Сигурно е голяма.

— Толкова голяма, че Касиус Хил не се надява някой да се хване на примамливата му награда?

— Естествено, ако някой се опита по собствено желание да открие момичето, той ще бъде възнаграден.

— Но те нямат намерение да се опълчат срещу Ибн бен Калид.

Това беше по-скоро заключение, отколкото въпрос.

— Съмнявам се. Той получава сведения от всяка точка по Границата. Почти е невъзможно някой да се промъкне в неговата организация — Динисен се втренчи в Найтхоук. — Това е само по вашите сили и е една от причините Хил да се обърне именно към нас. Вие сте не само най-добрият в професията, но в добавка никой не ви е виждал от век насам. Агентите на Калид не знаят кой сте всъщност, няма да ви разпознаят като един от ловците на глави и наемник на Касиус Хил.

— Значи давате много ниска цена.

— Какво?

— Ако Хил се страхува да прати срещу хората на Ибн бен Калид своите планетарни сили, тогава не сте му поискали истинската цена за услугата.

— Не става дума за страх, а е въпрос на законно основание и цена. Перикъл V няма никаква власт по Вътрешната граница, а дори и да имаше, екипировката на подобна мисия би струвала милиарди.

— Ето още една основателна причина да поискам утрояване на заплащането си. Ако единствената му алтернатива е да вложи милиарди в една военна акция, без да има гаранция, че ще види дъщеря си отново жива, би трябвало да е готов да ми плати още повече.

— Нали не се каните отново да вдигнете цената?

— Не, аз получих онова, което исках — отвърна Найтхоук. — Но за схватлив адвокат с дълга практика като вас се оказвате доста неумел в пазаренето, господин Динисен. Чудя се защо ли е така.

— Уверявам ви, че…

— Това вече го чух. Да се върнем на въпроса. Имало ли е искане за втори откуп?

— Не, не и след трагедията на Рузвелт III.

— Нека повторя, за да се уверя, че съм ви разбрал правилно. Ибн бен Калид се е свързал с Хил чрез посредник и е поискал два милиона кредита, за да върне обратно дъщеря му. Хил е изпроводил свой пратеник с парите на Рузвелт III, както му било наредено. Но щом като онзи се приземил, бил убит, а парите — откраднати. Прав ли съм?

— Точно така — кимна с глава Динисен.

— Има ли някакви доказателства, че именно Ибн бен Калид е отговорен за това?

— Че кой друг би го направил?

— Всеки, който иска да прибере два милиона кредита в брой.

— Имате думата ми, че е бил именно той!

— Думата ви не струва и пукната пара — отвърна Найтхоук. — Докато не ми обяснихте как Хил е разбрал, че Ибн бен Калид е похитил дъщеря му, не вярвах, че момичето е наистина отвлечено. Напълно е възможно той да е обикновен бунтовник, който, като чул, че дъщерята е изчезнала, се е опитал да отмъкне няколко милиона от покрусения баща, докато тя се крие някъде с любовника си. Не за първи път някой по-схватлив се възползва от подобна ситуация.

Динисен бръкна в джоба си, извади от там миниатюрен компютър във формата на кубче и го подметна към Найтхоук.

— Това е холозаписа на първото искане за откуп. Получих го едва тази сутрин.

— Вече съм виждал Ибн бен Калид — каза Найтхоук, хвърляйки небрежен поглед към кубчето. — Сигурен ли сте, че това момиче не е някоя актриса или двойничка?

— Проверката на гласовите данни показа, че наистина е дъщерята на Хил.

— Ще прегледам записа по-късно — продължи Найтхоук, поставяйки кубчето върху масата.

— Щом научим нещо повече, ще се погрижа вие също да получите копие.

— Добре. Освен това ми е нужна цялата информация, която имате за Хил.

— Вече разполагате с нея.

— Бащата, не дъщерята.

— Касиус Хил?! — възкликна изненадан Динисен. — Защо ви е?

— Нали и той е замесен във всичко това.

— Както искате — сви рамене Динисен. — Ще ви я пратя още този следобед. — Той замълча. — Имате ли повече въпроси?

— Щом ми хрумне още някой, вие първи ще научите.

Адвокатът се обърна към Киношита.

— Как върви тренировката?

— Той е най-бързият и точен стрелец, когото някога съм срещал. Еднакво добър е с всички видове оръжие — отговори Киношита. — Трябва да добавя обаче, че той самият е много разочарован от резултатите. Няма спор, наистина е Перфектния убиец.

— Това означава, че е изключително способен унищожител.

— А вие сте изключително способен адвокат — допълни Найтхоук. — Каква ирония, не намирате ли?

— Не ви разбирам.

— Вие отървавате виновните от правосъдието, а на мен ми плащат да възстановявам правдата по света.

— Усетих, че ме намразихте още от пръв поглед — въздъхна Динисен. — Защо? С какво успях толкова да ви засегна през тези четири дни от вашия живот?

— Мен ли? С нищо.

— Тогава защо? — настоя адвокатът.

— Изпратили сте на сигурна смърт моя предшественик, без да го предупредите какво го чака.

— Глупости! Той беше наясно какво трябва да направи.

— Разбира се, знаел е кого трябва да убие. Но изобщо не е имал представа как да се справи с живота, а вие не сте му дали възможност да научи това. Вашите правила важат само за Олигархията, където гъмжи от адвокати, закони и безчет средства за социална защита. Но отвъд Границата смъртта дебне отвсякъде. Мисля, че вие прекрасно го знаете. Освен това мога да се обзаложа, че сте били готови да го унищожите, ако все пак успее да се върне жив.

— Да го унищожим ли? За бога! Та ние се канехме да му осигурим нов договор! Той беше твърде изгодна инвестиция.

— Е, аз пък съм човешко същество, а не инвестиция — каза Найтхоук. — Как мислите, дали и мен ще успеете да продадете отново, когато приключа с тази задача?

— „Хъбс, Уилкинсън, Рейт и Химинес“ ще са щастливи отново да посредничат при някоя подобна сделка — отвърна Динисен. — Подозирам обаче, че прекалено държите на своята независимост и се съмнявам да имаме друг шанс за делови отношения.

— Бъдете сигурен в това!

— Имате ли още някакви въпроси към мен преди да замина? — попита Динисен.

— Само един — отговори Найтхоук. — Споменахте, че ще разполагам със свой кораб.

— Точно така — откликна адвокатът. — Господин Киношита ще ви помага, докато се научите да го управлявате сам.

— Къде е корабът?

— Ще пристигне тази вечер или най-късно утре сутринта.

— Добре. Щом излетим, ще ви уведомя за посоката, която сме поели.

— Вашата дестинация ще бъде Айнисфрий II — каза Динисен.

— Може и така да е — отговори Найтхоук. Двамата мъже го изгледаха въпросително. — По-напред обаче искам да довърша една друга работа. Няма да отнеме много време.

— Недовършена работа ли? След сто и девет години?!

Найтхоук загаси угарката от пурата си и запали нова, оставяйки въпроса да виси във въздуха без отговор.