Тери Пратчет
Килимените хора (19)

ГЛАВА 17

Разпръснатите лагерни огньове блещукаха сред мрака. Втора нощ поред всичките четири раси пътуваха заедно. Все още никой не бе убил никого.

Снибрил и сержантът подсигуриха по един мунрунг арбитър край всеки огън.

— Щеше ми се да придумаме и други уайти да се бият — обади се Кареус. — Одеве, по време на тренировката, гледах как един от тях се справя с лъка. Че те, такова де, кога са имали работа с лъкове? А той само го погледа, погледа, и прати стрелата право в центъра на мишената! Като на шега!

— Сигурно точно затова не се бият — предположи Снибрил. — Сигурно смятат, че е по-добре да оставят това на тия хора, дето не ги бива чак толкова. Какъв е планът?

— План ли? Нямам представа. Аз просто си се бия. Цял живот съм се бил. Войник съм откак се помня. Всичко, което знам, е онова, дето ми го каза вестовоят… всички легиони да се връщат в Уеър.

— Всичките петнайсет? — Снибрил се почеса по главата. Чувстваше я… малко нещо сплескана. Сержантът явно се изненада.

— Петнайсет ли? Че те не са петнайсет. А, да, наричаме се „Петнайсти легион“. Но много легиони ги разпуснаха. Нямаше нужда от тях, нали разбираш? Останаха само колкото да има някой да се бие. То с империите е така. Един ден се биеш с всички, а на следващия всички вече са се кротнали, подчиняват се на закона и войска почти не ти трябва.

— Та колко са сега легионите, казваш?

— Три.

— Три? Това колко души прави?

— Към три хиляди.

— И това са всичките?

Кареус сви рамене.

— Ами в момента сигурно са даже и по-малко. И са разпръснати къде ли не.

— Но това не е достатъчно, за да… — Снибрил млъкна, после бавно вдигна ръце към главата си. — Кажи на всички да залегнат! — смотолеви той. — Да гасят огньовете и да залягат!

На коневръза един от конете се разцвили.

— Защо да залягат? — учуди се сержантът. — Какъв е про…

— И да са готови за бой! — Сякаш някой газеше по главата на Снибрил. Едва смогваше да мисли. Някъде сред космите изквича животно.

Кареус го гледаше, все едно да бе превъртял.

— Какъв е про… — понечи да запита той пак.

— Моля те! Не мога да ти обясня сега. Само го направи!

Кареус хукна. Снибрил го чу как крещи заповеди на ефрейторите. На дефтмените и на мунрунгите нямаше нужда да им се повтаря.

След миг Фрей връхлетя.

Налягането толкова се покачи, че дори и Думийците го усетиха. Космите се приведоха, после заплющяха бясно, а вихърът подкара облаци прах през килима. Вятърът подбра онези войници, които не бяха успели достатъчно бързо да се подчинят на заповедта, и ги запремята сред праха.

После нещо тупна.

Последва една от онези дълги, напрегнати паузи, когато всеки решава, че макар и да е разтърсен из основи и по всяка вероятност краката му да стърчат нагоре, за негова собствена голяма изненада е все още жив.

Кареус припълзя и успя да открие шлема си. После, без да става, се затътри към Снибрил.

— Ти го усети! — рече той. — Още преди и животните да го усетят!

— И Моулите го усещат — обясни Снибрил. — По-добри са и от мен! Те не призовават Фрей! Те усещат кога идва! И после, докато всички още треперят, нападат…

Двамата с Кареус се втренчиха в космите.

— Всички на оръжие! — изкрещя сержантът.

Един дефтмен вдигна ръка.

— Какво ще рече това? — попита той. — Да се покатерим на мечовете като на кокили, или какво?

— Означава, че ще се биете!

— О, това ли било. Добре.

Само мигове по-късно Моулите нападнаха. Но миговете бяха достатъчни. Сто моула нахлуха в галоп сред онова, което преди малко бе лагерът на група объркани, ранени и неподготвени жертви. Вместо на тях обаче се натъкнаха на група объркани, ранени и изключително подготвени, че и побеснели от гняв на туй отгоре, бойци.

Изненадаха се. Ала изненадата им не трая дълго. Беше най-голямата изненада в живота им. Друга и без това нямаше да има.

Нападението на Моулите промени нещата. Дефтмените и Думийците открай време си се биеха заедно, но все един срещу друг. Но трудно би могъл да мразиш някого с всички сили, когато въпросният някой снощи е попречил на други хора да те млатят с брадви и тям подобни сечива.

Малката армия лъкатушеше по пътя за Уеър с песен на уста. По-точно с три различни марша с три различни мелодии на уста едновременно, ала общото впечатление бе доста хармонично — ако нямате нищо против да не можете да хванете и думица от текста.

— Понякога момчетата пеят и една песен за мене — обади се сержантът. — Със седем стиха. Някои от тях са много груби, а пък един си е направо невъзможен. Налага се да се преструвам, че не го чувам… Забелязал ли си, че уайтите избягаха нощес?

— Не са избягали — рече Снибрил. — Не вярвам да са избягали. Не им прилича. Мисля, че… че са решили да правят нещо друго.

— След битката се скупчиха и…

— Сигурно са крояли някакъв план — подхвана Снибрил. И млъкна.

Тъкмо минаваха през област, където бе профучал Фрей. Космите навред бяха прекършени и изтръгнати. А над пътя се извисяваше порта. Едно време се беше извисявала порта.

Наблизо лежаха няколко войнишки трупа и един мъртъв моул.

Легионът се пръсна в мълчание и започна внимателно да оглежда космалака. Изпратиха отряд да погребе мъртвите.

— Ако не беше ти, можехме да сме и ние — въздъхна Кареус. — Кога го усещаш?

— Минута-две преди да връхлети, толкоз — отвърна Снибрил. — Ако е тихо, може и малко по-рано.

— И като как е?

— Все едно някой ми гази по главата! Къде сме сега?

— Това е една от портите към Уеърските Земи. Градът е малко по-нататък.

— Винаги съм се чудил как ли изглежда… — въздъхна Снибрил.

— И аз — додаде сержантът.

— Да не би да ми казваш, че никога не си го виждал?!

— Не съм. Роден съм в гарнизонно селище, нали разбираш. Службата все по гарнизоните съм я изкарал. А в Уеър никога не съм ходил. Ама съм чувал, че бил невероятна гледка. Би било добре да го посетим… След няколко часа сме там.

— Уеър! — възкликна Снибрил.