Трейси Шевалие
Жива жар (11)

4

Уестминстърското абатство беше най-високата и величествена сграда в тази част на Лондон. Семейство Келауей се бяха надявали да видят много такива пищно украсени, грандиозни, внушителни сгради. Ала бяха разочаровани от запуснатия, мизерен Ламбет още преди да са видели останалата част от града. Мръсотията, навалицата, шумът, невзрачните занемарени постройки — нито една от тях не отговаряше на картините, които рисуваха във въображението си в Дорсетшър. Поне Абатството задоволи очакванията им — с двете импозантни четвъртити кули, гъстите редици тесни прозорци, изваяни арки, издадени подпори и тънки шпилове. За втори път през седмиците, прекарани в Ламбет, Ан Келауей си помисли: „Има защо да сме в Лондон.“ Първият път беше само преди половин час, когато видя мис Девайн да изпълнява своя номер.

Семейство Келауей спряха пред арките между двете кули и това накара хората отзад да започнат да мърморят и да се блъскат в тях. Маги, която беше по-напред, се обърна и промърмори:

— Горките селски глупаци!

Семейство Келауей стояха в редичка с вдигнати очи и наклонени под един и същи ъгъл глави. Но не можеше да ги кори. Макар и да беше посещавала Абатството няколко пъти, тя също смяташе, че е поразително, особено когато го виждаш за пръв път. Зад всеки ъгъл, във всеки параклис и гробница имаше прелестен мрамор, резби, които да пипнеш, елегантност и разкош, които удивляваха.

Размерите на катедралата поразиха семейство Келауей. Никой от тях не беше виждал сграда, чийто таван се издига толкова високо над главите им. Не можеха да откъснат поглед от него.

Накрая Маги загуби търпение.

— В Абатството има по-изумителни неща от тавана — рече тя на Джем. — Има и по-хубави тавани. Чакай само да видиш Параклиса на Дева Мария.

Чувствайки се отговорна да им разкрие прелестите на Лондон, тя ги поведе през арки и малки параклисчета, като подхвърляше небрежно имената на погребаните там, които помнеше от обиколката с баща й: лорд Хънсдън, графинята на Съсекс, лорд Баучър, Едуард I, Хенри III. Този низ от имена не говореше почти нищо на Джем. Щом веднъж свикна с размерите и разкоша на сградата, той вече не се интересуваше особено от всички тези камъни. Двамата с баща му работеха с дърво и той намираше камъка за студен и неподатлив материал. Все пак не можеше да не се възхити на изящно украсените гробници с легнали отгоре статуи от тъмен и бежов мрамор, на месинговите барелефи върху плочите, на черно-белите колони около надгробните камъни.

Когато стигнаха Параклиса на Дева Мария, издигнат от Хенри VII в другия край на Абатството, и Маги победоносно обяви: „Гробницата на кралица Елизабет“, Джем беше престанал да я слуша, напълно изумен. Никога не си беше представял толкова красота на едно място.

— О, Джем, погледни тавана. — Мейси ахкаше, вперила очи във ветрилообразния каменен свод, изсечен така изящно, че приличаше на дантела, в която са вплетени златни листа.

Джем обаче не гледаше тавана, а редицата резбовани тронове за членовете на кралския двор от двете страни на параклиса. Над всеки трон имаше двуметрова купичка с патиниран буков филигран. Купичките бяха украсени с такава сложна плетеница, та нямаше да се изненада, ако чуеше, че дърворезбарите са полудели, докато ги завършат. Тук най-после имаше дърво, изваяно с майсторство, каквото не се срещаше в Дорсетшър, Уилтшър или Хемпшър, или където и да било другаде в Англия. Джем и Томас Келауей гледаха със страхопочитание дърворезбата, подобно на майстори на слънчеви часовници, видели за пръв път механичен часовник.

Джем загуби Маги от поглед, докато тя не дотича при него.

— Ела с мен! — прошепна тя и го изведе от Параклиса на Дева Мария към центъра на Абатството и Параклиса на Едуард Изповедника. — Погледни! — кимна тя към една от гробниците зад масивната гробница на Едуард.

Там стоеше мистър Блейк, загледан в лежащата отгоре бронзова фигура на жена. Той я екипираше в малък жълт бележник, без да гледа към листа — бе вперил очи в безстрастното лице на статуята.

Маги сложи пръст на устните си, после тихо запристъпя към мистър Блейк и Джем неохотно я последва. Бавно и внимателно го заобиколиха изотзад. Той беше така погълнат от рисуването, че не забеляза нищо. Когато го приближиха, чуха, че си тананика звънка мелодия, наподобяваща тънкия вой на комар. Сякаш не пееше мъж. От време на време устните му помръдваха да оформят думи, но беше трудно да се долови какво пее.

Маги захихика. Джем тръсна глава да я накара да млъкне. Бяха толкова близо, че можеха да надникнат в скицника на мистър Блейк. Когато видяха рисунката, Джем хлъцна, а Маги ахна. Въпреки че статуята върху гробницата беше облечена в богати одежди, мистър Блейк я беше нарисувал гола.

Той не се обърна, а продължи да рисува и да си тананика, макар че може би беше усетил присъствието им.

Джем сграбчи Маги за лакътя и я издърпа настрани. Когато напуснаха параклиса и той вече не можеше да ги чуе, Маги избухна в смях.

— Представяш ли си — да съблечеш статуя!

Раздразнението на Джем надделя над порива му и той да се изсмее. Маги внезапно му беше дотегнала — с грубия си лаещ смях и светските си познания. Той мечтаеше за някой тих и скромен, който да не го осъжда, нито него, нито мистър Блейк.

— Не трябва ли да си със семейството си? — рязко попита той.

Маги сви рамене.

— Те сигурно са в кръчмата. Мога да ги намеря там.

— Връщам се при нашите. — Веднага съжали за тона си, като видя сянка на обида в очите й, преди да я прикрие с безразличие.

— Както искаш. — Тя сви рамене и се обърна.

— Чакай! — извика Джем, докато Маги се измъкваше през страничния вход, който не беше забелязал. Както и при първата им среща, веднага щом си замина, той вече искаше тя да се върне. Почувства, че някой го наблюдава, и погледна към входа на Параклиса на Едуард. Мистър Блейк се беше вторачил в него с ръка, застинала над скицника.