Тери Пратчет
Автентичната котка (12)

Сексът

Ами…

… разбира се, всичко зависи от това, доколко котката е Истинска, налисесещатезакаквоговоря…

Ъъ…

Нали разбирате, ако имаме мъжки и женска, които…

То тогава…

Накратко, породистите котки се размножават, Истинските се съешават. Размножаването най-добре да го оставим на професионалистите. Съешаването, от друга страна, се извършва от котките.

Развъждащите породисти котки като че неизменно са дами, и макар и абсолютни кукундели, въпреки това те са страхотни чаровници, чиито къщи се познават по спретнатите барачки в градината и факта, че котешката храна им я доставят не в кутии, а с камион.

Повечето собственици на Истински котки ги срещат рядко, ако изобщо ги срещнат. Случайно може да се получи така, че развъждащите породисти котки да се сдобият с котка, чийто външен вид и история предполагат, че не бива да е кандидат за вниманието на ветеринаря или на огромния махленски котарак, който се мотае из градината, и след похарчването на сума, караща членовете на семейството от мъжки пол да фантазират за разликите между света на котките и нашия, се връщате, а в главата ви кънтят цифри — защото са ви казали по колко би трябвало да вървят котенцата.

Нещо като: X котила на година по Y лири на коте по запазване на няколко женски по още X котила = LLLLLL!!!

Собствениците на Истински котки знаят, че в живота не е така. Отглеждането на животни за печалба никога не е печелившо, каквото и да показват сметките. Животът се изпълва с рула телена мрежа, сметки за храна, дърводелство на открито и огромни сметки от неочаквани източници, а хоризонтите ви се ограничават, ами с хоризонта. Кой ще наглежда коткарника, та собственикът му да замине на почивка, а?

Всъщност днес развъждането е невероятно улеснено просто чрез пълното изключване на тази възможност, до степен такава, че обявите „подаряваме котенца“ като че се появяват къде-къде по-рядко и отговарят на истината, а котешкото население като че се състои от огромни тлъсти скопени котараци и стройни елегантни женски, чието освобождаване от радостите на майчинството като че им е дошло малко като облекчение. Въпреки това всяка махала все още притежава онова, което деликатно наричат Котак и половина.

За това животно е много трудно да не бъде Истинска котка. Навремето то щеше да е котак сред котаците, драпащ и мяцащ и, общо взето, удържан в пътя просто от натиска на равните му. Но сега всичките му стари другари са тлъсти и лениви и искат само да къртят по цял ден, докато мацките като че не щат да знаят. Той броди самотен из храсталака. Земята трепери. Зайчетата треперят в кафезчетата си. Кучетата — а нека бъдем честни, обикновеното куче може да го надхитри дори и Неистинска котка — са толкова изнервени от неговата войнственост, която сякаш ги подканя „Ела ми, ела!“, че като го видят да се задава, си измислят хиляда наложителни причини да изприпкат небрежно надалече. Необуздани, ала неудовлетворени, чудовищните му първични инстинкти дебнат заедно с него. Млекарят се оплаква, пощальонът започва да ви оставя писма от съседната къща…

Имаше един такъв, който изпитваше демонично удоволствие от това да се бие с всички други местни котки. Не за територия, а просто ей така. Припълзяваше, както си дремеха на припек, и хайде на работа.

Но по онова време ние тъкмо се бяхме обзавели с млада Истинска женска. Скопена, белязана, тя идваше от една процъфтяваща колония селски котки, така че грамаданските котараци, които не мислят за друго освен за секс и насилие, най-вероятно и за двете наведнъж, бяха, по нейно мнение, просто част от пейзажа. Първите един-два пъти, когато смахнатият идиот я погна, тя побягна от чисто изумление. А после имахме честта да гледаме свалянето на картите.

Започна се с нормалния опит за нападение откъм гърба и обичайната гоненица, и много шмугвания зад ъглите с педалиране бинка-бинка-бинка (виж „Анимационни котки“; у всяка котка има нещичко от анимационната котка). Истинската котка се покатери на една бъчва, изчака преследвачът да се захване с нокти за горния край, драпайки със задни крака за опора, необходима му да избута нагоре треперещото си крушовидно тяло, и после с огромна предумишленост му тресна един в носа. Една анимационна котка би се гордяла с такъв удар; онзи се врътна на триста градуса, кълна ви се, със звук като от раздираща се коприна.

После тя приклекна и се вторачи в шокираната му физиономия с изражение, което казваше, че е редно той да се запита дали там, откъдето му дойде това, има и още и дали не се чувства късметлия?

Всъщност нещата се разрешиха съвсем любезно, като и двете животни се престориха — както често става при сблъсък с нещо, за което не можете да направите нищо — че другото не съществува. Това си беше направо подвиг. Котаракът беше Котка на Шрьодингер; преди един съсед да го осинови, бе дошъл от незнайното хиперпространство, из което щъкат Котките на Шрьодингер и кой знае защо, беше решил, че нашата къща е естественият му дом. Ала Истинската котка не съскаше по него, защото това би означавало, че признава съществуването му — поради което съскането беше против правилата. Така че двамата, по някаква телепатия, се стараеха никога да не се засичат в една и съща стая. Беше като в онези фарсове, когато един и същи човек играе братя близнаци и затова постоянно тича навън през френските прозорци да се търси, а после влиза през вратата на библиотеката, облечен с друго сако, и ругае, че не се е засякъл със себе си.