Тери Пратчет
Килимените хора (7)

ГЛАВА 5

Измина седмица. Каруците вървяха на север. Килимът край тях се променяше. От двете страни на тесния път се извисяваха косми — сега те бяха тъмночервени. Мъхестият храсталак и дори прахо-трънаците бяха обагрени във всички нюанси на червеното.

На Снибрил му се струваше, че върви през голям, внезапно замръзнал пожар. Но беше хладно и мирно, а нощем — за пръв път, откакто напуснаха селото — не се обаждаха никакви снаргове.

И, разбира се, на хората им се щеше да поспрат.

— Поне за някоя и друга седмица! — примоли се Кадмик Харголдер, майсторът на копия; и той бе сред неколцината селяни, дошли тази вечер при каруцата на Глърк.

— Те сигурно така и така вече са ни забравили, защо и в къщи вече да не се върнем?

— Те нищо не забравят — обади се Бейн. — Не и те. Пък и трябва да продължим. Към Уеър.

— Вие двамата вървете, щом искате — отсече Кадмик. — Колкото до мене…

— Колкото до нас, никой няма да се цепи, Кадмик, поне докато аз съм вожд на това племе — тропна Глърк. — Не мисля, че ще сме в безопасност, докато не се уверя, че най-близкият до нас моул е по-далече от най-далече. Да тръгнем към Уеър си е много разумно нещо. Там ще ни е къде-къде по-добре, ще видите. Ако някой мисли другояче — е…

В това „е…“ имаше нещо. Много дълбоко „е…“ беше. И пълно с неизречени заплахи.

Ала ядното мрънкане не стихваше. И тъкмо тогава се натъкнаха на моула.

Снибрил и Бейн вървяха преди кервана — не се виждаха от каруците, ала се чуваха. Снибрил думица не обелваше. Продължаваше да си мисли за „Генерала“.

Беше виждал сегиз-тогиз Думийски офицери. Не много често. Трегон Марус не беше от най-важните селища. Пък и там не им харесваше много — беше им твърде далече от дома. Бейн се движеше като войник. Хора, на които им викат „Генерале“, не би трябвало да се разкарват насам-натам, облечени в подобни дрипи… А пък сега явно се бяха запътили към Уеър. Никой не го бе обсъждал. Просто някакси изведнъж си стана, и толкоз.

Ала в Уеър всичко щеше да се оправи. Уеър беше най-знаменития град в цял Килим. Там ще сме много по-добре от където и да било. Там е безопасно. И има войници, цели легиони…

Бейн сигурно го усещаше какво мисли, ала — твърде необичайно за него — не спираше безцелно да дърдори — общо взето, каквото му дойдеше на устата.

Нито един от двамата не забеляза моула чак докато насмалко не връхлетяха върху него. Яздеше своя снарг точно по средата на пътя, готов всеки момент да сграбчи меча си, приковал в тях ужасен взор.

Бейн изпръхтя, изтегли меча си и почти се строполи напред, ала ръката на Снибрил се стрелна и го докопа за рамото.

— Какви ги правиш, идиот нещастен?!

— Я го виж! — рече му Снибрил. „Преди да действаш, наблюдавай“ — тъй разправяше Писмир.

Моулът не шавна. Снибрил се промъкна напред. После протегна ръка и потупа звяра по муцуната. Без думица да каже, посочи към нозете на снарга. Големите туфи прах край тях не помръдваха.

Тънък слой прах покриваше дори и моула. Седеше си там като статуя, вперил празен поглед в нищото.

— Как би могъл да… — започна Снибрил.

— Не знам. Виж, Писмир може и да знае — тръсна Бейн доста рязко, защото се чувстваше като първия глупак. — Хайде. Ти му грабваш главата, аз му мъкна краката.

Освободиха го предпазливо от седлото и го понесоха към каруците, а той все така си остана сгънат.

Снибрил затъкна ножа в пояса си — там му беше подръка, ако се наложи. Ала моулът сякаш бе направен от пясъчник.

Откриха Писмир, вече затънал в работа до уши. Глърк бе излязъл на лов и бе домъкнал диво прасе. Или поне неговата статуя.

— Цяло стадо бяха! — разправяше Глърк. Потупа прасето с копието си. Бжинннг!

— „Квиииик“ трябва да казва — поясни той. — А не „бжинннг!“

Писмир взе ножа на Снибрил и хрясна моула в гърдите. Дръннннн!

— „Аааааааахрхрхр“ трябва да казва — обади се Глърк.

— Умрели ли са? — попита Снибрил.

— Не е много ясно — отвърна Писмир. Един-двама зяпачи, от по-нервните, се дръпнаха назад. — Я ги огледай.

Снибрил се взря в очите на моула. Бяха широко отворени, матовочерни. Ала дълбоко вътре в тях имаше нещо… някакъв проблясък, мъничка искрица сред локвата мрак.

Снибрил потръпна и се отвърна. Срещна настойчивия поглед на Писмир.

— Да се чудиш и маеш. Преждевременно вкочаняване. Не знаех, че по тия краища се срещали термаганти. Довечера ще е по-добре да изберем стражи с по-остър слух.

— Че защо? — учуди се Глърк.

— Защото ще е по-добре да вардят със завързани очи.

— Че защо?

Разнесе се вик. Нахлу Ирно Бериус, понесъл на ръце една от хрътките си.

— Чух го да лае — задъха се той. — Тръгнах да го търся, и вижте как го намерих…

Писмир огледа внимателно кучето.

— Късметлия — разсеяно подхвърли той.

— Хич не мисля тъй! — тросна му се Ирно.

— Не то — поясни Писмир. — Ти.

Кучето все още седеше снишено, готово за скок, оголило зъби, подвило опашка между задните си крака.

— Какво е термагант? — полюбопитства Снибрил, когато най-сетне откъсна очи от него.

— Срещат се доста описания как изглеждат откъм гърба — заобяснява Писмир. — За беда обаче, никой от онези, които са ги виждали отпред, не е бил способен да каже кой знае какво по въпроса. Всичките до един са се вкаменили. И никой не знае защо. Да се смаеш. Не съм чувал за тях от години. Дори си мислех, че са изчезнал вид.

Същата вечер самият Писмир едва не изчезна от лика на Килима. Той винаги бе твърдял, че козето мляко било нещо жизненоважно за един философ и скоро след като бяха напуснали Дървената Стена, си бе купил една коза от малкото Глърково стадо.

Името й беше Кристобела и тя ненавиждаше Писмир с дълбока животинска омраза. Когато не беше в настроение да я доят (а това й се случваше по два пъти дневно), гледката — как тя бодро припка между каруците, а запотеният, останал без дъх Писмир я преследва с люти клетви — си беше неделима част от лагерния живот. Майките будеха децата си, да станат и да гледат. Било гледка, която ще запомнят за цял живот, тъй разправяха.

Този път въпросната козица се втурна между каруците, после се хвърли сред космите и измека подигравателно. Писмир полази подире й, метна се в мрака и я затисна.

Нещо зашава припряно в сенките с леко дрънчене.

Писмир се завърна, понесъл на ръце статуя на козичка. Положи я безмълвно на земята и я щракна по муцуната.

Дрънннн!

— „Меееее“ трябва да казва — рече Писмир. — Тази нощ никой да не напуска лагера!

Същата вечер на пост застанаха десетима мъже със здраво стиснати клепачи. Сред тях беше и Снибрил, редом с Роланд — бе му надянал капаци.

На следващата нощ — също. И на следващата — след като една от кравите на вдовицата Мълък почна да вика „Дръннн!“ наместо „Мууууу“.

Никой не искаше да потеглят. Не разтуриха лагера, ала, всъщност без никой да е издал заповед, стесниха кръга с каруците. Един-два пъти дочуха дрънчене.

А на третата нощ Снибрил, както си стоеше на пост край една каруца, почти задрямал, дочу зад гърба си тътрещи се стъпки. Нещо едро се промъкваше през храстите. Чуваше го как диша.

Тъкмо щеше да се обърне, и дочу дрънченето на железа.

— Онова е дошло — помисли си той. — Точно зад гърба ми е. Ако се обърна, ще стана на камък. Ала ако не се обърна, дали пък няма аз да стана на… вечеря?

И тъй стоя, без да помръдне, около стотина години или нещо такова…

След малко, когато тътренето позаглъхна, той реши да рискува и метна едно оченце. Сред мътната светлина успя да съзре как нещо едро и високо поне два негови боя потъна сред космалаците.

— Трябва да извикам всички — помисли си той. — Ама те пък ще се разбягат насам-натам, ще вземат да крещят, да си нареждат един на друг и да газят разни работи, и през това време онова кой знае къде ще избяга. Но аз трябва да направя нещо. Че иначе скоро ще си имаме и статуя, дето вика „дрънннн!“ наместо „здрасти“.

Намери Роланд и бързо му метна юздата. За седлото нямаше време. А после, много, много тихо, подкара коня по посока на дрънченето.