Трейси Шевалие
Жива жар (37)

5

Редицата къщи на комплекса „Херкулес“ завършваше с кръчмата „Херкулес“, точно при Уестминстърския мост, а на другия край беше „Ананасът“. Тя беше по-голяма и по-посещавана от „Ананасът“, със сепарета и ярко осветление. Джон Астли беше пил там няколко пъти, но обичаше да прави прелъстителките си набези в по-закътани и тъмни места. Ала в нея поне нямаше хора от цирка и когато влязоха, никой не ги погледна.

Джон Астли плати на една двойка да се преместят другаде и настани Мейси в ъглово сепаре с висока до раменете дървена преграда, която ги изолираше от двете съседни сепарета, но им позволяваше да виждат цялото помещение. После той отиде до бара и й взе пунш, а за себе си чаша вино.

— Да е сладък и с повече ром — даде той указания за пунша. Кръчмарят погледна към Мейси, но не каза нищо.

Щом седнаха с питиетата пред тях, Джон Астли не подхвана разговор, както направи на улицата. Всъщност изобщо нямаше желание да говори. Беше постигнал първата си цел — да настани Мейси в кръчма с питие пред нея. Чувстваше, че е направил достатъчно, а ромът и неговото физическо присъствие щяха да свършат останалото за постигане на втората му цел. Всъщност не обичаше много да говори с жените и чувстваше, че сега няма какво толкова да каже на Мейси. Тя беше хубаво момиче, а той просто търсеше утеха от по-досадните жени в живота си.

Отначало Мейси мълчеше и се наслаждаваше на новото усещане да седи с красавец в лондонска кръчма. Беше влизала, разбира се, в кръчмите край селото им, но те бяха тъмни, задимени и мизерни в сравнение с тази. Макар че „Херкулес“ не беше нищо друго освен долнопробна квартална кръчма, дървените маси и столове бяха по-удобни и не така разнебитени, както онези в „Петте камбани“, които кръчмарят купуваше на старо, вместо да плати за прекрасните изделия на Томас Келауей. Освен това кръчмата „Херкулес“ беше по-топла, защото, независимо че беше по-голяма, огънят с въглища гореше по-добре и имаше повече посетители. Дори големите халби за бира не бяха така нащърбени, както в селските кръчми и чашите за вино и пунш бяха по-хубави от тези, които беше виждала в Дорсетшър.

Мейси никога не беше стояла в помещение с толкова лампи и беше очарована от подробностите, които виждаше — пъстрите дрехи на жените, бръчките по челото на един мъж, имената и инициалите, издълбани в дървените прегради. Наблюдаваше как клиентите сноват напред-назад, подобно на котка, дебнеща дърво с накацали птички, която следи с настървен поглед една, после се взира в друга и върти глава в различни посоки. Останалите посетители, изглежда, бяха в отлично настроение. Когато една компания насреща й избухна в смях, Мейси се усмихна. Двама мъже започнаха да си крещят и тя повдигна вежди, но после въздъхна облекчено, когато те внезапно се разсмяха и се потупаха по гърба.

Тя нямаше представа какво има в чашата, която Джон Астли сложи пред нея; досега беше пила само слаба бира, но я взе смело и отпи.

— О, колко ароматно! — Тя облиза устни. — Не съм смятала, че напитките в Лондон ще са толкова различни. Но ето че доста неща са различни. Например тази кръчма, много по-оживена е от „Петте камбани“. — Тя пак отпи от чашата си, смяташе, че така е редно.

Джон Астли изобщо не я слушаше, а пресмяташе колко ром трябва да й купи, за да се опияни и да се съгласи на всичко. Погледна зачервените й бузи и глуповатата й усмивка. Два ще са достатъчни, помисли си той.

Мейси не се вглеждаше в посетителите, за да търси познати лица, но един от тях се сети коя е. Тя не забеляза Чарли Батърфийлд, който чакаше бирите си сред мъжете, струпани на бара, дори когато той я зазяпа. Като разбра, че е с Джон Астли и е подпийнала, Чарли се обърна на другата страна с отвращение. Но когато сложи бирите пред родителите си, не се стърпя и каза:

— Познайте кой седи в съседното сепаре. Не, недей, мамо! — Той дръпна Бет Батърфийлд назад, когато тя понечи да стане, за да надникне над преградата. — Гледай да не те видят.

— Кой е там, момче? — попита Дик Батърфийлд и отпи глътка. — О, чудесно.

— Оня коцкар Астли с малката госпожичка от Дорсет.

— От Дорсет! Да не би да е Мейси? — каза Бет Батърфийлд. — И какво прави Мейси тук? Това не е място за нея. — Тя нададе ухо към съседното сепаре. Мейси говореше все по-високо с всяка глътка пунш, така че се чуваше ясно. Джон Астли говореше по-тихо и по-малко.

— Ние с мама ходим на цирк два пъти в седмицата — каза Мейси. — Така че сме виждали всичко, което правите, по няколко пъти. Обичам коня ви, господине. Седите така прекрасно на него.

Джон Астли просто измърмори. Никога не говореше за работа в кръчмите, нито пък имаше нужда от нейните комплименти. Но Мейси не беше достатъчно опитна да усети това. В интерес на истината той се отегчаваше от нея. Беше мернал тук няколко жени, с които щеше да си прекара по-добре, отколкото с Мейси. Тя явно беше девствена, а Джон знаеше от опит, че да прелъстяваш девственици звучи добре, но си е трудна работа. Изискваше се търпение, което той невинаги беше готов да прояви. Те често плачеха, а той предпочиташе жените да се радват, че са с него. Само мис Лора Девайн се беше държала поносимо и без преструвки. Смееше се, а не плачеше, когато я облада, и знаеше как една жена може да задоволи мъжа, без той да я учи. Джон дори се изненада, че е девствена. Но после тя показа и някои неприятни черти на девствениците, макар да му спести сълзите си — въобрази си, че има някакви права над него. След няколко срещи, изпълнени с удоволствие, той я отблъсна и отказа да повярва, че носи неговото дете, докато мис Хана Смит не му го внуши с шамар по-рано днес.

И все пак, каквото и да си мислеше Джон Астли за Мейси, вече бе заявил интерес към нея, като я настани в сепарето и я напиваше с ром пред погледите на посетителите. Жените тук разбираха добре какво е намислил и нямаха никакво намерение да станат вторият му избор.

Джон Астли реши да ускори нещата. Щом Мейси изпи пунша си, той отиде да й вземе друг и чаша вино за себе си. На връщане, с пълна чаша във всяка ръка, отстъпи да направи път на едно момче с белег на веждата. Момчето пристъпи в същата посока, а после повтори следващата стъпка на Джон Астли, като през цялото време се хилеше. След като препречваше пътя му още една минута, то се блъсна в рамото му и половината чаша вино се изля на земята.

— Коцкар — изсъска момчето и отмина.

Джон Астли нямаше представа кое е то, но познаваше такива като него: може би беше идвало на представленията и завиждаше на славата и таланта на Джон Астли. Понякога на улицата или по кръчмите го спираха мъже, които му се присмиваха. Стигаше се и до бой, когато ревността го разгаряше. Джон Астли се опитваше да избягва подобни стълкновения, защото беше под достойнството му да се кара и бие с простолюдието. Но се защитаваше умело и отблъскваше атаките, особено срещу красивото си лице. Независимо от няколкото падания и конски ритници беше успял да опази лицето си от белези и наранявания и нямаше никакво намерение да съсипе хубавата си външност в юмручна схватка с пиян младеж.

Мейси не беше забелязала сблъсъка, защото сега слушаше една едрогърда жена с изпръхнали бузи и подпухнали ръце, надвесила се над преградата от съседното сепаре.

— Все се каня да намина при вас с майка ти — казваше жената. — Една дама иска различни копчета за мъжките жилетки, които шие. Знаеш ли как се правят островърхи копчета?

— Разбира се, че знам! — извика Мейси. — Нали съм от Дорсет? Дорсетски копчета от дорсетско момиче! — Пуншът беше изтънил и извисил гласа й.

Бет Батърфийлд се намръщи — беше доловила дъх на ром.

— Майка ти знае ли, че си тук?

— Разбира се, че знае — прекъсна ги Джон Астли. — Но не е ваша работа.

Бет Батърфийлд настръхна.

— Моя е и още как! Мейси ми е съседка, а ние се грижим за съседите си, поне за някои от тях. — Тя го изгледа накриво.

Джон Астли помисли как да се справи с нея: можеше да й отговори учтиво или да й покаже презрение и безразличие. Невинаги беше лесно да прецениш кое поведение ще се хареса на някоя жена, но трябваше да реши, преди да загуби Мейси заради съседите й. Сега, когато имаше възможност да му се изплъзне, той вече я искаше повече. Като остави питиетата и обърна гръб на перачката, той се намести на пейката до Мейси и смело я прегърна. Мейси се усмихна, сгуши се в него и отпи глътка от пунша.

Бет Батърфийлд наблюдаваше тази демонстрация на близост с подозрение.

— Мейси, добре ли…

— Добре съм, мисис Батърфийлд, наистина. Мама знае, че съм тук.

— Така ли? — Макар че Мейси започваше да става по-добра в лъжите, не беше лесно да заблуди Бет Батърфийлд.

— Остави ги, Бет — изръмжа Дик Батърфийлд и я дръпна за полата. Беше краят на седмицата и той беше уморен. Не искаше нищо друго освен няколко питиета със семейството и приятелите. Смяташе, че жена му много се меси в хорските работи.

Бет Батърфийлд се задоволи с думите:

— Ще дойда малко по-късно да ви питам за тия копчета, какво ще кажеш? — каза го така, сякаш да предупреди Джон Астли, че Мейси скоро трябва да си е вкъщи да я посрещне.

— Да, или утре. Но побързайте, защото може да заминем скоро.

— Да заминете ли? Къде ще ходите, в Дорсетшър ли се връщате?

— Разбира се, че не в Дорсетшър. — Мейси размаха ръка. — Не, в Дъблин, с цирка.

Джон Астли беше изненадан, дори ужасен при тази новина.

— Така ли? — възкликна той.

— Чух как баща ти покани моя да тръгне с него. А ти, разбира се, можеш да го убедиш да позволи на тате да ни вземе всички. — Тя отпи от пунша и тръсна чашата на масата. — Всички ще сме заедно!

— Нима? — Бет Батърфийлд изгледа начумерено Джон Астли. — Може би е най-добре да дойда сега с теб при майка ти.

— Бет, седни и си пий кротко. — В гласа на Дик Батърфийлд прозвучаха заплашителни нотки, каквито Бет рядко долавяше, затова се подчини и седна на мястото си, все така начумерена.

— Тук има нещо нередно — промърмори тя. — Знам го.

— Да, но не е твоя работа, нали така? Остави ги тия Келауей на мира. Не падаш по-долу от Маги, която дебне момчето им при всеки удобен случай. Може би трябва да се тревожиш повече за нея, отколкото за това момиче. Мис Дорсет е достатъчно голяма да знае какво прави. Ще си получи какво търси от Астли. Като идеш да видиш мисис Келауей, я попитай какво ще прави мъжът й с дървения материал, ако замине за Ирландия. Кажи му, че ще го взема за малко пари — и столовете, ако има някакви. Знаеш ли, най-добре е да дойда и аз у тях.

— А сега кой си пъха носа в хорските работи?

Дик Батърфийлд се протегна и вдигна чашата си.

— Тук не става дума за Келауей, пиле, а за Батърфийлд. Така поддържам покрива над главите ви.

Бет Батърфийлд изсумтя.

— Ето с тях го поддържам. — Тя протегна нацепените си мазолести ръце, които изстискваха мокри дрехи вече двайсет години и изглеждаха като ръце на старица. Дик Батърфийлд хвана едната й ръка и я целуна с умиление и състрадание. Бет Батърфийлд се засмя.

— Ти, старо куче. Какво да правя с теб?

Тя се облегна и се прозина, защото току-що се беше върнала от свои клиенти, където беше прала от предишната вечер и не беше спала повече от едно денонощие. Настани се на мястото си като парче камък в зид и позволи на Мейси да се изплъзне от съзнанието й. Нямаше да се помръдне няколко часа.

Джон Астли размишляваше за Дъблин. Едно от привлекателните неща у Мейси беше, че ще остане тук и той няма да се бори с някакви претенции относно девствеността й.

— Какво беше това за Дъблин? — каза той. — Какво ще върши баща ти там?

— Дърводелска работа. Той е майстор на столове, но мистър Астли го помоли да се присъедини към цирка, за да строи декорите. — Мейси завали последните думи под влиянието на рома. Искаше да положи замаяната си глава на масата.

Джон Астли си отдъхна. Баща му със сигурност нямаше да позволи на един дърводелец да води и семейството си с тях в Дъблин. Той изпи чашата си и стана.

— Хайде, да тръгваме.

Беше обаче позакъснял. Нахалният хлапак, който изля виното му, сега стоеше с група младежи отсреща и беше започнал да пее:

Двама млади се видяха —

Бони Кейт и Дани.

Двама млади се видяха

весело си поиграха.

На разходка я покани,

хем да види малкия му Дани!

Бузите на Мейси сега бяха пламнали и тя изглеждаше леко упоена.

— Хайде, Мейси — повтори Джон Астли, като гледаше заплашително певците. — Ще те изпратя до вас.

Хората наоколо бяха подели песента:

И в хамбара двама млади —

Бони Кейт и Дани.

И в хамбара двама млади.

Пушката си той извади,

дълга колкото две длани,

туй бе малкият му Дани!

Мейси се забави да нагласи шала на раменете си.

— Побързай! — измърмори Джон Астли. Като я издърпа да стане, той я обгърна с ръка и я поведе към вратата. Надвиквайки песента, Бет Батърфийлд я сподири с думите:

— Не забравяй, пиленце. Скоро ще дойда при майка ти!

До реката двама млади —

Бони Кейт и Дани.

До реката двама млади.

Там краката й разтвори

и със нея се пребори.

Ах, ти, палав Дани!

Джон Астли затвори вратата след себе си да не чува залповете от смях. Мейси, изглежда, не им бе обърнала внимание, макар че свежият въздух я поободри и тя тръсна глава, сякаш да проветри ума си.

— Къде отиваме? — успя да изломоти.

— Просто на малка разходка, а после ще те заведа у вас. — Джон Астли пристегна ръката си около кръста й и я поведе не наляво покрай комплекса „Херкулес“, а надясно по Бастил Роу. В тази посока имаше пътека между две къщи, която водеше към конюшнята.

От студения въздух щастливото опиянение на Мейси премина в гадене. Малко по-надолу по Бастил Роу тя започна да стене и се хвана за стомаха. Джон Астли я пусна.

— Ама че идиотка — измърмори той, когато Мейси се свлече на колене и повърна в канавката. Изкушаваше се да я остави да си намери сама пътя до дома. Не бяха се отдалечили много от кръчмата, макар че мъглата беше толкова гъста, че тя вече не се виждаше.

В този момент от мъглата изскочи дребна фигура и се приближи към тях. Бяха само на няколко крачки от квартирата на семейство Батърфийлд, където Маги се беше отбила след работа да си смени дрехите. Сега работеше във фабрика за оцет близо до реката и складовете за дървен материал северно от Уестминстърския мост и макар че там миришеше на кисело, носът вече не я болеше и очите й не бяха зачервени. Собственикът дори ги пускаше по-рано в събота следобед.

Маги се стресна, като видя Джон Астли. Не обичаше да върви сама в мъглата, но го правеше, когато се наложеше. Беше се върнала от фабриката с друго момиче, което живееше наблизо, а и кръчмата беше на две крачки от дома им и тя не се безпокоеше. Натъквайки се на ездача така внезапно, понечи да изпищи, но съзря момичето, проснато в краката му, все още повръщащо в канавката. Тогава се изкикоти, защото позна Джон Астли, явно с някое от неговите завоевания.

— Забавлявате се, а, господине? — рече подигравателно тя и избяга, преди той да отговори. Изпита облекчение, че Джон Астли не е заплаха за нея, и желание да излезе от мъглата и да стигне кръчмата. Затова само бегло погледна към Мейси, преди да забърза към „Херкулес“.