Майк Резник
Прераждането на убиеца (5)

Четвърта глава

Системата Бариос имаше превъзходно разположение: точно на главния път между Теразейн — обширен свят в покрайнините на Олигархията, и огромното съзвездие Квинелус.

Системата се състоеше от четиринайсет планети. Осем от тях бяха газови великани, а четири — бивши мини, отдавна изчерпани и запуснати. Тринайстата имаше обвивка от амониева атмосфера, но Бариос II беше наистина оживено място. Отначало на него имаше само станция за зареждане с гориво. После откриха залежите от плутоний и той стана най-примамливия минен свят. След това плутоният се изчерпа и планетата постепенно се превърна в аграрно стопанство, което осигуряваше прехраната на дузина от близките системи. Най-накрая, благодарение на възловото си разположение и постоянно нарастващото население, Бариос II стана могъщ финансов център, който търгуваше с хиляди дефицитни и редки стоки от Вътрешната граница и работеше със стотици различни валути.

Една от забележителностите на Бариос II беше Палатът на Гомора — най-големият бордей по Вътрешната граница, а може би и най-старият. Той не беше префърцунено модно заведение от рода на Кадифената комета, чийто клиенти бяха едни от най-богатите мъже и жени в галактиката. Точно обратното — работеше като перфектно смазана машина, която залага на добрите услуги вместо на скъпите фантазии. Започнал като скромно заведение, за около един век Палата на Гомора постепенно оправи фасадата и интериора си, прибави още пет пристройки, а в момента заемаше една значителна част от квартала. Местните протестираха срещу съществуването му, както бяха правили навремето техните родители и прародители. Но откакто Палата на Гомора започна да носи по-голям приход в твърда валута от всички бизнескомпании на планетата, взети заедно (с изключение на банката на Делурос VIII), нито една власт не помисли сериозно да го затвори. Още повече, че заведението редовно си плащаше данъците.

Докато двамата с Киношита наближаваха Палата на Гомора, Найтхоук внимателно огледа фасадата и входа му.

— Не изглежда толкова внушителен, колкото предполага репутацията му, нали? — отбеляза сухо накрая.

— Предупредих те — отбранително рече Киношита. — Спокойно можехме да спрем и на Полукс IV.

— Аз просто отбелязах, не се оплаквам. Точно тук исках да дойдем.

— Умът ми не побира защо сме на това място.

— Защото в най-големия бардак има най-голям избор.

— Същото разнообразие можеш да откриеш и в по-луксозен вертеп — изръмжа Киношита. — Но най-приличното заведение е вече на четири хиляди и петстотин светлинни години зад нас.

— И това тук ще свърши работа.

— Каквито и перверзни щения да имаш, би могъл да ги задоволиш и на Полукс IV.

— Съмнявам се — отвърна Найтхоук.

— Това тук може и да отговаря на твоите вкусове, но на мен никак не ми допада.

— Бъди спокоен, няма да се задържим толкова, че да ти се наложи да прибегнеш до услугите им.

Киношита го изгледа с любопитство.

— Твоята работа ще е да се завъртиш около бара и да обърнеш едно-две питиета. Предполагам, че ще приключа още преди да си допил пиенето.

— Може пък и да се окажеш прав.

— За кое? — попита Найтхоук.

— Щом си толкова бърз, луксозно заведение като онова на Полукс II би било губене на време.

Найтхоук си позволи да се усмихне снизходително, докато приближаваха официалния вход, който се плъзна встрани пред тях, а после отново се върна на мястото си. Из просторното преддверие имаше много картини и холограми, но нито един оригинал. Покрай стената се беше проточил дълъг лъскав бар. Неколцина мъже седяха в дискретния мрак на кабинките и подбираха партньорки за вечерта.

По всичко личеше, че една бивша красавица на средна възраст с повяхнала хубост, която обаче още ловеше око, беше стопанката на заведението. Или поне една от тях. Тя се приближи към Найтхоук и Киношита, когато двамата си поръчаха по нещо за пиене.

— Добре дошли в Палата на Гомора — каза тя. — Май не познавам нито един от двама ви.

— За първи път идваме тук — отвърна Киношита.

— Имате ли някакви по-специални желания? — попита домакинята.

— Едва ли.

— А какво ще кажете за някоя по-специална? — продължи тя с многозначителна усмивка.

— Виж, това може — отговори Найтхоук. — Какво предлагате?

— Имаме достатъчно момичета и пийпшоу на живо — оживено започна мадам. — Освен това предлагаме холографията на всяко от тях.

— Чудесно, нека да ги видим тогава — рече Найтхоук.

— Повечето от нашите клиенти предпочитат дискретността на кабинките, когато правят своя избор.

— Приятелят ми е тук, само за да пийне нещо, пък аз не съм от срамежливите.

Мадам сви рамене.

— Както предпочитате.

Тя натисна малък бутон върху гривната си и внезапно пред тях се появи холографията на пищна червенокоса красавица. Изображението беше високо близо метър и се носеше около педя над бар плота. Найтхоук не каза нищо, нито пък помръдна. След миг холографията беше заменена от друга.

След като и четиридесетото изображение не предизвика никаква реакция в Найтхоук, мадам и Киношита се зачудиха какво ли точно търси. Но той явно го намери в четиридесет и първата холография.

— Стоп.

Киношита втренчи невярващо очи в изображението.

— Ти се шегуваш!

— Защо мислиш така?

— Та тя тежи над сто и петдесет килограма! Пък и погледни физиономията й — не прилича на човек!

Найтхоук се обърна към мадам.

— Нея искам.

— Боя се, че в момента е невъзможно. Тя е в болница.

— Имате ли някоя друга…

— Балатайска жена ли? — довърши вместо него тя. — Само още една. Сигурно и сам знаете, че се срещат доста рядко.

— Така ми казаха и на мен.

— А това означава, че струват и по-скъпо.

— Колко?

Мадам го изгледа, сякаш преценяваше колко би дал.

— Хиляда и двеста кредита? — звучеше колкото отговор, толкова и като въпрос.

Найтхоук продължи да я гледа, без да обели дума и тя видимо се притесни.

— Каза, че идваш тук за първи път, така ли? — проговори най-сетне тя.

— Да.

— Добре тогава, нека да бъдат хиляда. Никак не ми се иска да те разочаровам от първия път. — Тя замълча. — Приемаме лири от Далечен Лондон, долари Мария Терезия и новобомбайски рупии. Взимаме пет процента комисионна при обмяната. Ако имаш някаква друга валута, ще трябва да я смениш в банката.

— Хиляда кредита е вече приемлива цена.

Жената се обърна към Киношита.

— Ами вие, господине? Не бихме ли могли да намерим нещо и по ваш вкус?

— Сигурно можете — горчиво отвърна Киношита, — но предпочитам да остана на бара и да изчакам приятеля си.

Мадам сви рамене примирена.

— Както желаете.

— Щастието няма нищо общо с това тук — кисело промърмори Киношита.

— Води ме и кажи да пишат пиенето на приятеля ми за моя сметка.

— С удоволствие — отвърна тя.

Найтхоук я последва по дългия слабо осветен коридор. Вратата се отмести и двамата влязоха в друга сграда, после взеха въздушния асансьор до трето ниво.

— Стигнахме — каза накрая мадам и спря пред една необозначена с нищо врата. — Трябва да ми платиш предварително. Гарантирам, че бакшишът, за който се споразумеете с твоята дама, ще отиде право в нейната сметка.

Тя извади портативен компютър, който запамети ретината на Найтхоук и неговите пръстови отпечатъци. След десет секунди се получи потвърждение, че сметката на клиента е валидна.

— Желая ви да се насладите на престоя при нас — каза мадам, обърна се и влезе отново във въздушния асансьор.

Найтхоук се огледа за дръжка или някакъв бутон, не видя нищо подобно и накрая промълви:

— Отвори се.

Вратата се плъзна встрани и потъна в стената, той прекоси прага и тя се затвори зад него.

Жената беше в ъгъла, обтегната върху широко легло, облечена в нещо черно, дантелено и съвсем недостатъчно за телесата й. На пръв поглед приличаше на нормална човешка жена. Но имаше разлики, по които дори небрежен наблюдател би разбрал твърде скоро, че макар и издънка от човешкия род, нейният вид е мутирал в продължение на няколко поколения.

Ушите й бяха кръгли и без долна месеста част, а всички пръсти — еднакви по дължина. На краката си имаше само по четири пръста. Зениците й не бяха кръгли, а представляваха отвесни линии. Коленните и лакътните й стави изглеждаха някак уголемени, почти отекли.

Найтхоук не беше помръднал от мястото си край вратата и я наблюдаваше втренчено. Жената се протегна в примамлива поза, после се опита да го привлече с още по-сладострастно движение. Най-накрая се втренчи в него и започна да го оглежда също толкова внимателно, колкото и той нея.

— Какво става тук, по дяволите — не издържа най-накрая тя.

— Купих те за тази нощ.

— Защо? Както виждам, не ме желаеш.

— Напротив, много те искам — отвърна Найтхоук.

— Известно ти е, че мен не можеш излъга — аз съм балатайска жена.

— Знам.

— И сега какво? — продължи тя. — Защо е трябвало да плащаш, щом няма да правим секс?

— Имам едно делово предложение, а не знаех друг начин да се добера до теб.

— Не разбирам за какво намекваш — отвърна жената. — Ти вече си направил своето делово предложение и заведението го е приело. В противен случай сега нямаше да си тук.

— Това беше споразумение между мен и тях. Сега искам да поговорим делово с теб.

Тя смръщи вежди.

— За какво говориш, мътните те взели? Нито ти ме искаш, нито пък аз изгарям от страст към теб.

— Дори може да се каже, че вече съм ти противен — спокойно допълни Найтхоук. — Сега ще ме изслушаш ли?

— Щом си платил, ще те изслушам — сви рамене тя. — Ако за теб приятно прекарване означава да бъбриш с някого, тогава давай. Но се овладей, защото гледам, че взе да се ядосваш.

— Само съм леко нервиран — поправи я той.

— Ядосан, нервиран — каква е разликата? И в двата случая накрая аз ще го отнеса.

— С пръст няма да те пипна — успокои я Найтхоук. — Сега слушай внимателно. Няма да ти е трудно да познаеш, ако лъжа.

Тя го гледа дълго и с видимо любопитство.

— Добре, не лъжеш — каза най-накрая. — Можеш да започваш. Ти си приказвай, пък аз ще слушам.

— Казвам се Джеферсън Найтхоук. Това име говори ли ти нещо?

— Не. А трябва ли?

— Не е задължително. По някои места съм известен и като Перфектния убиец.

— Помня, четох някакви истории за Перфектния убиец като малка.

— Аз съм този.

— Не може да бъде — възкликна тя и седна на ръба на леглото. После се втренчи в него, а погледът й излъчваше едновременно любопитство и недоверие. — Той е умрял преди сто години.

— Пробвай пак. Лъжа ли според теб?

Тя отново смръщи вежди.

— Не — после замълча замислена. — Но това не е гаранция, че не си луд. Един ненормален човек може да си повярва, че е Перфектния убиец и аз няма да го хвана в лъжа, защото ще е искрен.

— Имаш основание да мислиш така — съгласи се Найтхоук. — Нека се уговорим така: ако започна да се държа подозрително, натисни бутона на алармата под възглавницата си и повикай тукашните горили от охраната. Дотогава ще приемем, че съм с ума си, затова ме изслушай внимателно. Все пак съм си платил.

Тя продължи да се взира в него, повече любопитна, отколкото изплашена.

— Добре тогава, Джеферсън Найтхоук, нека чуем твоята история.

— Като начало ще кажа, че съм клонинг на Перфектния убиец.

— Аз пък си мислех, че клонирането на хора е незаконно.

— В повечето случаи е така.

— Включително и в твоя ли?

— Най-вероятно — отвърна Найтхоук.

— Добре, разбрах, ти си клонинг — тя се приближи до бара и си наля едно питие. — И какво от това?

— Аз съм по-различен — имам спомените на оригинала.

Тя го изгледа от глава до пети, сякаш преценяваше колко струва.

— И това ли са способни да направят вече?

— Могат… И го направиха. Аз притежавам спомените на оригинала.

— И сега кой те преследва?

Найтхоук се усмихна.

— Аз съм по следите на някого.

— Да не би да съм аз? — тя рязко постави чашата на бара. — Че какво толкова съм ти сторила?!

Той поклати глава.

— Не, не си ти. Платиха ми да намеря и спася една жена, която е била отвлечена, и да елиминирам нейния похитител.

— Да „елиминираш“? — повтори тя. — Да не искаш да кажеш „да убия“?

— Точно така.

— Все още не мога да разбера какво общо имам аз с това.

— Похитителят е бунтовник — отвърна Найтхоук. — Него и момичето ги пази цяла армия. Няма да мога лесно да попадна там. Затова ще трябва да се вмъкна в организацията му под чуждо име. — Той помълча. — Навремето през 4986 трябваше да се внедря в банда разбойници…

— Ти?

— Не, имах предвид моя оригинал — раздразнен рече Найтхоук. — Понякога ми е много трудно да различа единия от другия. — Лицето му се сгърчи. — Той го е направил, но аз го помня.

— И какво си спомняш за онова време?

— Че е използвал балатайска жена — отвърна той. — Сега май дойде време да повторя този трик.

За първи път по лицето на жената пробягна сянка на интерес.

— Значи си използвал една от нас?

— Да — отвърна Найтхоук. — Сигурно щяха да ме убият, ако не бе тя.

— Как й беше името?

— Не мога да произнеса правилно истинското й име. По-често използваше човешко име, но то едва ли ще ти говори нещо.

— Колко интересно — замислено рече жената. — Най-сетне се е намерил някой, който да използва нашите способности за нещо по-смислено от състезанията и работата в бордеите. — Тя отново замълча и изпитателно го изгледа. — Но защо дойде да търсиш тук, а не в родния ни свят?

— Не знам къде се намира той.

— Тя не ти ли каза?

Найтхоук наведе глава.

— Преди век това беше строго пазена тайна. Ако забраната вече е паднала, аз не съм уведомен за това.

— Не е — отвърна тя. — И без това достатъчно ни експлоатират.

— Ако съдя по видяното, ти се чувстваш доста добре тук.

— Имам си причина да работя точно тук — тръсна глава тя.

— И каква е тя?

— Лична.

Найтхоук се разположи на единствения стол в стаята.

— Платих хиляда кредита, за да бъда с теб. Колко от тях получаваш?

— Триста плюс бакшиша, за който се споразумеем.

— Ела с мен и ще ти плащам по две хиляди на ден, докато трае мисията ни.

Тя му се усмихна.

— Ще платиш и повече от две хиляди, Перфектни убиецо. Някой е дал луди пари, за да те създаде. Същият този може да си развърже кесията още веднъж, за да запази живота на творението си.

— Две хиляди и петстотин — каза Найтхоук.

— Пет хиляди.

— Не ставай прекалено алчна — опъна се той. — Това увеличение е с повече от хиляда и седемстотин процента.

— Тук може и да ми плащат по триста кредита на нощ, но със сигурност струвам много повече от теб. Пък и кой друг, ако не една балатайска жена, може да ти каже дали са те хванали в лъжа и дали истинската ти самоличност вече не е известна? — Тя замълча. — Е, ако мислиш, че ще успееш да намериш някоя друга балатайка на по-ниска цена…

— Може и да успея, може и да се проваля — рече Найтхоук. — Лошото е, че нямам време да опитам.

— Има още нещо — продължи жената. — Подписала съм договор с Палата на Гомора.

— Няма проблем.

— Какво те кара да мислиш така?

— Същата причина, поради която тоя, дето наблюдава сега разговора, няма да се опита да ни спре на тръгване. — Той на свой ред замълча. — Ти на негово място би ли се опълчила срещу Перфектния убиец, само защото някаква си проститутка е решила да наруши договора си?

— Не мисля, че бих го направила — тя замълча, после му се усмихна. — Да смятам ли, че се споразумяхме?

Той повдигна рамене и кимна с глава.

— Че какво пък, нали не харча моите пари?

— Не трябваше да го казваш, господин Найтхоук — каза жената. — Това ще ти струва по още хиляда на ден.

— Забрави. Ти вече си каза цената, аз се съгласих. Никога не отстъпвам от думата си.

— Щом е така, аз оставам тук.

— Стой си тогава — отвърна той и се отправи към вратата.

— Блъфираш.

Той се обърна към нея.

— Така ли мислиш?

Тя го изгледа продължително.

— Не — поклати глава, — не блъфираш.

— И какво сега? — подкани я той. — Сам ли да вървя или идваш с мен?

— Изчакай само минутка да се облека.

Жената стана и се отправи към гардероба, после се извърна назад.

— Господин Найтхоук, вие току-що си купихте съюзник.