Тери Пратчет
Килимените хора (16)

ГЛАВА 14

След бурята Снибрил поведе група за издирване. Пресяха развалините като през сито. Слязоха в Подкилимието, навързани един за друг, и крещяха имената на загубилите се. Нищо не откриха.

Ала, както би изтъкнал Писмир, да не откриеш нищо е по-добре, отколкото да откриеш… нещо си.

После се натъкнаха на следите през онази отдалечена полянка. Много животни бяха минали оттам. На Снибрил му се струваше, че и някой друг ги е следил — ето, тук си беше полегнал за малко в шубраките… ала всичко бе застлано с прах и разбутано от бурята, та беше трудно човек да е сигурен. Следите, както се оказа, водеха на юг.

Мунрунгите бяха помогнали на Брокандовия народ да построи наново стените и всичко останало, макар самата скала да се бе килнала забележимо настрани. И, както някой посочи, и да се върнеше Фрей, те поне бяха научили как се слиза в Подкилимието. Там нищо не би могло да ги докопа.

За това мислеше Снибрил, докато яздеше Роланд сред космите и се оглеждаше за още следи.

В Подкилимието винаги можем да слезем — помисли си той. — И тогава… ще престанем да бъдем хора. И ще си ровим ли, ровим в тъмното…

Дефтмените си мислят, че няма враг, толкова голям, че да не можеш да влезеш в битка с него, ала те не са и виждали Фрей.

Думийците пък мислят иначе. Те мислят, че ако врагът е твърде голям, трябва да си намериш по-малък.

Сигурно Писмир е прав. Фрей не можем да го спрем. Ала поне можем да спрем да се страхуваме от него.

— Отивам в Уеър — съобщи той същата вечер на племето. Обзе ги ужас. На практика Глърк все още беше вожд… ако все още беше жив. Не искаха да губят още един вожд.

— Не можеш да ни зарежеш така — обади се Додор Плинт, обущарят. — Ти си ни водачът.

— Уеър е много важен — възрази Снибрил. — Ако не беше Империята, щяхме да сме си прости ловци.

— Ние сме си прости ловци — рече Плинт.

— Да, ама поне си го знаем — опъна се Снибрил. Както и да е, вече се понаучихме на това-онова…

— Вярно е — обади се старият Крули Вулф, който беше почти набор на Писмир. — Хората вече не се млатят толкоз често по тиквите с боздугани, колкото като бях малък. Повече се карат.

— Това не значи, че сме станали по-добри! — сопна се Плинт.

Крули Вулф се почеса по главата.

— Де да знам. Ама сегашните са и по-височки. Пък и не охкат и не пъшкат чак толкоз.

— Хъ! Ами дефтмените, те пък нищо общо нямат с Думийската империя — не отстъпваше Плинт. — Пък се оправят.

— Те се бият с Думийците — простичко отвърна Снибрил. — Направо да не повярваш как се ошлайфват нещата, даже и като се биеш с някого постоянно! Почват да ти идват разни идеи… като например да не трепеш хора непрекъснато и тям подобни.

Един дефтмен вдигна ръка.

— Вярно е — потвърди той. — Едно време кралят току буташе някого от скалата.

— Още си го прави — добави друг дефтмен.

— Да, ама като го прави, поне не се радва чак толкоз. И разправя, че го правел за тяхно собствено добро.

— Видяхте ли? — Снибрил направо се бе отчаял. — Значи от Думийците има някаква полза. Дори и ако си им враг. Аз тръгвам на юг. Може би ще открия и другите. Може би Империята ще ни помогне.

— Да, ама ти си нашия водач… — поде пак Плинт.

— Ами като съм водач, ще водя тогава! — сопна се Снибрил. — Кой идва с мен?

Някои от по-младите Мунрунги вдигнаха ръце.

Един дефтмен се надигна.

— Ще се борим ли с непреодолими препятствия?

— Сигурно.

— Ура! Брой ни и нас! — заявиха мнозина дефтмени.

Друг дефтмен добави:

— А ще имаме ли възможност да се борим до смърт?

— Ще имате възможност да се борите до вража смърт — кимна Снибрил.

— Това също толкова добро ли е като другото?

— Даже още по-добро.

— Тогава става. С теб сме!

Най-накрая доброволците наброяваха триста и петдесет дефтмени и петдесет Мунрунги. На Скалата семействата им щяха да бъдат също толкова в безопасност, колкото и навсякъде другаде по Килима, съгласиха се те, но нали все някой трябваше да остане. Можеше да се случи какво ли не. Четиристотин — помисли си Снибрил. — Кой знае колко ще тръгнат срещу нас?

От друга страна, тъй като не знаем колко ще тръгнат, четиристотин може и да стигнат…

Винаги си избирай по-едър враг. По-лесно се улучва. Трябва да стигнем в Уеър. Като си помислиш, оттам тръгва всичко. Там хората за пръв път са разбрали, че има и по-добър начин на действие от това да се млатят един друг по тиквите.