Майк Резник
Прераждането на убиеца (7)

Шеста глава

„Синия дракон“ не приличаше на останалите барове по Вътрешната граница. Първо, там биваха обслужвани еднакво бързо и качествено и хората, и многобройните извънземни видове. Второ, не предлагаше секс услуги. Трето, в него нямаше никакви хазартни игри.

Освен това беше едно от местата, където според Касиус Хил можеше да се открият дирите на Ибн бен Калид.

Първото упоменато качество беше причина и за славата на това заведение. Собственикът не беше представител на човешкия род — отличаваше се със синята си кожа и покритото с осмоъгълни люспи тяло, а лицето му беше дълго почти като на шотландско пони. Стоеше изправен и имаше противоположно поставени групи от по няколко пръста. Освен всичко, притежаваше закърнели крила, характерни за първите представители на неговата раса, когато предните му са летели или по-вероятно са се носели ниско над повърхността.

Гръдният му кош беше ъгловест и със странна форма, тъй като преди много поколения крилата са били задвижвани от групи силни мускули, които още се открояваха върху ребрата му. Имаше къса плоска опашка, която преди векове беше служила като кормило при полета.

Очите му бяха бледосини, а зъбите — тъмновиолетови. Имаше два чифта ноздри от двете страни на дългото си лице, раздалечени на няколко сантиметра едни от други. Не се забелязваха никакви уши, а само пулсиращи цепки в горната част на главата.

Той не беше единствен от този вид, но доколкото можеше да се вярва на информацията за него, беше първият и последният, мигрирал на населявана от хора планета по Вътрешната граница. Всеки път, когато някой попиташе за неговата раса, името или разположението на родната му планета, той отговаряше искрено и подробно на родния си език — смесица от гърлени цъкащи звуци, ръмжене и шепот.

Наричаше себе си Синеокия и скоро всички започнаха да му казват така.

— Добър вечер, добър вечер — монотонно пропя той, когато Найтхоук и Киношита влязоха в бара на Силен IV, която кръжеше около мъждукащо жълто слънце, влачейки две луни със себе си. — Май не съм ви виждал по-рано.

— Сигурно всички ти изглеждаме напълно еднакви — отвърна сухо Найтхоук, озърна се и видя Мелисанда да отпива от питието си в най-тъмния ъгъл на заведението.

Синеокия обърна глава и изцвили.

— Това смях ли беше? — попита Найтхоук.

— Защо си мислиш, че само хората имат чувство за хумор? — изстреля в отговор Синеокия. — Откъде сте вие двамата, накъде сте се запътили и колко дълго ще останете в системата Силен?

— Чакай да позная — прекъсна го Найтхоук, — ти освен бара държиш и хотел, така ли?

— Е, щом е така, нищо няма да ви кажа.

Найтхоук започна мълчаливо да изучава Синеокия и това продължи около минута.

— Никога досега не съм виждал същество като теб — каза накрая.

— Гарантирам ги, че никога повече няма и да видиш — отвърна Синеокия. — Освен това не забравяйте, че на тази планета аз съм толкова чужденец, колкото сте и вие.

— Говориш езика ни доста добре — продължи Найтхоук. — Нито следа от акцент, пък и речта ти не е прекалено скована и учебникарска — жаргонът ти се удава съвсем естествено.

— Чуждите езици не са проблем за драконите — отговори Синеокия. — Виж, да се откажем от девиците — ето това не беше лека работа.

Той отметна глава назад и отново изцвили.

— Виждам, че си благоразположен към нас и за да върна жеста, ще ти поръчам едно питие.

— Никога не пия с клиентите си, но ще ми е драго да поседя малко с вас — той се обърна към някого зад бара: — Николас, донеси ми един стол!

Някакво младо момче, кльощаво и небрежно облечено, на минутата изникна иззад плота, примъкна някакъв стол със странен вид и го разположи край една от празните маси, до която чакаше Синеокия.

— Благодаря — рече драконът. — Господа, това е Николас Йори. През последните три години той записва всяка дума, която произнеса на родния си език. Опитва се да създаде първия наш речник.

— И докъде стигна? — заинтересува се Киношита.

— Около трийсетина думи — отвърна Николас. — Най-много трийсет и две.

— За цели три години?!

— Това е много повече в сравнение с изучаването на някои други рядко срещани езици за същия период — защити се Николас. Смръщи вежди и се замисли за миг, после продължи: — Най-големият проблем е да се определи дали непознатото същество е достатъчно интелигентно. Има много безсловесни животни, които общуват чрез нищо незначещи звуци.

— Ами ти за колко време научи терански? — продължи да разпитва Киношита.

— За около седмица — усмихна се драконът, доколкото изобщо можеше да се усмихва — челюстите му се раздалечиха, а очите му се превърнаха в тесни цепки.

— Правителството би могло да те назначи в отдел „Външни отношения“ — обади се Найтхоук.

— Олигархията не назначава същества, които не са от човешки произход. Не си ли го разбрал досега? — отговори Синеокия.

— Някога са го правили — продължи Найтхоук.

— Не и след Домарианската революция — рече драконът, а Киношита настъпи с крак стъпалото на Найтхоук и здраво натисна.

„Добре де! Схванах, че това се е случило през последните сто години и аз би трябвало да го знам. А сега си махни проклетата обувка от палеца ми!“

— Навремето работих за тях — обади се Николас и направи гримаса. — Докато се оказа, че имаме различно мнение относно данъците.

— Я гледай ти!

Николас внезапно се ухили.

— Те твърдяха, че са задължителни, а аз — че са на доброволни начала. Ето затова дойдох на Границата, където няма никакви данъци.

— Нека сега се разположим удобно и се опознаем по-добре — прекъсна ги Синеокия и настани туловището си върху стола, донесен от Николас. После даде знак на бармана и той притича с бутилка и три чаши.

— Това не е лошо предложение — отвърна Николас и двамата с Киношита се настаниха срещу своя домакин.

— Опитай се да го ядосаш — подшушна Николас и примъкна един стол от съседната маса.

— Защо? — погледна го с любопитство Найтхоук.

— Когато побеснее, започва да ругае и попържа на родния си език. През останалото време говори само терански, за да ми прави напук.

— Внимавай, приятелю — обади се драконът. — Ако наистина ме ядосаш, ще започна да говоря на мъртви езици като суахили или испански например и тогава никак няма да ти е лесно!

— Мигар наистина говориш мъртвите човешки езици? — попита Найтхоук.

— Естествено — отвърна Синеокия. — Езиците не са никакъв проблем. Виж, да се откажеш от наркотиците не е лесна работа.

Найтхоук внезапно видя шанс да обърне разговора в посоката, която най-много го вълнуваше.

— Ами арабски говориш ли?

— Арабски е много широко понятие, господин… Хм… Знаеш ли, май не чух името ти.

— Найтхоук, Джеферсън Найтхоук. А това е Ито Киношита.

— Виж ти, май съм чувал разни истории за Джеферсън Найтхоук — каза драконът. — Той е доста известен.

— И аз съм ги чувал. Но онзи Найтхоук е живял преди повече от век.

— Така разправят — каза Синеокия. — Та докъде бяхме стигнали?

— Говорехме за арабския език.

— Тъкмо бях започнал да ви обяснявам, че онова, на което ние му викаме „арабски“, на времето са били повече от двеста диалекта. Да кажеш, че двама души си приличат, защото говорят арабски, е все едно да мислиш, че между рафинитите и йорбаните няма разлика, само защото дишат хлор.

— Разбрано.

— Все пак съм любопитен да науча защо те интересува точно арабския.

— Отговорът е съвсем прост — отговори Найтхоук, наля си чаша от оцветеното в синьо уиски и отпи една глътка. — Ибн бен Калид е арабско име. Ако той реши да издаде някоя секретна заповед и не е сигурен дали комуникационната му система не се подслушва, би могъл да я каже на арабски диалект. Тогава нито един от подслушвачите няма да схване за какво става дума.

— Много интересна идея — съгласи се Синеокия. — Само дето съм готов да се обзаложа, че Ибн бен Калид е такъв невежа относно мъртвите езици, какъвто си и ти самият.

— Въпреки това идеята си я бива — намеси се Николас. — Може да му я предам следващия път, когато го видя.

На езика на Найтхоук беше да попита: „А ти често ли се виждаш с него?“, но успя да се овладее.

— Много мъртъвци станаха за една вечер — внезапно рече Синеокия, — мъртви езици, мъртви стрелци…

— По Границата винаги е имало много смърт — отговори Найтхоук.

— Е, сега положението не е като преди.

— Какво те кара да мислиш така? — попита Найтхоук.

— Ти сам го каза — Ибн бен Калид.

„Хайде, Ито, отвори си устата най-сетне! Или искаш да ти покажа как се чувства човек, когато нечий ток му размазва пръстите!“

— Чувал съм, че той е обикновен разбойник и си изкарва прехраната като взима откуп за заложниците си — рече Киношита, сякаш беше успял някак да прочете мислите на Найтхоук.

— В действителност той е нещо много повече от обикновен похитител — обърна се към него Синеокия. — Предполагам обаче, че намекваш за дъщерята на Касиус Хил, така ли е?

— Твърди се, че я държи заради откупа — продължи Киношита. — А това не го прави по-различен от обикновените разбойници.

— Нищо в него не е като при обикновените хора — каза драконът.

— Аз пък казвам, че той е похитител и убиец — изрева Киношита, чудейки се вътрешно докъде може да стигне, преди някой да извади оръжие и да го застреля.

— Вярно — обади се Найтхоук, — но това не е чак толкова осъдително, когато се бориш за някоя справедлива кауза.

— Може ли някога убийството да е добро? — попита разпалено Киношита.

— Когато врагът ти е по-лош и от него — отвърна Найтхоук. — Може и да не е особено приятно, но понякога е единственият изход.

— Хайде да не си изпускаме нервите — намеси се драконът. — Ибн бен Калид никога не е засегнал по някакъв начин седящите на тази маса.

— Точно така — подкрепи го Найтхоук. — И ако сега беше тук, бих му казал точно това!

„Дявол да го вземе! Как ми се иска да поогледам мутрите на тези, които са в бара сега. Викаме ли достатъчно високо, Мелисанда? Има ли някаква реакция на думите ни?“

— Мога да ви разкажа историята на Ибн бен Калид, за да ви докажа, че съм прав — продължи Синеокия.

— Моля те, спести ни някой засукан разказ без край, какъвто обикновено е твоят специалитет — намусено рече Николас.

— Така де, няма нужда да го оправдаваш пред нас — започна да му приглася Киношита.

— Както кажете — каза драконът и сви рамене, при което всички люспи по тялото му започнаха да блещукат.

„Много съм ти задължен, приятелю, няма що! Само те моля да не преиграваш прекалено, дявол те взел! Трябва да научим колкото се може повече за тоя човек!“

— И така, господин Найтхоук, откъде идвате и с какво се занимавате?

— Ами ей оттам съм — отвърна Найтхоук с небрежен жест, чийто размах можеше да обхване поне половината галактика. — И обикновено си търся белята.

— А, значи тя все ви бяга, пък вие я гоните, така ли? — рече драконът с една от своите усмивки на влечуго.

— Е, това е доста буквално тълкуване — продължи Найтхоук. — С други думи, уреждам проблемите на хората.

— Какви точно проблеми?

— А вие какъв имате?

Синеокия откърти тежка въздишка.

— Мина много време, откакто за последно бях с една драконова лейди.

— Е, това вече не е по моята специалност — изкиска се Найтхоук.

— И аз така подозирах — жално рече Синеокия, после се обърна към Николас, който си наливаше ново питие. — Ей, я по-леко с това нещо! Вече обърна цяла бутилка.

Николас се изправи, без да пророни нито дума и се отдалечи със залитане. После, за да е сигурен, че всички са видели и изтълкували правилно жеста му, той се върна, вдигна стола си и се напъна да си спомни откъде го е взел. Изведнъж придоби смутено изражение и седна отново на него.

— Приятно ли беше пътуването? — закачи го Синеокия.

— Не беше лошо, никак не беше лошо — отговори Николас. След това главата му внезапно клюмна на масата и той шумно захърка.

— Е, предполагам това е краят на тазвечерния езиков урок — обяви Синеокия и съвсем ненадейно произнесе дълго изречение на родния си език. — Можете да му кажете какво е изпуснал. — Той се обърна към Киношита. — Още не съм ви питал вие с какво се занимавате, господин Киношита.

Киношита рязко посочи с пръст Найтхоук.

— Аз съм с него. Докато не му хрумне да ни хвърли в лапите на Ибн бен Калид.

— Не аз съм този, който говори против него — отвърна Найтхоук. — За бога, та аз съм на негова страна!

— Точно това казвам и аз, я! — продължи Киношита. — Как можеш да си на страната на един убиец!

— На твое място бих си мерил приказките, когато говоря за него — заплашително рече Найтхоук.

— Господа, господа — прекъсна ги Синеокия, изправяйки се на крака. — Няма да позволя караници и препирни в моето заведение!

Киношита направи двусмислен жест, който можеше да означава всичко — от опит да се защити до пълно примирение и също стана.

— Добре, аз разбирам кога съм нежелан, затова си тръгвам.

Той се обърна на пети и тръгна към вратата.

— Има ли къде да спи? — попита Синеокия.

— Това тебе не те засяга — отговори Найтхоук.

— Прав си — и той седна обратно на стола, вперил в Найтхоук бледосините си очи. — Ти ми харесваш, господин Найтхоук. Разкажи ми още нещо за себе си.

— Няма много за разказване.

— Напротив, напротив, мисля че е точно обратното. Има нещо в начина, по който се държиш, в това как си подбираш думите… Някаква заплаха. Прости ми за нетактичния въпрос, но колко души си убил през живота си?

— Прости ми за нетактичния отговор, но върви на майната си!

— И сам знаеш, че не мога — отговори Синеокия.

— Това пък изобщо не ме интересува!

Драконът отново изцвили доволно, после направи знак с ръка и барманът притича с една кръгла бутилка и висока чаша в ръце. Синеокия отвори шишето, напълни чашата наполовина, после взе уискито и я доля догоре. Сместа започна да дими и съска.

— Аз пък си мислех, че ти не пиеш с клиентите — отбеляза Найтхоук.

— Ти си клиент, когато аз кажа. Сега си ми приятел.

— Какво е това в чашата ти?!

— Сигурно все пак трябва да му дам някакво име — замислено рече Синеокия. — За първи път го опитах в системата Денеб. Представлява смес от билотейски ром — то изобщо не е ром, но така му казват, и чисто сириянско уиски. Чудна напитка! — той отпи с наслада. Докато преглъщаше извъртя поглед към тавана, така че накрая се виждаше само бялото на очните му ябълки. Найтхоук не можа да определи дали това показва удоволствие от вкуса или е просто спонтанна реакция при поглъщане на каквото и да било. — Мисля да го кръстя на твое име, господин Найтхоук.

— Как, Найтхоук ли?

— Не, „Перфектния убиец“.

— Перфектния убиец умря преди един век.

— Ето още една причина, заради която си струва паметта за него да се съхрани жива — драконът отново отпи. — Макар че има и по-основателни от нея.

— Така ли?

— Разбира се, ако и твоите професионални интереси съвпадат с неговите.

— Възможно е да е така.

— Колко време ще останеш на Силен, господин Найтхоук?

Драконът вдигна рамене.

— А на теб за колко време съм ти нужен?

— Още ден-два, докато направя необходимите справки за теб.

— Едва ли е по силите ти.

— И защо не, ако смея да попитам?

— Приех това име преди по-малко от година. Освен това си направих лазерна операция на ретината и си присадих нови пръстови отпечатъци. За мен не съществуват никакви данни — нито в Олигархията, нито където и да било другаде.

— Човек, който е останал извън списъците на Олигархията?! — повтори развеселен драконът, после отметна глава и отново се разцвили.

— Какво толкова смешно казах?

Събеседникът му поцвили още известно време, после успя да се овладее.

— Какво по-добро доказателство за уменията ти от това?