Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Carpet People, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 50 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

КИЛИМЕНИТЕ ХОРА. 1996. изд. Камея / Изд. Прозорец А.Р.Т. Колекция Избрано от Тери Пратчет. Роман. Превод: [от англ.] Светлана КОМОГОРОВА [The Carpet People, Terry PRATCHETT]. Формат: 20 см. Страници: 160. Цена: 190.00 лв.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Килимените хора от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Килимените хора
The Carpet People
АвторТери Пратчет
Първо издание1971 г.
Великобритания
Оригинален езиканглийски език
Видроман
ISBNISBN 99548517106

бележки
  • През 1992 г. Пратчет преработва романа

„Килимените хора“ (на английски: The Carpet People) е първият роман на британския писател Тери Пратчет.

Първоначално романът е издаден през 1971 г., когато авторът е едва 23-годишен, но по-късно е преиздаден, като във второто издание са нанесени промени. Книгата е преиздадена през 1992 г., когато Тери Пратчет вече е станал популярен с книгите си от „Светът на диска“. В бележката на автора във второто издание Тери Пратчет пише: Тази книга има двама автори. И двамата са един и същи човек.

Българският превод е на Светлана Комогорова-Комата.

Сюжет

Романът описва пътешествието на племето миниатюрни дре, наречено Монрунги, през света, който те наричат Килима – и всъщност е килим в една стая. Теренът на Килима е гъсто заселен с гори от косми, и е покрит с дебел слой прах. Небето над килима е описано просто като горе, а под повърхността на Килима се намират пещерите на Подкилимието и накрая Пода. Някъде далече, чак след Килима, се простира Черджето пред Камината, където живеят варвари, кланящи се на огъня.

Пътешествието на племето Монрунги започва, след като техният дом е унищожен от мистериозния Фрей. В книгата Фрей не е описан по никакъв начин, но като цяло става ясно, че е възможно Фрей да е аналог на прахосмукачка, или на стъпката на живеещите в дома нормални хора.

Вожд на Монрунгите е Глурк, който е съветван от Писмир – мъдър човек, който се представя за философ и разбира от различните прахове на Килима. Главен герой в романа е по-малкият брат на Глурк – Снибрил, който според Писмир е надарен с рядък ум. Снибрил единствен сред хората притежава способността да усеща Фрей няколко минути преди той да удари.

Килимените хора добиват метал от изпусната на килима монета, дърво от изпусната кибритена клечка, лак от един крак на стол (те го наричат Кракнастола).

Основно място в романа заема войната на хората на Килима срещу Моулите (раса на интелигенти, но кръвожадни маймуноподобни същества). В края на романа се състои битка между съюзилите се междувременно килимени хора и Моулите, в която хората успяват да надделеят. На финала на книгата Снибрил решава да напусне племето и да се заеме с изучаването на Килима и на Фрей.

Край на разкриващата сюжета част.


ГЛАВА 14

След бурята Снибрил поведе група за издирване. Пресяха развалините като през сито. Слязоха в Подкилимието, навързани един за друг, и крещяха имената на загубилите се. Нищо не откриха.

Ала, както би изтъкнал Писмир, да не откриеш нищо е по-добре, отколкото да откриеш… нещо си.

После се натъкнаха на следите през онази отдалечена полянка. Много животни бяха минали оттам. На Снибрил му се струваше, че и някой друг ги е следил — ето, тук си беше полегнал за малко в шубраките… ала всичко бе застлано с прах и разбутано от бурята, та беше трудно човек да е сигурен. Следите, както се оказа, водеха на юг.

Мунрунгите бяха помогнали на Брокандовия народ да построи наново стените и всичко останало, макар самата скала да се бе килнала забележимо настрани. И, както някой посочи, и да се върнеше Фрей, те поне бяха научили как се слиза в Подкилимието. Там нищо не би могло да ги докопа.

За това мислеше Снибрил, докато яздеше Роланд сред космите и се оглеждаше за още следи.

В Подкилимието винаги можем да слезем — помисли си той. — И тогава… ще престанем да бъдем хора. И ще си ровим ли, ровим в тъмното…

Дефтмените си мислят, че няма враг, толкова голям, че да не можеш да влезеш в битка с него, ала те не са и виждали Фрей.

Думийците пък мислят иначе. Те мислят, че ако врагът е твърде голям, трябва да си намериш по-малък.

Сигурно Писмир е прав. Фрей не можем да го спрем. Ала поне можем да спрем да се страхуваме от него.

— Отивам в Уеър — съобщи той същата вечер на племето. Обзе ги ужас. На практика Глърк все още беше вожд… ако все още беше жив. Не искаха да губят още един вожд.

— Не можеш да ни зарежеш така — обади се Додор Плинт, обущарят. — Ти си ни водачът.

— Уеър е много важен — възрази Снибрил. — Ако не беше Империята, щяхме да сме си прости ловци.

— Ние сме си прости ловци — рече Плинт.

— Да, ама поне си го знаем — опъна се Снибрил. Както и да е, вече се понаучихме на това-онова…

— Вярно е — обади се старият Крули Вулф, който беше почти набор на Писмир. — Хората вече не се млатят толкоз често по тиквите с боздугани, колкото като бях малък. Повече се карат.

— Това не значи, че сме станали по-добри! — сопна се Плинт.

Крули Вулф се почеса по главата.

— Де да знам. Ама сегашните са и по-височки. Пък и не охкат и не пъшкат чак толкоз.

— Хъ! Ами дефтмените, те пък нищо общо нямат с Думийската империя — не отстъпваше Плинт. — Пък се оправят.

— Те се бият с Думийците — простичко отвърна Снибрил. — Направо да не повярваш как се ошлайфват нещата, даже и като се биеш с някого постоянно! Почват да ти идват разни идеи… като например да не трепеш хора непрекъснато и тям подобни.

Един дефтмен вдигна ръка.

— Вярно е — потвърди той. — Едно време кралят току буташе някого от скалата.

— Още си го прави — добави друг дефтмен.

— Да, ама като го прави, поне не се радва чак толкоз. И разправя, че го правел за тяхно собствено добро.

— Видяхте ли? — Снибрил направо се бе отчаял. — Значи от Думийците има някаква полза. Дори и ако си им враг. Аз тръгвам на юг. Може би ще открия и другите. Може би Империята ще ни помогне.

— Да, ама ти си нашия водач… — поде пак Плинт.

— Ами като съм водач, ще водя тогава! — сопна се Снибрил. — Кой идва с мен?

Някои от по-младите Мунрунги вдигнаха ръце.

Един дефтмен се надигна.

— Ще се борим ли с непреодолими препятствия?

— Сигурно.

— Ура! Брой ни и нас! — заявиха мнозина дефтмени.

Друг дефтмен добави:

— А ще имаме ли възможност да се борим до смърт?

— Ще имате възможност да се борите до вража смърт — кимна Снибрил.

— Това също толкова добро ли е като другото?

— Даже още по-добро.

— Тогава става. С теб сме!

Най-накрая доброволците наброяваха триста и петдесет дефтмени и петдесет Мунрунги. На Скалата семействата им щяха да бъдат също толкова в безопасност, колкото и навсякъде другаде по Килима, съгласиха се те, но нали все някой трябваше да остане. Можеше да се случи какво ли не. Четиристотин — помисли си Снибрил. — Кой знае колко ще тръгнат срещу нас?

От друга страна, тъй като не знаем колко ще тръгнат, четиристотин може и да стигнат…

Винаги си избирай по-едър враг. По-лесно се улучва. Трябва да стигнем в Уеър. Като си помислиш, оттам тръгва всичко. Там хората за пръв път са разбрали, че има и по-добър начин на действие от това да се млатят един друг по тиквите.