Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Burning Bright, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Майя Пенчева, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- bambo (2009)
Издание:
Трейси Шевалие. Жива жар
Издателство „Обсидиан“, 2007
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация
4
Когато вратата се отвори отново, на прага се появи самият мистър Блейк.
— Здравейте, деца мои — рече той. — Кейт ми каза, че искате да видите песните ми.
— Да, господине — отвърнаха Маги и Джем в един глас.
— Е, това е хубаво. Децата ги разбират по-добре от всеки друг. „И написах весел стих — всекиму да стане мило.“ Елате.
Като ги заведе до предната стая с печатарската преса, той застана до една лавица, отвори кутия и извади книжка, не по-голяма от дланта му, обшита в сивкава подвързия.
— Ето — каза той, като я постави на масата до предния прозорец.
Джем и Маги застанаха един до друг до масата, но никой не посегна към книгата, дори Маги с всичката си смелост. И двамата нямаха опит в държането на книги. Когато Ан Келауей се омъжи, получи като подарък от родителите си един молитвеник, но тя единствена от семейството си го използваше в църквата. Родителите на Маги никога не бяха притежавали книга, освен онези, които Дик Батърфийлд купуваше и продаваше. Бет Батърфийлд не можеше да чете, но обичаше мъжът й да й чете стари вестници, които носеше от кръчмата.
— Няма ли да я разгледате? — попита мистър Блейк. — Хайде, момчето ми, отвори я. Където и да е.
Джем посегна, хвана книгата и я отвори на едно място в началото. На лявата страница имаше огромно цвете с червено лилав цвят и сред къдравите му листенца седеше жена в жълта дреха с бебе в скута си. До тях стоеше момиче в синя рокличка с нещо, което се стори на Маги като пеперудени крила, излизащи от раменете й. Под цветето имаше думи, изписани в кафяво и заобиколени от зелени клонки. Дясната страница беше почти цялата изпълнена с думи, с разлистено дърво на полето отдясно; отляво се виеха винетки и тук-там летяха птички. Маги се възхити на рисунките, макар да не можеше да прочете нито дума. Чудеше се дали Джем може.
— Какво пише? — попита тя.
— Не можеш ли да четеш, дете?
Маги поклати глава.
— Ходих на училище само една година и съм забравила всичко.
Мистър Блейк се засмя тихо.
— Аз изобщо не съм ходил на училище! Баща ми ме научи да чета. Твоят баща не те ли учи?
— Много е зает, за да се занимава с мен.
— Чу ли това, Кейт? Чу ли?
— Чух. — Мисис Блейк стоеше облегната на касата на вратата.
— Знаете ли, че аз научих Кейт да чете. И нейният баща беше много зает. Е, добре, а ти, момче? Можеш ли да прочетеш песента?
Джем се прокашля и каза:
— Ще се опитам. Ходил съм малко на училище. — Постави пръст на страницата и зачете бавно:
Новороден…
„На колко дни?“ — „На два.“
„И си на име?“
„Усмихнат Ден
и Час Блажен.
Благослови ме.“
Той спираше и заекваше толкова често, че мистър Блейк се смили над него и се присъедини с по-силен и по-бърз глас, така че Джем го следваше, повтаряйки думите му като в някаква игра:
Животът нов —
На две утра едва! —
изгря красиво.
За благослов
шептя с любов:
„Бъди щастливо!“
От картината Маги се досети, че песента се отнася за някакво бебе, а мистър Блейк звучеше като вдетинен баща, който гука гальовно на рожбата си. Тя се зачуди откъде знае как говорят бащите, след като нямаше деца. От друга страна, той явно не разбираше много от бебета, иначе нямаше да напише, че говори, когато е още на два дни. Маги обаче си замълча.
— Ето едно, което ще запомните. — Мистър Блейк отгърна няколко страници и започна: — „Когато лесът развеселен се смее и ручей с трапчинки усмихнат се лее…“
Песента, която им изпя на моста. Този път не пееше, а рецитираше бързо. Джем се опитваше да следва стиховете на страницата, пригласяйки тук-таме с дума, която успяваше да прочете или си спомняше. Маги се намръщи, раздразнена, че той и мистър Блейк споделят песента по начин, който не й се удаваше. Погледна рисунката, която я придружаваше. Група хора около една маса пиеха вино — жените бяха в сини и жълти рокли, а един мъж в лилаво бе вдигнал чаша. Тя си спомняше един стих, така че, когато мистър Блейк и Джем стигнаха до него, се присъедини и изкрещя: „Ха-ха-хи“, като че ли беше в кръчмата и пееше с останалите.
— Вие ли направихте тази книга, господине? — попита Джем, когато свършиха.
— От начало до край, момчето ми. Написах я, гравирах я, отпечатах я, оцветих я, заших я и я подвързах и после я предложих за продан. С помощта на Кейт, разбира се. Нямаше да се справя без Кейт. — Той погледна към жена си и тя към него. За Джем те като че ли държаха двата края на въже и го дърпаха помежду си.
— Тази преса ли използвахте? — продължаваше той.
Мистър Блейк сложи ръка на една от дръжките.
— Да. Не в тази стая обаче. Тогава живеехме в друга къща. Отвъд реката. — Той стисна дръжката и я дръпна, така че тя се раздвижи леко. Дървената преса заскърца и изпука. — Най-трудното при преместването в Ламбет беше да докараме тази грамада. Трябваше да я разглобим и да наемем няколко души да я пренесат.
— Как работи?
Мистър Блейк засия от удоволствие, че е открил сродна душа.
— Прекрасна гледка е, нали, момчето ми? Чудна машина. Вземаш плочата, която си приготвил — виждал ли си някога гравирана плоча? Не си? Ето една. — Той заведе Джем до една от лавиците и взе един метален правоъгълник. — Пипни отгоре. — Джем почувства изпъкнали редове и заврънкулки върху гладката медна повърхност. — Първо я намазваме с мастило. — Той извади късо парче дърво със заоблен връх. — После изтриваме, така че мастилото да остане само върху частите, които искаме да отпечатаме. — Мистър Блейк остави плочата върху тезгяха на пресата, близо до валяците. — Тогава вземаме листа, който сме приготвили, поставяме го върху плочата, после придърпваме ръчките към нас — мистър Блейк дръпна леко дръжката и валяците се завъртяха — и плочата и хартията се защипват и минават между валяците. Така мастилото се отпечатва върху листа. След като мине през валяците, го изваждаме много внимателно и го закачаме да изсъхне на тези въжета над главите ни. После го оцветяваме.
Докато Джем слушаше внимателно, пипаше различни части на пресата, както беше мечтал, и задаваше въпроси на мистър Блейк, на Маги й стана скучно и тя се обърна да прелисти отново книгата. Не беше разглеждала много книги. Тъй като не можеше да чете, не й трябваха. Маги мразеше училището. Когато беше на осем години, отиде в благотворително девическо училище в Съдърк, където живееха по-рано. За нея то беше отвратително място — момичетата бяха натъпкани в една стая да си разменят бълхи, въшки и кашлици и ги биеха наред за щяло и не щяло. След като се беше скитала из улиците, за нея беше трудно по цял ден да седи мирно в една стая, а и не разбираше това, което учителката говореше за буквите и числата. Беше много по-скучно, отколкото да обикаля на воля Съдърк, и тя непрекъснато се въртеше и задрямваше, а после ядеше бой с тънка пръчка, която разраняваше кожата й. Единственият светъл момент от онази година беше денят, когато Дик Батърфийлд влетя в училището с дъщеря си, след като откри допълнителни резки по гърба й, които не бяха негово дело, и наби учителката. Маги повече не стъпи там и до момента, когато мистър Блейк и Джем зарецитираха песента заедно, никога не беше съжалявала, че не може да чете.
Книгата с песните на мистър Блейк я изненада, защото не приличаше на никоя друга, която беше виждала. Повечето книги съдържаха думи с някоя и друга картинка. Тук обаче думите и рисунките бяха преплетени. На места беше трудно да се каже къде свършва едното и къде започва другото. Маги отгръщаше страница след страница. Повечето рисунки изобразяваха деца, които си играят или са с възрастни хора сред природата. Тя според мистър Блейк не беше огромното, празно и открито пространство, което винаги си беше представяла, а оградена, ограничена от плетове земя с дървета, под които да се подслониш.
Видя няколко рисунки на деца с майки, които им четяха или им бяха протегнали ръка, или ги наблюдаваха как спят. Тяхното детство нямаше нищо общо с нейното. Разбира се, Бет Батърфийлд не можеше да й чете и по-скоро щеше да изкрещи на Маги да стане от земята, отколкото да й подаде ръка. Маги се съмняваше, че някой ден ще се събуди и ще намери майка си до леглото си. Вдигна очи и примига, за да отпъди сълзите. Мисис Блейк все още стоеше облегната на касата на вратата, мушнала ръце в престилката си.
— Сигурно сте продали много от тази книга, госпожо, щом живеете в такава голяма къща — рече Маги, все още тъжна.
Думите й като че ли изтръгнаха мисис Блейк от някакъв сън. Тя се отдели от касата на вратата и заглади с длани полата си.
— Не чак толкова, миличка. Не чак толкова. Не са много хората, които разбират мистър Блейк. Дори и тези негови песни. — Тя се поколеба и накрая рече: — Е, сега май е време той да работи. Днес доста го прекъсваха, нали така, мистър Блейк? — Говореше предпазливо и плахо, сякаш се боеше от отговора на съпруга си.
— Разбира се, Кейт — отвърна той, като отмести поглед от печатарската преса. — Права си, както винаги. Постоянно се разсейвам с едно или друго нещо и Кейт трябва да ме контролира. — Той им кимна и излезе от стаята.
— По дяволите — рече Маги внезапно. — Забравих за бирата на мама! — Тя остави „Песни за невинността“ на масата и забърза към вратата.
— Извинете, мисис Блейк. Трябва да вървим. Благодаря, че ни показахте всичко това.