Тери Пратчет
Килимените хора (14)

ГЛАВА 12

Цяла нощ пътуваха на юг. Повечето моули яздеха снарговете си, ала пленниците и техните стражи трябваше да търчат сред блъскащите се тела. Зората се пукна. Космите край тях отново бяха преминали от тъмнопурпурни в червени.

Следващите няколко дни се сляха за пленниците в едно размазано петно от препускащи крака и гласове на моули. Космите от алени станаха оранжеви, а от оранжеви — черни. Краката им се покриха с пришки и започнаха да кървят, а постоянния тътен размътваше ума им. На два пъти пресичаха бели Думийски пътища — късно нощем, когато наоколо нямаше никой — и преминаваха като сенки край заспалите села.

А после стигнаха до едно място… над Килима.

Космите се бяха прегънали почти одве под тежестта на Земята на Високата Порта — земята на Вортгорните.

Отначало тя бе само проблясък сред космите. Час по-късно надвисна над тях — най-голямото нещо, което Писмир бе виждал някога. Беше чел за нея отдавна-отдавна, но описанията в книгите изобщо не смогваха да я опишат.

Тук бяха необходими по-големи думи от „голям“.

Изглеждаше като най-голямото нещо, което би могло изобщо да съществува. Килимът бе голям, ала килимът бе… всичко. Той не се броеше. Беше твърде голям, че да има размери. Ала земята на Високата порта бе достатъчно малка, за да бъде огромна.

Изглеждаше съвсем близо, макар и да бе далеч. И сияеше. Беше направена от бронз. Всичкият метал по Килима идваше оттам. Това знаеше Писмир. Вортгорните го продаваха на уайтите срещу храна. Нищо не растеше върху Земята на Високата Порта.

— Ед Нопе Ни — рече Писмир, стаил дъх, когато конвоят спря за кратка почивка току под самите стени на Земята. Брокандо бе заспал на мига. Краката му бяха по-къси от краката на останалите.

— Какво? — сепна се кралят.

— Това е бойният вик на Вортгорните — обясни Писмир. — Много хора го помнят, но не за твърде дълго. Често това са последните думи, които чуват. Ед Нопе Ни. Изписано е върху Земята им. С огромни метални букви. Виждал съм го на рисунки. За да обиколиш само една от буквите, ти трябва цял ден.

— Кой ги е изписал? — Брокандо се огледа към стражите.

— Вортгорните смятат, че е бил Фрей — рече Писмир. — Суеверия, разбира се. Вероятно има някакво естествено обяснение. Вортгорните разправят, че и отдолу имало букви. Прокопали тунели и ги открили. Пишело… — Той напрегна памет. — …Изабет ІІ. Вортгорните очевидно смятат това за много важно.

— Огромните букви не растат ей-така от само себе си — рече Брокандо.

— Може пък и да растат. Знае ли човек?

Погледнаха нагоре към Земята. Покрай основата й минаваше път. Беше по-широк от Думийските пътища, ала в сенките на надвисналата стена изглеждаше по-тъничък от конец.

— Някой да знае нещо повече за Вортгорните? — попита Писмир. — Чел съм за тях, но не си спомням дали съм ги срещал.

— Същите са като Думийците, ала без техните всеизвестни нюх и страст — рече Брокандо.

— Благодаря — сериозно кимна Бейн.

— А, ако живееш през цялото време върху метал, сигурно придобиваш доста мрачни и мистични възгледи за живота — обади се Писмир.

— Те на чия страна са? — заинтересува се Брокандо.

— На чия страна са ли? Ами на собствената си, предполагам, също като всички други.

Моулите се мотаеха наоколо без цел и посока — явно чакаха нещо.

— Предполагам, че чакаме да се качим там горе — рече Брокандо. — Ама как?

— Думийски патрули са обиколили цялата Земя и не са открили никакви пътища за нагоре — рече Бейн.

Писмир, който от известно време се взираше нагоре, се обади:

— А, така ли? Аз пък мисля, че тайната е в онзи забележителен механизъм.

Високо над тях край стената се виждаше някакво петънце. То бавно порасна и се превърна в широка платформа, която се плъзгаше надолу по бронза. Видяха и глави да се подават над нея.

Щом се приземи зад групата, Писмир забеляза, че това е прост квадрат, направен от космени трупи, и ограден с парапет. Четири бронзови вериги — по една на всеки ъгъл — се губеха нагоре в мъглите. На всеки от ъглите бе застанал по един човек. Всички бяха високи колкото Бейн. Бяха облечени в шлемове и ризници от кован бронз, а отстрани им висяха дълги бронзови мечове. Щитовете им също бяха бронзови и кръгли като самата Земя на Високата Порта, а и косите им бяха с цвета на метала. Имаха къси, квадратни бради и сиви очи, взрени безстрастно напред. Твърде много метал — помисли си Писмир. — Той влиза в душата.

— Ъъъ… — замънка Брокандо, когато ги заблъскаха към платформата. — Да си видял, ъъ, или да си чул някой, тъй де, да ни следва? Някой, като например вашия вожд? Онзи едрият?

— Ни вест, ни кост от него, откакто напуснахме Подкилимието — рече Писмир. — Много внимателно слухтях и наблюдавах.

— Ох, мале…

— О, не. Това е добра новина. Значи, че е някъде навън. Ако съм видял или чул нещо, знам, че не е било Глърк. Бил е някой ловец, нали разбираш.

— Добре го рече. Ох! — Един камшик изплющя през нозете на Брокандо, докато Моулите вкарваха бесните си зверове на платформата.

Когато и последният се качи, един от бронзовите стражи извади от пояса си тромпет и свирна. Веригите се разклатиха и задрънкаха, опънаха се, и после платформата се заклати със скърцане, отлепи се от мястото си и се заиздига.

Животните бяха притиснали Писмир към парапета и той съзря някаква сянка, която се отдели от прахсталака край основата на стената и се метна към издигащата се платформа. После затърси къде да се залови отдолу.

Видя я как подскочи: ала в този миг платформата се олюля и той изгуби сянката от поглед.

Високо горе, сред вихрещите се мъгли, се възправи входът към Земята — и тогава той осъзна, че гледа Килима отвисоко. Върхарите на космите под него блестяха в рехавата омара. Зави му се свят, и той се опита да се разсее с изнасянето на кратка лекция пред останалите.

— Дефтмените разказват, че тази Земя била паднала отгоре преди много, много години. А Вортгорните са били просто малко племе, което живеело в съседство. Изкатерили се горе, и оттогава вече почти не слизат долу.

— Ами Моулите какво търсят там?

— Не ми се мисли — рече Писмир. — Вярно, Вортгорните не са най-големите умници на тоя свят, ала никога не съм ги смятал за зли.

Платформата продължи да стърже стената и най-накрая рязко спря. Пред тях изникна бронзова порта — бе издигната отгоре върху стената. Точно над нея тежки подпори крепяха скрипците, които вдигаха и сваляха платформата. Бяха облицовани с бронз и обковани с шипове. Портата бе също цялата в шипове, а решетката й — даже още повече. А под тях — далече, далече под тях — бе Килимът.

— На тях май им харесва да са си самички — рече Бейн.

Гормалийш просъска отзад:

— Хвърлете сетен поглед към свидния ви Килим. Не ще го видите нивга веч.

— Ах, че мелодраматично — обади се Писмир.

— Така си мислиш… — рече Гормалийш.

Последната дума премина в скимтене. Брокандо бе забил зъби в крака на моула.

Хленчейки от гняв и болка, Гормалийш вдигна дефтменския крал над главата си и се втурна към парапета. После го смъкна долу и се ухили.

— Неее — проточи той. — Не. Защо? Много скоро ще ти се прииска да съм те хвърлил. Ако те изхвърля сега, това би било милост от моя страна. Пък нещо хич не съм милостиво настроен…

Той пусна разтреперания Брокандо и точно тогава решетката се издигна.

Моулите замаршируваха към Земята на Високата Порта. Писмир съзря обширно метално плато, покрито с неща, които отдалеч приличаха на хълмове. Докато вървяха, и от двете им страни се точеха клетки с решетки от дебели пръти. Вътре имаше снаргове. Дребни кафяви снаргове от земите край Дървената Стена, червени снаргове от западните краища, черни снаргове с дълги-дълги зъби. Без значение на цвета, в ума на всичките се въртеше едно-едничко нещо. Когато пленниците минаваха край тях, те се хвърляха към решетките.

Вървяха ли, вървяха. Имаше и зали за обуздаване и обучение на снаргове. А по-нататък се заредиха пак клетки — по-големи от снарговите. А вътре имаше… странни-престранни същества.

Бяха огромни. Телата им бяха тлъсти като бъчви, а отгоре им стърчаха нелепи крилца; имаха тънки, дълги шии, върху които бавно се поклащаха глави и ги следяха с поглед. На отсрещния край стърчаха опашчици. Краката им като че не бяха достатъчно дебели, че да ги държат. О, не че не бяха дебели — ала такова огромно нещо би трябвало да има крака, дебели като косми.

Едно от съществата промуши глава през прътите и погледна надолу към Писмир. Очите му бяха огромни, ала ясни и по странен начин интелигентни, а над тях се въсеха огромни рошави вежди.

— Поун! — възкликна шаманът. — Това е поун! От далечния изток, чак оттам, където ресните докосват Пода. Най-едрите същества на Килима. О, ако си имахме няколко такива под наша команда…

— Тия май са под моулска команда, като гледам — обади се Бейн.

Поунът го проследи с поглед.

Стигнаха ръбестите метални хълмове и влязоха под тъмен свод. Вътре ги поеха други, по-мургави моули.

Навлязоха в лабиринт от тунели. „Дум! Дум!“ — отекнаха чукове. Подминаха ги, навлязоха по-навътре и най-накрая стигнаха до слабоосветена зала с многобройни врати по стените. Отвориха една и ги блъснаха вътре.

Докато се търкаляха по влажния под, зад решетките се появи ухилената физиономия на Гормалийш, осветена от червената светлина на факлите.

— Насладете се на гостоприемството на нашите зандани, докато все още имате възможност. Скоро ще се отправите към мините. А там не ще има сън за вас. Ала и Фрей няма да ви застрашава!

— Ама те защо говорят така? — зачуди се Писмир. — Мелодрама и половина. Направо се шашнах, че не добави накрая и „хррр-хррр-хррр“.

— Гормалийш! — викна Бейн.

Моулът се появи.

— Да, низка измет?

— Низка измет! — тросна се Писмир. — Тоя има въображение колкото самун хляб!

— Когато се измъкнем оттук, ще те открия и ще те убия — рече Бейн със съвсем нормален тон, сякаш си бъбреха. — Смятах, че е редно още сега да ти го кажа. Не ми се ще да ми разправяш после, че не съм те бил предупредил.

Гормалийш отстъпи назад.

— Заплахата ти ме изпълва единствено с презрение. Хррр-хррр-хррр!

Писмир кимна ухилен.

— Знаех си, че рано или късно ще си го каже! — измърмори той под носа си.

Лежаха сред мрака и се вслушваха в далечния трясък на чуковете.

— Значи, това били мините — обади се Брокандо. — Значи, тук са докарвали моите хора. Метал да копаят.

— Тъй като слушам, не ще да са били само твоите — подметна Писмир.

Той лежеше вторачен в тъмното и се чудеше какво ли прави Глърк. Онази сянка може и да му се беше привидяла. А пък Снибрил… е, може пък наистина да е успял да изскочи, преди да рухне покривът…

Събуди ги грубо ръчкане с пика.

На вратата стояха двама моули и се хилеха срещу тях.

— Тия тримата са за мините, а?

— Тъй! — изръмжа някой отвън. Писмир наостри уши.

— Тоя е малко дребничък, а пък онзи, другият — изкуфял дъртак. Ама хайде да употребим първо дъртите, а?

— Я ги дайте да ги видим — чу се глас отвън.

Моулите сграбчиха пленниците и ги вдигнаха на крака. Огледаха ремъците, с които бяха вързани, а после ги избутаха в мрачната стая. Там стоеше вортгорн в бронзова броня — страховита гледка сред полумрака.

— Ей, вие, тъпоумни изроди! — изръмжа той на моулите. — Я вижте как са вързани! Ремъците ей-сега ще им паднат! — Той пристъпи напред и сграбчи Писмир за ръцете. Старецът се вгледа в кафявите очи — определено му бяха познати отнякъде. Едното око му намигна.

— Ама ние специално ги свързахме! — възмути се единият моул.

— Тъй ли? Я го огледайте тоя тогава!

Двамата моули се плъзнаха напред и застанаха от двете страни на вортгорна.

— Стегнати са като… — започна единият.

Вортгорнът протегна възлестите си ръце и сграбчи и двамата за косматите вратове. Гласът на моула премина в сподавено квичене. Вортгорнът събра ръце — те изпращяха доволно — и пусна шашардисаните зверове на пода.

Глърк свали шлема си.

— Е, ето ни и нас.

Не устоя и изтропа кратка джига пред облещените им зъркели. После отново нахлупи шлема.

— Ама нали те оставихме в Подкилимието!

— Ти как така си тук?

— Ама аз тебе ли съм видял? — възкликна Писмир. — Онова си бил ти, нали?

— Първо — безопасността. Занимателните разкази ще ги оставим за после! — рече Глърк.

Извади от пояса си нож и разряза въжетата. Поразтриха и съживиха изтръпналите си китки, а през това време вождът завлече стражите в килията и им тури ключа — макар че Брокандо не пропусна да посочи, че най-удобният момент да ликвидираш врага бил, докато той е в безсъзнание.

Глърк се върна с мечовете им.

— Гадни са, ама все е по-добре от нищо, опре ли до бой — рече той. — Я се опитайте да си докарате пленнически вид, че някой може и да ви види. Тука ги има всякакви. Може и изобщо да не ви забележат.

Глърк ги поведе, внушителен във вортгорнските си доспехи. На два пъти засякоха стражи-моули, които изобщо не им обръщаха внимание, докато не станеше твърде късно.

— Къде отиваме? — попита Писмир.

— Намерих приятели тук.

— Трябва да освободим пленниците! — обади се Брокандо.

— Те са хиляди. А и Моулите са хиляди — поклати Глърк глава. — Множко ще ни дойдат.

— Прав си — подкрепи го Бейн. — Трябва да се махаме оттук. По-нататък можем да доведем и помощ. И хич не ми разправяй, че щом сред пленниците има много дефтмени, то разполагаме с цяла армия сред техните редици.

— И аз видях някои от пленниците — рече Глърк. — Мене ако питаш, хич не стават за битки.

— Ей, говориш за дефтмени! — сопна се Брокандо.

Глърк надникна иззад един ъгъл и им кимна да го последват.

— Знам — обади се той. — И все пак това, дето го казвам, си е тъй. Искам да кажа, не е като да свиеш връзка ключове, да отключиш някоя и друга врата и да креснеш „Хррр-хррр-хррр, хей, мои хора, хвърляйте букаите!“ Това тука става. Наистина! Пък и подочух това-онова. Знаеш ли защо Моулите са нападнали Джеопард?

— Да покорят и да поробят горд народ — предположи Брокандо.

— Заради пясъчника.

— Пясъчник ли ?

— Та нали Джеопард е построен върху пясъчник? За каменни резци, нали разбирате. Докато къртят метала, ги хабят с дузини.

— Моят прекрасен град…

— Пясъчник — повтори Глърк.

— Дворецът ми…

— И той е от пясъчник.

— Метал — обади се Бейн. — Искат да добиват колкото се може повече метал. Металните оръжия бият отвсякъде и дървените, и лаковите.

— Ама защо ли толкоз се напъват, да им се неначуди човек? — вдигна рамене Писмир.

— Уеър е само на няколко дни път оттук — отвърна му Бейн. — Ето защо. Трябва да предупредим хората.

— Хайде, влизайте тук — кимна им Глърк.

„Тук“ излезе дълъг тунел, издълбан в бронза. През дупките в тавана се процеждаше светлина и хвърляше мътни сенки покрай стените. Въздухът бе топъл и миришеше на животни. Пленниците дочуха тътренето на огромните крака и мощното им дишане. Нещо се размърда и в полумрака пред тях светнаха чифт зелени очи.

— Какво търсите тук? — попита моулският стражник.

— Ами — обади се Глърк, — водя пленниците! Хррр-хррр-хррр!

Стражът ги изгледа подозрително.

— И за какво?

Глърк премига.

— Стига сме си приказвали, хррр-хррр-хррр — каза той най-накрая и с все сила фрасна стражника по главата.

Зелените очи угаснаха.

— Чат-пат хваща мене липса на идеи — рече Глърк.

Очите на Писмир бяха привикнали към тъмното. Пещерата бе голяма, ала не изглеждаше чак толкова голяма, колкото бе всъщност, защото гъмжеше от едни такива огромни…

— Поуни, нали? — позна ги Брокандо.

— Можеш ли ги сбърка тях. А какво правят тук? — попита Писмир.

— Въртят колелата на издигаща се платформа — обясни Глърк. — Използва тях да вършат тежка работа. И знаеш ли кво? Разумни са!

— Ами, ами, само така разправят — подхвърли Писмир. — Умнички изглеждат, тъй де, ама главите им са съвсем мънички в сравнение с тялото! Мозъкът им е колкото сушено зрънце грах!

— Да, ама много умно зрънце грах — опъна се Глърк.

— Снощи бях се скатал тук. Те си имат език. Тропат и тръбят през носа. Я гледайте сега.

Една малка главица изникна от сенките и се наведе към него. Две умни очи мигнаха.

— Ъ… Ако ме разбираш какво ти говоря, тропни два пъти — дрезгаво изрече вонгсът.

— Туп. Туп.

Чак и Глърк се изненада.

— Тези тук са ни приятели. Хайде да ни помогнеш, става ли?

— Туп. Туп.

— Туй ще рече „да“ — обясни Глърк.

— Ами? — възкликна Писмир.

— Седлото му е ей-там до яслата.

Беше по-скоро малък замък. Имаше широки препаски от червен плат, инкрустирани с бронз, и покрив отгоре — от него висяха завески и бе окичен със звънчета. Вътре имаше седалки с възглавнички, а върху богато украсения хамут бе изписана с патинирани бронзови букви думата „Акретонг“.

Писмир пристъпи плахо към поуна, докато останалите се занимаваха със седлото, и вдигна разтворена длан.

— Колко пръста съм вдигнал? — попита той подозрително.

— Туп. Туп. Туп. Туп.

— Аха. Значи, дотука беше със…

— Туп.

— Чист късмет. Просто го уцели.

Поунът коленичи и им позволи да закрепят седлото на гърба му. После отвори уста и протръби. Прозвуча като скърцане на врата, увеличено хилядократно — само че се къдреше и извиваше, а вътре в звука бръмчаха какви ли не други звукчета. Език, помисли си Писмир. Език без думи — ала все пак език.

Чудя се, дали и него са го измислили уайтите? И хората едно време са си говорели без думи. Че то ние и сега си говорим. Нали казваме например „Хммм“, и „Уффф“ и „Уааа“… Ама… какви си ги мисля аз? Че те са животни! Само че вероятно са доста схватливи. Много схватливи, наистина. Останалите поуни вдигнаха глави и му отвърнаха с най-различни гърмящи и трептящи звуци.

— Моулите няма как да не са ги чули — рече Писмир.

— А, няма значение — отвърна Глърк. — Поуните са решили да си ходят.

— Искаш да кажеш, че са могли да си тръгнат оттук, когато си искат? — Брокандо гледаше как огромните животни се изнизват от яслите в спретната колонка.

— Когато Вортгорните управлявали това място, на тях тук им харесвало — заразправя Глърк. — Те харесва работи, дето намира интересни. Моули вече не им интересни. Те тях не харесва. Аз мисля те мисли ние интересни.

— Виж сега, Глърк — сопна му се Писмир. — Не че искам да ти кажа, такова де, че си падаш тъпичък, ала не мисля, че би могъл да научиш толкоз бързо цял език, и че всичкото това си е…

— Ама аз не съм го научил — ухили се самодоволно Глърк. — Аз си знаех предварително какво да очаквам тука.

— Ама как…

— Стига дрънкали сме, хррр-хррр-хррр — рече Глърк. — Ще ти кажа по-късно. Между другото, дръж себе си учтиво. Тя ми каза, че много добре разбирали хората.

— Не ми се вярва — заинати се Писмир.

— Прррр! — рече един поун право в ухото му.

— Това значи, че те смятат за интересен — обясни Глърк.

— А пък коя е тая „тя“? — настоя Писмир.

— Скоро ще ти кажа — отвърна му Глърк. Тайничко се радваше на самия себе си. Цял живот все Писмир всичко знаеше по-добре от него. Беше страшно приятно и ти поне веднъж да си господин Всезнайко.

В края на пещерата имаше дебела бронзова врата. Първите два поуна минаха направо през нея, както си беше затворена, и я изтръгнаха от пантите. Стадото се изниза навън и препусна в тръс. Акретонг дръпна напред и застана начело.

Той протръби сигнал и Поуните минаха в галоп. Бяха тромави и смешни — до момента, в който се усетиш, че тия грамадански подрипващи топки биха минали и през къща, без изобщо да я забележат.

На гърба на Акретонг и четиримата се кандилкаха като грахови зрънца в огромно гърне. Писмир забеляза, че ги преследва галопираща моулска потеря. Към тях всеки миг щяха да полетят копия. И Акретонг май ги бе видял, защото изрева като стреснат тромпет.

Три поуна се отделиха от стадото и се обърнаха. Моулите изведнъж осъзнаха, че не преследват избягало стадо добитък, а…

Писмир се изправи на крака в седлото.

— Сгазиха ги!

— Какво? Скочили са отгоре им? — вдигна глава Брокандо.

— Не, просто… минаха през тях.

— Те мразят Моулите — обади се Глърк. — Мразят ги повече от всички други. Смятат ги за крайно безинтересни.

Пред тях се виждаше сводът, обкръжен от развълнувана тълпа моули и вортгорни.

— Ама те само да пуснат тая платформа, и край с нас! — завайка се Писмир.

— Няма да я пуснат! — ревна Глърк. — Той я задвижва.

И чак тогава забелязаха огромния механизъм с въртящо се колело зад портата. В него беше впрегнат поун. Неколцина моули го шибаха с камшици и го ръчкаха с остени. Ала той не помръдваше и тръбеше ли, тръбеше. Акретонг ревна в отговор.

— Сега ще го измъкнат оттам — продължи Глърк. — Между другото, ъъ… какво беше… а, да. Те мразят острите неща повече и от Моулите, тъй че трябва да внимаваме с тия копия и разните му там…

Няколко поуна се метнаха към колелото и разпиляха Моулите като шикалки. Тежките им челюсти щракнаха край решетките. Поунът в клетката се измъкна на свобода, поспря се да стъпче двата моула, дето го бодяха най-усърдно от всички, и скочи през портата.

— Те са луди! — възкликна Писмир. — Платформата няма да ги издържи!

— Ще видим — рече Глърк, щом под тях заскърца.

Останалите поуни се струпаха зад тях и Писмир забеляза, че макар и постоянно да кривваха, за да стъпчат някой моул, избягваха търчащите вортгорни. Вортгорните явно все още им бяха поне мъничко интересни.

Очакваше платформата да се разцепи под тежестта на Поуните. Не че се разцепи, ала нещо над тях рече „Дръннн!“ и останките от колелото се завъртяха бясно, докато накрая то се превърна в размазано петно. Веригите изпищяха върху скрипците. Стената се втурна презглава край тях. Само Глърк си седеше най-спокойно. Даже и Писмир се бе сгърчил на седлото. Веднага щом удареха земята, щяха да се размажат на пихтия — знаеше си го. Брокандо се просна и захленчи, стиснал клепачи. Дори и Бейн бе оклюмал и се беше подпрял, готов да посрещне шока от удара.

Тъй че само Глърк видя как Поуните взеха да скачат от платформата един по един. Разпериха крилца. Те бяха твърде малки, че да задържат Поуните във въздуха, ала вършеха работа. Поуните пляскаха бясно с тях и се спускаха леко надолу сред космите.

Щом на платформата остана да тежи само Акретонг, тя забави ход и накрая тежко тупна върху праха. Акретонг се затътрузи встрани, а останалите поуни взеха да тупат между космите като зрели круши.

Останалите извърнаха погледи към Глърк.

— Ти знаеше, че няма да се размажем! — обвинително рече Писмир.

— Надявах се — отвърна Глърк. — Не бях чак толкоз сигурен, даже и след като Кулейна ми каза всичко онова…

— Кой е Кулейна? Да не би той да е оная „тя“? — Писмир бе доста зле поразтърсен. Беше доста учтив по свой си начин, ала това, че знае повече от Глърк за почти всичко, бе едно от малкото неща, в които вярваше, че е наистина добър. Не беше свикнал на такива работи.

В праха край тях тупна още един поун. По-схватливи са, отколкото изглеждат — помисли си той. Балони с крилца! Нищо чудно, че не обичат остри предмети…

— Трудно е да се опише Кулейна — подхвана Глърк. — Мисля, че е нещо като уайт, ама не съвсем.

— Уайт? Ама не съвсем?

— Ще ти се наложи сам да я попиташ — рече Глърк. — Сега отиваме при нея. — Акретонг сгуши глава в плещи и тромаво се запромъква сред космите.

— Не, не отиваме при нея — опъна се Бейн. — Трябва да тръгнем за Уеър!

— Да се връщаме в Джеопард, искаш да кажеш!

— Уеър е само на няколко дни път. Трябва да разкажа на всички за това!

— Те може и да са научили вече — мрачно рече Писмир.

— Не са го научили — обади се Глърк.

— Ти пък откъде го знаеш?

— Ние сме единствените, които знаят за моулската войска. Затова и трябва да отидем в Уеър и да предупредим хората. Но първо трябва да се върнем и да говорим с Кулейна.

— С онази уайтка ли? Ама защо?

— За да й кажем какво сме видели — усмихна се Глърк доста озадачено. Почеса се по главата. — Така, че да може да запомни какво ще й разкажем сега и да ми го разкаже преди два дни. Когато я срещнах.

Брокандо зяпна, ала Писмир му махна да мълчи.

— Уайтите помнят и бъдеще, и минало — рече той. — Но… виж какво, те никога на никого не го разказват, Глърк.

— Да, ама тази го казва — рече Глърк. — И не ме гледай така. Да не си мислиш, че мога да си измисля такова нещо?!