Майк Резник
Прераждането на убиеца (15)

Четиринадесета глава

Найтхоук стоеше сам върху развалините и чакаше търпеливо.

Не се наложи да чака дълго. Само след няколко минути го наобиколиха свирепи, покрити с белези мъже, насочили оръжието си към него. Наоколо свистяха линейки, които се носеха над улицата и сновяха между единствената болница и мястото на експлозията.

Не се виждаше и следа от полицай или човек на реда, затова пък отнякъде изскочиха двамина с вид на ловци на глави. Те обаче бързо загубиха интерес към него, разбрали, че за главата му не е обявена награда. Постепенно шумът и суетнята утихнаха и Найтхоук се озова лице в лице с мъж на средна възраст, когото си спомняше от кръчмата.

— Защо съм задържан? — попита той.

— Само се огледай и ще разбереш.

— Нямам вина за случилото се. През цялото време бях пред очите на всички и те могат да потвърдят, че се защитавах срещу онзи човек. Това е.

— Тук преди малко имаше един червен хуманоид. Той ни трябва.

— Какво общо имам аз с това?

— Знаем, че ти е приятел.

— Аз нямам приятели.

— Той е поставил експлозивите. Чули са го да казва, че го е направил, за да те спаси. Това ни стига.

— Каквото е направил, си е лично негова работа. Аз нито съм взривявал бомби, нито съм убил, когото и да било. Нямате право да ме задържате.

— Искаме да разберем къде изчезна червеният. Според нас ти можеш да ни кажеш. — Мъжът се наклони към него. — Чух те какво каза в кръчмата. Разбрах, че вярваш в каузата на Ибн бен Калид.

— Е, и какво от това?

— Това, че червеният изби шестима от хората на Ибн бен Калид.

— Много съжалявам за случилото се — отвърна Найтхоук. — Защо не ме оставите аз лично да убия този злосторник.

— Той работи за теб. Или заедно с теб. Ако те пуснем, ти просто ще отидеш при него и двамата ще изчезнете от Целестра.

— Колко прозорливо! Излиза, че за теб не е тайна какво бих или какво не бих сторил — каза Найтхоук. — Ако и останалите последователи на Ибн бен Калид са като теб, май ще размисля дали да продължавам да го поддържам или да се откажа.

— Защо просто не го убием и да приключваме с това! — изрева един от мъжете.

— Аз съм един от привържениците на Ибн бен Калид и вие много добре знаете, че не съм заложил бомбата. Въпреки това искате да ме убиете. Чудя се какво ли би казал по този въпрос Ибн бен Калид, ако беше наблизо.

— Сигурно щеше да заповяда да те убием — дочу се глас от наобиколилите го главорези.

— Ако е така, значи Касиус Хил няма за какво да се тревожи — отвърна Найтхоук. — Вярвам в справедливостта не по-малко от вас самите.

— Тогава ни предай червения хуманоид.

— Няма да стане.

— Защо се инатиш, щом не си участвал във взривяването на бомбата?

„Ето сега е моментът да го кажеш! И прибави повечко плам в погледа!“

— Знам какво се каните да правите с него. Хората постъпват по един и същи начин с извънземните видове още от деня, в който са открили, че не са сами в галактиката. Аз обаче нямам намерение да участвам в подобно нещо.

— Но той е убиец!

— Дори те заслужават да бъдат съдени справедливо — отговори Найтхоук. — Това обаче би станало само при условие, че е човешко същество. Ако ви кажа къде се крие, ще го застреляте или обесите още преди да е отворил уста да се защити.

— Можеш задника да си заложиш, че точно това ще направим! — закани се първият от говорещите. — Той изби шестима наши!

— Добре де, поувлякъл се е малко и затова заслужава да отиде в затвора. Но аз няма да го оставя в ръцете на банда фанатици, величаещи се незаслужено като човеци и изгарящи от нетърпение да го линчуват!

— На кого викаш фанатик, бе!

— На този, който заплашва да ме убие, ако не предам чужденеца! — изстреля в отговор Найтхоук.

„Дали ще се хванат на тая въдица? По лицата им нищо не може да се разгадае. Дявол да го вземе, та аз нямам представа какво е отношението на Ибн бен Калид към същества, които не са от човешки род! Ами ако не им съчувства от цялата си душа и сърце?!“

— Виж какво, приятел, който и да си ти — започна поомекнал първият от мъжете, — ако не намерим червения, тогава оставаш само ти и ще отговаряш за взрива.

— Чудесно — каза Найтхоук. — Обесете ме, защото няма да ви предам чужденеца, докато не се уверя, че ще се озове право в затворническата килия и ще бъде съден от справедлив съд.

— Ние нямаме затвор, бе! — избухна мъжът. — И какви са тия глупости за някакъв справедлив съдебен процес?! Знаеш, че това е мираж дори за Олигархията!

— Нали точно затова дойдохме на Границата — изкрещя в отговор Найтхоук. — За да се махнем от правителства, дето не дават никакъв шанс на същества, които не са от човешката раса!

Мъжът го изгледа дълго и мълчаливо.

— Добре тогава — каза накрая. — Какво търси тоя чужденец тук в края на краищата?

— Дошъл е по работа.

— И каква ще да е тая работа?

— Питайте него.

— Дявол да те вземе, не виждаш ли, че се опитвам да действам разумно! Твоето приятел че току-що срина цяла сграда и изби повечето от приятелите ми!

— Съжалявам. Сигурен съм, че ако разполага с достатъчно време да обмисли стореното, и той ще съжали. Червеният просто мислеше, че така ми спасява живота.

— Мислеше?! — повтори като ехо другият мъж. — Та той за малко не взриви цялата планета!

— Щом ти го казваш.

— А ти не мислиш ли така? — продължи онзи. — Дявол да го вземе, дори Перфектния убиец в разцвета на силите си не би могъл да се измъкне жив оттук.

Найтхоук повдигна рамене и нищо не отговори.

— Да се върнем на случилото се — обади се пак първият от мъжете. — Ти напусна кръчмата и Ригби тръгна след теб. А после какво стана?

— Той поиска да му се извиня и аз го направих.

— Тогава защо те нападна?

Найтхоук се загледа в неподвижното тяло на своя противник, проснато на земята.

— Представа нямам защо ми се нахвърли. Питайте го като дойде на себе си.

— Предпочитам да го изясним сега — защо те нападна?

— Не хареса мнението ми за Касиус Хил — отговори Найтхоук. — Или пък не му се понрави какво мисля за Ибн бен Калид. В края на краищата и двете доведоха до един и същи резултат.

— И ти го просна на земята?

Найтхоук посочи лежащия в безсъзнание Ригби.

— Ето ви го цял-целеничък.

— А после какво?

— Трима от неговите приятели ми се нахвърлиха с насочени пистолети. Не мисля, че наистина щяха да стрелят. Тъкмо се канех да обсъдим спокойно положението, когато моят приятел прецени, че животът ми е в опасност и направи всичко възможно да ме защити.

— Да не искаш да кажеш, че шестима от нашите загинаха само защото ти си защитавал водача ни?!

— Е, това е малко опростено тълкувание, но щом така предпочитате, ще се съглася с вас.

— Ето че възникна нов проблем — продължи мъжът. — Ти си се сбил, защитавайки човек, когото ние ценим и уважаваме. Някои от нас дори го боготворят. Но отказваш да ни предадеш червения чужденец, докато не му гарантираме справедлив съдебен процес.

— Какъвто и да е, но да е съд! — уточни Найтхоук.

— Какъвто и да е съд — поправи се мъжът. — Ние уважаваме искането ти, но това няма да съживи шестимата ни другари.

— Ибн бен Калид е обявил война на Касиус Хил — започна Найтхоук. — А във военно време се случват и непредвидени злополуки.

— Известно ми е. Ето това трябва да се обмисли по-внимателно.

— Обмисляй го колкото си искаш, но аз пак няма да ти предам чужденеца. Дори да съм седмият, пострадал при случайна злополука! Ако ти кажа къде е той сега, по нищо няма да се различавам от Касиус Хил.

— Явно ще трябва още да обсъждаме този въпрос — рече мъжът и се обърна към двама от по-младите мъже в групата. — Хари, Джейсън, дръжте го под око, докато реша как да постъпя.

Двамина от групата пристъпиха напред и насочиха дула право в Найтхоук, докато останалите мъже и жени се отправиха към кръчмата. Найтхоук стоеше неподвижен, привидно забравил за присъствието на охраната. Това продължи десетина минути. В дрехите си имаше скрити още три по-малки пистолета и незабележимо се увери, че са на мястото си. Всеки момент можеше да убие или поне да обезоръжи пазачите си. Но въпреки това той не предприе нищо, тъй като в плана му влизаше да дочака решението на мъжете и жените, които в момента обсъждаха неговата съдба.

Най-накрая групата излезе от кръчмата и мъжът на средна възраст, който очевидно беше водачът им, се приближи до Найтхоук.

— Уверихме се, че си готов да загинеш в името на своите принципи — започна той. — Решихме, че заслужаваш да живееш заради тях.

— Нещо не схващам смисъла — отговори Найтхоук, макар да беше разбрал чудесно казаното.

— Искаме да се присъединиш към нас, за да се борим заедно за една велика кауза.

— Ами извънземният?

— Щом е убил, ще трябва да умре. Но ние сами ще го открием.

— Това вече е справедливо решение — съгласи се Найтхоук. — Как и къде бих могъл да се запиша във вашите редици?

— Ти си записан — отговори мъжът. — Няма нужда да даваш доказателства за своята лоялност — вече го стори по най-убедителен начин. По Границата има стотици хиляди, може би милиони наши последователи, които чакат само една дума, за да се вдигнат.

— И кога ще настъпи моментът?

— Когато Ибн бен Калид реши, че сме готови.

— А това кога ще стане?

Мъжът повдигна рамене.

— Трябва да попиташ самия него.

— Точно това си помислих и аз. Къде мога да го намеря?

— Кой знае!

— Е, все някой трябва да знае — натърти Найтхоук.

— Ако неговото скривалище ми е известно, враговете ни могат лесно да изтръгнат признания от мен, било с мъчения, било като ме упоят. Най-добре е изобщо да не знам.

— Пак ти повтарям — все някой трябва да го знае!

— Подчиняваме се на сложна система от правила и закони, за които отговаря дълга верига от командири. Можеш да вървиш от един на друг цял живот, докато косата ти побелее, и пак да не стигнеш края.

— Това ми изглежда напълно лишено от смисъл — каза Найтхоук. — Колкото е трудно да стигнеш до главнокомандващия, толкова невъзможно става неговите заповеди да стигнат до всеки от вас.

— Ти си в нашите редици по-малко от три минути, а ето че вече започна да критикуваш — презрително се обади един от групата.

— Ако ще рискувам живота си за Ибн бен Калид, тогава бих искал да се срещна очи в очи с него. Ако той няма време да ме види лично, което бих разбрал, нямам нищо против да присъствам на някоя от речите му или просто на обикновена сбирка. Всичко, което знам за него, е научено от втора и трета ръка.

— Тогава защо изобщо рискува живота си, опълчвайки се срещу Ригби?

— Първо, не съм рискувал живота си; второ, всичко, което знам за Касиус Хил, е от първа ръка. Бих подкрепил всеки, който е срещу него.

— Добър отговор — рече одобрително водачът.

— Благодаря — отговори Найтхоук. — Сега вече ще ми кажеш ли къде мога да открия Ибн бен Калид?

— Не знам. Никой от нас не знае.

— Кога за последен път се е отбивал на Целестра?

— Никога не е идвал тук — изненадан отвърна водачът.

— Никога?! — остро повтори Найтхоук.

Мъжът поклати глава.

— Нали не допускаш, че ако някога е бил тук, ние нямаше да разберем това на часа?

Найтхоук замръзна неподвижен за миг. Почти чу как нещо направи „щрак!“ и още едно парче от пъзела попадна на мястото си.