Тери Пратчет
Килимените хора (5)

ГЛАВА 3

Когато Снибрил се събуди, нощта преваляше. Той лежеше край угасващ огън, завит с рунтава кожа. Беше му горещо и всичко го болеше. Побърза да затвори очи.

— Буден си — обади се Бейн. Беше се облегнал на някакво буре, а шапката, по обичайному, бе нахлупил връз очите си. Роланд беше завързан на съседния косъм.

Снибрил се надигна с широка прозявка.

— Какво стана? Добре ли са всички?

— А, да, да. Или поне на това вие му викате добре. Вие, мунрунгите, сте много мъчни за убиване. Ала има доста ранени — а най-зле, боя се, е брат ти. Моулите много разчитат на отровата, с която мажат мечовете си — а тя ти докарва, ами… сън, от който няма събуждане. Писмир в момента е при него. Не, не, лежи си там. Ако някой може да го излекува, то това е тъкмо Писмир. Хич няма да си от помощ, ако му се моткаш из краката. Освен това — добави той бързо, щом забеляза как го гледа Снибрил — ти как си бе, човек? Докато те измъкнем изпод оная гад…

Снибрил, измънка нещо под носа си и се огледа. Лагерът беше толкова мирен и кротък, че повече не можеше и да бъде — което ще рече, че ранните зори кънтяха от какви ли не звуци, крясъци и хорска патардия. При това жизнерадостна патардия с отчетлива дръзка нотка.

Нападението бе отблъснато. За миг — докато първата светлина на деня се процеждаше сред космите — мунрунгите се бяха почувствали готови да се нахвърлят на самия Фрей и на цялата му сюрия снаргове. Някои — като Бейн, който май никога не спеше — бяха останали край огньовете и сега бъркаха над тях сутрешната закуска.

Без думица да каже, Бейн изчовърка из въглените някакъв вързоп. От него се надигаше топла миризма.

— Снаргски бут в собствен сос — обяви той, докато разрязваше прегорялата коричка. — Сам убих собственика на този бут, което със задоволство си признавам.

— Белтъчините са там, където ги намериш. Ще изям едно парченце, ама да е без сланина. — Писмир се измъкна от каруцата на Орксон и слезе на земята.

Снибрил забеляза умората, изписана върху лицето на старчето. Торбата с билките тупна до него, почти празна. Известно време Писмир дъвка мълчаливо, после обърса уста.

— Як е като кон — отвърна той на негласния им въпрос. — Сигурно при раждането му са присъствали боговете на всички едри дружелюбни същества, без значение дали той вярва в тях или не. Още доста време ще е слаб, обаче — докато действието на отровата не премине напълно. Трябва да остане на легло поне още два дни — та затова рекох на Берта шест. Той ще й лази, ще й лази по нервите и накрая ще я склони да го вдигне на крак горе-долу вдругиден. Че и ще му стане много по-добре, като се сети, че ме е изхитрил. Положително мислене — това му е майката.

Той погледна Снибрил.

— Ами ти? Можеше и да не ти се размине чак толкоз леко. Ох, знам, че няма какво да ги дрънкам тия — бе уловил насмешливата физиономия на Бейн, — ама ми се ще хората, дето възпяват подвизите на героите, да се сещаха и за ония, дето им се налага да разчистват терена после.

Той вдигна торбата с билките.

— Пък и това — продължи. — Разни чешити прах, някой и друг ненужен стрък… Никаква медицина не е това! Това е просто начин да разсейваш хората, докато са болни. Толкоз много сме загубили…

— И преди си го казвал — рече Снибрил. — Какво пък толкова сме загубили?

— Знанието. Истинската медицина. Книгите. Килимографията. Хората ги наляга мързел. Империите — също. Ако не полагаш грижи за знанието, то си отива. Я вижте това.

Той им подхвърли нещо, което имаше вид на пояс, направен от седем разноцветни квадратчета, прихванати с халки.

— Уайтска направа. Хайде де, питайте ме.

— Май съм чувал да ги споменават… уайтите, тъй ли ги рече? — послушно запита Снибрил.

— Нали схващаш? Племе. Живели са едно време. Племето. Първото население на Килима. Онези, които прекосили Плочките и донесли огъня. Добивали са дърво от Дървената Стена. Открили са как да стопяват лака от Кракнастола. В днешно време не се мяркат често тъдява, ама преди постоянно са кръстосвали насам-натам и са тикали ония ми ти големи бъчви с лак от племе към племе… Да се смаеш, какви неща само са правели от тоя лак! Както и да е. Та те са ги правели тия колани. Нали виждате — седем различни вещества. Косъм от Килима, бронз от Високата Порта, лак, дърво, прах, захар и пясъчник. Всеки уайт е трябвало да си направи такъв колан.

— Защо?

— За да докаже, че го може. Мистика. Разбира се, така е било твърде, твърде отдавна. От години не съм виждал уайт. И сега изведнъж тия колани се появяват на вратовете на тия… гадини. Толкова много сме загубили! Толкоз нещо сме записали и сме го забравили! — Той поклати тъжно глава. — Ще взема да му ударя една дрямка. Събудете ме, като тръгваме. — Той се заклатушка към една каруца и се зави презглава с одеялото.

— Какво искаше да ни каже? — попита Снибрил.

— Дрямката — обясни Бейн, — е нещо като кратък сън.

— Питам за онова, дето толкоз нещо сме били записали. Кой и какво толкова е записвал? Какво ще рече това?

За пръв път, откакто Снибрил го познаваше, май Бейн като че се попритесни.

— Който е записвал, той да ти каже — отвърна Бейн. — Всеки… всеки все нещо си помни.

Снибрил го гледаше как разсеяно потупва Роланд по муцуната. Кой беше Бейн всъщност? Внушаваше такова усещане, че човек се затрудняваше да го попита. Изглеждаше като дивак, ала в него имаше нещо… На Снибрил му се струваше, че ако вземеш едно гърне, което аха-аха ще прекипи, и му снадиш ръце и крака — то ще получиш тъкмо Бейн. Всяко негово движение бе бавно и предпазливо, сякаш предварително отрепетирано. Снибрил не беше сигурен, че Бейн е приятел. Надяваше се да е така. От него би излязъл ужасен враг.

Той се отпусна назад, с колана в скута си, и се замисли за уайтите. Накрая заспа. Или поне си мислеше, че спи, ала му се струваше, че все още чува звуците от Лагера наоколо си и вижда ръба на Изгорелия Край отвъд полянката. Но се зачуди над това по-късно. Сега му се струваше, че сънува. Той видя Килима — на една леко размазана картинка, която висеше сред напоения с миризма на дим въздух. Летеше сред космите, високо горе над праха. Бе нощ и беше тъмно като в рог, макар че — много странно — той виждаше всичко съвсем ясно. Носеше се над хрупащи стада, прелетя над групичка качулати силуети — уайти! — които тикаха една талига, над едно заспало село… и после сякаш нещо го затегли към някакво място, към дребна фигурка, блуждаеща сред космите. Докато се спускаше към нея, тя се превърна в човек, целия в бяло. И всичко, ама всичко му беше бяло. Човекът извърна глава нагоре и го погледна — първото видяно от него същество, което го забеляза… и той потъна надолу, към бледите, внимателно взрени в него очи…

Събуди се рязко и картината се разсея. Надигна се, вкопчен здраво в седемте квадрата с две ръце.

* * *

Малко по-късно разтуриха лагера и потеглиха. Писмир караше първата каруца.

Глърк лежеше вътре бял-пребледнял; треска го тресеше, ала все пак му стигаха силите да реди ругатня след ругатня, коя от коя по-завързани, всеки път, щом се натъкнеха на бабуна. Понякога далеч на юг се мержелееше Фрей.

Бейн и Снибрил, който бе опасал колана около кръста си, яздеха начело.

Цветът на Килима се променяше. Това само по себе си изобщо не беше странно. Покрай Дървената Стена космите бяха тъмнозелени и сиви, ала на запад от Трегон Марус преминаваха в прашен бледосинкав цвят. Тук зеленото избледняваше до жълто, а самите косми бяха по-дебели и по-чворести. Някои бяха родили плод — едри бодливи топки, които растяха направо от стволовете.

Бейн заби ножа си в една и от нея потече гъст, сладък сироп. Посочи го на Снибрил.

По-късно преминаха под постройка, издигната високо горе сред космите. Някакви раирани създания надникнаха надолу от високата си крепост и гневно зажужаха към минаващия отдолу керван.

— Химетори — надвика Писмир тътнещия над главите им шум. — Изобщо не им обръщайте внимание! Ако не ги закачаш, и те си кротуват, но мине ли им през ум, че посягаш на меда им, като нищо ще те нажилят!

— Разумни ли са? — попита Снибрил.

— Когато са заедно — да. Пръснат ли се, капка ум няма всеки от тях. Ха! Ние сме точно наопаки, като си помислиш. Между другото, жилото им е смъртоносно.

След тези думи никой не смееше и да погледне сиропените топки, а Бейн току обръщаше очи нагоре, без да отлепя длан от дръжката на меча си.

След малко стигнаха едно място, където се пресичаха две пътеки. Кръстопътят бе отбелязан с пирамидка от пясъчник. Върху нея бяха седнали мъж и жена с торби в нозете си. Бяха страшно разпарцаливени; пред техните дрехи праните дрипи на Бейн изглеждаха като императорска мантия.

Гризеха бучка сирене. Щом Бейн и Снибрил ги доближиха, и двамата се дръпнаха назад. После се отпуснаха.

На мъжа явно му се приказваше. Думите сякаш се бяха натрупали в устата му.

— Камус Кадмес ми е името — подхвана той. — Бях космосекач в косморезницата в Марус. Предполагам, че все още ме бива за тая работа, стига да се намери някой да ме наеме. Хмм? Ооо. Бях излязъл да бележа косми и Лидия, ей-тази тука, ми беше донесла обяд, а после като ме стегна нещо в гърдите…

И тук стигна до онзи момент, където думите не стигат, та му се наложи да ги замени с буйно ръкомахане и поглед, в който се четеше неописуем ужас.

— Като се върнахме, не бе останала да стърчи ни греда, ни ограда. Къщите се бяха струпали една връз друга. Направихме, каквото можахме, ама… е, който можа, се измъкна, и толкоз. Такова нещо не можеш го построи наново. После ги чух ония ми ти вълчи воища и… побегнахме.

Той пое от Снибрил подаденото му парче месо и двамата с жена му го заръфаха лакомо.

— Никой друг ли не успя да се измъкне? — попита Снибрил.

— Да се измъкне ли, рече? От онова? Може пък и някой да е успял — ония, дето са били извън стените на града. До оня ден с нас имаше още един, някакъв Барлен Коронсон. Само че тръгна да си точи от сиропа на ония бръмчащите гадини и те като го нападнаха… Сега сме тръгнали на изток. Имам роднини там. Или поне тъй се надявам.

Дадоха им нови дрехи и пълни торби с ядене и ги изпратиха по живо по здраво. Двойката забърза — беше ги страх от мунрунгите почти толкова, колкото и от другите ужаси на Килима, които се спотайваха и ги дебнеха.

— Всички са избягали — отрони Снибрил. — Бягаме. Всички до един.

— Така е — кимна Бейн и се вгледа надолу по западния път със странен израз на лицето. — Че дори и те — и той посочи към пътя, по който бавно се изкачваше тежък фургон, теглен от впряг прегърбени, тежко кретащи същества.