Трейси Шевалие
Жива жар (28)

3

Джем не каза на родителите си и на Мейси къде отива. Ан Келауей щеше да му забрани да ходи толкова надалеч из Лондон. Мейси щеше да поиска да тръгне с тях. Обикновено Джем нямаше нищо против сестра му да ги придружава. Днес обаче беше нервен и не му се щеше да отговаря и за нея. Затова просто каза, че излиза, и макар да отбягна погледа на Мейси, почувства умоляващите й очи.

Може би защото се беше наспала предишния ден, Маги изглеждаше много по-лъчезарна, отколкото през последните недели. Беше се изкъпала и измила косата си, така че с изключение на жълтите линии по дланите кожата й имаше по-свеж цвят. Беше си облякла престилка върху роклята и си беше вързала светлосиня кърпа на врата, нахлупила широкопола сламена шапка с тъмносиня панделка. Тялото й също изглеждаше различно — талията и гърдите й бяха по-оформени. Джем осъзна, че Маги за пръв път носи корсет.

Тя хвана ръката му и вирнала носле, каза през смях:

— Понасяме ли се към центъра на града?

Изглеждаш красива.

Маги се усмихна и приглади престилката над корсета си — жест, който Мейси често правеше, но за Маги беше нов и не изопна много набрания на кръста й плат. Джем потисна желанието си да плъзне длани по тялото й и да приглади престилката й.

Огледа изцапаните си закърпени панталони, грубата си риза и износеното кафяво елече, наследено от брат му Сам. Не беше му дошло наум да си остане с хубавите дрехи за църква. Освен че се боеше да не ги измърси, трябваше да обяснява на родителите си защо е облечен така.

— Трябваше ли да си сложа по-хубави дрехи? — попита той.

— Няма значение. Аз просто обичам да се контя, когато мога. Съседите ще ми се подиграват, ако съм облечена така тук. Хайде да идем до къщата на Блейк. Наблюдавам я, но все още никой не е излязъл.

Те се настаниха да чакат срещу къщата на № 13, зад ниския плет, който отделяше полето от пътя. Не беше слънчево като предишния ден. Все още беше топло, но мъгливо и задушно. Лежаха в тревата и от време на време един от тях се надигаше да погледне дали няма някакво раздвижване пред къщата на мистър Блейк. Видяха мис Пелам да излиза с една приятелка. Тръгнаха към Уестминстър Бридж Роуд, както често в неделя следобед — да пият ечемичена отвара и да се радват на цветята в Градините на Аполон. Видяха Джон Астли, който профуча на коня си. Видяха Томас и Ан Келауей да излизат с Мейси от къщата на № 12 и да минават покрай тях на път към Темза.

Веднага щом те отминаха, вратата на № 13 се отвори и семейство Блейк се отправиха към Роял Роуд, за да се промъкнат през задните улички до Уестминстърския мост. Бяха облечени в обичайните си дрехи: мистър Блейк носеше бяла риза, черни бричове, закопчани под коленете, камгарни чорапи, черно сако и черна шапка с широка периферия като тези, които носеха квакерите. Мисис Блейк беше с тъмнокафява рокля с бяла якичка, боне и тъмносин шал. Вървяха тъй, все едно отиваха на разходка в неделния следобед, а не на погребение, макар че крачеха малко по-бързо, по-целенасочено, запътили се към някаква крайна точка, която сякаш бе по-важна, отколкото разходката до там. И двамата не изглеждаха печални или разстроени. Лицето на мисис Блейк може би беше малко безизразно, а очите на мистър Блейк бяха по-силно вперени в хоризонта. Скръбта им не личеше по нищо и хората, с които се разминаваха, не ги заговаряха, нито сваляха шапки, както биха направили, ако знаеха, че изпращат покойник.

Маги и Джем прескочиха плета и ги последваха. Отначало вървяха доста по-назад. Но семейство Блейк изобщо не се обърнаха и когато пресякоха Уестминстърския мост, Джем и Маги се бяха приближили толкова, че биха могли да чуят какво си говорят. Те обаче не разговаряха. Само мистър Блейк си тананикаше и от време на време изпяваше части от песни на висок глас.

Маги сръга Джем.

— Това не са химни като тези, дето трябва да пее днес. Мисля, че са негови песни от книгата му. От „Песни за невинността“.

— Може би. — Джем не обръщаше толкова внимание на семейство Блейк, а на околната гледка. Отминаха Уестминстърското абатство, където бе задръстено от народ след края на една служба и преди друга, и продължиха направо. Скоро пътят навлезе в голямо зелено пространство с дървета и дълго тясно езерце по средата.

Джем спря и се загледа. Хората се разхождаха по заравнените чакълени пътеки, облечени в далеч по-хубави дрехи от тези, които беше виждал в Ламбет. Жените носеха рокли, скроени така, че изглеждаха като живи. Широките им поли бяха в ярки цветове — наситено жълто, тъмночервено, небесносиньо, златисто, повечето с бродерии, волани или къдрички. Издути фусти обгръщаха женските фигури, а косите им бяха вдигнати високо като кули, увенчани с чудати творения от плат, които Джем не би нарекъл шапки. Изглеждаха като люшкащи се кораби, които лесно могат да се преобърнат при по-силен вятър. Бяха одежди, които не можеш да носиш, ако искаш да свършиш някаква работа.

Мъжките дрехи учудиха Джем още повече. Личеше стремеж към удобство, макар че явно тези мъже също не работеха. Той се загледа в един човек, който мина край тях. Носеше връхна дреха от кафява и жълта коприна, скроена така, че да разкрива бричове от същия плат, златиста жилетка и риза с дантела на яката и маншетите. Чорапите му бяха бели и чисти, а сребърните токи на обувките блестяха. Ако Джем или баща му носеха такива дрехи, пироните щяха да дерат коприната, стърготини щяха да се загнездват в дантелата, чорапите щяха да се цапат и късат и някой щеше да открадне сребърните токи.

В такава елегантна компания Джем се почувства още по-засрамен от панталоните с кръпки и износеното си елече. Дори опитите на Маги да се докара със смачканата сламена капела и шалчето изглеждаха смешни на това място. Тя също го усети, защото още веднъж приглади престилката си, като че ли предизвикваше минувачите да я погледнат.

— Кое е това място? — попита Джем.

— Паркът „Сейнт Джеймс“. Виж онзи дворец отсреща, на него е наречен. — Тя посочи през парка към дълга постройка от червени тухли с назъбени кули от двете страни на входа и ромбовиден часовник, окачен между тях, който показваше два и половина.

— Хайде, ще изгубим семейство Блейк.

На Джем му се искаше да остане тук по-дълго не само за да наблюдава парада на тоалетите, но и портшезите, носени напред-назад от слуги в червено. Децата бяха облечени почти толкова пищно, колкото и родителите им, хранеха патиците и тичаха след обръчи. Млекарките викаха: „Чаша мляко, дами! Чаша мляко, господа!“, и дояха мляко от крави, привързани наблизо. Но Джем трябваше да последва Маги и двамата забързаха след семейство Блейк.

Те се отправиха на север, заобикаляйки източния край на парка. В началото на широка улица, обградена с четири редици брястове, която продължаваше покрай Двореца, те свърнаха в тясна алея към улица с магазини и театри, наредени от двете й страни.

— Отиват нагоре по Хеймаркет — каза Маги. — По-добре да те хвана под ръка.

— Защо? — попита Джем, макар да не дръпна лакътя си, когато тя мушна ръка под него.

Маги се изкикоти и рече:

— Няма да допуснем лондонските момичета да се възползват от едно провинциалистче.

След минута той разбра какво има предвид тя. Докато вървяха по широката улица, някои жени започнаха да му кимат и да го поздравяват, след като досега никой не му обръщаше внимание. Те не бяха облечени както жените в парка „Сейнт Джеймс“ — носеха по-евтини и по-ярки рокли, гърдите им бяха разголени, а на главите им бяха кацнали шапки с пера. Не бяха толкова нахални като проститутката, която срещна на Уестминстърския мост, но може би защото беше светло и още не се бяха напили.

— Какво хубаво момче — рече една жена, хванала за ръка друга. — Откъде си?

— От Дорсетшър — отвърна той.

Маги го дръпна и изсъска:

— Не говори с нея! Ще се вкопчи в теб и няма да те пусне!

Другата проститутка бе с рокля на цветя и хубава шапка и можеше да мине за елегантна, ако нямаше такова дълбоко деколте.

— Дорсетшър, а? — каза тя. — Тук имаме момичета от Дорсетшър. Искаш ли да се запознаеш с тях? Или искаш лондончанка?

— Оставете го на мира! — измърмори Маги.

— Какво, вече си си намерил? — каза тази с роклята на цветя, като хвана Маги за брадичката. — Тя едва ли ще ти даде това, което аз мога.

Маги се освободи с рязко движение и пусна ръката на Джем. Проститутките се изсмяха и ги оставиха на мира, за да търсят по-добра плячка. Джем и Маги закрачиха неуверено в неловко мълчание. Мъглата се беше сгъстила, слънцето се беше скрило и само от време на време надничаше иззад облаците.

За щастие Хеймаркет беше къса улица и скоро стигнаха до по-тихи и по-тесни улички, където сградите бяха залепени една за друга, но не бяха запуснати, а минувачите изглеждаха малко по-заможни от техните съседи в Ламбет.

— Къде сме? — попита Джем.

Маги заобиколи една конска фъшкия.

— В Сохо.

— Банхил Фийлдс наблизо ли е?

— Не, има още път. Първо ще отидат в къщата на майка му и ще я вземат от там. Виж, спряха. Ето. — Семейство Блейк чукаха на вратата на един магазин, на чиито прозорци бе закачен черен плат.

— Джеймс Блейк, галантерист — прочете Джем на глас табелата над магазина.

Вратата се отвори и двамата влязоха вътре. Мистър Блейк се обърна да заключи вратата след себе си и Джем видя, че той вдигна поглед за момент, но не достатъчно дълго, за да ги забележи. Въпреки всичко те се отдръпнаха доста назад по улицата.

Пред вратата не чакаха никакви карети, никой друг не се появи. След като се облегна на някакъв зид и привлече строгите погледи на хората, влизащи и излизащи от съседните къщи, Маги се отмести от зида и тръгна обратно към магазина.

— Какво правиш? — прошепна Джем, когато я настигна.

— Не можем да стоим там и да чакаме, привличаме внимание. Ще се разходим наоколо и ще гледаме кога ще дойде катафалката.

Те минаха покрай прозорците на магазина и по съседните улици и скоро се озоваха на Голдън Скуеър, чието име им каза един продавач на цветя. Както и другите лондонски площади този не беше особено елегантен, но фасадите на къщите бяха по-широки и наоколо беше по-светло, отколкото на тесните улици. Самият площад беше ограден с железни перила, така че Джем и Маги се разходиха от външната им страна и огледаха статуята на Джордж II в средата.

— Защо се държат така с мен? — попита Джем, докато вървяха.

— Кой как се държи?

— Онези… жени на Хеймаркет. Защо подмятат такива неща? Не виждат ли, че съм малък за… за това?

Маги се изкиска.

— Може би момчетата в Лондон възмъжават по-рано.

Джем почервеня и съжали за думите си, защото на Маги явно й харесваше да го дразни за тези работи. Усмивката й го накара да разрита чакъла по пътеката.

— Да се връщаме — промърмори тя.

Когато стигнаха до магазина, отпред беше спряла катафалка и вратата беше отворена. Съседите започнаха да излизат на улицата и Джем и Маги се скриха между тях. Мистър Блейк се появи с погребалните агенти и двамата си братя — единият беше мъжът, който Джем видя предишния ден. Мисис Блейк излезе с друга жена, която имаше същите гъсти вежди и месест нос като братята и сигурно беше сестра им. Докато мъжете изнасяха ковчега през вратата и го поставяха на катафалката, насъбралата се тълпа наведе глави, а мъжете свалиха шапките си.

После двама от погребалните агенти се качиха на капрата и потеглиха бавно, а опечалените тръгнаха пеша, последвани от съседите. Процесията продължи по улицата, докато тя се стесни. Там те спряха и останаха да наблюдават катафалката, която скоро зави в още по-малка уличка и изчезна.

Джем забави крачка.

— Може би трябва да се връщаме в Ламбет — предложи той, мъчейки се да преглътне буцата, заседнала на гърлото му. Като видя ковчега в катафалката и съседите със свалени шапки, си спомни за погребението на брат си и съседите, които стояха пред къщите си с наведени глави, когато каруцата с ковчега мина покрай тях и продължи към гробището, съпроводена от погребалния звън на една-единствена камбана в църквата на Пидълтрентайд. Хората плачеха, защото обичаха Томи, и на Джем му беше много трудно да измине пред очите на всички краткото разстояние между дома им и църквата. Макар че сега по-рядко мислеше за брат си, все още имаше моменти, когато го връхлитаха спомени. Лондон не погреба напълно Томи за който и да е от семейство Келауей. Нощем Джем често чуваше майка си да плаче.

Маги обаче не се съгласи с него. Щом съседите се обърнаха да се приберат по къщите си, тя хукна нагоре по улицата. На ъгъла, където процесията бе завила, тя погледна назад към Джем и замаха енергично. След миг той я последва.